Пътуване извън тялото
Изтегляне 2.32 Mb. Pdf просмотр
|
| 6. ОБЪРНАТ ОБРАЗ Парадоксално е, но учените днес могат много по-лесно да си представят възможността за съществуването на тази област, наречена Място III, отколкото на Място II. Защо? Защото тя много точно съвпада с най-последните им разкрития във физиката — с устройствата за бомбардиране на веществото, ускорителите на елементарни частици, циклотроните и други. Най-добрият начин за запознанство с Място II е да се вземат забележителните опити, насочващи точно към това, направо от записките. 5. 11. 1958 г. Следобед. Вибрациите дойдоха бързо и лесно, дори не ми създадоха неудобства. Когато станаха достатъчно силни, направих опит да се издигна над материалното тяло, но без успех. Каквато и мисъл или комбинация да опитвах, оставах прикован точно там, където си бях. Тогава си спомних номера с въртенето, който действа точно така, сякаш се въртите в леглото. Започнах да се въртя и установих, че материалното ми тяло не се „върти“ заедно с мен. Раздвижих се бавно и след миг бях „с лицето надолу“ — поза, противоположна на положението на физическото ми тяло. В момента, когато достигнах тази 180° позиция (извън фазата, на другия полюс), открих под себе си дупка. Само така бих могъл да опиша видяното. Според сетивата ми изглеждаше като дупка в стена, дебела около 60 сантиметра, която се простираше безкрайно във всички посоки (във вертикален план). Очертанията на дупката точно следваха формата на моето тяло. Докоснах стената и почувствах, че е равна и твърда. Ръбовете на дупката бяха относително груби. (Всички тези докосвания извършвах с нематериалните ръце.) Извън дупката нямаше нищо освен тъмнина. И това не бе тъмнината на неосветена стая, а чувството за безкрайно разстояние, вселена, сякаш гледаш през прозорец към далечния 80 космос. Усетих, че ако зрението ми е достатъчно силно, бих могъл да видя наблизо звездите и планетите. Моето усещане бе за нещо дълбоко, извън космоса и Слънчевата система, много далеч — на едно невъобразимо разстояние. Раздвижих се предпазливо през дупката, като се държах за страните й, главата си промушвах внимателно. Нищо освен черна тъмнина. Нито хора, нито предмети. Втурнах се обратно, защото бе изключително странно. Превъртях се обратно на 180°, усетих се свободен в материалното си тяло и станах. Беше ясен слънчев ден, точно такъв го оставих, преди да напусна, както ми се стори, само за няколко минути. Време на отсъствие: час и пет минути! 18. 11. 1958 г. Нощ. Появиха се силни вибрации, но нищо повече. Отново помислих да опитам ротациите. Когато започнах, станах и се завъртях бавно на 180°. Там си беше и стената, и дупката, а и черната тъмнина отдолу. Този път бях по-предпазлив. Внимателно пъхнах ръката си в тъмното. Бях изумен, когато друга ръка хвана моята и я раздруса! Беше като човешка ръка, нормално топла на пипане. След ръкостискането дръпнах бързо ръката си. Бавно се пъхнах отново в дупката. Ръката отново раздруса моята и пъхна в нея една карта. Издърпах ръката си и „погледнах“. Върху картата бе написан точен адрес. Върнах картата през дупката, отново ръкостискане, изтегляне на моята ръка. Претърколих се обратно към нормалното, раздвижих се с физическото си тяло и станах. Съвсем необикновено. Трябва да потърся адреса на Бродуей, ако въобще е в Ню Йорк. 5. 12. 1958 г. Сутрин Отново се превъртях и намерих дупката. Все още с нотка на предпазливост се пъхнах в нея и този път проправях пътя си с две ръце. И тогава, за пръв път, откакто експериментирах, името ми бе произнесено. Едновременно с това и двете ми ръце бяха сграбчени от други две ръце. Гласът — женски, мек, нисък и настойчив (точно сякаш някой се опитва да ме събуди, без много да ме притеснява) — 81 извика „Боб! Боб!“. В първия миг се стреснах, но съвземайки се, попитах: „Как се казваш?“ (винаги търся доказателствен материал!). Когато „произнесох“ тези думи, сякаш настъпи бурно движение или действие, като че думите ми бяха произвели ефект от пускане на камък в спокойно езеро или басейн. Нещо като бълбукане, плискане, цамбуркане. Гласът повтори моето име, а аз — въпроса си, като все още двете ръце държаха моите. За да бъда абсолютно сигурен, че съм в съзнание и действително произнасям правилно думите, издърпах ръцете си, превъртях се обратно на 180°, съединих се с материалното, седнах физически и на глас зададох въпроса. Доволен, легнах обратно, превъртях се и отново извиках въпроса през дупката. Никакъв отговор. Продължих да го задавам, но почувствах, че вибрациите отслабват, и разбрах, че не мога да поддържам повече това си състояние. Превъртях се обратно към материалното и нормалното. Изтегляне 2.32 Mb. Сподели с приятели:
|