Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

и тръгнали под знамената на Фингон; и от всички тях се завърнал само един.
От Дориат почти не дошла помощ. Защото обвързани от своята клетва, Маедрос и неговите братя преди време пратили посланици при
Тингол да напомнят с надменни слова за своето наследствено право и да го призоват да им даде Силмарила или да се обяви за техен враг. Мелиан посъветвала краля да се съгласи; но словата на Феаноровите синове били горделиви и заплашителни, та Тингол се разгневил, понеже помнел страданията на Лутиен и кръвта на Берен, с която бил спечелен
Силмарилът въпреки коварството на Келегорм и Куруфин. И от ден на ден колкото повече гледал Силмарила, толкова по-силно желаел да го притежава навеки; защото такава била силата на онзи камък. Затуй на свой ред пратил посланици с горделиви и ядни слова. Маедрос не отговорил,
защото вече мислел за съюз и обединение на елфите; но Келегорм и
Куруфин се заклели на всеослушание да погубят Тингол и да изтребят до крак неговия народ, ако се завърнат с победа от войната, а Силмарилът още не им е предаден доброволно. Тогава Тингол укрепил границите на своите владения и от цялото му кралство тръгнали на война само Маблунг и Белег,
които не искали да останат по-назад от другите в тия велики дела. Тингол им разрешил да заминат, стига да не служат на Феаноровите синове; и двамата се присъединили към армията на Фингон.
Маедрос обаче получил помощ от Наугримите, както с бойци, тъй и с огромен запас от оръжия; ден и нощ не спирали ковачниците на Ногрод и
Белегост по онова време. Събрал той своите братя и всички останали, които били готови да ги последват; освен туй людете на Бор и Улфанг били обучени за сражение, а призовали и други сродни племена от Изтока.
Откъм запад Фингон, който си оставал приятел на Маедрос, също се съюзил с Химринг и в цял Хитлум хората и Нолдорите се подготвили за война. В Бретилския лес Халмир, който управлявал Народа на Халет,
събрал своите бойци и им заръчал да наострят топорите; Халмир обаче умрял преди да започне войната и начело на народа застанал синът му
Халдир. Вестите стигнали дори и до потайния Гондолин, където се укривал крал Тургон.
Но Маедрос изпробвал силата си прекалено рано, преди още плановете му да били напълно подготвени; и макар че успели да изтласкат орките от всички северни области на Белерианд и даже освободили за известно време Дортонион, Моргот бил предупреден за идването на
Елдарите и техните приятели, та отрано се подготвил за съпротива.
Множество съгледвачи и предатели изпратил между тях, а това не било

трудно, защото тайно бил сключил съюз с най-безчестните измежду людете, които му разкрили замислите на Феаноровите синове.
Накрая Маедрос, след като събрал колкото можел бойци от племената на елфи, джуджета и хора, решил да нападне Ангбанд откъм изток и запад;
възнамерявал да тръгне през Анфауглит открито и с развети знамена.
Надявал се по този начин да подмами навън армиите на Моргот, а тогава
Фингон щял да удари откъм проходите на Хитлум; и тъй цялата мощ на
Моргот щяла да попадне между чука и наковалнята. Уговорено било като сигнал за удара да послужи запалването на огромен огън върху Дортонион.
В утрото на уречения ден, който се падал точно в средата на лятото,
звънките тръби на на Елдарите поздравили изгряващото слънце; и на изток се развяло знамето на Феаноровите синове, а на запад вдигнал знаме
Фингон, върховен крал на Нолдорите. Погледнал Фингон от крепостните стени на Ейтел Сирион и не видял нищо, тъй като цялата му армия била разположена из горите и долините източно от Еред Ветрин, изкусно укрита от взора на Врага; знаел обаче, че силата е голяма. Защото там се били събрали всички Нолдори от Хитлум заедно с елфите от Фалас и войската на
Гвиндор от Нарготронд, а имало и много бойци от човешките племена;
отдясно бил отрядът от Дор-ломин с доблестния Хурин и брат му Хуор, а към тях се присъединил Халдир от Бретил с множество люде от горските племена.
После Фингон погледнал към Тангородрим и видял, че мрачен облак е надвиснал над него, а от върха се издига черен дим; разбрал тогава, че
Моргот е разгневен и приема предизвикателството. Колебание се загнездило в сърцето на Фингон; и той погледнал на изток да види с проницателния си елфически взор дали се вдига прах из Анфауглит от похода на Маедрос и неговата войска. Не знаел още, че Маедрос се е забавил заради лукавството на Улдор Проклети, който то мамел с лъжовни вести за нападение откъм Ангбанд.
Ала ненадейно от юг се надигнал вик и вятърът го разнесъл от долина на долина, та гласовете на елфи и люде се слели във възглас на радостно изумление. Защото неканен и неочакван Тургон бил отворил портите на Гондолин и водел войска от десет хиляди храбри бойци с лъскави ризници, дълги мечове и копия като неизбродна гора. Щом Фингон чул в далечината да пеят могъщите тръби на брат му Тургон, колебанието изчезнало и той радостно се провикнал:
— Утулие’н ауре! Айя Елдалие ар Атанатари, утулие’н ауре! Денят дойде! Вижте, Елдари и синове човешки, денят дойде!
И всички, що чули мощния му глас да кънти над хълмовете,

отвърнали с възглас:
— Аута и ломе! Нощта си отива!
Ала Моргот, който знаел какво вършат и подготвят неговите противници, избрал най-удобния час и като вярвал, че подлите му слуги ще съумеят да забавят Маедрос и да осуетят обединението на враговете му,
изпратил към Хитлум привидно могъща армия (а всъщност само част от всичко, що бил подготвил); наредил на войниците да се облекат в тъмни одежди и да укрият всички стоманени оръжия, та тъй успели да стигнат далече по пясъците на Анфауглит, преди елфите да ги забележат.
Пламнали тогава сърцата на Нолдорите и пълководците им поискали да нападнат врага сред равнината; Хурин обаче възразил и ги посъветвал да се пазят от лукавството на Моргот, чиято сила винаги била по-голяма,
отколкото изглеждала, а целта му никога не се оказвала такава, каквато я разкривал. И макар че не идвал сигнал за наближаването на Маедрос, а войската ставала нетърпелива, Хурин настоявал да чакат и да оставят орките сами да се погубят с нападение срещу хълмовете.
Но военачалникът, когото Моргот бил натоварил да води западната войска, имал заповед на всяка цена бързо да подмами Фингон от хълмовете.
Затова продължил напред, докато челните му редици достигнали бреговете на Сирион от крепостта Ейтел Сирион до потока Ривил и Серехското мочурище; и предните постове на Фингон различили очите на враговете.
Предизвикателството обаче останало без отговор и подигравателните крясъци заседнали в гърлата на орките, щом видели безмълвните стени и спотаената из хълмовете заплаха. Тогава военачалникът пратил напред конници със сигнал за преговори и те наближили крепостта Барад Ейтел.
Със себе си водели Гелмир, син Гуилинов — благородник от Нарготронд,
пленен и жестоко ослепен по време на Браголах. Извели го напред и се провикнали:
— В Ангбанд имаме още мнозина като този, но ако искате да ги намерите, ще трябва да побързате; защото смятаме да им видим сметката веднага, щом се завърнем.
И пред очите на елфите отсекли първо ръцете му, после краката, а накрая главата и захвърлили обезобразения труп.
За зла участ тъкмо в тази крепост бил Гвиндор от Нарготронд, братът на Гелмир. Обезумял от ярост, той препуснал напред, следван от множество конници; настигнали пратениците, съсекли ги и нахлули дълбоко във вражеските редици. И като видели това, всички Нолдори пламнали от гняв,
а Фингон надянал белия си шлем, заповядал на тръбачите да свирят и изведнъж цялата армия от Хитлум се втурнала надолу по хълмовете. Като

пожар сред сухи тръстики блеснали изтеглените мечове на Нолдорите; тъй стремителен и свиреп бил техният удар, че едва не провалил всички замисли на врага. Армията, която Моргот изпратил на запад, била пометена още преди да се укрепи, а знамената на Фингон прекосили Анфауглит и се развели пред стените на Ангбанд. Начело на схватката все тъй препускали
Гвиндор и елфите от Нарготронд, но дори след първата победа нищо не можело да ги удържи; нахълтали през Портата и изклали стражата по стълбищата на Ангбанд, а Моргот треперел върху своя подземен трон, като ги чувал как блъскат по вратите му. Ала храбреците се озовали в капан и били избити всички освен Гвиндор, когото орките заловили жив; защото
Фингон не можел да им се притече на помощ. През многобройните потайни врати на Тангородрим Моргот бил изпратил навън основната си армия,
която чакала дотогава и Фингон бил отблъснат от крепостта с тежки загуби.
А на четвъртия ден от войната сред равнината Анфауглит започнало сражението, наречено Нирнает Арноедиад, що означава Неизброими сълзи,
защото нито една песен или предание не може да побере цялата му скръб.
Армията на Фингон отстъпила отвъд пясъците и в последните й редици загинал Халдир, вожд на Халадините; заедно с него паднали повечето му бойци и Бретилският лес напразно ги чакал да се завърнат. Привечер на петия ден, докато още били далече от Еред Ветрин, орките обкръжили хитлумската армия и нападали до зазоряване, стягайки обръча все по- плътно. На сутринта у бойците се зародила надежда, когато дочули роговете на Тургон, който наближавал с армията от Гондолин; защото по- голямата част от тази армия била разположена на юг да охранява
Сирионския проход и Тургон удържал бойците си от прибързани атаки.
Сега бързал да се притече на помощ на брат си; а Гондолиндримите били могъщи и облечени в ризници, та редиците им сияели като стоманена река под слънчевите лъчи.
Една фаланга от кралската гвардия разкъсала обръча на орките и
Тургон с меч в ръка си пробил път до своя брат; и разказват, че радостна била насред жестоката битка срещата между Тургон и Хурин, който стоял неотстъпно до Фингон. Все повече се разгаряла надеждата в сърцата на елфите; тъкмо тогава, в третия час на утрото, отекнали роговете на
Маедрос, който най-сетне идвал от изток и знамената на Феаноровите синове се развели зад гърба на неприятеля. Някои казват, че дори и тогава
Елдарите са могли да спечелят сражението, стига само всичките им армии да са се били достойно; защото орките трепнали, щурмът им секнал и мнозина вече се готвели да побягнат. Но точно когато предните отряди на
Маедрос налитали върху орките, Моргот хвърлил в боя последните си сили,

като опразнил Ангбанд докрай. Към Анфауглит се задали върколаци,
вълкоездачи, Балрози и дракони, предвождани от своя прародител Глаурунг.
Страховита мощ бил придобил Великия червей, както го наричали, та елфи и хора рухвали пред него като покосена трева; нахлул той между армиите на Маедрос и Фингон и ги разпръснал в различни посоки.
Ала ни чрез вълци, ни чрез Балрози или дракони щял Моргот да постигне своето, ако не била измяната на людете. В онзи час се разкрили козните на Улфанг. Мнозина бойци от изтока се обърнали и побягнали,
понеже сърцата им били изпълнени с лъжи и страхове; но синовете на
Улфанг изведнъж се прехвърлили към Моргот, нападнали в гръб
Феаноровите синове и сред настаналата суматоха се устремили към знамето на Маедрос. Не им било писано да спечелят обещаната от Моргот награда, защото Маглор съсякъл водача на измяната Улдор Проклети, а синовете на Бор повалили Улфаст и Улварт, преди сами да паднат пронизани. Но се задали нови отряди от зли люде, които Улдор бил събрал и държал укрити из източните хълмове, та армията на Маедрос не издържала удара от три страни, разпръснала се и побягнала напосоки.
Съдбата обаче запазила Феаноровите синове и макар че всички били ранени, нито един от тях не загинал, понеже останали заедно, събрали около себе си последните Нолдори и Наугрими и тъй си пробили изход от обръча, за да избягат на изток към далечния връх Долмед.
От цялата източна армия най-дълго устояли джуджетата от Белегост и тъй си спечелили всеобща почит. Защото Наугримите били по-издръжливи на огън от елфите и хората, а освен туй имали обичая по време на битка да носят грозни маски, за да плашат врага; тъкмо тези маски им помогнали да устоят срещу драконите. Ако не били те, Глаурунг със своята челяд щял да изпепели последните оцелели Нолдори. Но Наугримите го обкръжили в обръч и дори неговата могъща броня не била сигурна защита против ударите на тежките им топори; а когато побеснелият Глаурунг се обърнал,
та повалил и стъпкал Азагал, тогавашния владетел на Белегост, умиращото джудже с последни сили забило кинжал в търбуха му и тъй жестоко го наранило, че избягал от полесражението, а слисаните чудовища от Ангбанд го последвали вкупом. Тогава джуджетата вдигнали тялото на Азагал и го отнесли; бавно крачели те подир носилката и с дълбоки гласове пеели погребална песен по обичая на своя народ, без повече да обръщат внимание на враговете; и никой не посмял да ги нападне.
Но в сражението на запад против Фингон и Тургон връхлетяла вража сила три пъти по-многобройна от бойците, що им оставали. Дошъл бил самият Готмог, предводител на Балрозите и върховен военачалник на

Ангбанд; като черен клин се забил той между елфическите отряди около крал Фингон и отблъснал Тургон и Хурин към Серехското мочурище.
После се нахвърлил срещу Фингон. Зловеща била тая битка. Накрая
Фингон останал сам сред телата на мъртвата си гвардия; и храбро се сражавал с Готмог чак докато друг Балрог го обвил изотзад с огнения си бич. Тогава Готмог го съсякъл с черния си топор и бял пламък избухнал над разцепения шлем на Фингон. Тъй паднал върховният крал на всички
Нолдори; и враговете го смазали в праха с боздуганите си, а синьо- сребристото му знаме стъпкали в локвата от негова кръв.
Сражението било загубено; ала Хурин, Хуор и последните оцелели от
Хадоровия род все още стояли неотстъпно до Тургон и пълчищата на
Моргот не успявали да превземат Сирионския проход. Тогава Хурин рекъл на Тургон:
— Бягай сега, господарю, додето още е време! Защото в теб се таи последната надежда на Елдарите и докато съществува Гондолин, Моргот не ще се отърве от страха в сърцето си.
Но Тургон отвърнал:
— Вече не ще се съхрани дълго тайната на Гондолин; а бъде ли открит, той е обречен да падне.
Хуор обаче се намесил и казал:
— И все пак ако Гондолин устои още малко, от твоя род ще разцъфти надежда за елфи и хора. Това ще ти кажа, господарю, защото го виждам с очите на обречения: макар че се разделяме тук завинаги и повече не ще зърна белите стени на твоя град, от теб и от мен ще се роди нова звезда.
Сбогом!
А Маеглин, сестриният син на Тургон, който стоял наблизо, чул тия слова и вече не ги забравил; но тогава не казал ни дума.
Послушал Тургон съвета на Хурин и Хуор, сбрал оредялата армия на
Гондолин и последните оцелели от бойците на Фингон и слязъл надолу покрай Сирион; а двамата му военачалници Ектелион и Глорфиндел го охранявали отдясно и отляво, тъй че нито един враг не успял да се промъкне покрай тях. Но людете от Дор-ломин останали последни да отбраняват отстъплението, както сами пожелали Хурин и Хуор; защото дълбоко в сърцата си те не искали да напуснат северните земи и след като не можели да отвоюват домовете си, решили да се бият докрай. Тъй двамина от човешкия род изкупили предателството на Улдор; и от всички ратни подвизи на прадедите човешки във войската на Елдарите, с най- велика слава се помни последният бой на мъжете от Дор-ломин.
Тъй Тургон, охраняван от Хурин и Хуор, си пробил с боеве път на юг,

слязъл надолу покрай Сирион и се спасил; сетне изчезнал сред планините,
където взорът на Моргот не можел да го открие. А двамата братя свикали около себе си последните люде от Хадоровия род и крачка по крачка се оттеглили отвъд Серехското мочурище, додето преминали потока Ривил.
Там спрели и повече не отстъпили.
Тогава всички пълчища на Ангбанд бясно налетели насреща им,
запълнили потока със собствените си трупове и минали по тях, та обкръжили последните бойци от Хитлум както прииждащ прилив сключва обръч около гранитна скала. Когато слънцето клоняло към залеза на шестия ден, Хуор рухнал с отровна стрела в окото и всички доблестни мъже от
Хадоровия род паднали мъртви около него; а орките отсекли главите им и под кървавите лъчи на залеза ги струпали на грамада като безценна плячка.
Последен от всички останал Хурин. Като видял, че е сам, той захвърлил щита и размахал секирата с две ръце; и в песните се разказва, че секирата му димяла и тлеела от черната кръв на троловете около Готмог, а подир всеки повален враг Хурин надавал вик:
— Ауре ентулува! Пак ще настане ден!
Седемдесет пъти извикал; ала накрая го заловили жив, както бил заповядал Моргот, защото дори и отсечени, ръцете на орките продължавали да го стискат; а на мястото на убитите идвали нови и нови, докато го затрупали под телата си. Тогава Готмог оковал пленника и със злобни насмешки го помъкнал към Ангбанд.
Тъй завършила битката Нирнает Арноедиад в часа, когато слънцето потъвало зад морето. Нощ паднала над Хитлум и откъм Запада налетяла свирепа буря.
Голямо било тържеството на Моргот и замислите му се сбъднали тъкмо тъй, както най-много желаел; защото хората се възправили срещу своите събратя, изменили на Елдарите и всели страх и омраза между ония,
що трябвало да са обединени срещу общия враг. От онзи ден охладнели сърцата на елфите към всички люде, освен Трите рода на Едаините.
Кралството на Фингон вече не съществувало; а Феаноровите синове се лутали като сухи листа, понесени от вихъра. Армиите им били разпръснати, съюзът разбит; и те заживели из дивите пущинаци под Еред
Линдон, където постепенно родът им се претопил между Зелените елфи от
Осирианд и загубил прежната слава и мощ. Под закрилата на Бретилския лес все още бродели шепа Халадини и техен вожд бил Хандир, син
Халдиров; но в Хитлум не се завърнал нито един боец от Фингоновата

армия или от Хадоровия род, нямало и вести за хода на битката и съдбата на техните владетели. Моргот обаче пратил натам източните племена, които преминали на негова служба, като им отказал обещаните преди това богати земи на Белерианд; затворил ги в Хитлум и забранил да напускат пределите му. Такава награда им дал за измяната към Маедрос: да грабят и измъчват старците, жените и децата от Хадоровия род. Оцелелите Елдари от Хитлум били откарани на робски труд в северните мини, само малцина успели да се укрият из пущинаците и планините.
Орки и вълци бродели на воля из целия Север и нахлували все по- далече на юг през Белерианд, та стигали чак до Върбовата страна Нан- татрен и границите на Осирианд, тъй че мрачна заплаха тегнела над всичко живо из поля и гори. Наистина, Дориат оцелял и чертозите на Нарготронд все още били укрити; но Моргот не им обръщал внимание — или защото не знаел за тях, или защото още не бил дошъл техният час в дълбините на неговата злоба. Мнозина били избягали към Заливите да се приютят зад крепостните стени на Кирдан, а моряците сновели с кораби покрай брега и преследвали неприятеля с кратки набези по суша. Но през следващата година, още преди да настане зима, Моргот изпратил могъща армия през
Хитлум и Невраст; пълчища орки слезли надолу покрай реките Бритон и
Нениг, разграбили цялото крайбрежие на Фалас и обсадили крепостите в
Бритомбар и Егларест. Със себе си водели ковачи, миньори и огнетворци,
що изработили на място грамадни машини; и въпреки храбрата съпротива накрая стените рухнали. Тогава Заливите били опустошени и от славната кула Барад Нимрас не останал камък върху камък; а повечето от елфите на
Кирдан били посечени или отведени в робство. Но някои се качили на корабите и избягали по море; и между тях бил Ерейнион Гил-галад,
изпратен в Заливите от баща си Фингон след Дагор Браголах. Тия последни оцелели отплавали заедно с Кирдан на юг към Баларския остров и там изградили убежища за всички, които тепърва можело да пристигнат;
защото все още отбранявали част от брега около устието на Сирион и там имали множество бързи и леки кораби, укрити из тесните заливи и буйните тръстикови гъсталаци.
А когато Тургон чул за това, пак пратил вестоносци към устието на
Сирион и подирил помощ от Кирдан Корабостроителя. По негова молба
Кирдан изградил седем бързи кораба и те отплавали към Запада; ала повече не дошли вести за тях, освен за последния. Моряците на този кораб дълго се борили с вълните, додето накрая изгубили надежда и поели обратно, но пред самите брегове на Средната земя ги посрещнала свирепа буря; Улмо обаче спасил един моряк от гнева на Осе и вълните го изхвърлили на брега

в Невраст. Този моряк се наричал Воронве и бил един от ония, що Тургон изпратил от Гондолин.
Цялата мисъл на Моргот неотклонно се стремяла към Тургон; ала
Тургон вечно му се изплъзвал, а от всичките си противници Моргот тъкмо него най-силно желаел да погуби или залови в плен. Тази мисъл го мъчела и помрачавала радостта от победата, защото сега Тургон от могъщия род
Финголфинов бил по право крал на всички Нолдори; а Моргот ненавиждал всички в този род и се боял от тях заради дружбата им с неговия могъщ неприятел Улмо и заради раните, що някога му нанесъл мечът на
Финголфин. Но най-много се боял от Тургон, понеже още във Валинор бил усетил как колчем го приближи, над душата му пада черна сянка,
предвещаваща, че в някой незнаен ден тъкмо от Тургон ще дойде неговата гибел.
Затуй Хурин бил доведен пред Моргот, който знаел за дружбата му с краля на Гондолин; но на всички заплахи Хурин отвърнал с горди и насмешливи слова. Тогава Моргот проклел Хурин, Морвен и всичките им потомци да бъдат вечно обречени на мрак и скърби; и като извел Хурин от тъмницата, сложил го върху каменен трон над Тангородрим. Приковал го там с цялата си магическа сила, а после отново го проклел и рекъл:
— Остани сега тук; и гледай земите, където отчаяние и безброй беди ще сполетят ония, що най-много обичаш. Ти дръзна да ми се присмееш и да оспориш силата на Мелкор, Повелител на съдбините на Арда. Затуй от днес нататък с моя взор ще виждаш и с моите уши ще чуваш; и чак до страшния край на света не ще помръднеш от това място.
И наистина тъй станало; ала казват, че Хурин никога не се унизил да проси от Моргот милосърдие или смърт за себе си или за някого от своя род.
По заповед на Моргот орките след дълъг и изнурителен труд събрали всички тела на загиналите във великата битка заедно с броните и оръжията им и ги струпали на огромна камара насред Анфауглит; и върхът на тая зловеща могила се виждал отдалеч. Елфите я наричали Хауд-ен-Нденгин,
сиреч Хълм на погубените или Хауд-ен-Нирнает, що означава Хълм на сълзите. Но върху този хълм израсла буйна трева и единствено той се зеленеел сред цялата пустош, сътворена от Моргот; и вече никоя от неговите твари не посмяла да стъпи върху земята, под която ръждата

превръщала в прах мечовете на Елдари и Едаини.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: