Пътуване извън тялото

148
ми изглеждаха нормални), а аз бях сигурен, че не съм този, за когото ме мислят. Опитах се да им го кажа, но само ги разсмях и сякаш мислеха, че все още не съм съвсем в ред. Попитах кой ден беше, но те само се усмихваха с разбиране. Изглежда искаха да ми покажат, че аз не съм все още достатъчно ориентиран (аз наистина не бях!). Щях да поискам календар, но реших, че е по-добре просто да разбера коя е годината. Попитах по-младата жена, която вероятно бе съпругата ми
(или съпругата на тялото), а тя отговори, че е 1924-а, според гръцкия метод за изчисление на времето.
Сигурен бях, че повече не мога да остана, и въпреки че те силно ми се противопоставиха, излязох през вратата на чист въздух. Стоях там и правех опит да се издигна и наистина добих усещането, че се движа нагоре, много високо. Опитах да се измъкна, но те здраво ме държаха. Нищо не стана и аз започнах да се тревожа. Знаех, че съм на погрешно място. Тогава си спомних номера с дишането и започнах да дишам с напълно затворена уста. Започнах бавно да се издигам над сградата, която имаше формата на буквата U, като все още ги чувствах как се мъчат да ме спрат и да ме върнат обратно. Дишах усилено и бързо и ускорявах движението си, докато достигнах до познатата ми синева наоколо. Изведнъж спрях. Бях високо във въздуха над провинциален ландшафт, осеян с къщи. Приличаше ми на позната околност. Стори ми се, че видях нашата къща и сградите между пътя и реката. Спуснах се към къщата и в следващия миг вече се бях слял с физическото. Изправих се седнал в леглото, отново цял, и се огледах с благодарност. Бях на точното място!
17. 8. 1960 г. Нощ.
Това бе неправилен опит за подценяване с непредвидим край.
Тръгнах по пътя на процедурата на формулата
1-20/LQ в около 23 часа вечерта, в спалнята. Излязох с мисълта да посетя Ендрю Бансън и започнах пътуване от типа „шибан от вятъра“. Но почти веднага се върнах във физическото, или поне така си мислех. Не лежах в леглото, а стоях прав. Стаята не беше моята. Един огромен широкоплещест мъж ме съпровождаше отляво. Бе доста по- висок от мен, а раменете му сякаш блестяха. Отдясно ме държеше едно момиче. Те насила ме накараха да обикалям стаята, но походката ми бе

149
доста затруднена. Ето защо те почти ме носеха под мишниците. Чух ги да коментират ръцете ми. Имало нещо нередно или необикновено в тях. Те бяха приятелски настроени, но аз със сигурност знаех, че не бях на правилното място! Вдигнах глава и за щастие успях да се протегна и да се изстрелям далеч от всичко това, каквото и да бе то, и какъвто и да бях аз. След малко се съединих отново с физическото си тяло. Огледах се внимателно (физически), преди да започна да се движа. Бях обратно в моето си материално тяло, в моята собствена спалня. Мина доста време, преди да се обърна и заспя!
23. 11. 1960 г. Нощ.
Това бе най-необикновеното и живо преживяване. Не знам дали искам повече да ми се случват такива. Легнах си много уморен към два през нощта. Вибрациите се появиха мигновено без предварителни индикации. Реших вместо да почивам, „да направя нещо“. (А може би то също бе почивка.) След като лесно излязох вън от физическото,
посетих в продължение на къс период няколко места. Понеже си спомних за необходимостта от почивка, реших да се опитам да се върна към физическото. Помислих за тялото си, което лежеше в леглото, и почти веднага се озовах там. Но бързо си дадох сметка, че нещо не бе в ред. Върху краката ми имаше някакъв уред, приличен на кутия, очевидно за да задържа завивката върху тях. В стаята имаше двама души — мъж и жена, облечени в бяло, които разбрах, че са болногледачи. Те разговаряха тихо наблизо до леглото.
Първата ми мисъл бе, че се е случило нещо лошо. Жена ми ме е намерила в състояние на кома и веднага ме е отвела в болница.
Болногледачката, стерилната атмосфера на стаята и леглото, всичко поддържаше тази моя мисъл. И все пак още нещо не достигаше.
След миг разговорът спря и медицинската сестра излезе от стаята. Мъжът се доближи до леглото. Паникьосах се, защото не знаех какво ще ми направи. Страхът ми се засили още повече, когато той се наведе над леглото и внимателно, но много здраво хвана двете ми ръце за бицепсите. Погледна ме с изпъкнали, блестящи очи. Най-лошото от всичко бе, че отчаяно се опитвах да се раздвижа, но не можех. Сякаш всеки мускул на тялото ми бе парализиран. Вътрешно се сгърчих в

150
паника, опитвайки се да се отдръпна, когато той приближи лицето си до моето.
Но за най-голямо мое учудване той се наведе съвсем и ме целуна по двете бузи, а аз всъщност усетих допира на бакенбарди. В очите му блестяха сълзи. После той се изправи, освободи ръцете ми и бавно излезе от стаята.
Независимо от ужаса разбрах, че не жена ми ме бе завела в болница, че мъжът бе съвсем непознат и аз се намирах отново на грешно място. Трябваше да направя нещо, но всичката воля, която успях да събера, не постигна ефект. Съвсем бавно започнах да долавям съскане в главата си. Приличаше много на силна буря или свистене на въздух. Посредством едно съвсем смътно познание се концентрирах върху свистенето и го принудих да пулсира, тоест модулирах го да бъде както тихо, така и силно. Ускорявах пулсациите и след малко то се превърна във вибрация от висок порядък. После бавно се опитах да се издигна и успях. Веднага обаче се съединих с друго физическо тяло.
Този път бях предпазлив. Опипах леглото. Дочух познати шумове вън от стаята. Спалнята бе тъмна, когато отворих очи.
Внимателно докоснах мястото, където трябваше да бъде лампата. Там си беше. Светнах и въздъхнах с огромно облекчение. Бях се върнал.

Изтегляне 2.32 Mb.

Сподели с приятели: