Семейно консултиране. Видове
Изтегляне 91.5 Kb.
|
|
Семейно консултиране. Видове. В живота на отделната личност, както и при различните общности от хора, възникват редица проблеми, които нарушават нормалните взаимоотношения. В такива случаи е необходима помощ на неутрализиране на възникналите конфликти и за по-сполучливо балансиране с промените в околната среда. Появява се потребността от психологическа помощ. Консултативната психология е сравнително ново явление – от началото на 20 век. За предтеча на това научно и професионално направление може да се приеме Жан-Жак Русо. Той пръв очертава правото на свобода на избор и самоопределяне на индивида, като очертава задачите на съветника през различните периоди на живота. Дейностите на професионалните консултанти и ръководства в училищата на САЩ са първите стъпки в развитието на съвременното консултиране. През този период се създават първите служби на професионално консултиране и настаняване на младежите на постоянна работа. Франк Парсънс основава професионално бюро в Бостън през 1908г. с цел да помогне на младите хората да изберат дадена длъжност, да се подготвят за нея и да заемат. Парсън публикува книгата „Избор на професия”, която играе роля и за възникването на консултативната психология. За да изпълни тази си задача той развива дейност, наречена професионално консултиране. Обучението на професионалните консултанти в САЩ започва през 1911 г. в Харвардския университет. През 1913 г. се основава първата професионална асоциация – национална асоциация за професионално ръководство (ENVGA). След смъртта на Парсънс терминът професионално ръководство започва да измества термина професионално консултиране. Идеята на Парсънс за индивидуално консултиране, самоанализа, индивидуалния избор, е заменена с разпространяване на информация относно работни места. Започват да се разработват курсове по професионално ориентиране. Първата психологическа клиника е създадена от Лайтнър Утмър през 1896 г. в училищата на щата Пенсилвания. Той основно поставя диагнози и лекува деца с проблеми с ученето и поведението. Тази услуга е използвана от училищния личен състав, когато децата имат академични, поведенчески и социални проблеми. Семействата с проблемни деца и учениците с емоционални проблеми са препращани от съдилища, училища и агенции към обществените клиники, които работят с патологии. Появяват се и първите обществени услуги за психично здраве. Началото на 20-те години обществените клиники за детско ръководство, наречени демонстрационни клиники за детско напътствие, започват да работят с емоционално разстроени деца или с деца с дисфункции. Проблемът е разглеждан като коренящ се в детето, а не в семейството. В края на 20-те и началото на 30-те години започват да процъфтяват брачните и семейни консултации под формата на даване на съвети, информация и обучение. През 1929 година Абрахам и Хана Стоун откриват първият център за брачно-семейно консултиране в САЩ в Ню Йорк, а след това в 1930 година Пол Попинол създава втория в Лос Анджелис. Тези дейности спомагат за осъзнаването, че проблемите на децата са част от цялостните семейни дисфункции. През 40-те години се развиват течения за психологични грижи за нормалните хора. Тези течения довеждат до консултирането такова, каквото го познаваме до днес. Карл Роджърс издава епохалната книга върху консултирането „Консултиране и психотерапия” през 1942 година. Той определя консултирането като доброволна връзка в социуми с преобладаващо нормално население. Тази публикация на Роджърс предизвиква силно противодействие на теорията на клинично консултиране, господстващ от 15 години. Обществената потребност от консултиране се появява като резултат от нарастващия личен и социален стрес в обществото, пристрастяване към алкохола и наркотиците, самоубийства и бременности при тийнейджърите, бездомници, безработица и т.н., и поради нарасналата увереност на индивидите и семействата, че консултирането може да помогне за развитие на техния потенциал и да обогати живота им. Никакъв аспект на човешките преживявания не е толкова емоционално зареден и не оказва такова огромно влияние върху живота ни, както взаимоотношенията ни с другите хора. Основните междуличностни умения обикновено попадат в 4 области: взаимно познаване и изпитване на доверие; точно и недвусмислено комуникиране един с друг; взаимно приемане и подкрепяне; конструктивно разрешаване на конфликти и проблеми във взаимоотношенията; Необходимо е двамата партньори във взаимоотношението да осъществят междуличностна акомодация, или процес, чрез който двамата участници се приспособяват и адаптират към проблемите, възникващи във взаимоотношението, и които се състоят от два основни компонента: 1. Структуриране на взаимоотношението, или определяне на ролите, отговорностите, нормите, удовлетворяващите стандарти и другите измерения на възникващата връзка. 2. Разрешаване на несъгласията и конфликтите. Под семейна психотерапия е прието да се разбира комплекс от психотерапевтични методи и прийоми, насочени към лекуване на пациента в семейството и с помощта на семейството, а също така и за оптимизиране на семейните взаимоотношения. Семейната терапия е основен вид терапия, насочена към корекции на междуличностните отношения и имаща за цел отстраняване на емоционалните разстройства в семейството. Семейното консултиране, или семейната терапия включва взаимодействието между професионалното консултиране и семейство, в което членовете на семейството получават помощ да подобрят индивидуалния растеж на всеки от семейството чрез достигане на баланс и здрави взаимовръзки между членовете на семейството. При тези условия семейните членове трябва да се справят и разрешават конфликти, така че както развитието на индивида, така и развитието на семейството се подобряват. Един от първите основоположници на семейната терапия в Русия, както и в света, е И. В. Маляревский, който създава в Санкт Петербург лечебно-възпитателно заведение за психично болни деца и юноши, администрацията и персоналът, на което отделят особено внимание на диагностиката на взаимоотношенията в семейството на психично болните и ролята на неправилното възпитание за появата на душевните болести. С роднините на болните се провеждат особени сеанси на „семейно възпитание”. Брачната консултация е термин, който обозначава системното приложение на техники, насочени към модификацията на дисфункционални отношения. По отношение на брачната консултация са налице три отделни клинични подхода. Първият от тях е разширяване на силно разпространената през този период психоаналитична ориентация, която фокусира върху индивидуалната динамика на всеки един от съпрузите. Клиентите се приемат индивидуално или от един и същ терапевт, или в сътрудничество с негов колега. Вторият подход се дистанцира от психоаналитичните проблеми и се фокусира само върху третирането на брачните отношения. Той показва колко е важно да се третира брачният конфликт в присъствието на двамата партньори, да се наблюдава тяхното общуване и да се идентифицират непосредствено техните сблъсъци. Третият подход фокусира върху необходимостта да се оценят както индивидуалната динамика на всеки от съпрузите, така и конкретния начин, по който преплитането на индивидуалните модели води до дисфункция в общуването и взаимоотношението. Подобен подход включва смесването на различни клинични стратегии, включително индивидуални, съвместни и методи на сътрудничество. Термините „семейно консултиране” и „семейна терапия” се използват взаимозаменяемо от много експерти, практикуващи в областта. Развитието на семейното консултиране представлява много повече от развитието на отделен клиничен метод. Той отбелязва началото на голяма промяна в областта на терапията към разбирането, че разстройствата на отношенията са свързани със семейни процеси с мрежата на личностните връзки и със социалното обкръжение. От края на 40-те години идеята, че хората действат в рамките на системи, намира място и в семейната терапия. Брачното консултиране и семейната терапия сега са слети в по-общата дисциплина брачна и семейна терапия. Много терапевти, които се идентифицират предимно като брачни консултанти, включват също децата е прародителите в терапията за една или повече сесии. И, обратно, някои семейни терапевти предпочитат да работят с брачното взаимоотношение след като децата, които първоначално са носители на симптомите, се извадят от фокуса на внимание. Три са основните форми на семейното консултиране: 1. Различните консултанти работят с различни членове на семейството в различни сесии. 2. Конкурентна теория-един и същ консултант работи с различни членове на семейството в отделни сесии. 3. Съвместна теория-консултантът работи с цялото семейство. Във връзка с фокусирането върху семейната система най-често срещани са три етапа или комбинация от две-три терапии. Системната ориентация е присъща на цялата област брачна и семейна терапия. Тя обаче се интерпретира различно в различните модели – структурния, стратегическия, преживелищния, комуникативния, психодинамичния. Наред с тази широка ориентация се появяват и други школи, свързани със социалното учене и центрирания върху личността подход. Теорията за системите е общата рамка за широк спектър от терапии. Много терапевти се позовават на нея, но всеки я разглежда до някъде различно. Брачните отношения съществуват в рамките на система на междуличностното общуване. След като тази структура се определи, се поставят и конкретните цели на промяната. Представителите на поведенческата теория разглеждат брачния дистрес като разстройство на взаимното подкрепяне. Партньорите могат да преживеят промени в чувствата и познанията си за своите взаимоотношения чрез увеличаване на положителните и намаляване на отрицателните действия. В клиничната практика различните теоретични модели са свързани със специфични клинични стратегии. Опитните терапевти обаче познават различните гледни точки и ги смесват системно в ориентацията си. Изтегляне 91.5 Kb. Сподели с приятели:
|