Силмарилион — под редакцията на Кристофър Толкин

през острова на Саурон и взел оттам злокобната вълча юзда на Драуглуин и прилеповата кожа на Турингветил. Тя била пратеница на Саурон и често прелитала в облика на вампир до Ангбанд; а дългите костеливи пръсти върху крилете й имали на всяка става по един железен нокът. Облечени с тия страховити одежди, Хуан и Лутиен се устремили през Таур-ну-Фуин и всичко живо бягало от пътя им.
Като ги видял да наближават, Берен се отчаял; и се запитал дали наистина е чул гласа на Лутиен, или врагът е сътворил тая измама, за да го хване в примките си. Но те спрели, захвърлили грозните одежди и Лутиен се втурнала насреща му. Тъй Берен и Лутиен отново се срещнали между пустинята и гората. Той дълго мълчал и се радвал; но накрая се опитал отново да разубеди Лутиен от нейното намерение да го придружава.
— Трижди проклета да е думата, що дадох на Тингол — рекъл той, —
по-добре да ме беше погубил в Менегрот, отколкото да те доведа под сянката на Моргот.
Тогава Хуан за втори път заговорил с човешки слова и тъй посъветвал
Берен:
— Вече не можеш да спасиш Лутиен от сянката на смъртта, тъй като чрез самата си обич е обвързана с нея. Можеш да обърнеш гръб на съдбата и да отведеш любимата си в изгнание, търсейки напразно покой додето си жив. Но ако не искаш да се откажеш от своята участ, тогава или ще изоставиш Лутиен, а туй значи тя непременно да умре от скръб, или пък ще я вземеш, та заедно да се преборите със съдбата — безнадеждна, ала не съвсем. Друг съвет не мога да ти дам, а и не ми е писано да продължа с теб по-нататък. Но сърцето ми вещае, че с очите си ще видя онуй, което ви чака пред Портата. Всичко останало е забулено за взора ми; ала може пътищата на трима ни да водят обратно към Дориат и там да се срещнем още веднъж преди края.
Тогава Берен разбрал, че Лутиен е неотделима от общата им участ и повече не се опитвал да я разубеди. Със съветите на Хуан и магическото изкуство на Лутиен той навлякъл юздите на Драуглуин, а тя надянала крилатата кожа на Турингветил. Тъй се преобразил Берен, че по всичко заприличал на върколак, само дето в очите му сияел свиреп и непреклонен,
но чист дух; ужас проблеснал в неговия взор, като видял до себе си чудовищен прилеп със сбръчкани криле. После надал протяжен вой под луната и побягнал надолу по хълма, а прилепът разперил криле и се понесъл над него.

Минали през безброй опасности, докато накрая, покрити с прах от дългия и тежък път, стигнали до страховитата долина, що се простирала пред Портата на Ангбанд. Черни бездни зеели край пътя и от тях излизали безформени твари, що се гърчели като змии. От двете страни като крепост стърчали назъбени канари, а кацналите по върховете им лешояди грачели с гнусни гласове. Отпред била непревземаемата Порта — огромна мрачна арка в подножието на планината; над нея на хиляди стъпки се издигала гладка отвесна скала.
Там ги обзело отчаяние, защото пред портата стоял пазач, за който не били чували досега. До Моргот били достигнали слухове за някакви незнайни планове на елфическите владетели, а от далечните горски дебри долитал мощният лай на страшния боен пес Хуан, когото някога самите
Валари изпратили срещу злите създания. Тогава Моргот си спомнил пророчеството за участта на Хуан и избрал едно малко вълче от глутницата на Драуглуин; от собствената си ръка го хранел с жива плът и вливал в него своята сила. Бързо раснал вълкът, докато накрая вече не можел да се побере в никаква клетка и лежал грамаден и вечно прегладнял пред нозете на
Моргот. Тъй в него проникнал пъклен огън и люта злоба; изпълнил го всеизгарящ дух — вечно измъчван, страшен и могъщ. Кархарот, сиреч
Червената паст го наричат в преданията от ония дни, а още Анфауглир, що означава Алчните челюсти. И за да се опази от Хуан, Моргот му повелил да лежи ден и нощ пред портите на Ангбанд, без да заспива.
Кархарот съзрял двамата пришълци отдалече и го обзело съмнение;
защото до Ангбанд отдавна били стигнали вести, че Драуглуин е мъртъв.
Затуй когато се приближили, той не им разрешил да влязат и наредил да спрат; после пристъпил напред заплашително, понеже надушвал нещо непознато из въздуха около тях. Но изведнъж някаква странна сила,
наследена от нейния древен божествен род, обзела Лутиен и като отхвърлила гнусните одежди, тя се изправила с пълен ръст — дребничка пред чудовищния Кархарот, ала лъчезарна и страховита. Вдигнала ръка и му повелила да заспи с думите:
— О, скръбно заченат дух, потъни сега в мрачна забрава и забрави за малко ужасната участ на своя живот.
И Кархарот рухнал като сразен от мълния.
Тогава Берен и Лутиен минали през Портата и слезли надолу по лабиринта от стълбища; и заедно извършили най-великия подвиг, за който някога са дръзвали да помислят елфи и хора. Защото стигнали до самия трон на Моргот в най-дълбоката зала, крепена върху ужас, осветена от пламъци и изпълнена с безброй оръжия за смърт и мъчения. Там Берен във

