Проницателят
Изтегляне 1.2 Mb. Pdf просмотр
|
| ВТОРА ГЛАВА Да си призная, в продължение на повече от двайсет години се бях вглеждал внимателно във всеки белокос възрастен мъж, когото срещнех, с надеждата да позная в него Джоунс, но винаги оставах разочарован. Стараех се да си внуша, че е напълно безсмислено да се надявам, все пак Джоунс си беше старец още тогава. Колко по-стар трябваше да е сега? Най-после реших, че приятелят ми е починал. Просто беше невъзможно още да е жив. Миналия четвъртък обаче седях по обяд в „Морска пяна“ — същият онзи ресторант, в който Джоунс беше уредил да обядвам за по един долар. Собственичка все така си беше Нанси и аз често се отбивах да хапна там, макар че вече плащах пълната цена на храната. Бях си взел сандвич със скариди и дразнех Уили, който ядеше сурови стриди, когато към нас се приближи Нанси. — Здрасти, Нанси — казах аз. — Здрасти — отвърна тя с усмивка. — Уили пречи ли ти? — Пречи ми! — отговорих през смях. — Уили винаги ми пречи. — Хайде сега приказки! — възмути се той, отвори нова стрида и я сложи в чинията си. — Бъди добър към Уили. Има куп свестни хора, които чакат да ти седнат на стола. Тримата се засмяхме, но аз се огледах и забелязах, че Уили е напълно прав. Пролетната ваканция беше в разгара си и малкият ресторант, надвесен току над водата, беше препълнен. Дори отвън имаше хора, които чакаха за маса или да се освободи място на бара. — Толкова се радвам да видя пак стария ти приятел — каза Нанси. — Искаш ли още студен чай? — Да, ако обичаш — отвърнах и побутнах пластмасовата си чаша към нея. — Кой стар приятел? — Ами Джоунс — отговори тя и с кимване посочи някъде зад гърба ми. — Влезе преди няколко минути със семейство Хенсън. В този миг Нанси видя смаяното ми изражение, може би дори и сълзите, които напираха в очите ми, докато оглеждах ресторанта, и 23 смутено рече: — Извинявай, че не ти казах още в момента, в който той влезе… Май и той не те видя, нали си с гръб към вратата. Смятах, че вие двамата… Ами… Поддържате връзка. Джоунс седеше на масата в ъгъла заедно с Ян и Бари Хенсън. Беше с гръб към мен, но не можеше да има грешка — с бялата коса и кафявия куфар до краката си. Това беше Джоунс. Едва се удържах да не хукна през заведението, крещейки името му. — Откога ли не е идвал? — зачуди се Нанси. — Не съм го виждала цяла вечност, но ми изглежда съвсем същият. Да, Джоунс не се беше променил. Може би косата му бе малко по-къса, но съвсем малко. Пак беше облечен небрежно, все така с дънки. Дори кожените чехли изглеждаха сякаш същите като онези отпреди двайсет и пет години, макар че това със сигурност не беше възможно. Леко се промъкнах между масите, за да го погледна в профил, преди да го доближа. Все още не можех да повярвам, че това е Джоунс, все пак беше минало толкова време. Познавах Ян и Бари. Те ме видяха първи, Бари се изправи и ме повика по име. Понеже очевидно се бях отправил към тяхната маса, бяха решили, че отивам да си поприказвам с тях. При всички други случаи това щеше да бъде точно така. Но в момента се намирах в шок, така че семейство Хенсън не ме интересуваха. Приближих се и въпреки шума край нас казах тихичко: — Джоунс? Той се обърна към мен и ми се усмихна. — Господи! — възкликнах аз и се отпуснах на колене, за да го прегърна, без да му дам дори възможност да се изправи. — Не мога да повярвам, че те виждам. Просто не мога… Къде беше? Мислех, че си починал. Толкова съм… Ей, знаеш ли, имам жена и две момченца. — Знам, знам — отвърна той и също ме прегърна. — Спокойно. Имаме много време да си приказваме. Изведнъж се смутих, защото се сетих колко хора наоколо ни гледат. Хенсънови също ни гледаха странно, но в момента това изобщо не ме вълнуваше. — Вие двамата познавате ли се? — попита Ян. 24 Предвид обстоятелствата това определено беше един от най- глупавите въпроси, които бях чувал през живота си, но почувствах, че не бива да я огорчавам. Във всички други случаи щях да отговоря нещо от рода на: Не, не се познаваме, просто се хвърлям да Изтегляне 1.2 Mb. Сподели с приятели:
|