К. Да, малко ми е трудно да се ориентирам. Все още не съм свикнал с обстановката.
Д-р Н. Не бързай, просто изчакай силуетът да се приближи, както ти се движиш към него.
К.(дълга пауза, след която извиква от ужас.) О, господи. Не!
Д-р Н.(стреснат от писъка.) Какво има?
К.(тялото на клиента ми започва неудържимо да трепери.) О... О... Всемогъщи боже! Това е дяволът. Знаех си. Попаднал съм в ада! Д-р Н.(хващам клиента си за раменете.) Поеми си дълбоко дъх и се опитай да бъдеш спокоен, докато заедно проследим това. (продължавам тихо.) Не си в ада...
К.(прекъсва ме с писклив глас.) Да, да... Тогава защо виждам дявола точно пред себе си?
Д-р Н.(лицето му е обляно в пот, попивам я със салфетка и същевременно продължавам да го уверявам.) Опитай се да се успокоиш, погрешно си разбрал нещо и скоро ще открием какво.
К.(не ми обръща внимание, започва да стене и да се люлее напред-назад.) Ооох... Свършено е с мен... Намирам се в ада...
Д-р Н.(по-настойчиво.) Кажи ми какво точно виждаш.
К.(отначало шепне, но продължава, крещейки.) Някакво... Същество... Демон... С червеникаво-зелено лице... Рога... Опулени очи... Остри зъби... Кожата на лицето му е като грапава кора на дърво... Мили боже, защо точно аз от всички хора, след като толкова проповядвах в твоето име?
Д-р Н. Какво още виждаш?
К.(гневно.) Какво друго да виждам, за бога... Не разбирате ли? Пред мен стои дяволът!
Д-р Н.(бързо.) Имам предвид тялото на съществото. Погледни от главата надолу и ми кажи какво виждаш.
К.(потръпва.) Нищо... Само ефирно тяло, подобно на призрак. Д-р Н. Продължавай. Не ти ли се струва необичайно? Че дяволът ти се явява без тяло? Избързай напред във времето и кажи какво прави това създание.
К.(клиентът ми изведнъж подскача и с дълбока въздишка на облекчение се отпуска в треслото си.) О... Този негодник... Трябваше да се досетя... Това е Сканлон. Сваля маската си и закачливо ми се усмихва...