вълчия си облик се промъкнал под трона; но могъщата воля на Моргот смъкнала от Лутиен измамните одежди и той приковал взор върху нея.
Вместо да се изплаши от очите му, тя назовала истинското си име и предложила да запее пред него като бродещ трубадур. А Моргот като видял нейната хубост, пламнал от скверна страст и в душата му се зародил нов план, по-черен от всичко друго, що бил замислял откакто избягал от
Валинор. Тъй се оплел в собственото си лукавство, понеже бил увлечен от гледката и докато тайно се наслаждавал на своите черни намерения,
оставил за малко Лутиен на свобода. А тя изведнъж изчезнала от взора му и запяла сред сенките песен, изпълнена с толкоз невъобразима прелест и тъй ослепителна мощ, че Моргот слушал като омагьосан; обзела го слепота и взорът му напразно се лутал насам-натам да я дири.
Тежка дрямка паднала над всички в мрачния му чертог, огньовете помръкнали и изгаснали; но Силмарилите по короната върху главата на
Моргот изведнъж лумнали с лъчезарен бял пламък; и от товара на тая корона с безценните камъни по нея главата му провиснала надолу, сякаш под тежестта на целия свят, изпълнен с толкова скърби, страхове и желания,
че дори непреклонната воля на Моргот не можела да им устои. Тогава
Лутиен размахала крилатата си дреха, излетяла нагоре и гласът й се посипал като дъжд над дълбоки и мрачни езера. Метнала плаща си пред очите на Моргот и му пратила съновидение, необятно и тъмно като
Отвъдната Пустота, где някога бродел самотен. Изведнъж тъй рухнал като планинска лавина и с тътен се сгромолясал от трона върху пода на пъклената си зала. Желязната корона с трясък се търкулнала от главата му.
Всичко стихнало.
Като мъртъв звяр лежал Берен под трона; но Лутиен го пробудила с докосване на дланта си и той захвърлил вълчия облик. После извадил ножа
Ангрист и отсякъл железните зъбци, които държали един от Силмарилите.
Когато го стиснал в десница, сиянието бликнало през живата плът и ръката му заприличала на разпалена лампа; ала камъкът приел неговото докосване и не му причинил зло. Тогава на Берен му хрумнало да надхвърли обещаното и да отнесе от Ангбанд и трите творения на Феанор;
не била обаче такава съдбата на Силмарилите. Ножът Ангрист се строшил и късче от острието пронизало бузата на Моргот. Той трепнал, изстенал и цялата армия на Ангбанд се размърдала в съня си.
Ужас обзел тогава Берен и Лутиен, та побягнали презглава и без да променят облика си, защото не искали нищо друго, освен още веднъж да зърнат светлината на белия ден. Никой не ги спрял по пътя и никой не ги преследвал, но Портата се оказала преградена, понеже Кархарот се бил

