Списание „Адвокатски преглед брой 7 от 2002 г
Изтегляне 0.53 Mb.
|
| Списание „Адвокатски преглед” - брой 7 от 2002 г.
СЪДЪРЖАНИЕ ВМЕСТО УВОДНА СТАТИЯ Организация на съдебната власт в България - М. Габровски, Председател на отделение на Върховния Касационен съд СТАТИИ Констативните нотариални актове - същност, производство и приложно поле - Светлин Микушински, нотариус в София За някои размисли за разширителното тълкуване и прилагане на чл. 282 НК - Д-р Момяна М. Гунева, доцент СУ “Кл. Охридски”
Задънени улици (тупици) и приложението на чл. 15, ал. 3 и чл. 17, ал. 3 ЗУТ - Асен Запрянов Бележки против израза “клиенти на адвокатурата” - Александър Ив. Тризлинцев, адвокат, гр. София
Ликове на първи български юристи: Д-р К. Стоилов - С. С. Бобчев, ПРАВНА КНИЖНИНА В правните списания Нови книги, постъпили в библиотеката на Висшия адвокатски съвет Нов компютърен експертен продукт от фамилията КЕПСИ за юристи СЪДЕБНА ПРАКТИКА Върховен касационен съд, гражданска колегия Върховен касационен съд, наказателна колегия Върховен административен съд Организация на съдебната власт в България - М. Габровски, председател на отделение на Върховния Касационен съд
За да може да изпълни тази своя историческа мисия, съдебната власт трябва да е силна, авторитетна и независима. “Правосъдието е нужда за всички и във всеки момент. Т, както трябва да налага почит, тъй трябва да внушава и доверие” (Mirabeau, Discours sur l’organisation judiciare). Констативните нотариални актове - същност, производство и приложно поле - Светлин Микушински, нотариус в София
Най-важната характеристика на същите е, че в предвидената от закона форма на нотариален акт установява и дефинира съществуването на право на собственост и/или други вещни права, без да прехвърля, погасява или променя такива. Този акт няма правопораждащо или деривативно действие, той не създава и не внася промени във вече съществуващите вещни права – нито по отношение на предмета на вещното право – неговия вид, обем, индивидуалицзиращи белези, нито по отношение на субектите носители на правото. Както подсказва и самото наименование на тези нотариални актове, чрез тях нотариусът признава и удостоверява наличието на определени вещни права, техните носители, основанието на възникването на тези права и съответните квоти. Удостоверяването на правото на собственост върху недвижими имоти е вид нотариално производство, чието правно основание е в чл. 465 б. “б” ГПК и чл. 483 ГПК. Компетентен да извърши това удостоверяване и да издаде констативния нотариален акт по правилата на местната подсъдност е нотариусът, в чийто район на действие се намира имотът, респективно ограниченото вещно право (чл. 466, ал.1 ГПК/. Както и всяка друга форма на нотариално удостоверяване, производството е охранително и протича по правилата и с последиците на охранителните производства. - На първо място, производството е едностранно и започва с писмена молба на страните, имащи правен интерес от извършването на това действие. По принцип нотариалните производства започват с устна молба на страните или участниците в производството, но в отклонение от това правило при сделките с нотариален акт и удостоверяването на правото на собственост, изискването за начало на производството с писмена молба е изрично, съгласно изречение второ на чл. 467 ГПК. Това изискване е продиктувано от значението на тази молба. Освен че тя сезира нотариуса с искане за образуване на производството, молбата съдържа и едно изявление на страната, с което тя се афишира като собственик на конкретни имоти и права. В нея страната следва да очертае вида недвижим имот или ограничено вещно право, както и основанията, на които счита че е собственик, което подобно на ролята на петитума в исковата молба определя и пределите, в които следва да се произнесе нотариусът. При положение че страната иска да бъде призната за собственик на етаж от къща на основание наследствено правоприемство, не би могло нотариусът по своя инициатива да издаде констативен нотариален акт за гараж, находящ се в същия имот, на основание реализирано право на строеж. - Производството е безспорно, което означава, че то е възможно само ако липсва правен спор относно собствеността върху заявените с молбата имоти. Нотариусът не е в състояние и няма правомощията с констативния нотариален акт да разреши евентуално съществуващия спор за материално право между молителите и някое трето, неучастващо в производството лице, тъй като редът за осъществяване и защита на нарушени материални права е исков и не може да бъде заместен от нотариалните производства. Издаваният от нотариуса акт не се ползва със сила на пресъдено нещо с всички последици от това – той не може да обвърже правно неучаствалите в производството лица по отношение решаването на съществувалия между тях спор, няма изпълнителна сила и не води до непререшимост на спора. Друго би било положението, ако иначе спорещите страни изявят пред нотариуса обща воля относно собствеността върху определен имот, който иначе е бил или продължава да бъде спорен между тях. Подобна молба би представлявала своебразна форма на извънсъдебно споразумение, в което спорещите страни са достигнали до обща воля относно спорния предмет – вид имот или вещно право, кръг на неговите носители, квотите и др. Съдебната практика отдава същото значение на общото изявление на съсобствениците, изразено в молбата до нотариуса за издаване на констативен нотариален акт. Така например през 1990 г. трима наследници с обща молба са поискали от нотариуса да ги признае за собственици при равни квоти на два съседни наследствени имота с приблизителни квадратури около 800 кв.м. всеки. През 1995 г. единият от тези трима наследници завежда иск за собственост срещу останалите двама, като твърди, че той е индивидуален собственик на единия от имотите на основание придобивна давност, която е изтекла към 1994 г. Районният съд е отхвърлил иска с мотивите, че дори и да е текла някаква давност, то към 1990 г. същата е прекъсната, след като тогава самият ищец в молбата до нотариуса е направил изявление, че е собственик на 1/3 идеална част, с което на практика е признал правата на другите двама. Впоследствие окръжният и Върховният касационен съд потвърдиха решението. Ето защо, нотариусът прецизно следи за липсата на правен спор досежно имотите, за които е сезиран. Ако се появат някакви съмнения, на основание чл. 427 ГПК той може по своя инициатива да изиска представянето на допълнителни доказателства или да изиска от молителя потвърждаването на определени обстоятелства с писмена декларация. При положение че нотариусът е овластено от държавата лице да извършва една част от съдебните дейности – по нотариалните удостоверявания, то и дадените пред него декларации, в това му качество, биха ангажирали отговорността на декларатора по чл. 313 НК. Ако се установи, че има висящ правен спор между молителя и трето лице или друг преюдициален въпрос, решението на който би имало отношение към процесния имот, нотариусът спира охранителното производство до приключване на исковото. - Правният интерес е третото условие, което както във всяко съдебно и охранително производство има значението на положителна процесуална предпоставка, за която съдът, респективно нотариусът, следва да следи служебно. Ако нотариусът констатира, че липсва правен интерес от издаването на искания констативен нотариален акт, следва да постанови отказ. Не са редки случаите, в които или поради незнание, или поради желанието да се презастраховат, обграждайки се с нови нотариални актове, страните желаят издавеното на допълнителни нотариални актове, които биха дублирали или преповторили други техни титули за собственост със самостоятелна доказателствена сила. Такива са например договорите по чл. 18 ЗС, с които кметовете на общините, областните управители или органите по чл. 3 от Закона за приватизацията и следприватизационния контрол прехвърлят вещни права с общински или държавен произход. Сам по себе си този договор е титул за собственост и предвид изричната разпоредба на чл. 18 ЗС и чл. 35 ЗПСК същият се сключва в писмена форма, като нотариалната форма не е изискване за неговата действителност. Въпреки това, понякога и като че ли за повече свое спокойствие, приобретателите по подобни договори са искали издаването на констативни нотариални актове, което искане обаче не може да се уважи. Много граждани и колеги юристи си задават въпроса каква е ролята на констативните нотариални актове и защо се налага тяхното издаване, след като те не създават вещни права, а установяват и дефинират съществуването на такива права. На първо място, тези актове улесняват и опосредстват гражданския оборот, подготвяйки от документална страна евентуалните бъдещи сделки със същия имот. Бъдещите приобретатели, органи и служби трудно биха се ориентирали в собствеността на даден имот, чиято история започва преди десетилетия, преминава през различни трансформации като наследство по закон или завещание или и двете, националицзация, реституция, промени в имота резултат от застрояване, пристрояване и надстрояване, кръгът собственици се е разширил значително в резултат на наследяване и наследствена трансмисия или пък се е стеснил в по-късен момент от откази от наследство или прехвърляне на наследствени права. Много по-трудно и недостатъчно точно собственикът може да се легитимира като такъв, ако представя поредица, понякога десетки документи, имащи отношение и доказващи собствеността му, отколкото един актуален констативен нотариален акт, отразяващ всички промени с имота и неговите собственици, за които същите не разполагат с документи със самостоятелна доказателствена сила. На второ място, тези актове повишават правната сигурност и стабилност на гражданския оборот. Въпросът с изследването и установяването на собствеността е чисто правен и всеки юрист би следвало да се справи, но тук са необходими повече и по-задълбочени познания в областта на вещното, семейното, наследственото а понякога и търговското право. Нотариусът, като оторизирано от държавата лице в сферата на нотариалните удостоверявания и поради спецификата и естеството на своята професионална работа, разполага с една специална и, предполага се, по-задълбочена компетентност в този кръг юридически въпроси, които имат отношения към собствеността. Издавайки един констативен нотариален акт, нотариусът, като оторизирано в тази сфера лице, прави едно