Шифърът на леонардо дан Браун Пролог Лувърът, Париж 22: 46

Черквата „Рослин" - често наричана „Катедралата на символите" - се на­мира на тридесетина километра се­верно от Гластънбъри в Шотландия, където някога се е издигал древен храм на Митра. Построена е от рицарите

тамплиери през 1446 година и в нея са изобразени пора­зително много символи от юдейската, християнската, египетската, масонската и езическата традиция.

Географските й координати попадат точно на мериди­ана, който минава през Гластънбъри. Тази Линия на ро­зата е традиционен белег за Артуровия остров Авалон и се смята за основен стълб на.британската сакрална гео­метрия. Именно от тази свещена Линия на розата произ­хожда името на черквата, първоначално произнасяно като „Розлин".

Робърт Лангдън и Софи Нево спряха взетата под наем кола на затревения паркинг в подножието на хълма. Храмът хвърляше дълги привечерни сенки. Краткият полет от Лондон до Единбург бе минал спокойно, макар че нито един от двамата не беше спал поради неизвест­ността, която ги очакваше. Загледан в мрачната сграда, чийто силует се очертаваше на облачното небе, професо­рът се почувства като Алиса, стремглаво падаща в огле­далото. „Сигурно сънувам." И все пак последната загад­ка на Сониер не можеше да е по-конкретна.

„Под Розлин тя е скрита най-подир."

Беше си представял, че „картата на Граала" ще е схе­ма - план с кръстчета, - но последната тайна на Ордена бе разкрита по същия начин, по който още отначало им беше говорил Сониер. В стихове. Четири ясни стиха, които без никакво съмнение сочеха към това място. Ос­вен че изрично се споменаваше името - Рослин, стихот­ворението отбелязваше някои от най-известните архитек­турни особености на черквата.

Въпреки яснотата на последното откровение на Сони­ер Лангдън бе смутен. Векове наред в този каменен храм бяха отеквали шепоти за присъствието на Светия Граал. Шепотите се бяха превърнали във викове през последни­те десетилетия, когато с помощта на ултразвуково ска­ниране бяха установили съществуването на удивителна структура под сградата - грамадно подземно помещение. Това дълбоко подземие не само беше по-голямо от самата черква, но и, изглежда, нямаше нито вход, нито изход. Археолозите бяха предложили да пробият скалата, за да стигнат до тайнствената камера, ала тръстът „Рослин"

категорично бе забранил всякакви разкопки на свещено­то място. Естествено това само разпалваше пламъците на догадките. Какво се опитваше да скрие тръстът?

В резултат черквата „Рослин" се бе превърнала в мяс­то за поклонение на търсачи на загадки. Някои твърдя­ха, че ги привличала могъща сила, която необяснимо се излъчвала от тези координати, други заявяваха, че били дошли да търсят наоколо таен вход към подземието, но повечето признаваха, че просто искат да се поскитат в района и да се насладят на духа на легендите за Светия Граал.

Въпреки че никога не бе идвал в „Рослин", Лангдън винаги се беше подсмихвал, когато бе чувал да посочват храма за последно убежище на Граала. Смяташе, че ня­кога черквата може да е била дом на Светия Граал, но не и сега. През последните години „Рослин" привличаше прекалено много внимание и рано или късно все някой щеше да намери начин да проникне в подземието. Истинските специалисти по история на Граала бяха единодушни, че „Рослин" е примамка - един от лъжли­вите задънени пътища, така убедително създадени от Ордена. Стиховете от ключовия камък обаче сочеха точ­но към това място и тази вечер Лангдън не бе толкава сигурен. През целия ден го беше измъчвал един въпрос:

„Защо Сониер е положил толкова усилия, за да ни доведе до толкова очевидно място?"

Изглежда, имаше само един логичен отговор.

„В „Рослин" има нещо, което трябва да разберем."

- Робърт? - Софи стоеше до колата и го гледаше. -Идваш ли? - Тя носеше палисандровото ковчеже, което им беше върнал капитан Фаш. Вътре бяха и двата крип-текса, поставени един в друг, както ги бяха открили. Папирусът със стихотворението бе на мястото си - без счупената стъкленица с оцет.

Докато се изкачваха по дългата чакълена пътека, Лангдън и Софи минаха покрай прочутата западна стена на черквата. Обикновените посетители смятаха, че тази странно стърчаща стена е част от сградата, която е оста­нала недовършена. Истината, спомни си Робърт, беше много по-интересна.

„Западната стена на Соломоновия храм." Рицарите тамплиери бяха проектирали „Рослин" като точно архитектурно копие на ерусалимския Соломонов храм - западна стена, тесен правоъгълен кораб и под­земие като светая светих, в която първите деветима рицари бяха открили безценното си съкровище. Ланг­дън трябваше да признае, че в идеята на тамплиерите да построят хранилище на Граала, което да имитира първото му скривалище, има някаква странна симет­рия.

Входът на „Рослин" бе по-скромен, отколкото очаква­ше професорът.' Малката дървена врата имаше две же­лезни панти и проста дъбова табела.

Това беше древното заклинание, обясни на Софи той, произлизащо от Линията на розата, меридиана, на който се намираше черквата. Или, както предпочитаха да вяр­ват специалистите по история на Граала, от „линията на Розата" - рода на Мария Магдалина.

Храмът скоро затваряше и когато Лангдън отвори вратата, отвътре го лъхна топъл въздух, сякаш древната сграда уморено въздишаше в края на дълъг ден. По ар­ките на входа бяха изваяни петолистници.

„Рози. Утробата на Богинята-майка."

Когато влязоха, Робърт обгърна с поглед целия храм. Макар че беше чел описания на поразително сложните каменни изваяния, съвсем друго бе да ги види със собст­вените си очи.

„Рай за специалистите по символика", както го беше нарекъл един негов колега.

„По-скоро ад" - вторачен в стените, си помисли той.

Всяка повърхност на черквата бе покрита със симво­ли - християнски разпятия, юдейски звезди, масонски печати, тамплиерски кръстове, рогове на изобилието, пирамиди, астрологични знаци, растения, пентаграми и рози. Рицарите тамплиери - майстори зидари - бяха из­дигнали свои храмове из цяла Европа, ала „Рослин" се смяташе за най-любимото им постижение. Зидарите не бяха оставили нито един гол камък. Това беше храм на

всички религии... на всички традиции... и най-вече на природата и Богинята-майка.

Вътре имаше само неколцина посетители, които слу­шаха младия екскурзовод да изнася последната си за деня беседа. Той ги водеше в редица по един по добре познат маршрут - невидима пътека, свързваща шест ключови архитектурни точки. Поколения туристи бяха извърве­ли тези прави линии и безбройните им стъпки бяха из­търкали огромен символ върху пода.

„Соломоновият печат - помисли си Лангдън. - Това не е съвпадение."

Екскурзоводът ги беше видял да влизат и въпреки че .наближаваше краят на работното време, любезно се ус­михна и им даде знак спокойно да разгледат храма.

Професорът кимна и навлезе навътре в сградата. Софи обаче стоеше, като вцепенена на входа и гледаше озадаче­но.

- Какво има? - попита Робърт.

Тя се взираше в отсрещния край на черквата.

- Струва ми се... че съм била тук. Лангдън се изненада.

- Но нали каза, че изобщо не си чувала за „Рослин"?

- Не бях... - Младата жена неуверено се огледа. -Дядо ми сигурно ме е водил тук като съвсем малка. Не знам. Струва ми се познато. - Докато обхождаше с пог­лед храма, тя закима по-уверено. - Да. - Софи посочи. -Онези две колони... Виждала съм ги.

Робърт погледна двете красиво изваяни колони в отс­рещния край на сградата. Бялата каменна дантела ся-

каш тлееше с червеникаво сияние на последните слънче­ви лъчи, процеждащи се през западния прозорец. По левия стълб минаваха прости вертикални линии, докато по десния имаше сложни спирали.

Софи тръгна натам. Лангдън забърза да я настигне. Когато се приближиха, тя смаяно закима.

- Да, сигурна съм. Виждала съм ги!

- Не се съмнявам, че си ги виждала, но не е задължи­телно да е било тук.

Криптографката се обърна към него.

- Какво искаш да кажеш?

- Тези два стълба са най-често копираните архитек­турни елементи в историята. Такива има по цял свят.

- Копия на „Рослин" ли? - изненада се Софи.

- Не. Ако си спомняш, ти споменах, че самият „Рос­лин" е копие на Соломоновия храм. Тези два стълба са същите като стълбовете пред Храма в Ерусалим. - Лан­гдън посочи левия. - Този се казва Воаз или „стълбът на зидаря". Другият се казва Яхин или „стълбът на чира­ка". - Той замълча за миг. - Всъщност почти във всеки масонски храм по света има такива стълбове.