събудил от дрямка и стоял гневно възправен пред прага на Ангбанд. Още преди да усетят, той ги забелязал и се хвърлил насреща им както тичали.
Лутиен била изнурена и нямала нито сили, нито време да обуздае вълка. Но Берен изскочил пред нея и вдигнал Силмарила високо в десницата си. Кархарот спрял и за миг се изплашил.
— Махни се и бягай надалеч! — извикал Берен. — Защото този огън ще изпепели и теб, и всички зли твари.
И той размахал Силмарила пред очите на вълка.
Ала Кархарот погледнал без страх свещения камък и алчният дух в него пламнал като пожар; и като зинал внезапно, той отхапал китката на
Берен. Същия миг в утробата му избухнал страховит пламък и Силмарилът опърлил прокълнатата му плът. С див вой побягнал Кархарот и скалните стени около Портата прокънтели от страдалческия му рев. Тъй страшен бил станал в своята лудост, че всички изчадия на Моргот из тая долина или по пътищата към нея избягали надалеч; защото той разкъсвал всичко живо пред себе си и се носел в свиреп бяг из северните земи, готов да унищожи целия свят. От всички бедствия, що сполетели Белерианд преди да рухне
Ангбанд, безумието на Кархарот било най-страшното; защото в утробата му се таяло могъществото на Силмарила.
А Берен лежал в несвяст пред страховитата Порта и смъртта се прокрадвала към него, защото зъбите на вълка били покрити с отрова.
Лутиен с устни изцедила отровата и напрегнала сетни сили, за да излекува жестоката рана. Но зад нея от дълбините на Ангбанд се надигнала яростна глъчка. Пълчищата на Моргот се събуждали.
Тъй изглеждало, че походът за Силмарила ще завърши с гибел и отчаяние; ала в онзи час над стените на долината се появили три могъщи птици, устремени на север с криле по-бързи от вятъра. Сред всички живи твари се била разнесла мълвата за пътешествията и бедите на Берен, а Хуан сам бил помолил зверове и птици да бъдат нащрек и да му помагат. Високо над царството Морготово се реели Торондор и неговите поданици, та като видели безумието на Вълка и тежката участ на Берен, устремно литнали надолу тъкмо в мига, когато цялата мощ на Ангбанд се отърсвала от оковите на съня.
Вдигнали те Лутиен и Берен над земята и ги отнесли в облаците. Под тях изведнъж отекнали гръмотевици, мълнии литнали към небето и планините се разтресли. Тангородрим избълвал пламъци и пушек, огнени светкавици избухнали на всички страни и опустошително се стоварили над равнините; и Нолдорите в Хитлум изтръпнали от страх. Но Торондор се носел високо над земята по необятните небесни друмища, где слънцето

грее по цял ден незасенчено и нощем луната броди сред гроздове ярки звезди. Тъй прелетели вихрено над Дор-ну-Фауглит и Таур-ну-Фуин, докато накрая достигнали потайната долина Тумладен. Ни облак, ни мъгла имало над нея този ден и като погледнала надолу, Лутиен съзряла далече под себе си като бял блясък върху зелен скъпоценен камък сиянието на прекрасния
Гондолин, където живеел Тургон. Заридала, защото си мислела, че Берен е обречен на гибел; той не отварял очи, не изричал нито дума и подир туй не помнел нищичко от полета. Най-сетне орлите ги спуснали край границите на Дориат — в същата долина, от която се бил измъкнал крадешком отчаяният Берен, оставяйки Лутиен да спи.
Там ги оставили орлите и се завърнали към своите небесни чертози над върховете на Крисаегрим; а при Лутиен дотичал Хуан и двамата се погрижили за Берен както предния път, когато го наранил Куруфин. Ала тази рана била жестока и отровна. Дълго лежал Берен и духът му блуждаел по мрачните предели на смъртта, терзан от вечна тревога, що го преследвала от сън в сън. И когато вече надеждите им гаснели, той изведнъж се събудил и зърнал над себе си небе през листата; а под листата чул как до него тихо и бавно пее Лутиен Тинувиел. Отново била настанала пролет.
От тогава Берен бил наречен Ерхамион, що означава Едноръкия; и страданието завинаги се запечатало върху лицето му. Но накрая обичта на
Лутиен го върнала към живота и когато се изправил на крака, двамата отново тръгнали да бродят из горите. Не бързали да напуснат това място,
защото им се струвало прекрасно. Лутиен искала вечно да скита из дебрите,
забравяйки и дом, и род, и славата на елфическите кралства, а Берен за известно време бил доволен да крачи до нея; не можел обаче да забрави своята клетва да се завърне в Менегрот, а и не искал да отнеме докрай
Лутиен от баща й Тингол. Защото почитал човешките закони и смятал, че е опасно без крайна нужда да се погазва бащината воля; освен туй му се струвало недостойно царствената и прелестна Лутиен вечно да живее из горите като най-дивите ловци от човешкия род — без дом, без почести и красиви вещи, на каквито са се наслаждавали всички елдарски принцеси.
Затова след време убедил Лутиен да оставят зад гърба си тия диви земи и я повел към нейния дом в Дориат. Тъй повелявала общата им съдба.
Тежки дни били настанали за Дориат. Безмълвна скръб налегнала всички откакто изчезнала Лутиен. Дълго я дирили, ала без успех. Разказват,
че по онова време кралският песнопоец Даерон напуснал страната и повече не го видели. Именно той творял музика за песните и танците на Лутиен преди Берен да се появи в Дориат; обичал я и влагал в мелодиите своята

