Серафина и изгубеното сърце

103
Но нищо не се случи. Пръстта не се размести.
Беше безполезна.
И после си спомни. Посвири на флейта…
Отпусна се на ръце и колене, наведе се, напълни дробовете си с въздух и духна нежно. Беше леко, почти съвършено издишване, точно както се бе упражнявала. Внезапно във въздуха пред Брейдън, сред бледата лунна светлина, се завихри малко торнадо от прах.
Тя възкликна шумно. Успя, и то точно както искаше, в точния момент!
Но Брейдън не го видя.
Отново не бе постигнала нищо.
По-отчаяна от всякога, Серафина се тръшна на земята. Нямаше никакъв смисъл.
Изведнъж обаче забеляза, че Гидиън вдига глава и поглежда към нея. Ушите му бяха изправени, очите му се взираха учудено. Погледът му не следеше нея, а към размърдалата се пръст.
Право към мястото, от което се издигнаха прашинките.
Наклони озадачено глава.
— Аз съм, Гидиън! — извика Серафина.
Духна отново в пръстта и във въздуха политнаха още облачета прах.
Гидиън бавно се изправи на крака. Сведе глава, опитвайки се да разбере какво вижда.
— Жива съм, Гидиън! — провикна се пак Серафина.
Накрая той излая, разпознавайки я. И после започна да копае.
Серафина се сепна. Не беше сигурна какво бе очаквала, но определено не смяташе, че тъпото куче ще започне да рови! Сега обаче не знаеше как да го спре.
Гидиън ринеше бясно с предните си лапи и хвърляше зад себе си купчини пръст.
Стреснат от изсипалата се върху лицето му пръст, Брейдън се надигна.
— Какво става? — попита той объркано. — Какво правиш,
момче?
Но Гидиън просто продължаваше да копае право в гроба, като мяташе пръстта зад гърба си с бясна скорост, сякаш бе задвижвана с пара машина за копаене.

104
— Спри, Гидиън! Не го прави! — заповяда му Брейдън. Сграбчи го за раменете и се опита да го издърпа, но момчето не можеше да се мери със силата на кучето.
— Какво правиш? — попита отново Брейдън, гласът му бе пълнен с тревога и страх. — Не го прави! Не можем да го направим!
Серафина знаеше, че той се страхува от това, от което би се страхувал всеки човек на негово място — от гледката на гротескното й разложено тяло.
Но Гидиън не спря. Просто копаеше и копаеше.
Брейдън отстъпи назад, очевидно несигурен какво да прави.
Гледаше как кучето му изравя все по-дълбока и по-дълбока дупка.
Серафина разбираше от ужасения му поглед, че не е готов за това, което ще види всеки момент. И в същото време имаше нещо,
което го разкъсва отвътре, някакво злокобно любопитство, някакъв мъчителен копнеж Гидиън да продължи. Трябваше да променят мрачния и ужасен свят, в който живееха, трябваше да направят нещо и сега Гидиън го правеше!
Брейдън падна на колене и започна да копае отстрани до кучето си.
Сграбчваше пръстта с голи ръце и я хвърляше зад себе си.
Серафина не знаеше какво ще намерят в гроба. Щеше ли да има тяло? Но тя бе изпълзяла навън! И бродеше по света. В гроба не
можеше да има тяло! А ако имаше? Щяха ли да открият разложения й в пръстта труп? Представи си сивата си изгнила кожа, висяща от потрошените бели кости на жалките й тленни останки.
Когато Брейдън и Гидиън най-после стигнаха до ковчега,
Серафина се изненада, че капакът е цял и все още си е на място.
Брейдън разчисти и последните остатъци пръст от него и го повдигна решително.
Серафина ахна от това, което се разкри пред очите й.