компетентно и професионално произнасяне по отношение на собствеността, кръга собственици и техните квоти, което създава една допълнителна сигурност и би следвало да се толерира, независимо че актовете му не се ползват със сила на пресъдено нещо и третите лица разполагат с исковете по чл. 431 ГПК, когато са накърнени техни права и законни интереси. Допълнителна гаранция за прецизността на формулировките е и отговорността на нотариуса по чл. 73 ЗННД, която той носи за вредите, които евентуално виновно е причинил със своите незаконосъобразни нотариални удостоверявания. В издаването на констативните нотариални актове нотариусът е особено внимателен, отчитайки, че така очертаният от него наследнически кръг и обем вещни права служи като титул за собственост, на който следващ нотариус може законно да се опре при последваща сделка, от която могат да произтекат неблагоприятни последици за пропуснати наследници или трети лица, чиито права се конкурират с тези на молителите от същия констативен нотариален акт. Още повече че процесът на реституция и наложените от него промени и нови дефиниции в ЗН създават някои трудности и водят до грешки при определянето на обема наследствени права и наследнически кръг. Известно е, че новите и въведени със ЗИДЗН (ДВ бр. 60/1992 г.) понятия “новооткрито наследство”, “последваща съпруга” и отмяната на чл. 50 ЗН, определящ петгодишен давностен срок за приемане на наследство, открито в страната, създадоха известно объркване в тяхното прилагане и до противоречива практика на съдилищата. Това наложи тяхното тълкуване от ОСГК на ВКС с тълкувателно решение № 1/ 4.11.1998 г. От мотивите на друго решение на ВС, І г. о., по гр. д. № 70/96 г. се разбира, че по конкретния казус районният и окръжният съд неправилно са изтълкували нормата на чл. 91а ЗН по отношение на понятието “новоткрито наследство” и оттук неправилно са приложили и чл. 50 ЗН. Районният съд е отхвърлил искане за делба с мотивите, че независимо че се касае за реституиран имот по ЗВСОНИ, след като наследството се е открило през 1981 г., тогава е действал чл. 50 ЗН и би следвало изрично или с недвусмислени конклудентни действия наследниците-молители да са приели наследството на покойния общ наследодател, което обаче те не са сторили. Затова районният съд е изключил част от наследниците от наследствения кръг и е отхвърлил иска за делба. Окръжният съд е потвърдил това решение отново с мотивите, че правата на молителите са погасени поради неприемането на наследството в петгодишния срок по чл. 50 ЗН считано от 1981 г., когато той е действал, независимо че тогава процесният имот е бил все още одържавен. Върховният съд е отменил и двете решения и е допуснал имота до делба, изяснявайки логиката на чл. 91а ЗН, а именно, че след като отказите от наследство в периода на одържавяването нямат действие за тези имоти, то и другият способ за загубване на наследствени права – неприемането им с изрични изявления или действия и погасяването им по давност при условията на чл.50 ЗН също нямат действие за тези имоти. Във връзка с това, ако ищците разполагаха с един констативен нотариален акт, с който да бъдат признати за собственици при съответните квоти на същия имот, районният и окръжният съд може би нямаше да се подведат, а щяха да анализират и приемат за правилни изводите на нотариуса, с което пък на гражданите щеше да се спести този тежък процес. На трето място, констативните нотариални актове прецизират и индивидуализират вещното право според изискванията на ЗУТ и ЗКИР, което пък е една предпоставка за успешното попълване на кадастъра и поетапно преминаване към имотен регистър. Значението на тези актове личи и от факта, че кадастралната карта се попълва именно на база констативните и прехвърлителните нотариални актове, както и другите актове, подлежащи на вписване , след което данните от кадастъра досежно вида на имото и собствеността ще представляват самостоятелно доказателство за тези обстоятелства (чл. 2, ал.5 ЗКИР). Прецизното попълване на кадастралните карти и кадастрални регистри към Агенцията по кадастъра и имотния регистър към съответните районни съдилища е също предпоставка за правната стабилност и сигурност на гражданския оборот. Затова следва да се има предвид чл. 60 ЗКИР, в който са посочени кръгът от данни, подлежащи на попълване в имотния регистър, което пък, за да стане възможно, е необходимо предварително да са установени от нотариуса и да фигурират в констативния нотариален акт. За нуждите на кадастъра и имотния регистър с §12 от ПЗР ЗКИР се внесоха промени в чл.112, б. ”а” ЗС, като в кръга на подлежащите на вписване актове се добави “както и актове, с които се признават такива права”. Разпоредбата е в сила от 01.01.2001г., от когато констативните нотариални актове се вписват. Това доведе до необходимостта от внасяне на още една такса - държавна такса за вписване, която съгласно т. 44 от Тарифа № 1 към ЗДТ е в размер на 0,1 % върху удостоверявания материален интерес, който по аналогия на чл. 46, ал. 2, т. 1 ЗМДТ се определя върху издавана от общината пазарна стойност, а в случай че тя е по-ниска от данъчната оценка на признатото право – върху данъчната оценка, изчислена по Приложение 2 към ЗМДТ, но не по-малко от 5,00 лв. Често в някой съдебни райони “пазарната стойност” е по-висока от данъчната оценка, поради което нотариусът, респективно службата по вписвания изискват представянето и на двете, като определят таксите върху по-високата, съгласно цитирания текст. Тук ще се спра на някой от случаите в съвременната практика, в които най-често се издават констативни нотариални актове: 1. Наследственото правоприемство – по закон, завещание или завет е едно от обичайните основания за издаване на констативен нотариален акт. Обикновено произнасянето с нотариален акт наследниците търсят, когато са няколко на брой, наследството преминава през няколко колена, отдалечава се в степените по пряка и съребрена линия от общия наследодател и те или третите лица, пред които се легитимират като собственици по наследство или завещание, срещат трудности с определянето на наследствения кръг. Това важи особено, когато имотът е бил обект на реституция и се налага прецизиране на наследниците с оглед промените в ЗН от 1992 г. и по-точно, разширяването на кръга наследници по закон до шеста степен включително по съребрена линия – чл. 8, ал. 4 ЗН, включването към наследниците на всички низходящи на братята и сестрите, които наследяват заедно с преживелия съпруг – чл. 9, ал. 2 ЗН, въвеждането на понятието “последващ съпруг” с новия чл. 9а ЗН, на фикцията “новооткрито наследство” по отношение на реституирани имоти, които се “прибавят” към вече открито наследство – чл. 91а ЗН, отпадането с обратна сила на давностния срок по чл. 50 ЗН за приемане или отказ от наследство, отпадането на действието на откази от наследство, завещания и продажби на наследство относно имоти, които се възстановяват – чл. 90а и чл. 91а ЗН. Някои юристи интерпретират буквално израза “новооткрито наследство” по чл.91а ЗН, като приемат, че спрямо реституирания имот наследството се открива в момента на реституцията и в който момент определят призованите към наследяване лица. Истината е, че това понятие е правен способ, за да се включи допълнително в наследствената маса това, което до приемането на ЗВСОНИ е било изключено от нея и то към онзи момент в миналото, когато наследодателят е починал. Затова и наследниците на въпросния имот са същите, които са били и към смъртта на наследодателя, без да се пренарежда наследственият кръг, с единствената резерва на чл. 9а ЗН относно “последващия съпруг”. ТР № 1 на ОСГК на ВКС № 1/1998 г. обобщи тълкуването на понятието, като изясни, че това не е втори, трети или друг съпруг според поредността на браковете. “Последващ” е съпругът, с който е сключен брак, след като имотът е бил вече одържавен, не е бил в патримониума на другия съпруг и от брака няма деца. . При наследяване по закон на наследство, открито в периода на действие на стария СК (от 22.05.1968 г. до 30.06.1985г.) трябва да се следи внимателно за нормата на неговия чл.14, ал. 7. Същата, макар че се намира в Семейния кодекс, има пряко отношение към наследствените квоти и въвежда различен от ЗН режим на наследяване. В отклонение от общото правило на ЗН, съгласно чл. 14, ал. 7 СК (отм.) – “ …когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество”. При наследяване по завещание проверката, която прави нотариусът, е, на първо място, дали завещанието, от което се черпят права, отговаря от формална страна на изискванията за този вид едностранни сделки и дали не страда от някой от пороците по чл. 42 ЗН, водещи до неговата нищожност. Както всички нищожни договори и сделки, така и нищожното завещание не поражда никакво правно действие и за нея (нищожността) както съдът в исковия процес, така и нотариусът в охранителното производство следи служебно. Недатирането на завещанието или липсата на ясен текст в него относно момента, в който е написано, липсата на саморъчен подпис на завещателя – било чрез изписване на цялото име или чрез параф след завещателните разпореждания, използването на пишещо средство вместо саморъчно и ръкописно, мотивирането на завещанието с причини, противоречащи на закона или добрите нрави, наличието на модалитети, които са невъзможни или е направено в полза на лице, което е недостойно да наследява, правят същото нищожно, вследствие на което то не може да послужи като основание за правоприемство и нотариусът следва да откаже издаването на констативен нотариален акт. Всички изброени дефекти са външни, видими и могат да бъдат установени от нотариуса при изследването на завещанието. По различен начин стои въпросът с унищожаемото завещание, което страда от пороци на волята на завещателя – липса на завещателна дееспособност, извършено поради грешка, насилие или измама. Подобно завещание може да породи правно действие и наследникът по завещание или заветникът да придобият собствеността с тази резерва, че за третите лица с правен интерес възниква правото на иск да унищожат завещанието на някое от горните основания. Това право се погасява с тригодишна давност, от когато ищецът е узнал за причината за унищожаемостта, но не повече от десет години от откриване на наследството. Този срок е давностен, а не преклузивен, след като възражението за унищожаемост, направено във висящ процес, не се ограничава със срок. Тази разпоредба, струва ми се, няма практическо значение, ако възражението се прави далеч във времето след откриване на наследството, тъй като за такъв дълъг период на владение, след като никой не е оспорил до тогава собствеността, често се оказва, че е заветникът е придобил същия имот и на друго, самостоятелно основание – придобивна давност. Снабдяването с констативен нотриален акт на основание наследство по унищожаемо завещание не би накърнило правата на третите добросъвестни приобретатели, които са придобили имота след вписването на исковата молба за неговото унищожаване и не са знаели за порока, от който то страда. Това е следствие от правното действие, последици и ефект на вписването. 2. Строителство, пристрояване и надстрояване, включително под земята в собствен, съсобствен или в чужд имот са други често срещани основания за снабдяване с констативен нотариален акт. Общото и в трите случая е, че върху определен терен – собствен или чужд, е възникнал един нов недвижим имот, който поради по-късната му поява не е отразен в първичния нотариален акт за терена. За да докажат собственост и върху новопостроеното и да не представят навсякъде, където е необходимо, обемисти строителни книжа и основанията за правото на строеж, страните прибягват до констативните нотариални актове. Проверката тук започва от правото да се строи в конкретния имот. Такова право има собственикът на земята, ако е един, неговите съсобственици – всички или някой от тях, ако са получили за това съгласието на всички съсобственици, и трето лице в чужд имот, ако, разбира се, му е учредено по съответния ред и форма правото на строеж. Облекчена форма за получаване право на строеж в съсобствен имот беше предвидена в чл. 56 ЗТСУ (отм.) и в неговия съвременен аналог – чл. 183 ЗУТ. Тук, в отклонение от общото правило за учредяване и прехвърляне на вещни права чрез нотариален акт, формата е сведена до нотариална заверка на подписите на заявление от всички съсобственици до кмета на общината. От съществено значение е обемът на така учреденото право на строеж. Често в последно време суперфициарни собственици строят повече от това, за което им е учредено правото, което поставя допълнителни проблеми при констатиране на правото на собственост. Такъв суперфициарен приобретател не може да стане собственик на това, което е построил в повече, защото за него не му е дадено право. По правилата на приращението собственик на построеното в повече става собственикът на земята, а строителят има правата на недобросъвестен подобрител на чужд имот. Последващи допълнителни узаконявания на новопостроеното не са достатъчни, тъй като те не могат да заместят волята на собственика на земята относно обема на ограниченото вещното право, което е дал другиму. Изход от ситуацията е допълнително учредяване право на строеж, ако, разбира се, сградата не е завършена (съгласно чл.181, ал.1 ЗУТ) най-късно преди завършване на груб строеж, или ако тя е вече готова на груб строеж, или напълно завършена – с прехвърлителна сделка. Тук е ролята на нотариуса да прецени с оглед на разпоредбата на чл. 63 ЗС на какво точно суперфициарът е станал собственик, дали не се е погасило правото на строеж с неупражняването му в течение на пет години, съгласно чл. 67 ЗС, след което да индивидуализира постройката според представените му одобрени строителни книжа и изискванията на ЗКИР. Строеното през време на брака, независимо от индивидуалната собственост върху терена на единия съпруг, създава семейна имуществена общност върху постройката, ако, разбира се, това не е обезщетение срещу прехвърлено право на собственост или учредено право на строеж на трето лице, обикновено предприемач. След като няма доплащане или друга насрещна престация, различна от индивидуалната собственост на съпруга, не възниква семейна имуществена общност. В констативния нотариален акт се отразява и степента на завършеност на постройката, както и фактът на нейното държавно-техническо приемане, когато това е необходимо за пускането й в експлоатация. Съгласно трайната съдебна практика, моментът на трансформация на правото на строеж в право на собственост върху построеното е завършването на постройката на груб строеж. Това е моментът, когато сградата е изградена на “карабина” и е построен включително и покривът. Този факт, след влизане в сила на ЗУТ, се установява от длъжностно лице от общинската администрация, което в протокола за дадена строителна линия и ниво отразява достигането и изграждането на “кота било” (чл. 159, ал.1 и 2 ЗУТ). 3. Друг случай на констативни нотариални актове са тези по ЗСПЗЗ. Въпреки че със ЗИДЗСПЗЗ (ДВ, бр. 68/1999 г.) на решенията на поземлените комисии за възстановяване собствеността в стари реални граници или с план за земеразделяне се придаде силата на констативен нотариален акт, нуждата от такъв не отпадна (чл. 14, ал. 1 и чл. 17, ал.1 ЗСПЗЗ). На първо място, от това действие на решенията са изключени земите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ – това са бивши земеделски имоти, които са попаднали в околовръстния застроителен полигон и не са застроени законно. Отделно от това, решенията на поземлените комисии се издават на наследници, без наследниците да са определени персонално и по квоти. Въпросът не е маловажен, като се имат предвид промените в ЗН от 1992 г. и последващото прогласяване за противоконституционни на някои от същите тези нови текстове с решение на КС № 4 от 27.02.1996 г. (ДВ, бр. 21/1996 г. Ако наследниците бяха вписани поименно в решението, страните не биха имали правен интерес от издаването на констативен нотариален акт, тъй както тези актове, подобно на договорите за вещни права с държавата и общините, имат силата на нотариален акт. 4. Придобиването на имот чрез апортна вноска в търговско дружество е друга хипотеза, в която се иска издаването на констативен нотариален акт. Апортната вноска е особен вид прехвърлителна сделка, с която по един, различен от нотариалния път, собствеността преминава от един субект в търговското дружество. Тук проверката на собствеността, правата на праводателя и неговата воля да прехвърля би трябвало да проверява регистърният съд, тъй като според чл. 73, ал. 4 ТЗ дружеството придобива правото върху внасяното вещно право от момента на регистрацията му, респективно от решението за увеличение на капитала. Това не е записано като задължение за окръжния съд, а с проверката на правата на вносителя е натоварен съдията по вписванията, и то след като дружеството е вече регистрирано, т. е. след като собствеността е преминала към дружеството. Явно това е някакъв пропуск в закона. Освен това законът изисква нотариално заверено съгласие на вносителя само за акционерните дружества, а не и при най-често срещаните дружества – ООД – при тях не е изискуема формата на нотариално удостоверяване волята на собственика-вносител. Така вноската в дружеството може да се извърши само с нейното описване в дружествения договор, който не подлежи на нотариална заверка. Такова разрешение на въпроса с апорта и липсата на всякаква нотариална форма при ООД застрашава сериозно правната сигурност, още повече че се касае за значими материални интереси. Апортирането на вещно право представлява един сложен фактически състав, който включва няколко отделни правни действия и актове, поради което проверката на нотариуса по повод удостоверяване с констативен нотариален акт за собственост на основание апортна вноска, макар и последваща, не е излишна и е в интерес на правната стабилност. Отделно от това, самото описание на вещното право не се съдържа в решението за регистрация или за увеличение на капитала, а в отделен документ – приетия протокол с оценката на трите вещи лица в производството по чл. 72 ТЗ, и не винаги е достатъчно прецизно. Дружеството е принудено да са легитимира с поредица документи – дружествен договор, нотариално заверено съгласие на вносителя, ако е АД, протокол от съдебно заседание с приета оценка, решение за регистрация, извадка от дружествения договор с извършено вписване на службата по вписвания – едно затруднение, което констативният нотариален акт преодолява, отделно от сигурността която внася. 5. Често срещани са и констативните нотариални актове за признаване на права, придобити на основание давностно владение. Същите се издават в специално производство по обстоятелствена проверка, което производство, както и самите нотариални актове, съдържа някои различия от останалите констативни актове, издавани на база писмени документи. Главната отлика е, че във всичките тези случаи по чл. 483, ал. 1 ГПК, с изключение на актовете по давност, собствеността е възникнала в патримониума на молителя преди сезирането на нотариуса, на някое от възможните основания, като нотариусът само констатира и прогласява този факт. При давността е по-различно. Независимо че давността може да е изтекла много преди извършването на обстоятелствената проверка и другите предпоставки на придобивната давност да са били също налице, признаването за собственик на молителя и издаването на нотариалния акт е моментът, от който лицето придобива собствеността върху имота на това първично, оригинерно основание. Тук изявлението до нотариуса, с което лицето иска да бъде признато за собственик или пък ако е направено като възражение във висящ исков процес, има характера на елемент от сложния фактически състав на придобивната давност. То обективира и завършва намерението на лицето, че владее имота за себе си и че това е правил с намерението за своене. Изброяването на някои примерите за констативни нотариални актове в настоящето изложение не е изчерпателно. Практикатаа познава и други, макар и по-рядко срещани случаи, при които е възможно констатираното вещно право да е възникнало в патримониума на молителя на няколко различни и наслагващи се основния. За някои размисли за разширителното тълкуване и прилагане на чл. 282 НК - Д-р Момяна М. Гунева, доцент СУ “Кл. Охридски” В наказателното право има установени положения, които бележат етап в развитието на научната мисъл и законодателството през последните триста години. Това са основополагащи решения, резултат на последователното изграждане и избистряне на идеята за наказателната отговорност – нейния смисъл, основание и съдържание. Промяната в тези засега възприемани като постулати, правила би имала същото революционно значение за европейското право, каквото са имали възприемането