мисъл за нея. Тъй станал най-велик сред всички елфически песнопойци източно от Морето, та го ценели дори повече от Маглор, син Феаноров. Но докато отчаяно търсел Лутиен, той се залутал по незнайни пътеки, минал отвъд планините и стигнал до източните области на Средната земя, където край мрачните реки дълги години пял скръбни песни за Тинголовата щерка
Лутиен, най-прекрасна от всички живи създания.
По онова време Тингол отново разкрил сърцето си за Мелиан; ала сега тя се въздържала от съвети и казвала, че съдбата, която сам си бил навлякъл, трябва да стигне до своя край, затуй не му остава нищо друго,
освен да чака. Тингол обаче узнал, че Лутиен броди нейде далече от
Дориат, защото както вече бе казано, получил тайно послание от Келегорм,
че Фелагунд и Берен са мъртви, а Лутиен се намира в Нарготронд и
Келегорм желае да я вземе за жена. Разгневил се тогава Тингол и пратил съгледвачи, възнамерявайки да нападне Нарготронд; така научил, че
Лутиен пак е избягала, а Келегорм и Куруфин са прокудени от Нарготронд.
Тогава се разколебал, понеже нямал достатъчно сила за война срещу седемте синове на Феанор; пратил обаче вестоносци в Химринг с молба за помощ в издирването на Лутиен, тъй като Келегорм нито я върнал при баща й, нито съумял да я опази.
Но в северните покрайнини на кралството неговите вестоносци ненадейно се сблъскали с нова заплаха: набегът на Ангбандския вълк
Кархарот. В своята лудост звярът свирепо бягал на юг и като прекосил гората Таур-ну-Фуин откъм източния й край, слязъл надолу покрай течението на Есгалдуин като унищожителен пожар. Нищо не можело да го удържи и даже мощта на Мелиан по границите не го възпряла; защото напред го тласкала самата съдба и могъществото на Силмарила, който носел в утробата си с цената на страшни мъки. Тъй нахълтал в неосквернените дотогава дъбрави на Дориат и всичко живо побягнало с ужас пред него. От цялата група вестоносци само старшият кралски пълководец Маблунг успял да се спаси, за да отнесе на Тингол страшната новина.
Тъкмо в този мрачен час Берен и Лутиен се завърнали тичешком от западните области и вестта за идването им се носела пред тях като радостна музика, полетяла с крилете на вятъра към натъжени стопани на мрачни домове. Накрая стигнали до портите на Менегрот следвани от огромна тълпа. Тогава Берен въвел Лутиен пред трона на баща й Тингол; и кралят смаяно погледнал Берен, когото смятал за мъртъв; не изпитвал топли чувства към госта си заради бедите, които се стоварили върху
Дориат. Берен обаче коленичил пред него и казал:

— Връщам се, както бях дал дума. Дойдох да поискам обещаното.
А Тингол запитал:
— Какво стана с клетвата, която ми даде.
— Изпълних я — отвърнал Берен. — Силмарилът е в десницата ми.
Тогава Тингол рекъл:
— Покажи ми го.
А Берен протегнал лявата си ръка и бавно разтворил пръсти, но дланта му била празна. После вдигнал сакатата дясна ръка и от онзи час се нарекъл с името Камлост, що означава Празната десница.
Тогава Тингол омекнал; и Берен седнал пред трона от лявата страна, а
Лутиен отдясно и двамата разказали цялата история на своя Поход, докато всички придворни слушали с изумление. И на Тингол му се сторило, че този човек не е като другите простосмъртни люде, а по-скоро прилича на най-великите владетели в цяла Арда и никога не е имало тъй силно чувство като неговата обич към Лутиен; усетил още, че няма сила на този свят,
която да промени тяхната участ. Затова накрая дал съгласие и Берен получил ръката на Лутиен пред трона на баща й.
Ала черна сянка помрачила радостта в Дориат от завръщането на прекрасната Лутиен; защото като узнал какво е причинило безумието на
Кархарот, народът се изплашил още повече, схващайки, че свещеният камък придава на тази заплаха чудовищна мощ и едва ли някой ще смогне да се пребори с нея. А Берен щом чул за набега на Вълка, разбрал, че
Походът още не е приключил.
И тъй като Кархарот с всеки ден идвал все по-близо, в Менегрот се подготвили за Вълчия лов; и в нито една легенда не е описана по-опасна хайка за диви зверове. На този лов тръгнали Валинорският пес Хуан,
Маблунг Тежкоръки, Белег Крепколък, Берен Ерхамион и Тингол, крал на
Дориат. Препуснали рано призори и прекосили река Есгалдуин; но Лутиен останала край портите на Менегрот. Тежка сянка паднала над нея и сякаш самото слънце причерняло.
Ловците завили на североизток и продължавайки покрай реката накрая открили Кархарот сред една мрачна долина, от чийто северен край буйните води на Есгалдуин падали надолу по стръмни каменни прагове. В
подножието на водопада Кархарот лочел жадно, за да изгаси огнената си жажда и виел от болка, та тъй го усетили преследвачите. Но той също ги съгледал и не се втурнал веднага да ги нападне. Може би дяволското лукавство се разбудило в сърцето му, след като чистите води на Есгалдуин облекчили болката за миг; и когато ловците препуснали насреща, той отскочил настрани и се спотаил в гъстата папрат. Но те слезли от конете и

зачакали там с оръжия в ръцете, а сенките из гората бавно се удължавали.
Берен стоял до Тингол и изведнъж двамата усетили, че Хуан ги е напуснал. После от гъсталака долетял яростен лай; защото Хуан от нетърпение и желание да види този вълк бил влязъл навътре сам, за да го изкара от скривалището. Но Кархарот му се изплъзнал и като изскочил от трънаците, връхлетял изведнъж върху Тингол. Берен се втурнал насреща с насочено копие, но Кархарот отбил острието и разкъсал гърдите му с грамадните си зъби. В този миг Хуан се метнал от храсталака върху гърба на вълка и двамата се търкулнали по земята, вкопчени в бой на живот и смърт; никога не е имало друга такава битка между куче и вълк, защото в лая на Хуан кънтели ловните рогове на Ороме и гневните гласове на
Валарите, а във воя на Кархарот се чувала омразата на Моргот и лютата му злоба, по-жестока от стоманени шипове; даже скалите се разцепили от тия звуци, та рухнали отгоре и преградили водопадите на Есгалдуин. Там се сражавали двата звяра до смърт; но Тингол не им обръщал внимание,
защото бил коленичил до Берен и виждал, че е тежко ранен.
В онзи час Хуан прегризал гърлото на Кархарот; ала и собствената му отдавна предречена съдба се сбъднала сред гъстите гори на Дориат, защото бил смъртно ранен и отровата на Моргот се разляла в кръвта му. Тогава се приближил и като рухнал до Берен, проговорил за трети път с човешки слова, за да се сбогува преди смъртта. Берен не казал нищо, само положил ръка върху главата на кучето и тъй се разделили.
Маблунг и Белег дотичали да помогнат на краля, но щом видели какво е станало, захвърлили копията и заридали. После Маблунг извадил нож и разрязал корема на вълка; а отвътре звярът бил почти съвсем изпепелен като от огън, само десницата на Берен със Силмарила оставала непокътната. Ала когато Маблунг посегнал да я докосне, ръката изчезнала и Силмарилът се разкрил, та сиянието му озарило сенчестите горски дебри наоколо. Бързо и боязливо Маблунг грабнал камъка и го положил в здравата ръка на Берен; а Берен се опомнил от допира на Силмарила,
повдигнал го високо помолил Тингол да го приеме.
— Сега е приключен моят Поход — казал той — и съдбата ми изкована до края.
Повече не продумал.
Върху носилка от клони отнесли назад Берен Камлост, син
Барахиров, а храбрият пес Хуан лежал до него; и нощта паднала, преди да се доберат до Менегрот. В подножието на величавия бук Хирилорн с бавни

крачки ги посрещнала Лутиен и някой донесъл факла. Там тя прегърнала
Берен, целунала го и му заръчала да я чака отвъд Западното море; а той я погледнал в очите, преди душата му да отлети. Ала звездната светлина посърнала и вечен мрак паднал над Лутиен Тинувиел. Тъй завършил
Походът за Силмарила; но баладата „Леитиан“ не свършва дотук.
Защото по нейна молба духът на Берен се задържал в чертозите на
Мандос и не желаел да напусне света, докато Лутиен не е дошла да му каже последно сбогом върху здрачните брегове на Отвъдното море, откъдето мъртвите люде заминават незнайно къде и вече никога не се завръщат. Но душата на Лутиен потънала в мрак и накрая отлетяла, а тялото й лежало като внезапно откъснато цвете, което все още не е повехнало върху тревата.
Люта зима попарила тогава Тингол, както се случва с престарелите простосмъртни люде. А Лутиен отлетяла в чертозите на Мандос отвъд западните предели на света, където е отредено място за Елдарите. Там чакащите седят безкрайно, унесени в мрачни мисли. Но нейната красота била по-велика от тяхната, а скръбта й безмерно по-дълбока; и като коленичила пред Мандос, тя запяла.
Песента на Лутиен пред Мандос била най-красивата, що е сътворявана някога от живи слова и в същото време по-скръбна песен светът не знае. Непроменена, нетленна, тя и до днес се пее във Валинор отвъд нашето мироздание и колчем я чуят, Валарите се нажаляват. Защото
Лутиен преплела словата на две теми: за скръбта на Елдарите и страданието на людете, за Двата рода, сътворени от Илуватар да населят
Земното царство на Арда под безбройни звезди. И както била коленичила пред Мандос, сълзите й се ронели като дъжд върху нозете му; и Мандос се трогнал както никога дотогава и както не ще се трогне вече.
Затуй призовал Берен и както била предрекла Лутиен в смъртния му час, двамата пак се срещнали отвъд Западното море. Но Мандос нямал власт да задържа отвъд отредения срок душите на людете, що са умрели в пределите на света; нито пък можел да променя съдбините на Чедата на
Илуватар. Отишъл тогава при владетеля на Валарите Манве, който управлявал света от името на Илуватар; а Манве подирил съвет в дълбините на своята мисъл, където се разкривала Илуватаровата воля.
И ето какъв избор предложил на Лутиен. Заради своите подвизи и великата си скръб да бъде освободена от чертозите на Мандос и да отиде във Валимар, където да живее до свършека на света между Валарите, като забрави всички житейски скърби. Там обаче Берен не можел да дойде.
Защото не било разрешено на Валарите да му отнемат Смъртта, с която сам
Илуватар е надарил човешкия род. А другият избор бил такъв: да се

завърне в Средната земя заедно с Берен и там да заживеят отново, ала без обещание за радост и дълголетие. Така щяла да стане простосмъртна като него и не след дълго да напусне света навеки, а хубостта й да остане само като спомен от древните песни.
Тази съдба избрала тя, като се отказала от Блаженото царство и от кръвната връзка с неговите обитатели; такава цена трябвало да плати, та каквито и скърби да ги чакали занапред, съдбините на Лутиен и Берен да се слеят и пътищата им да ги отведат един до друг отвъд пределите на света.
Тъй тя единствена от всички Елдари наистина умряла и напуснала света в древни времена. Ала чрез нейния избор Двата рода се обединили; и тя е дала живот на мнозина, в които и днес, макар светът да се е променил,
Елдарите още виждат частица от хубостта на многообичната Лутиен, която са загубили навеки.

Изтегляне 3.12 Mb.

Сподели с приятели: