Семейно консултиране. Видове
СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ С НЯКОЛКО СЕМЕЙСТВА
Изтегляне 91.5 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Юношество и девиантност
| СЕМЕЙНА ТЕРАПИЯ С НЯКОЛКО СЕМЕЙСТВА
Семейната терапия с няколко семейства е подход, създаден от Х. Питър Лакьор, който се основава на работата му с хоспитализирани шизофренни пациенти и обединява черти от груповата терапия и съвместната семейна терапия. Лакьор предполага, че ако съберат няколко семейства, това ще даде възможност на всеки от нейните членове да постигне идентификация с другите, което би могло да доведе до разрешаване на практически проблеми. Две са основните предпоставки на тази теория: - семействата имат както силни, така и слаби страни; - хората могат да се учат от другите чрез идентификация или непряко учене; Терапията с няколко семейства преминава през поредица от фази. За разлика обаче от повечето терапии тя е ограничена от времето и обхвата си. Фазите са три: наблюдение, интервенция, консолидация. Юношество и девиантност Всички раздели на човекознанието проявяват специален интерес към анализа на юношеството. В тях се диференцират множество показатели, отмерващи тенденциите в юношеското развитие на индивида. Като се има предвид антропологичните данни за промените в ръста и теглото оценката на физцическата дееспособност, информацията за качествата на нервната система и цифровия профил за училищната успеваемост, някак “ повърхностно “ се гради представата за възрастовата норма в юношеството. Един от най-динамичните периоди в живота на човека, юношеството се определя като преход от детството към ранната зрелост като кулминация на детството. Индивидът е достигнал апогея на своето развитие като организъм, полова принадлежност асимилация на социокултурния тип, осмисляне на света и себе си. В настоящата разработка по темата ще приведа следния случай: Маргарита претърпява тежка травма на мозъка като това е последвано то частична едностранна парализа на долните крайници. Източник за проблемите на Маргарита става нейното безпокойство за това, че не е привлекателна вследствие на травмата, а така също и конфликта породил се от стремежа й към автономия и от необходимостта й да се опази от зависимостта от родителите. В семейството на Маргарита отношенията помежду им са били хармонични, отсъствали са каквито и да било стресогенни фактори. Единствино физическия недостатък на девойката, независимо от това, че е бил слабо изразен, не е можело да се отстрани. В началото форма на нейната реагиране е било депресивно състояние, което на по-късен етап е било заменено с опити за използване на изразителни средства с цел сексуална провокация. Психотерапевтът е установил с Маргарита отношетия изградени върху доверието и е показал, че той разбира нейните чувства и вижда колко важни са нейните преживявания. В процеса на обсъждане на конфликтите провокирани от стремежа й към независимост и недостатъчната увереност в собствената си привлекателност, Маргарита започва да приема собствените си минимални физически недостатъци. Отношенията между2 двамата изградени на основата на доверие са способствали за по-голяма самоувереност у девойката, а разбирайки природата на своите емоционални конфликти тя е намерила приемливи решения за собствените си трудности. Различните психотерапевти използват различни подходи, но болшинството от тях биха се съгласили с принципите, които е отделил Рейсман: 1. Внимателната оценка на природата на психологическите трудности при детето е важен момент предшестващ психотерапията. 2. Психотерапевтът се вслушва в детето и му предоставя възможност за изразяване на собствени чувства и убеждения. 3. Психотерапевтът дава възможност на детето да разбере, че той го разбира и иска да му помогне. 4. Психотерапевтът и детето определят цели и задачи на своите срещи. Също така е важно детето да разбере, че психотерапевтичния процес има свое особена направленост. 5. Психотерапевтът е длъжен да обясни на детето, че неговото поведение не е ефективно или е неприемливо. 6. Психотерапевтът може да изменя психотерапевтичния процес, фокусирайки го направо на социалните взаимодействия. 7. Психотерапевтът следва да предвиди края на процеса на лечението в този момент, когато целесъобразността на неговото прекратяване превишава целесъобразността на неговото продължение. Изтегляне 91.5 Kb. Сподели с приятели:
|