и налагането им. Европейската идея за наказателното право и неговата философия обаче оставят някои въпроси извън дискусия. Те са предрешени и както доктрината, така и законодателството ги приемат като крайъгълни камъни, около които се гради цялата наказателноправна система. Един такъв въпрос е този за обекта на престъплението. Проблемът за това кой е социалният феномен, който може да бъде засегнат от престъплението и в защита на който се ангажира държавната репресия, е доста отдавна поставен и решен. Важността му се базира на обстоятелството, че обхватът на наказуемите деяния и, в крайна сметка, границата на наказателната отговорност, се определят от това кое обществено явление по принцип може и кое не може да бъде годно за обект на наказателноправната защита. Още през ХVІІІ в. е наложено виждането, че това са субективни права. По-късно това разбиране претърпява развитие, като за обект на престъплението се приемат правните блага. Не бих желала да вземам отношение по това какво е съдържанието на обекта на престъплението – дали посоченото схващане за правните блага или възприетото по-късно у нас виждане, че това са обществените отношения. Впрочем последното становище може да се нарече засега господстващо в нашата правна доктрина. Обстоятелството, което искам да акцентирам е, че дадено социално явление (независимо дали то ще бъде наречено правно благо или обществено отношение) може да бъде засегнато от деяния от даден вид и именно това социално явление наричаме “обект на престъплението”. Извън основната му функция – да очертава обсега на наказателноправната защита, т. е. на репресията, обектът има значение в още една насока, не по-малко важна от гледна точка на законодателството. Общоприето становище в европейската наказателноправна доктрина и законодателство, толкова очевидно, че не се обсъжда е, че структурата на Особената част на Наказателния закон е изградена с оглед особеностите, съдържанието и характеристиката на обекта на престъплението. В класическото изложение по българското наказателно право Н. К. Ников отбелязва: “Различието на защитеното чрез наказание и заплашеното от престъпното деяние юридическо благо образува естественото, изобщо днес употребяваното в научните изложения на наказателното право, основание за разделяне особената част на това право.” При очертаване на практическия смисъл от използването на понятието “обект” Н. Долапчиев сочи, че “той се използва от юриста, когато той се домогва да определи същината и границите на противоправността при всяка група престъпления и да разчлени по-успешно особената част”. В по-късните съчинения въпросът за значението на обекта също не поражда спорове. Ив. Ненов приема, че “категорията защитени от съответните наказателноправни норми отношения, които дадени престъпления засягат, именно определят последните като такива от определен вид”. Следователно, не се дискутира по това, че именно в наименованието на съответната глава или раздел на особената част законодателят предварително е очертал кръга от тези отношения, които се засягат от посегателствата от даден вид и по този начин е поставил ясни граници на наказателната отговорност. “Специфичните средства за тълкуване на наказателния закон са две: системата на законодателството и историята на текста” – пише един от класиците на европейското наказателно право Н. Д. Сергиевский. – Значението на системата при тълкуването е просто и ясно: преди всичко, ако законодателят разделя престъпните деяния на групи и закона на раздели, то всички текстове, поместени в разделя, трябва да имат общ характер; на второ място – положението, което заема една норма сред другите, се определя от сферата, в която тя се прилага”. Категорично еднозначното разбиране за ролята на обекта на престъплението при определяне приложното поле на дадена норма както в европейската, така и в нашата наказателноправна доктрина, се споделя и от законодателя. В това отношение не е необходимо да се търсят някакви особени аргументи. Достатъчно е да разтворим който и да е наказателен закон на която и да е европейска държава – структурата му ясно следва особеностите на характеристиката на обекта и представата на съответната държава за неговата по-голяма или по-малка значимост. Какво налага тези очевидни положения да бъдат специално изложени и защо се изтъкват аргументи в защита на теза, учебникарски елементарна, усвоена още в началото на обучението по право? Необходимостта възниква от придобилата широко разпространение практика по прилагането на общите престъпления по служба и по-конкретно – на чл. 282 от НК. Престъпленията по служба са вторият раздел от глава Осма на особената част на НК – “Престъпления против дейността на държавни органи и обществени организации”. Тази глава включва различни по вид посегателства, обединени от техния родов обект. По въпроса за същността на обекта няма никакви съмнения нито в литературата, нито в съдебната практика. Приема се, че това са “отношенията, свързани с правилното функциониране на държавния и обществен апарат. При тях се нарушава отношението “гражданин – държавен орган”. В ВС № 2/09.06.1980 г.относно престъпленията по служба също се сочи, че “наказателноправните средства защитават обществените отношения, свързани с дейността на държавните органи и обществените организации, съдействуват за укрепване и усъвършенствуване дейността на държавните органи”. Както в литературата (сравнително оскъдна по въпроса), така и в практиката, основният интерес е съсредоточен върху съдържанието на понятието “държавен орган”. Това е обяснимо не само с оглед важността и функциите на органите, свързани с осъществяване на властнически правомощия, но и с оглед специфициране на сферата на прилагане на нормите по глава Осма НК. Редно е да се отбележи, че законодателят, ръководен от идеята за бъдещото значение и място на обществените организации в социалистическото общество, е посочил и тях като обект на престъплението, подчертавайки по този начин тяхната равнопоставеност с държавните органи. Дейността му обаче никога не е била предмет на изследване в наказателното право. Още по-малко обществените организации могат да представляват интерес като специфичен обект на наказателноправна защита в момента. Затова анализът следва да се концентрира върху дейността на държавните органи, тяхното безпроблемно функциониране и законосъобразното осъществяване на правомощията им така, както те представляват централен интерес за доктрината и за практиката от години. В подкрепа на казаното могат да бъдат приведени редица аргументи, извлечени само от анализа на съставите по глава Осма. Раздел ІV – “Престъпления против правосъдието” – дефинитивно изключва обществените организации от участие в тази отговорна дейност. В другите три раздела като обект на посегателство или субект на престъпление се сочи или “орган на власт” или “длъжностно лице”. Предвид разпоредбата на чл. 93 т. 2 НК органът на власт се намира извън обществените организации. Що се отнася до възможността длъжностно лице да упражнява правомощията си в подобна организация, тази хипотеза, съгласно чл. 93 т. 2 НК има крайно ограничителен обхват. Понятието държавен орган е основно за теорията на публичното право като субект на конституционното и административното право и иманентен белег на административното правоотношение. Основната характеристика на отношенията на власт и подчинение е именно наличието на държавен орган като страна в административното правоотношение. Доктрината предлага различни класификационни критерии за определяне на основните белези на понятието “държавен орган”. Господстващо в нашата правна литература е разбирането, че държавният орган е основен правен субект, който осъществява в пределите на предоставената му компетентност държавновластническо правомощие, т. е. издава правнозадължителни актове. Държавният орган осъществява своята дейност в рамките, определени от конституционна или законова норма. Държавният орган действа от името на държавата и с действията си ангажира както нейния авторитет, така и нейната отговорност. Държавният орган е част от държавния апарат, който решава единни цели и задачи, определени от държавната политика. Легално определение на разглежданото понятие липсва. Законът за администрацията може да послужи като ориентир до известна степен (чл. 19), тъй като концепцията му е неособено избистрена и оттам – той е в значителна степен лишен от конкретност. По-ясно изразена идея за това кое законодателят счета за държавен орган може да се намери в Закона за държавния бюджет. Допълнителен косвен аргумент в подкрепа на казаното може да бъде извлечен и от разпоредбата на чл. 8 от Конституцията на РБ, че държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. От това следва, че доколкото държавният орган е еманация на държавната власт, неговите функции и правомощия се осъществяват само в една от посочените области. Следователно, от изложеното до тук може да се направи заключение, че държавният орган осъществява държавновластнически правомощия и е включен или непосредствено, или в структурата на посочените в чл. 4 от ЗДБ министерства и ведомства. С други думи, нито една формация, каквато и да е тя, и каквито и функции да осъществява извън изрично изброените в цитирания текст, по волята на закона не може да се нарича “държавен орган”. Обстоятелството, че в разглежданата глава се намират престъпленията против правосъдието – дейност, изключителна прерогатива на държавата, е още един солиден аргумент в подкрепа на застъпваната теза. Изводът, който се налага е, че щом правителствата, включени в глава Осма НК, са срещу дейността на държавни органи, те са насочени към засягане на държавната власт, към деформиране упражняването на властнически правомощия от страна на учрежденията, посочени в чл. 4 ЗДБ. Приложното поле на нормите в глава Осма по този начин се ограничават в рамките на дейността на държавните институции. Разбира се, този въпрос е много деликатен и категорично не може да се решава a priori. Доколкото изброените в посочения текст държавни органи и техните структурни подразделения са самостоятелни юридически лица, правилната класификация и законосъобразното прилагане на глава Осма НК налагат да се установи характерът и същността на извършените действия, да се отграничи, вкл. Стопанска дейност, от упражняването на държавната власт. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|