Вече й беше разказвал за тесните исторически връзки на тамплиерите със съвременните тайни масонски братс­тва, чиито основни степени чирак, калфа и майстор про­изхождаха от ранните дни на рицарския орден. В пос­ледното стихотворение на дядо й се споменаваше за майс­торите, които украсили „Рослин", както и за тавана на черквата, покрит с изображения на звезди и планети.

- Никога не съм била в масонски храм - без да откъс­ва очи от колоните, каза Софи. - Почти съм сигурна, че съм виждала тези стълбове тук. - Тя отново плъзна пог­лед наоколо, сякаш търсеше още нещо, което да събуди спомените й.

Останалите посетители вече си тръгваха и екскурзо­водът с учтива усмивка се запъти към тях. Бе красив тридесетинагодишен мъж с шотландски акцент и пясъч-норуса коса.

- Скоро ще затварям. Мога ли да ви помогна да наме­рите нещо?

„Например Светия Граал?", помисли си Лангдън.

- Шифърът - внезапно възкликна Софи. - Тук има шифър!

Екскурзоводът се зарадва на ентусиазма й.

- Ами да, има, госпожо.

- На тавана - посочи тя. - Някъде... там. Той се усмихна.

- Виждам, че не идвате за пръв път в „Рослин". „Шифърът" - помисли си Лангдън. Беше забравил за

тази легенда. Сред многобройните загадки на храма бе арка, от която стърчаха стотици каменни блокове. Вър­ху всички блокове привидно безредно бяха изваяни сим­воли и образуваха шифър с невъобразими мащаби. Ня­кои смятаха, че той посочва входа на подземието под черквата. Други вярваха, че разказва истинската леген­да за Граала. Не че имаше значение - криптографите от векове се опитваха да разшифроват значението му. Тръс­тът „Рослин" до ден днешен предлагаше щедра награда за онзи, който разкрие тайния смисъл, ала шифърът си оставаше загадка.

- С удоволствие ще ви покажа...

Гласът на екскурзовода заглъхна.

„Първият ми шифър" - помисли си Софи, докато се приближаваше сама като изпаднала в транс към арката. След като подаде палисандровото ковчеже на Лангдън, тя за миг забрави всичко за Светия Граал, Ордена на Сион и всички загадки от предишния ден. Когато стигна под свода и вкрд символите над себе си, спомените в миг я връхлетяха. Върна се 'в- деня на първото си идване тук и това й навя странна неочаквана тъга.

Беше съвсем малка... беше около година след гибелта на семейството й. Дядо й я бе довел на кратка почивка в Шотландия. Бяха дошли да видят черквата „Рослин" преди да се завърнат в Париж. Беше късно и храмът бе затворен. И все пак те бяха вътре.

- Хайде да се прибираме, grand-pére - уморена, помо­ли тя.

- Скоро, миличка, съвсем скоро. - Гласът му звучеше меланхолично. - Трябва да свърша само още нещо. Ис­каш ли да ме почакаш в колата?

- Пак ли ще правиш нещо, каквото правят само въз­растните?

Той кимна.

- Бързо ще свърша. Обещавам.

- Може ли пак да разгадая гатанката на арката? Беше забавно.

- Не знам. Трябва да изляза навън. Няма ли да те е страх сама?

- Не, разбира се! - изпуфтя Софи. - Та тук дори не е тъмно!

Дядо й се усмихна.

- Добре тогава. - И я заведе при арката, която й бе показал по-рано.

Софи веднага се просна на каменния под, легна по гръб и се вторачи в символите на тавана.

- Ще разгадая гатанката преди да се върнеш!

- Тогава да се състезаваме. - Дядо й се наведе, целуна я по челото и тръгна към близката странична врата. -Няма да се отдалечавам много. Ще оставя вратата отво­рена. Ако ти потрябвам, само ме повикай. - Той излезе в сумрака навън.

Софи лежеше на пода и се взираше в кода. Приспа й се. След няколко минути символите се замъглиха. И из­чезнаха.

Когато се събуди, подът под нея беше студен.

- Grand-pére?

Никакъв отговор. Софи се изправи и изтупа дрехите си. Страничната врата все още бе отворена. Мракът на­вън се сгъстяваше. Пееха щурци. Тя излезе навън и видя, че дядо й стои на верандата на една каменна къща точно под черквата. Той тихо разговаряше с някого - човекът едва се виждаше зад мрежата на вратата.

- Grand-pére? - извика Софи.

Дядо й се обърна и й махна да почака малко. Размени няколко последни думи с неясната фигура и й прати въз­душна целувка. После се приближи към Софи. Очите му бяха насълзени.

- Защо плачеш, grand-pére?

Той я вдигна на ръце и я' притисна към себе си.

- 0, Софи, тази година с теб се сбогувахме с много хора. Тежко е.

Момичето си помисли за катастрофата, за сбогуването с майка й и баща й, с баба й и мъничкото й братче.

- С друг човек ли се сбогуваше?

- С една скъпа приятелка, която много обичам - раз­вълнувано отвърна дядо й. - И се боя, че дълго време няма да я видя.

Застанал до екскурзовода, Лангдън разглеждаше сте­ните на черквата и му се струваше, че е стигнал до за­дънена улица. Софи се беше отдалечила към шифъра и го бе оставила да носи палисандровото ковчеже. Картата на Граала в него като че ли с нищо не му помагаше. Макар че стихотворението на Сониер ясно посочваше „Рослин", про­фесорът не беше сигурен какво да прави тук. Споменава­ше се за „острие с потир", каквито не забелязваше никъде.

„Под Розлин тя е скрита най-подир,

над нея варди острие с потир."

Усещаше, че остава някаква част от тази загадка, ко­ято трябва да се разкрие сама.

- Простете за любопитството - обади се екскурзово­дът. Гледаше палисандровото ковчеже в ръцете му. - Но тази кутия... може ли да попитам откъде я имате?

Лангдън уморено се засмя.

- Това е невероятно дълга история. Екскурзоводът се поколеба.

- Странна работа. Баба ми има точно такава кутия -кутия за бижута. Същото полирано палисандрово дърво, същата инкрустирана роза, даже пантичките изглеждат същите.

Професорът си помисли, че младежът сигурно греши. Ако на света изобщо съществуваше уникална кутия, това беше тази - специално направена за ключовия камък на Ордена.

- Двете може би си приличат, но... Страничната врата изскърца и привлече вниманието

им. Софи бе излязла, без да каже дума, и сега се спуска­ше по скалата към близката каменна къща. Лангдън се загледа след нея. „Къде отива?" Откакто бяха влезли в черквата, тя се държеше странно. Робърт се обърна към екскурзовода.

- Знаете ли каква е онази къща?

Той кимна, също озадачен от поведението й.

- Там живее уредничката. Която случайно е предсе­дател на тръста „Рослин". - Младежът замълча за миг. - И моя баба.

- Баба ви е председател на тръста „Рослин"?! . Екскурзоводът отново кимна.

- Тя живее там. И аз живея с нея, помагам й да поддър­жа черквата, развеждам туристи. -Той сви рамене. - Цял живот съм живял тук. Баба ми ме отгледа в тази къща.

Обезпокоен за Софи, Лангдън тръгна към вратата и понечи да я повика. Но едва направи няколко крачки и се закова на място. Думите на младежа бяха стигнали до съзнанието му.

„Баба ми ме отгледа."

Лангдън погледна Софи на скалата, после сведе очи към палисандровото ковчеже в ръцете си. „Невъзмож­но." Той бавно се обърна към екскурзовода.

- Палисандровото ковчеже на баба ви. Откъде го има?

- Дядо ми й го направил. Той починал, когато съм бил бебе, но баба ми още говори за него. Казва, че бил много сръчен. Правел всевъзможни неща.

Лангдън започваше да различава невъобразимата па­яжина от връзки, която се материализираше пред него.

- Казахте, че ви е отгледала баба ви. Може ли да ви попитам какво се е случило с родителите ви?

Младежът се изненада.

- Починали са, когато съм бил малък. - Той замълча за миг. - Заедно с дядо ми.

Сърцето на Робърт бясно туптеше.

- В автомобилна катастрофа ли? Екскурзоводът се сепна и озадачено го погледна с мас-

линенозелените си очи.

- Да. В автомобилна катастрофа. Цялото ми семейст­во загинало тогава. Дядо ми, родителите ми и... - Той се поколеба и заби поглед в пода.

- И сестра ви - довърши изречението Лангдън.

Каменната къща на скалата изглеждаше точно така, както си я спомняше Софи. Смрачаваше се и сградата

изглеждаше топла и гостоприемна. От отворената врата ухаеше на хляб, от прозорците струеше златиста светли­на. Когато се приближи, младата жена чу тихо хлипане,

През мрежата на вратата Софи видя в коридора въз­растна жена. Тя бе обърната с гръб, ала беше ясно, че плаче. Жената имаше дълга, буйна сребърна коса, която й навя неочакван спомен. Привлечена от нещо, Софи се качи по стълбището. Жената държеше поставена в рам­ка снимка на мъж и нежно докосваше с пръсти лицето му.

Софи добре познаваше това лице.

„Grand-pére."

Жената очевидно беше чула вестта за смъртта му.

Под краката й изскърца дъска и старицата бавно се обърна. Тъжните й очи срещнаха тези на Софи и на нея й се прииска да избяга, но стоеше като хипнотизирана. Жената нито за миг не откъсна от нея трескавия си пог­лед, докато оставяше снимката и се приближаваше към мрежата на вратата. Двете се взираха една в друга сякаш цяла вечност. После, като бавно надигаща се океанска вълна, неувереността в очите на старицата се превърна в... смайване... надежда... и накрая радост.

Тя отвори вратата, излезе, протегна нежните си ръце и обгърна в шепи удивеното лице на Софи.

- 0, скъпо дете... каква си станала!

Въпреки че не я познаваше, Софи знаеше коя е тази жена. Тя се опита да каже нещо, но установи, че дори не може да си поеме дъх.

- Софи - изхлипа жената и я целуна по челото.

Накрая от устните на Софи се изтръгна задавен ше­пот.

- Но... grand-pére каза, че си...

- Знам. - Старицата постави длани на раменете й и я погледна с познатите си очи. - С дядо ти бяхме принуде­ни да кажем много неща. Постъпихме така, както смет­нахме за нужно. Съжалявам. Това бе заради твоята си­гурност, принцесо.

Софи чу последната дума и си помисли за дядо си, който дълги години я беше наричал така. Гласът му сякащ отекна в древните камъни на „Рослин", прос-

мука се през земята и завибрира в незнайните кухини под храма.

Жената я прегърна и сълзите й потекоха по лицето й.

- Дядо ти много искаше да ти обясни всичко. Но по­между ви не вървеше. Полагаше всички усилия. Имаше да ти казва много неща. - Тя отново я целуна по челото, после прошепна в ухото й: - Край на тайните, принцесо. Време е да узнаеш истината за семейството си.

Софи и баба й седяха прегърнати и разплакани на стъ­палата пред верандата. Младият екскурзовод бързаше към тях през моравата. Очите му блестяха от надежда и удив­ление.

- Софи?

Когато Лангдън се приближи към тях, Софи не може­ше да ей представи, че едва предишния ден се е чувства­ла толкова самотна в света. А сега на това чуждо място в компанията на трима души, които почти не познаваше, най-сетне се чувстваше у дома си.

Над „Рослин" се спусна нощ. Робърт Лангдън стоеше сам на веран­дата на каменната къща и се наслаж­даваше на смеха, който се чуваше през мрежата на вра­тата. Чашата силно шотландско кафе в ръката му го бе избавила от умората му, и все пак той усещаше, че това няма да продължи много. Чувстваше се изтощен до мо­зъка на костите си.

- Измъкнахте се, без да ви усетим - разнесе се зад него тих глас.

Професорът се обърна. Сребърната коса на бабата на

Софи искреше в нощта. През последните тридесет годи­ни тя се беше казвала Мари Шовел. Лангдън уморено се усмихна.

- Реших за малко да ви оставя сами. - През прозоре­ца виждаше, че Софи разговаря с брат си.

Мари се приближи и седна до него.

- Когато чух за убийството на Жак, господин Ланг­дън, бях ужасена за Софи. Когато тази вечер я видях на прага, изпитах най-голямото облекчение в живота си. Не мога да изразя благодарността си към вас.

Той нямаше представа какво да й отговори. Въпреки че бе предложил да остави Софи и баба й да си поговорят насаме, Мари го беше помолила да остане. „Съпругът ми очевидно ви е имал доверие, господин Лангдън, затова и аз ще ви се доверя."

Историята, която разказа за покойните родители на Софи, бе удивителна. И двамата били Меровинги - пре­ки потомци на Мария Магдалина и Иисус Христос. Де­цата им бяха от кралска кръв - и затова били грижливо пазени от Ордена. Когато родителите на Софи загинали в автомобилна катастрофа, чиято причина така и не успе­ли да установят, Орденът се уплашил, че кралският род е разкрит.

- Ние с дядо ти трябваше да вземем тежко решение още в момента, в който ни се обадиха - със задавен- от мъка глас обясни Мари. - Току-що бяха открили колата на родителите ти в реката. - Тя избърса сълзите от очите си. - Онази вечер трябваше да пътуваме шестимата заед­но. За щастие в последния момент бяхме променили пла­новете си и майка ти и баща ти заминаха сами. Когато научихме за катастрофата, с Жак не знаехме какво се е случило... дали наистина е било катастрофа. - Възрас­тната жена погледна Софи. - Знаехме, че трябва да за­щитим внуците си, и постъпихме така, както сметнахме за най-добре. Жак съобщи в полицията, че ние с брат ти сме били в колата... Помислиха си, че течението е отнес­ло телата ни. После с брат ти се скрихме в Ордена. Жак беше известна личност и не можеше да си позволи лукса да изчезне. Ти трябваше да останеш в Париж и да бъдеш отгледана от него под закрилата на Ордена. - Гласът й се

сниши до шепот. - Раздялата на семейството беше най-трудното нещо, което сме правили. С Жак се виждахме от време на време и винаги в пълна тайна. Под закрила­та на Ордена. Братството има някои свои церемонии.

Лангдън усещаше, че тази история е по-дълбока, но съзнаваше, че не е предназначена за неговите уши. Зато­ва излезе навън. И сега, загледан в кулите на „Рослин", той не можеше да се избави от гризящата го загадка на черквата. „Наистина ли Граалът е в „Рослин"? И в такъв . случай къде са острието и потирът, за които споменава в стихотворението си Сониер?"

- Дайте - каза тя.

- А, благодаря. - Робърт й подаде празната чаша. Жената го погледна втренчено.

- Имах предвид другата ви ръка, господин Лангдън. Професорът сведе очи и видя, че държи папируса на

Сониер. Беше го извадил от криптексас надеждата да го осени нещо, което е пропуснал.

- О, извинете. Мари се усмихна.

- Познавам един парижки банкер, който сигурно из­гаря от нетърпение да си върне палисандровото ковче­же. Андре Верне беше скъп приятел на Жак и съпругът ми му имаше пълно доверие. Андре би направил всичко, за да изпълни желанието на Жак да се грижи за ковче­жето.

„Даже да ме застреля" - спомни си Робърт и реши да не споменава, че сигурно му е строшил носа. Замисли се за Париж и тримата сенешали, които бяха убити пре­дишната нощ.

- Ами Орденът? Какво ще стане сега?

- Колелата се завъртяха, господин Лангдън. Братст­вото съществува от векове и ще преодолее тази трагедия. Винаги има хора, които са готови да продължат и да възстановят разрушеното.

Лангдън през цялата вечер подозираше, че бабата на Софи е тясно свързана с дейността на Ордена. В края на краищата в него винаги бяха участвали жени. Жени бяха четирима велики магистри. Сенешалите традиционно бяха мъже - пазителите - и все пак жените имаха много по-

почетно положение и можеха да заемат високи постове от всякакво равнище.

Той се замисли за Лий Тибинг и Уестминстърското абатство. Струваше му се преди цяла вечност.

- Църквата оказваше ли натиск на съпруга ви да не разкрива документите от Сангреала в Края на дните?

- Небеса, не. Краят на дните е легенда, измислена от параноици. Нищо в доктрината на Ордена не посочва конкретна дата, в която да бъде разкрит Граалът. Всъщ­ност Орденът винаги е поддържал тезата, че Граалът никога не бива да се разкрива.

- Никога ли? - смая се Лангдън.

- Душите ни имат нужда от тайнството и чудото, а не от самия Граал. Красотата на Розата се състои в нейната неземна природа. - Мари Шовел погледна към „Рослин". - За някои Граалът е потирът, който ще им донесе вечен живот. За други е търсенето на изчезнали документи и тайна история. А предполагам, че за повечето Светият Граал просто е една велика идея... възхитително непос­тижимо съкровище, което някак си, дори в днешния свят на хаос, ни вдъхновява.

- Но ако документите на Сангреала останат скрити, истината за Мария Магдалина завинаги ще остане в тай­на.

- Нима? Огледайте се наоколо. Нейната история се разкрива с произведения на изкуството, музика и книги. Все повече с всеки изминал ден. Махалото се люлее. За­почваме да усещаме опасностите на нашата история... и пагубните си пътища. Започваме да изпитваме потреб­ността да възстановим свещената женственост. - Тя за­мълча за миг. - Споменахте, че пишете книга за симво­лите на свещената женственост, нали?

- Да.

- Довършете я, господин Лангдън. Светът има нужда от трубадури.

Професорът замълча, усетил тежестта на отправеното му послание. Над дърветата изгряваше тънкият сърп на луната. Той погледна към „Рослин" и изпита момчешки копнеж да узнае тайните й. „Не питай - каза си Робърт.

- Сега не е моментът." После сведе очи към папируса в ръката на Мари и отново се обърна към черквата.

- Задайте въпроса, господин Лангдън - весело рече старицата. - Заслужили сте си това право.

Лангдън усети, че се изчервява.

- Искате да знаете дали Граалът е в „Рослин".

- Можете ли да ми кажете?

- Защо хората просто не оставят Граала на мира? -престорено ядосана, въздъхна тя и се засмя. - Защо смя­тате, че е тук?

Робърт посочи папируса в ръката й.

- В стихотворението на съпруга ви конкретно се спо­менава „Рослин", само че се споменава и за острие и по­тир, които вардят Граала. А аз не забелязах такива сим­воли.

- Острието и потирът ли? - попита Мари. - Как точ­но изглеждат те?

Лангдън разбираше, че тя си играе с него, но прие играта и с показалец начерта символите на дланта си.

- Това е острието - каза той и нарисува най-простата му „затворена" форма. - Символизира мъжкото начало.

- И обратно - Лангдън нарисува втория символ. -Това е потирът, който представлява женското начало.

- Интересно - отвърна Мари. - И казвате, че сред стотиците символи в „Рослин" не се срещат тези два три­ъгълника, така ли?

- Поне аз не ги видях.

- Ако ви ги покажа, ще поспите ли малко?

И преди Робърт да успее да отговори, Мари Шовел слезе от верандата и тръгна към черквата. Лангдън за­бърза след нея. Възрастната жена влезе в древната сгра­да, включи осветлението и посочи центъра на пода.

- Ето - острието и потира.

Професорът се втренчи в каменния под. Там нямаше нищо.

- Къде...

Мари въздъхна и тръгна по прочутата изтъркана в камъка пътека, същата, по която привечер Лангдън бе видял да минават туристите. Макар че видя гигантския символ, той все още не разбираше.

- Но това е само Соломоновият пе,.. После онемя.

Трябваше му малко време, за да успее да отвори уста.

- Значи стихотворението наистина сочи към „Рослин". Идеално.

Мари се усмихна.

- Очевидно.

Значението на всичко това го вледени.

- Значи Светият Граал е в подземието, така ли? Тя се засмя.

- Само духом. Една от най-древните-задачи на Ордена

беше някой ден да върне Розата в родната й Франция, където да намери вечен покой. Векове наред я влачеха из страната, за да е в безопасност. Абсолютно недостой­но. Когато Жак стана велик магистър, целта му беше да я върне във Франция и да й построи гробница, достойна за царица.

- И успя ли?

Лицето й стана сериозно.

- Като имам предвид какво направихте за мен днес, господин Лангдън, и като уредник на тръста „Рослин", мога да ви кажа, че Граалът вече не е тук.

Той реши да не отстъпва.

- Но ключовият камък трябва да води до мястото, където е скрит Светият Граал. Защо води в „Рослин"?

- Може да не разбирате значението му. Не забравяй­те, че Граалът понякога е измамен. Както и покойният ми съпруг.

- Нима .може да е по-ясен? Намираме се над подзе­мие, белязано с острието и потира, под таван със звезди, заобиколени от чудесата на майсторите зидари. Всичко предполага „Рослин".

- Добре, дайте да видя това загадъчно стихотворение. - Мари разви свитъка и решително прочете стиховете на глас:

— Под Розлин тя е скрита най-подир, над нея варди острие с потир. От майстори покрита с чудеса, почива тя под звездни небеса.

Тя помълча няколко секунди, после на устните й се изписа многозначителна усмивка.

- Ах, Жак.

Лангдън я наблюдаваше въпросително.

- Вие разбирате ли го?

- Както свидетелства подът на черквата, господин Лан­гдън, има много начини да виждаш прости неща.

Той се замисли. При Жак Сониер всичко беше двусмис­лено, и все пак не можеше да се сети за друго значение. Мари уморено се прозя.

- Ще ви призная нещо, господин Лангдън. Официал­но никога не са ми съобщавали местонахождението на Граала. Но все пак аз бях омъжена за човек с огромно влияние... и моята женска интуиция е много силна. -Лангдън понечи да каже нещо, но тя продължи: - Съ­жалявам, че след толкова много усилия ще трябва да си тръгнете от „Рослин", без да узнаете отговора. И все пак нещо ми подсказва, че накрая ще намерите онова, което търсите. Някой ден ще ви осени. - Възрастната жена се усмихна. - И вярвам, че можете да пазите тайна.

На прага се чуха стъпки.

- Изчезнахте - каза Софи.

- Тъкмо се прибирах - отвърна баба й и се приближи към нея. - Лека нощ, принцесо. - Целуна я по челото. -Не дръж господин Лангдън до много късно.

Робърт и Софи я проследиха с поглед, докато се отда­лечаваше към каменната къща. Софи се обърна към него. Очите й плуваха в сълзи.

- Не очаквах точно такъв край.

„Значи ставаме двама" - помисли си той. Виждаше, че младата жена е развълнувана. Тази нощ животът й се беше променил.

- Добре ли си? Май че ти дойде много. Тя кротко се усмихна.

- Имам семейство. Оттам ще започна. Ще ми трябва повече време, за да свикна с това кои сме и откъде сме дошли.

Лангдън не отговори.

- Ще поостанеш ли с нас? - попита Софи. - Поне за няколко дни?

Той въздъхна.

- Трябва да свикнеш със семейството си, Софи. Утре сутрин се връщам в Париж.

Младата жена изглеждаше разочарована, ала явно разбираше, че така трябва. Дълго време и двамата мъл­чаха. Накрая тя посегна, хвана го за ръка и го изведе от черквата. Отидоха до малко възвишение на скала­та. Пред тях се простираше шотландският пейзаж, окъпан от бледата лунна светлина, която се процеж­даше през тънките облаци. Мълчаливо застанаха там,

хванати.за ръце, борещи се с обгръщащия ги саван на умората.

Звездите тъкмо изгряваха, но на хоризонта блестеше ярка точка. Лангдън се усмихна. Венера. Древната боги­ня сияеше със своята могъща и търпелива светлина.

Захлаждаше се, от равнината духаше студен вятър. След малко Робърт погледна Софи. Очите й бяха затворе­ни, устните й бяха отпуснати в доволна усмивка. Него­вите клепачи също натежаваха. Той неохотно стисна ръката й.

- Софи?

- Здрасти.

Обзе го неочаквана тъга, че ще се върне в Париж без нея.

- Може да замина преди да се събудиш. - В гърлото му заседна буца и той замълча за миг. - Извинявай, не ме бива много в...

Софи протегна ръка и нежно притисна длан към ли­цето му. После се наведе и го целуна по бузата.

- Кога ще те видя пак?

За миг му се зави свят, за миг се изгуби в очите й.

- Кога ли? - Лангдън се зачуди дали тя се досеща, че си е задавал същия въпрос. - Ами, другия месец изна­сям две лекции във Флоренция. Ще остана там седмица и няма да съм много зает.

- Това покана ли е?

- Ще живеем в разкош. Дават ми стая в „Брунелески". Софи игриво се усмихна.

- Много си въобразявате, господин Лангдън. Той се сепна.

- Исках да кажа...

- С най-голямо удоволствие ще дойда при теб във Фло­ренция, Робърт. Но само при едно условие. - Гласът й стана сериозен. - Никакви музеи, черкви, гробници, кар­тини и реликви.

- Във Флоренция ли? Цяла седмица? Там няма какво друго да се прави. -

Софи се наведе и пак го целуна, този път по устните. Телата им се притиснаха едно към друго, отначало леко, после напълно. Когато тя се отдръпна, в очите й се чете­ше обещание.

— Добре - успя да промълви Лангдън. - Уговорихме се.