105
26
Тялото й лежеше в ковчега. Знаеше, че би трябвало да го очаква,
но нямаше начин да се подготви за това. Затвори очи и се отдръпна встрани, преви се и се хвана за едно дърво, за да не падне и да не се срути на колене. Закри лицето и очите си с другата си ръка и се помъчи да си поеме дъх: но с какви дробове, какъв въздух? Целият й свят се сгромоляса. Как бе възможно това? Как може да е в гроба?
Не искаше да погледне тялото, но знаеше, че трябва.
Бавно се обърна и отново погледна, носът и устата й бяха свити в погнуса, в очакване да види как разложената й кожа се отлепва от костите.
Но тялото й не беше разложено. Лежеше по гръб, очите й бяха затворени, ръцете й лежаха спокойно скръстени на гърдите, сякаш някой я беше поставил там грижливо и с уважение. Когато се вгледа по-отблизо, видя, че в гроба се е изсипала пръст и кал, но лицето и тялото й не бяха изгнили. Не беше зловещ труп. Изглеждаше в странно състояние на застинала жизненост, сякаш лежеше в земята на вечната пролет. Брейдън я беше довел тук, на полянката с ангела, където разпадът, сезоните и циклите на Вселената нямаха сила.
Серафина стоеше над гроба си и невярващо се взираше в ковчега и в собственото си тяло. Брейдън и Гидиън стояха до нея.
Тя очевидно бе мъртва, тъй като в нея нямаше и капчица живот,
не дишаше, не помръдваше… но въпреки това кожата й не бе синя,
нито сивкава и по тялото й нямаше признаци на разложение.
Изглеждаше съвсем непокътната, сякаш нищо не можеше да й навреди.
Серафина изучаваше изражението на Брейдън. Той не изглеждаше изненадан, че тялото й е в ковчега. Беше го очаквал, все пак той го бе поставил там. Но очите му бяха широко отворени и в тях се четеше шок по друга причина.
— Всички рани са излекувани — пророни той с удивление.
Роклята й бе силно разкъсана и с петна от стара кръв, но тялото й

106
изглеждаше напълно здраво.
Момчето се обърна и вдигна очи към ангела.
— Ти си я излекувал — каза той почти извинително след обвиненията, които бе отправил. — Грижиш се за нея — допълни,
докато бършеше сълзите от очите си.
Серафина се загледа в полянката на ангела с нейните красиви,
спокойни върби и прекрасна зелена трева. Винаги беше така — зиме,
пролет, лято и есен.
Брейдън отново вдигна поглед към ангела и заговори, сякаш статуята бе не само живо, съзнателно създание, а истинска приятелка.
— Но какво да правя сега? Как да й помогна?
Той погледна с надежда към ангела, но след известно време вълнението му отслабна и старата му тъга се завърна.
— Не губи надежда — прошепна Серафина.
Брейдън се отпусна в пръстта до отворения й гроб, сякаш и той самият бе мъртъв.
— Няма да загубя надежда, Серафина. Не знам как, но ще те измъкна оттук.
Тя знаеше, че не я е чул. Просто и двамата изпитваха едно и също в един и същи момент.
Серафина се загледа в лежащия до гроба й Брейдън и се опита да осмисли всичко, което бе видяла. Нейното човешко тяло лежеше в ковчега. Тялото й на пантера беше в гората, диво животно.
Неспокойният й дух бе излязъл от гроба и носеше със себе си всички ограничения и характеристики, които тя помнеше от физическия свят
— твърдостта на земята, предизвикателствата на физическите пречки,
същността на зрението, звука, сетивата, болката, глада и съня. Но бе оставил тялото зад гърба си като цикада, която изпълзява от изсъхналия си пашкул. Духът й бе стигнал до „Билтмор“ и бе обикалял вътре. А сега се бе върнал отново. Духът й отново бе тук.
Дълго време се опитваше да разбере разликата между мисълта и действието, между съня и будното състояние, между физическия и духовния свят, между личните възприятия и действителността.
Запита се какво искаше да каже Брейдън, когато обеща, че ще я измъкне оттук. От гроба? От мъртвото й тяло? Не разбираше, но поне без грам съмнение вече знаеше, че след цялото това време, след всичко

107
случило се, той все още й е приятел, все още се бори за нея, все още има надежда. Надеждата му бе огромна, по-ярка от най-тъмната нощ.
Той лежеше по гръб до гроба й с отворени очи. Гидиън се примъкна по-близо и се сви на кълбо до стопанина си и Брейдън обви ръка около него. Месеци наред бе отблъсквал кучето си, засрамен от момчето, в което се е превърнал, но връзката им като че ли отново бе възстановена. Серафина се радваше да ги види заедно, но защо това бе станало едва сега и точно тук? Какво се бе променило?
Брейдън се взираше в небето през пролуките в дърветата и
Серафина се питаше какво ли вижда, за какво ли си мисли в този момент.
Отиде при него. Не се приближи до мъртвото си тяло, което лежеше в гроба. Боеше се от това, което можеше да се случи, ако го направи. Но пристъпи към другата му страна.
Докато се движеше, забеляза две жълти очи, които гледаха от сенките. Черната козина на котката бе почти невидима в мрака, но
Серафина можеше да види муцуната на пантерата и очертанията на ушите й. Бе дошла много близо и сега лежеше, безшумна и тиха,
загледана през поляната към тях.
Серафина бавно пристъпи до Брейдън и се отпусна в пръстта до него.
Легнала по гръб, тя се втренчи през пролуките между дърветата на ангелската полянка към нощното небе. Двамата с Брейдън гледаха нагоре към звездите точно както правеха, когато лежаха на покрива на
„Билтмор“. Сега тези вечери й се струваха толкова далечни, сякаш бяха сън. Но всичко бе истинско и колкото и да бе странно, случващото се в този миг също бе истинско.
Лежейки един до друг, те се взираха в кристалния черен таван на среднощното небе. Беше прекрасна ясна нощ. Виждаха хиляди светлинки, разпръснати над тях, съзвездия, Сатурн, Марс и Юпитер,
които блестяха в цялата си слава, и ярката вълна на Млечния път,
виеща се из сияйните небеса.
Наблюдаваха как звездите и планетите бавно се плъзгат над главите им и отмерват времето тъй точно, че неговият ход едва се усещаше; те бяха велик, неизменен небесен часовник, който поддържаше и времето на техния вътрешен живот и им показваше, че там навън, в големия свят, всичко се мени, но тук, в центъра на тяхното

108
мироздание, където лежат един до друг, всичко щеше да остане същото. Завинаги.
За първи път Брейдън не изглеждаше разстроен от присъствието на духа й. С нейния дух от едната му страна, човешкото й тяло от другата и пантерата наблизо, всичко бе наред. Ужасяващото разделение на същността й на три му причиняваше тази болезнена скръб. Но сега той лежеше спокойно.
Брейдън заспа до нея, тя също затвори очи и постепенно се унесе, но този път не в кошмар както преди, а в прекрасен сън. Сънува,
че е нежен филиз от реещ се вятър, че се носи от място на място, без тежест или тяло, само чисто движение, постоянно движение, от гората към дома, от планината към полето, издигаше се, виеше се,
преобръщаше се, музика от нежна симфония, плъзгаща се по лекия бриз.
За първи път от дълго време с Брейдън най-сетне бяха заедно,
най-сетне бяха намерили покой.

109
27
Когато Серафина се събуди, видя, че все още е на поляната с ангела, а Брейдън и Гидиън стояха наблизо. Тя бързо се изправи на крака, за да види какво се случва.
— Какво си мислеше, че правиш? — попита момчешки глас.
Серафина огледа гората.
— Нямаше да навредя на никого — отвърна Брейдън. — Кълна се. Нищо не се случи.
— Нещо винаги се случва с това — каза Уейса, излизайки от гората. Дългата му тъмна коса се спускаше по раменете, а кафявата му кожа блестеше на сутрешната светлина. Бе гол до кръста и носеше най- простички панталони. По лицето и ръцете му бяха изрисувани типичните за племето му татуировки.
— Какво ти става? Защо си сложил наметалото?
— Съжалявам — поклати глава Брейдън. — Аз…
— Какво те накара? — попита Уейса. — Какво стана?
— Леля ми и чичо ми организираха празненство в розовата градина с много гости…
— О, да, това е добра причина. Много изискани жертви, от които да избираш — саркастично отбеляза Уейса.
— Не! Седях на пейката на терасата на библиотеката, далеч от всички останали. И тогава… ме обзе странно чувство.
— Какво искаш да кажеш… Какво странно чувство? — попита озадачено Уейса.
— Не знам как да го опиша. Ужасна тъга и болка… Сякаш преживявах всичко отново, сякаш тя наистина бе тук и се нуждаеше от помощта ми, но аз не можех да й помогна. Имах чувството, че почти се доближавам до нея и я докосвам. Почувствах се напълно отчаян, знаех,
че това никога няма да свърши. Мислех, че ако сложа наметалото, ще я намеря, ще я намеря по някакъв начин и ще й помогна… Трябваше да направя нещо.

110
— Но не това! — отсече Уейса. — Никога не го слагай. Плащът е прекалено опасен. Особено сега.
— Няма да го направя отново, повярвай ми — каза Брейдън. —
Беше ужасно. Трябва да намеря свой път, свой начин да се справя с всичко това.
Уейса кимна, сякаш напълно разбираше думите му.
— Изплаши ме, приятелю — каза той, докато вървеше към него.
Двете момчета се здрависаха сърдечно като добри познати, после се прегърнаха за кратко и се отдръпнаха назад.
Серафина беше щастлива да види Уейса тук, но се изненада от приятелския им поздрав. Двамата се бяха срещнали за първи път в битката срещу Юрая и Роуина, но тогава не се познаваха. Чувстваше се странно, че двамата й най-близки хора са се сприятелили без нея.
Стори й се любопитно колко се различават един от друг. Уейса бе по-висок от Брейдън и много по-силен, с мускулести ръце и крака. Той беше човек на действието, винаги напрегнат и енергичен. Брейдън имаше по-светла коса и по-хлапашко, по-нежно лице. Той беше тих,
учтив и елегантен, момче от цивилизацията, с куче до себе си.
Уейса се обърна и погледна лежащото й в гроба тяло. Мрачният поглед в очите му показваше, че не е съгласен с онова, което Брейдън и
Гидиън са сторили.
— Първо, слагаш плаща, а сега и това…
— Не разбирам какво следва, Уейса — каза Брейдън. — Какво чакаме? Какво ще се случи?
Но Уейса не отговори.
— Това е всичко, останало от нея — каза Брейдън и с отчаяние посочи тялото в гроба.
— Знаеш, че не е вярно — стисна зъби Уейса.
— Но тя е погребана тук, откакто се случи онова в лоджията.
Какво може да стане?
— Това е само човешкото й тяло. Докато ангелът закриля тази част от нея, все още има надежда.
— Надежда за какво? Къде е останалата част от нея? Къде е тя?
— Тук съм! — извика Серафина.
— Аз я видях — каза Уейса.
— Какво? — сепна се Серафина и го изгледа изненадано. —
Видял си ме? За какво говориш? Не си ме виждал!

111
— Понякога обикаля наоколо, близо до гроба… — продължи
Уейса.
— Да, тук съм! Сега съм тук!
— Познава ли те? — попита Брейдън, силно заинтересуван от това, което казваше приятелят му.
— Честно казано, не знам — отвърна той тъжно. — Изглежда много дива, като самата гора. Последния път, когато я видях, се опитах да я последвам, но тя ме нападна.
Серафина се намръщи. Те не говореха за нейния дух. Говореха за пантерата.
Брейдън поклати натъжено глава.
— Виждал съм я от разстояние, но тя никога не идва при мен…
— Нейната tso-i е разделена.
— Не разбирам какво означава това.
— Нейната цялост, тройната й същност е разкъсана — опита се да му обясни Уейса. — Нейното a-da-nv-do го няма, изгубило се е.
— Какво означава това?
— Това е нейното сърце, нейният дух.
Брейдън поклати глава, докато гледаше към тялото на Серафина.
— Иска ми се да мога да направя повече за нея.
— Ти направи всичко по силите си.
— Но не я спасих.
— Още не знаем — успокои го Уейса и добави загадъчно, както обичаха да говорят хората от неговия народ: — Все още има много крака, които крачат по други пътеки.
Брейдън го погледна.
— Какво имаш предвид? Става ли нещо, за което не знам?
Говори ли с майката на Серафина?
— Не, не е това — поклати Уейса тъжно глава. — Майка й беше съсипана от случилото се. След смъртта на Серафина тя загуби всякаква надежда.
— Но къде е тя?
— Всичко в тези гори й напомняше за Серафина: дърветата,
реките, скалите и небето, дори ти и аз. Не можеше да остане тук,
сърцето й нямаше да издържи болката. Отиде на запад с малките, в
Смоуки Маунтинс, за да открие други от нашия вид.
— Разбирам — кимна Брейдън.

