94
Скептично настроените специалисти сметнали, че обучението на младата горила е „механична дресировка“. Когато обаче се запознали отблизо с действията на маймуната, те били поразени от факта, че Коко не само повтаря заучените знаци и жестове, но ги използува разумно и целесъобразно.
Например, ако тя иска банан и вместо него й дадат омразните й репички Коко протестира с всички сили. Тя винаги настоява да й обличат червен вместо жълт пуловер, защото любимият й цвят бил червеният. Нещо повече — също като малко дете Коко послъгвала от време на време и сама съчинявала „думи“ за нови понятия.
Преди известно време Коко получила спътник в живота си —
горилата Майкъл, която също ще бъде обучена на езика на жестовете.
Патерсън се надява, че това ще бъде не само първата двойка горили,
които се разбират с хората чрез езика на жестовете, но и че ще научат на този език и децата си. Предвижда се Коко и Майкъл да бъдат
заселени на някой пуст остров, за да могат да живеят на свобода,
необезпокоявани от никого. Ако опитът се окаже сполучлив и тази двойка даде начало на колония от горили, твърде вероятно е след години учените да получат ценни сведения от „овладели говора“ горили за това, дали те са започнали да се развиват по друг начин в сравнение с по-слабо „образованите“ си събратя от джунглата.
Описаните опити за обучаване на маймуните в „говор“
преследват не само целите на сравнителната психология и разгадаването на основните характеристики на езика. Повечето от тези опити бяха проведени, за
да се установи, дали в една контролирана обстановка горилите, орангутаните и шимпанзетата може да бъдат приучени да установяват връзка помежду си, щом това им се налага, и дали това може да стане спонтанно. От друга страна,
„интелектуалните“ способности на маймуните не са още много добре проучени. Затова в последно време приматолозите наблюдават маймуните в естествената им среда. Вече са съставени
цели каталози с техни крясъци, викове, жестове, мимики и пози, които вземат участие в общуването, но това още съвсем не е някакъв речник на маймунския
„език“.
От всичко казано дотук е ясно, че възникването на втори Хомо сапиенс от съвременните човекоподобни или по-низши маймуни в наши дни или в бъдещите столетия е изключено. Те
са още твърде 95
далеч от изправения стоеж, от оформянето на ръцете като органи на труда и най-важното челните дялове на мозъка им не са така добре развити, че да им позволяват да обмислят бъдещите си действия и да очакват конкретни резултати от тях. А именно способността на човека да обмисля действия, които ще дадат резултати дълго време след това, е една от най-съществените разлики от човекоподобните маймуни. Освен това
ние можем да вземаме решения, след като сме натрупали определени знания, и може да отлагаме изпълнението им. Не бива да забравяме, че ние, хората, не сме само едни обикновени „компютри“,
както понякога опростенчески се мисли, тъй като не сме програмирани само за изпълнението на няколко действия. Ние сме „машини“ за учене и нашият разум е така добре развит, че интелектуалното водачество на човечеството на Земята няма да може да бъде конкурирано още дълги години от никой животински вид. Да
не забравяме обаче, че трябваше да изминат милиони години, за да може мозъкът на древните ни прародители от 0,5 кг да достигне 1,5 кг, което донесе на съвременното човечество могъществото, с което днес властвуваме над останалия животински свят.