112
Серафина с вълнение слушаше историята на Уейса за майка й.
Беше й тъжно, че е заминала, но се радваше, че тя и малките са добре.
После си помисли… Смъртта на Серафина. Така бе казал
Уейса. Така я наричаха. Нейната смърт.
Брейдън погледна Уейса.
— Но ти не замина с тях в Смоуки Маунтинс.
— Не.
— Защо?
Уейса вдигна очи и го погледна почти ядосан, че му задава този въпрос.
— По същата причина, по която ти не отиде в болницата в Ню
Йорк, когато леля ти и чичо ти казаха. Лекарите сигурно щяха да успеят да оправят крака ти.
— Прав си. Но какво означава: „Много крака, които крачат по други пътеки“?
— Нещо се задава — обясни Уейса. — Видях страховито създание с остри нокти и страховити сили. Тъмни бури вилнеят из гората всяка вечер. Реките преливат и унищожават всичко по пътя си.
И черните гънки се увеличават. Хората в „Билтмор“ са в голяма опасност.
— Тя ли е? — попита Брейдън с внезапна ярост в гласа.
— Не знам.
— Но си я виждал отново, нали?
— Не съм, от нощта, когато си тръгна.
Серафина не знаеше за кого или за какво говорят, но в думите на
Уейса се усещаше силна емоция, сякаш се чувстваше виновен за нещо.
— Не и след като й помогна, значи — изтъкна огорчено Брейдън.
— Все още не разбирам защо го направи.
— Когато я открих в гората, тя кървеше много силно. Не можеше да се движи, нито да говори. Щеше да умре, Брейдън.
— Да, знам. Трябваше да я довършиш!
— Ти не разбираш — каза Уейса. — Тя не страдаше само от раните от битката в лоджията. Знам как изглеждат рани от ухапване на куче и от нокти на пантера. Нещо друго я беше докопало. Намерих я,
свита под едно паднало дърво, трепереше в агония. Нещо я бе удряло многократно, беше потрошило костите й, бе я разкъсало отвътре, дори я бе прогорило. Никога не съм виждал нещо подобно.

113
— Не разбирам — отвърна Брейдън и в очите му проблесна страх. — За друго животно ли говориш? Или за зло проклятие? Какво искаш да кажеш с това, че я е докопало нещо друго?
— Не знам какво я е нападнало, но това беше най-неприятното нещо, което някога съм виждал.
— Но тя беше наш враг, Уейса. Защо не я унищожи още тогава,
когато имаше възможност?
Уейса сведе очи към земята. Не знаеше как да отговори на въпроса на Брейдън.
— Прав си, че може би допуснах ужасна грешка — призна той.
— Но когато я видях там да лежи на земята, толкова тежко пострадала,
си спомних за нощта, в която Юрая уби сестра ми. Не можах да я спася от смъртта. Без значение колко се борех, нямах силата, скоростта и яростта, които ми бяха нужни, за да защитя сестра си. И докато гледах безпомощната и ранена Роуина, разбрах, че мога да спася поне това
момиче. От дълго време се бия и воювам, но преди не бях такъв. Не искам да съм само такъв. Майка ми и баба ми ме научиха, че понякога печелиш битката не чрез борба, а като помагаш и изцеляваш. Понякога има повече от един път, който да следваш. Невинаги е ясно кой е той,
но исках да следвам du-yu-go-dv-i, правилния път, поне доколкото мога. Когато видях Роуина да лежи така, нещо ме стисна за гърлото,
накара ме да прибера ноктите си. Разбираш ли?
От много време Брейдън не поглеждаше приятеля си… не можеше да го погледне, защото не искаше да му прости, но накрая го направи и кимна.
— Добре. Разкажи ми какво стана след това.
— Вдигнах я и я пренесох на сигурно и тайно място. Превързах раните й и се грижих за нея през следващите дни и нощи. Дадох й вода и храна и място, където да поспи и да се възстанови.
— И после?
— В нощта на четвърт луната, се върнах и тя си бе отишла.
Просто изчезна.
— Изчезна?
— Измъкна се. Търсих я няколко нощи, но не открих нищо,
освен мъгла в блатото.
— Създанието, за което ми каза, онова, което причинява бурите и кара реките да преливат…

114
— Не знам дали тя прави всичко това. Или това е съществото,
което я е нападнало и е нанесло ужасните рани.
Серафина огледа гората около тях. Уейса бе видял буреносеца.
Знаеше, че се задава нещо страховито.
Брейдън отново погледна надолу към лежащото в гроба тяло.
— Така ли ще свърши всичко, Уейса? — попита Брейдън. — Със
Серафина тук, в земята?
— Ще бъдем дръзки, приятелю, това ще направим — отвърна
Уейса. — Ще се борим.
— Дори и вече да сме загубили битката?
— Особено тогава. Може и да изгубихме битката, но тази война не е свършила. Ще бъдем силни, ще бъдем умни. Все още пазиш плаща, нали?
— Да, в мен е.
— Скрий го добре. На сигурно място. Плащът е единствената ни надежда. И каквото и да идва насам, ние ще се бием заедно.
Брейдън кимна.
— А ти се погрижи за пантерата.
— Ще направя всичко възможно — обеща тържествено Уейса. —
Бъди дързък!
С този поздрав той се втурна към гората, преобрази се във въздуха и продължи да тича на четири лапи.
Брейдън го гледаше как се отдалечава. Двамата с Гидиън останаха сами встрани от гроба. Той сякаш обмисляше чутото от Уейса и се опитваше да разбере какво трябва да направи от тук нататък.
После бавно се обърна към ковчега и погледна тялото в гроба.
— Върни се при мен — каза момчето.
— Повярвай ми, опитвам се — каза Серафина и тъгата я заля като мощна вълна.
Брейдън постави капака на ковчега и бавно, почти неохотно започна да бута пръстта обратно и я погреба отново.
Когато работата свърши и бе време да си тръгва, погледна към ангела.
— Грижи се за нея.
После се обърна и се отправи назад към „Билтмор“.
Серафина искаше да го последва, но го остави да си отиде. Не можеше да направи нищо, за да му помогне, ако тръгне след него.

115
Трябваше да се присъедини към приятелите си в борбата им срещу настъпващия мрак и виждаше само един път, по който да поеме.

116
28
Тази нощ Серафина се промъкна през блатата и се запъти към бърлогата на Роуина. Магьосницата току-що се бе върнала от една от обиколките си с торба, пълна с билки. Беше напълнила и цяла стъкленица с цикади и мухи, с които хранеше хищните си растения.
Качулката й беше свалена, дългата й червена коса се спускаше свободно покрай раменете й. Лицето й беше все така сериозно и бе потънала в мисли, които Серафина не можеше да разчете.
— Усещам те — каза Роуина, докато хранеше едно от месоядните цветя с муха. — Няма смисъл да се криеш.
— Какво имаше предвид, когато каза, че много неща са се променили? — попита Серафина, оставайки на място.
— Всичко се променя постоянно.
— Но за какво точно говореше, когато го каза?
— Исках да кажа, че нямаш представа какво се е случило,
откакто полегна да си подремнеш в гроба.
— Тогава ми кажи.
— От тона ти имам чувството, че вече знаеш — каза Роуина,
сякаш бе наясно, че Серафина е видяла Брейдън и Уейса.
— Не. Не всичко.
— Видя всички парчета. Просто трябва да ги обединиш. Но не искаш да го приемеш.
Серафина се замисли над думите й.
— Искаш да кажеш, че съм мъртва.
— Разбира се, че си. Или поне все едно си. На път си да си отидеш.
— И някаква тъмна сила напада „Билтмор“…
— Знаеш и това. Винаги е било така. Нищо не се е променило и все пак всичко е различно. Светът е цикъл и този цикъл е нарушен.
— В думите ти няма никакъв смисъл.
— В света не може да има смисъл за човек, който не иска да го разбере. Гледаш ме, но не ме виждаш. Това имах предвид.

117
— Как така не те виждам?
— Виждаш врага си.
— Ти се опита да ме убиеш!
— Да, направих го — каза Роуина почти небрежно. — Ти пък се опита да убиеш мен.
— Уейса те е намерил и те е спасил.
— Да, така е — отвърна спокойно магьосницата, но леко дръпнато, сякаш не искаше да говори за това, нито за чувствата си по въпроса, но може би именно стореното от Уейса бе в основата на всичко. — Има много пътища…
— Ти ли създаваш всички бури в гората? Ще ни нападнеш ли? Ти ли се опитваш да унищожиш „Билтмор“? Какво правиш тук?
— Опитвам се да оцелея.
— Говориш само с гатанки.
— Само за човек, който смята, че светът е счупена играчка, която може да поправи — отвърна Роуина. — Понякога не можеш да го поправиш. Понякога трябва просто да се снишиш и да се държиш възможно най-здраво.
— Или да продължиш напред и да умреш… — каза с горчивина в гласа Серафина.
Искаше да стигне до дъното на онова, което Роуина криеше, но изведнъж чу дълбок бумтящ звук около себе си.
Вдигна очи и видя тъмен облак, който се рееше над гората.
Звездите изчезнаха. Краката й се вледениха от внезапен страх.
Първоначално звукът бе тих, но ставаше все по-силен и по-силен с приближаването си. Земята и дърветата започнаха да се клатят, тежък ритъм изпълни въздуха. Бум… Бум… Бум…
Надигна се вятър и листата по дърветата започнаха да трептят.
Клонките по земята бавно се понесоха нагоре и литнаха във въздуха,
реейки се около Серафина. Тя се опита да остане смела, но ръцете и краката й се разтрепериха и не можеше да си поеме дъх. Козите на
Роуина блееха и се щураха ужасено из заграждението.
Роуина влезе в колибата и се върна, стискайки в ръце стъкленица, пълна с някаква отвара. Изпаднала в паника, тя вдигна поглед към зачервеното небе, после се огледа, готова за бой. Стискаше колбата в треперещата си ръка, сякаш всеки момент щеше да я хвърли срещу нападателя.

118
— Той ни откри! — прошепна тя на Серафина. — Трябва да тръгваш!
— Кой е той? Какво става? — попита Серафина и се скри зад едно голямо дърво.
— Не бъди глупава, котко! — изкрещя й Роуина. — Изчезвай оттук!

119
29
Серафина се спусна към гората, за да избяга от бурята. Дърветата се огъваха и се тресяха, клоните се превиваха надолу и падаха с трясък около нея. Вятърът се стовари с внезапен порив толкова мощно върху й, че я събори на земята. Тя се запрепъва назад, после стана и продължи да тича, но след това чу Роуина да крещи зад гърба й.
Борейки се да си поеме дъх, Серафина се обърна и се огледа.
Видя, че Роуина се е свила на земята до колибата си. Край нея вилнееше яростна сила и трошеше клоните на дърветата. Поривът бе толкова мощен, че тласна Серафина обратно назад като огромна вълна,
повдигна я и краката й се отлепиха от земята. След това я повлече със себе си. Тя сграбчи блатистата пръст, за да се спре, и се вкопчи здраво.
После, залитайки, тръгна обратно към Роуина, която бе погълната от битката срещу невидимия нападател.
Заради тъмния вихрен вятър и летящите навсякъде клони
Серафина не можеше да различи ясно всичко, което става, но видя как
Роуина се втурна отново в полуразрушената колиба, грабна друга отвара и заплаши да я хвърли.
— Не ме наранявай! — изпищя тя с глас, който трепереше едновременно от страх и от гняв. — Кълна се, че ще се бия с теб!
Серафина огледа наоколо сред дърветата за нападателя, но не го откри.
Усети, че краката й са мокри и лепкави. Погледна надолу.
Мъхнатата трева бе подгизнала от тъмна кръв. Насекоми и червеи се лутаха в пръстта около нея.
— Престани! — извика Роуина. — Остави ме на мира!
Яростен порив запрати към нея голям отчупен клон. Клонът се заби в момичето и го събори на земята с брутален удар. По-тънките стърчащи клонки нападнаха магьосницата, впиха се в нея като пръсти и почнаха да я дращят и дерат по гърба, оставяйки дълбоки назъбени разрези в плътта й.

120
Серафина ахна, по голия гръб на Роуина и отстрани по цялото й тяло се виждаха не само нови кървящи прорези, но и белези от предишни рани. Очевидно не за първи път понасяше гнева на този нападател. Въпреки уменията й да прави магии и да се преобразява,
явно имаше белези, които дори създание като нея не можеше да излекува.
Но Роуина не остана на земята задълго. Тя бързо се изправи на крака, избърса кръвта от подутите си устни и погледна гневно и решително към гората. Преди да дойде следващата атака, се спусна към стъклениците си с отвари. Сграбчи една колба и я метна към дърветата, изпълвайки блатото с гъста планинска мъгла.
Като сърдит отговор от гората изникна огромна огнена топка и полетя право към Роуина.
Тя вдигна ръце и от дланите й избухна вълна от лед и сняг, която унищожи огнената топка и я превърна в облак пара.
През цялото време Серафина търсеше нападателя, но не успяваше да го види.
— Тази вечер! — разнесе се глас. — Вземи плаща тази вечер,
или ще убия момчето със собствените си ръце!
— Ако го убиеш, никога няма да намериш плаща! — изрева ядосано Роуина.
Сякаш за да постави край на спора им, друго огромно огнено кълбо изникна от тъмнината и полетя право към нея, този път двойно по-бързо от преди. Роуина отскочи от пътя му точно навреме, но огнената топка удари дървото зад нея и то избухна, хвърляйки горяща мъзга във всички посоки.
Момичето изпищя от болка, когато пламтящата течност изпръска голата му кожа и подпали всичко около него.
Серафина се втурна напред, за да помогне, като се опитваше да избегне пламъците. Отпусна се на колене до Роуина, докато тя се гърчеше от болка, причинена от горящия дървесен сок. Серафина знаеше, че трябва да й помогне някак, затова затвори очи и остави част от себе си да избледнее и да се слее с порестата почва, да потъне надолу до мястото, където има вода. После се съсредоточи, разпери ръце и с цялата воля на призрачната си същност започна да издърпва водата през гъстия блатен мъх и да напоява всичко около тях.
Издигащата се вода загаси пламтящите пламъци и заля тялото на

121
Роуина, отмивайки горящата мъзга, преди да се отдръпне отново в блатото.
Зашеметена от това, което бе направила, Серафина се срина изтощено на земята редом с магьосницата.
Двете лежаха сред купчина изгорени, подгизнали и изпочупени стволове и клони. Нападателят беше изчезнал и огънят бе загасен.
Момичетата останаха там няколко секунди, събирайки сили.
После Роуина отвори очи. Бавно се измъкна от останките, събра сили и се изправи на крака. Изглежда, едва успяваше да помръдне.
Наметалото й бе разкъсано, тялото й кървеше, изцапано с пръст и кал,
имаше множество наранявания и белези от изгорено. Но беше жива.
Втренчи се отчаяно в унищожението край себе си, после си пое дълбоко дъх и се овладя.
Влезе в онази част от колибата, която все още бе непокътната,
отвори една стъкленица и започна да излива лепкава сива течност върху изгорените си ръце и крака, като се мръщеше и скърцаше със зъби от болка.
Не каза нищо на Серафина, но разбираше, че тя е спасила живота й, или поне я е отървала от агонията на неизмеримо по-силна болка,
отколкото вече изпитваше.
После грабна торбата си и започна припряно да събира някои от кристалните колби и други принадлежности от тъмния си занаят.
Серафина я гледаше очарована. Роуина не се вайкаше уплашена и нещастна. Не плачеше. Изглеждаше решителна, твърдо готова да се бори и да оцелее.
Точно когато Серафина си помисли, че вече е видяла всичко странно под луната, магьосницата притисна ръце до главата си и бавно прокара длани по дължината на косата си, променяйки цвета й от червено в черно. После докосна с по два пръста на всяка ръка лицето си, точно под очите. Притисна пръсти до страните си, решително и плавно, променяйки очертанията на скулите. След това се протегна към краката си, събу обувките и започна да притиска малките пръстчета и на двата си крака в земята, докато те не изчезнаха. Накрая докосна с показалци очите си точно по средата и те станаха златистокехлибарени.
Серафина зяпна потресено. Стъпка по стъпка Роуина се бе превърнала в друг човек. Някой, който смущаващо много приличаше

122
на нея самата!
Сякаш Серафина се взираше в огледало, но момичето, което я гледаше оттам, бе много по-красиво и по-изящно.
— Чакай, Роуина. Не разбирам. Какво правиш?
— Ти го чу. Искам да сложа край на това.
— Но кой беше той? Кой те нападна?
Роуина придърпа разкъсаната роба към тялото си и тръгна забързано през гората, следвайки същия път, по който Серафина бе дошла.
— Спри, чуй ме, спри! Къде отиваш? — попита отчаяно тя. —
Моля те, кажи ми какво ще правиш.
— Спри да ме тормозиш, котко, чакат ме на летен бал — отвърна
Роуина.

123
30
Серафина последва Роуина през гората. Знаеше, че Брейдън е в смъртна опасност. Но в ранните сутрешни часове из планинските долини се носеше гъст мъглив облак, който бавно се плъзгаше по хребетите, бял и странен, просмукваше се сред дърветата и прикриваше пътя на Роуина. Серафина не бе сигурна дали мъглата е естествена, или е някоя от прикриващите отвари на магьосницата, но каквото и да бе, в един момент Роуина изчезна.
Докато търсеше следите й, Серафина усети прохладата на мъглата по кожата си и знаеше, че ако остане неподвижна още малко,
ще се разтвори в нейната пара независимо дали го иска, или не. Прах

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: