Списание „Адвокатски преглед брой 7 от 2002 г
Изтегляне 0.53 Mb.
|
| Глава Осма НК включва в себе си четири раздела, обособени с оглед специалните качества на субекта и осъществяваната от него дейност (престъпления против реда на управлението и престъпленията по служба); спецификата на самата престъпна дейност (подкуп) и особеностите в дейността на държавните органи, чието функциониране се засяга (престъпления против правосъдието). Непосредственият обект на престъпленията по служба е винаги безспорно сочен и в литературата, и в съдебната практика като “правилното и нормално функциониране на държавния и обществен апарат, неговия авторитет и повишена отговорност”. С тях (престъпленията по служба) се разколебава доверието към държавните органи и обществените организации.
Доктрината е стигнала до същите изводи, които формулира по практически идентичен начин. Всичко казано до тук ясно показва липсата на съществени различия между родовия обект на престъпленията по глава Осма НК и непосредствения обект на престъпленията по служба. Става дума за посегателства, ситуирани в специфичната дейност по осъществяване на държавна власт. И тук възниква главният въпрос, отговор на който трудно може да се даде. Защо в практиката си правораздавателните органи (следствие, прокуратура и съд) допускат широкото, но напълно произволно прилагане на разпоредбите относно престъпленията по служба (и по-конкретно на чл. 282 НК към действия, извършени в организации и институции, намиращи се извън държавните органи. Защо след като категорично и многократно декларират ясната си и законосъобразна позиция, те си позволяват да пренебрегват отдавна установения принцип, че посоченият в наименованието на главата или раздела обект на престъплението дефинитивно определя границите на приложимостта на дадени норми. По чл. 282 НК се квалифицират като деяния, засягащи визирания от законодателя обект, така и действия, извършвани в търговски дружества и други юридически лица. С други думи, правораздаването излиза далеч извън обекта на престъплението по раздел втори глава Осма НК. Изглежда, че дори съображенията на законодателя не са в състояние да спрат победоносното налагане на тази порочна практика. Би било редно например да се постави питането: защо през 1997 г., когато се криминализираше даването на кредит без покритие (чл. 220, ал. 3 НК – отм.) , текстът беше включен като допълнение към сключването на неизгодна сделка – едно от общите стопански престъпления, а не сред престъпленията по служба. Това доказва, че законодателят е счел, че неправомерното отпускане на кредити не може да бъде престъпление по служба, доколкото банките не са държавни органи. Не е без значение, че тази практика намира до известна степен легитимиране в някои научни изследвания. Причината за разширителното тълкуване и прилагане на текста намира обяснение в длъжностното качество на субекта на престъплението и упражняваната от него ръководна работа от административно-управленски или стопанско-ръководен характер. Обстоятелството, че субектът на престъплението по чл. 282 НК е очертан като длъжностно лице, очевидно доказва приложимостта на състава на общото престъпление по служба, независимо че не се засяга държавен орган. Не може да се отрече фактът, че разпоредбата на чл. 93, т. 1 НК след многобройни изменения и допълнения в момента не изключва възможността за длъжностно лице да бъде считано и това, което извършва определен вид дейност в юридическо лице и дори при едноличен търговец. Това означава, че характеризиращият понятието белег е спецификата на осъществяваните функции по ръководство и управление и пазене на чуждо имущество – без значение къде. Заключението, което се прави в практиката е, че длъжностното качество и наличието на определени, свързани с него и произтичащи от него правомощия са достатъчните основания за прилагането на чл. 282 НК, т. е. качествата на субекта изместват всичко друго, и най-вече – те позволяват да се излезе извън кръга на защитените отношения, очертани от родовия обект – дейността на държавните органи. Казано по друг начин, ограничението в приложното поле на текстовете, постулирано в наименованието на главата, губи всякаква практическа актуалност. Интересно за отбелязване е следното обстоятелство. Когато се съпоставят престъпленията по раздел първи и раздел втори на глава Осма НК, винаги се изтъква, че обектът на престъпленията е един и същ (посоченият по-горе), но разликата между тях се основава на особените качества на субекта. При престъпленията против реда на управлението нормалното функциониране на органите на власт и управление се засяга от лица, външни на тая система, докато при престъпленията по служба субект е “само лице, което се намира в системата и организационната структура на държавните органи”. И тук се проявява двоен стандарт при прилагането на престъпленията от тези два раздела. Никога в съдебната практика не е имало съмнение, че престъпленията против реда на управлението са насочени срещу държавен орган. Законът е достатъчно ясен, няма и колебания в практиката. Става дума за засягане на орган на власт или за неизпълнение на разпореждания, произхождащи от такъв орган. Изводът, който се налага е, че по раздел втори не може да се засяга нещо друго извън държавния орган. Изтъкнатият по-горе аргумент, почерпан от чл. 8 от Конституцията, е валиден и тук. Щом основният закон определя кои са трите власти, и престъпленията, засягащи едната от тях – съдебната, са включени в глава Осма НК, близо до ума е да се заключи, че обект на престъпните деяния по останалите раздели са законодателната и изпълнителната власти. От една страна обаче практиката декларира в посоченото решение в структурата на кои органи осъществява правомощията си субекта на престъплението, а от друга страна, прилага текста спрямо неотносими към чл. 282 НК лица. С други думи, общо формулираният като “длъжностно лице” субект на престъплението винаги е позволявал в съдебната практика да се счита, че това е не само лице, което упражнява властнически правомощия в пределите на функционирането на държавен орган, а може да бъде и субект, който извършва действия по управлението на чуждо имущество. Това прилагане на закона излиза извън обекта на престъплението, очертан в наименованието на главата и деклариран както от доктрината, така и от практиката по посочения по-горе начин. Въпреки това, откакто съществува чл. 282 НК, текстът се прилага спрямо всички длъжностни лица, независимо от характеристиката им и конкретните им функции. Ако разгледаме нещата в по-широк исторически план до преди 12 години, доколкото и стопанските субекти са били в известен смисъл държавни, тази непрецизност при тълкуването и прилагането на чл. 282 НК, може да намери и известно обяснение, и оправдание. Сега обаче тази мисловна инерция играе лоша шега на правоприлагащите органи. Разширяването на съдържанието на понятието “длъжностно лице” до лицата с определени функции при ЕТ и в юридическо лице, което не е с принципал държавата по чл. 93, т. 1 НК, съчетано с абсолютното пренебрегване на ограничението – “дейност в държавен орган”, води до абсолютно неправомерно прилагане на чл. 282 НК. В края на краищата никой не си поставя въпроса няма ли предел на действието на чл. 282 НК. Никой не прилага престъпленията против правосъдието по отношение на действия, лежащи извън тази специфична област. Макар и рядко прилагани в практиката, текстовете относно подкупа също намират приложно поле само в сферата на дейност на държавните органи. Въпреки ясно изразяваното разбиране, че престъпленията по чл. 282 НК засягат нормалното функциониране на държавните органи, порочната практика продължава. От една страна, почти без замисляне в доктрината и практиката се повтаря формулата “функциониране на държавни органи”, и от друга страна, този критерий не се прилага за ограничаване сферата на действие на нормата. Там, където правното чувство на правораздавателните органи говори, че има или не може да няма престъпление, трафаретът в мисленето просто налага да се прибегне до най-общото престъпление по служба. Трябва специално да се изтъкне, че квалифицирането на извършеното деяние по чл. 282 НК само въз основа длъжностното качество на субекта, без оглед на мястото му в структурата на държавните органи е следствие или на прилагане на закона по аналогия или на разширително тълкуване, граничещо с аналогията. Както отбелязва обаче Фр. фон Лист, “съдът само прилага правото, той не го създава”. От близо 200 години насам утвърждаването на принципа nulum crimen; nula poena sine lege е наложило категоричната забрана както за разширително тълкуване на съставите на престъпленията, така още повече – за прилагане на наказателния закон по аналогия. Не е излишно очевидно да се напомни и разпоредбата на чл. 46, ал. 3 от Закона за нормативните актове, която дефинитивно забранява основаването на наказателната отговорност върху аналогия. Вярно е, че нашият законодател не бърза с подходящи изменения в закона, но това не следва да пречи на правоприлагащите органи да преустановят една незаконосъобразна и порочна практика. Възстановяването на нарушеното чувство на социална справедливост е похвално като цел, но за съжаление, в конкретния случай тя може да бъде постигната само по законодателен път, а не чрез манипулативно тълкуване на закона. Задънени улици (тупици) и приложението на чл. 15, ал. 3 и чл. 17, ал. 3 ЗУТ - Асен Запрянов Според чл. 55, ал. 2 ППЗТСУ (запазил действието си и след отменянето на ЗУТ до издаване на съответните подзаконови нормативни актове по ЗУТ) със ЗРП, съответно ПУП или с техните изменения се допускат задънени улици, когато няма друга възможност за осигуряване на достъп до съответните парцели (УПИ). Особеността в случая се състои в това, че разходите по прокарване на такива улици се понасят от лицата, които се нуждаят от такъв достъп, но никога не е било спорно, че задънените улици са неразделна част от уличната мрежа (чл. 70 и сл. ЗУТ). При настоящето разделение на плановете (още с изменението на чл. 21 ЗТСУ – отм. ДВ, бр. 34/25.04.2000 г.) за частната собственост и плановете за публична собственост (общинска и държавна) уличната мрежа е безспорно част от плана за публичната общинска собственост, чието осъществяване е свързано с принудително отчуждаване по чл. 31 и сл. 30 б. “С” и обезщетяване по глава седемнадесета на ЗУТ (чл. 205 – 211). Съвсем неправилно е застъпено становище от страна на МРРБ за приложение на чл. 15, ал. 3 ЗУТ (задължително постигане на споразумение със собствениците на съседни имоти) за осъществяване на задънени улици при горната хипотеза. Конкретен случай е посочен в писмо изх. № V8-1089/12.04.2001 г. на МРРБ: “В отговор на Ваша молба с вх. № V8-1089/16.03.2001 г. Ви уведомяване следното: С влизане в сила на новия Закон за устройство на територията (ЗУТ) се дава възможност за уреждане на случаи, подобни на Вашия, при които с изменение на подробния (градо)устройствен план могат да се урегулират поземлени имоти за жилищно застрояване или за други нужди без застрояване, когато техните размери или лице не отговарят на нормативно изискуемите съгласно чл. 19, ал. 6 от ЗУТ. В конкретния случай следва да се изпълнят първо условията на чл. 134, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, като се попълни кадастралния план за частта от имот пл. № 54, попадащ в границите на парцел (урегулиран поземлен имот – УПИ) ХІІ – 53, който е останал Ваша собственост след замяната. Тъй като с проекта за изменение на ЗРП (ПУП) следва да се осигури и достъп към улицата (най-вероятно малък тупик) за новия УПИ за имот пл. № 53 (сегашен парцел ХІІ – 53 – без Вашия имот) то същият може да се изработи, процедира и одобри само при условията на чл. 15, ал. 3 от ЗУТ. Приложено, пращаме Ви приложената скица. Зам.министър: (п.) арх. Б. Моллов” Намираме, че мероприятие по плана за общинската публична собственост подлежи на принудително изпълнение при спазване на съответните изисквания за извършване на отчуждаване и съответно обезщетяване относно необходимите за това площи. Недопустимо е общинската (съответно държавната) администрация да се десезира от служебните си задължения за осъществяване на плана за публичната собственост, каквото е урегулирането на УПИ чрез задънена улица. Цитираната в приведеното по-горе писмо разпоредба на чл. 15, ал. 3 ЗУТ (акто и тази на чл. 17, ал. 3 ЗУТ) има приложение само при ПУП за частната собственост – с цел оптимизиране на градоустройствения статут на поземлените имоти (увеличаване на площта и лицата им за по-добро застрояване, установяването на общ съсобствен урегулиран поземлен имот и пр.). Тези разпоредби обаче не се прилагат за подробния устройствен план за публичната собственост (общинска и държавна) предвид изтъкнатите по-горе съображения за приложението на този план в обществен интерес. За собствениците на поземлени имоти, за които е предвидено урегулиране по плана за публичната собственост е предвидена възможност да защитят своите интереси при забавяне прилагането на плана с искане за изменение на този план и промяна на урегулирането му по правилата на плана за частната собственост (спр. Чл. 134, ал. 2, т. 1 ЗУТ). Друга такава възможност за защита на интересите на собствениците на поземлени имоти, засегнати от урегулиране по плана за публичната собственост, е възможността да поискат разрешаване на временно строителство в тях (спр. Чл. 49 – 55 ЗУТ). И в двата случая цитираните текстове на ЗУТ предвиждат определени условия за горните искания. Бележки против израза “клиенти на адвокатурата” - Александър Ив. Тризлинцев, адвокат, гр. София Напоследък в средствата за информация и при преводите на чуждестранни филми, когато се споменава за отношенията между адвокати и обръщащите се към тях физически и юридически лица и др. последните се наименуват “клиенти”. Изразът “клиенти на адвокатурата” е неправилен и до известна степен съдържа признака на подценяване и пренебрежение. Със съвременното значение на думата “клиенти” се означават постоянните посетители на магазини, ресторанти, заведения и при бизнес контакти. Етимологическото значение на съществителното “клиент” води началото си от латинската дума “cliens”. В древния Рим така са били означавани свободни граждани, които обаче са били поставени в наследствена зависимост от патрициите – техни патрони, както и под покровителството им при притежаване на имущество, заемане на някакво обществено положение и участие в обществения и политически живот. В замяна на това “клиентите” са подкрепяли своите “патрони” в техните политически стремежи и изяви. При употребата сега на думата “клиенти” се влага различно съдържание от историческото и етимологическо значение. Неподходящо е обаче да бъдат обозначавани с думата “клиентите” лицата, които търсят съдействие, а в истинския смисъл на думата помощ от адвокатурата. Не бива да се забравя, че латинската дума “advocatus” е производна от “advoco”, означаваща призоваване за оказване на помощ някому. Независимо от истинското икономическо значение на думата “клиенти”, която е неподходяща в юриспруденцията, съществуват и правни доводи за да се отхвърли като неприемливо посоченото наименуване в отношенията с адвокатурата и изобщо правосъдието: В Конституцията на Република България се разпорежда, че адвокатурата “подпомага гражданите и юридическите лица при защитата на техните права и законни интереси” (чл. 134). В Закона за адвокатурата физическите и юридическите лица са означени с думите “доверител” и “подзащитен” (чл. 8), в Гражданския процесуален кодекс “страна” и “доверител” (чл. 21 и чл. 23), а в Закона за задълженията и договорите – “представляван”, “упълномощител” и “доверител” (чл. 38 и чл. 280). В Наказателно-процесуалния кодекс същите лица са определени с думите “обвиняем”, “частен обвинител”, “частен тъжител”, “граждански ищец”, “граждански ответник” (чл. 69 и чл. 76). При наличието на такива точни думи, когато се касае за отношения между лица и организации с адвокатите неудачна е думата “клиенти”, употребена в чл. 32 на Закона за адвокатурата и в Наредба № 2 за упражняване на адвокатската професия (чл. 2, т. 1 и т. 2 и в заглавието на раздел 3). Клиенти и то желани и уважавани са посетителите на супермаркети, гостите на хотели и тези, които прибягват например до фризьорски услуги и още неизброим брой подобни и много Богу угодни и неугодни заведения, но не и тези лица, които се обръщат за съдействие към адвокатите за оказване на правна помощ. Изложените кратки съображения ще е добре да бъдат възприети и намерят някакъв отзвук в обществото и при бъдещата законодателна уредба на адвокатурата. Бележка на редакцията: Във връзка с изразеното от автора разбиране трябва да подчертая, че никой никъде не говори за “клиенти” на лекар. Употребява се само понятието “пациент”. Ликове на първи български юристи: Д-р К. Стоилов - С. С. Бобчев Един много голям юрист, както и един отличен общественик, държавник! Д-р К. Стоилов обърна внимание върху себе си веднага с встъпването си в съдебната кариера, за която той беше приготвен в Хайделбергския университет. Той беше проникнат от трезвите идеи на философията на правото и юриспруденцията. Той държеше, че правдата в правото е същественото и че формалностите трябва да се допускат и строго пазят само до толкоз, до колкото това е необходимо за ограждане истинските интереси на правораздаването. От член в Пловдивския областен (губернски) съд, в 1879 г. д-р К. Стоилов бива преместен от руската окупационна власт за председател на Софийския областен съд. В това си качество той добива правото да бъде народен представител в Учредителното събрание на България, което изработи Търновската конституция. И тука, в българската конституанта, Стоилов блясва веднага като звезда от първа величина. Той блясва при разискванията по всички въпроси, в които се засяга правото в широкия смисъл на думата. Той издига най-напред гласа си за останалите в неволя българи отвъд Рила и стоварва един силен удар върху главите на европейската дипломация за нейната крайно несправедлива постъпка в Берлин, дето целокупният организъм на С. Стефанска България се разряза на късове. Тази майсторска реч на Стоилова остана паметна. Тя проникна в душите и умовете в душите и умовете не само на присъствующите, а и на отсъствующите българи на длъж и на шир, дето живее българско племе. Все в Учредителното събрание Стоилов издига гласа си с една дълбокомислена и сладкодумна реч, за защита на единството на българската черкова. Юристът Стоилов обърна внимание на себе си не само като бляскав парламентски оратор, но още и като разумен политик и родолюбив общественик. След избора на княз Александър той бе избран в състава на мисията, която имаше за задача да съобщи на българския княз за неговия избор. Княз Александър се срещна със Стоилова, оцени веднага неговото достойнство, взе го със себе си за да обиколи европейските дворове и го определи за свой частен секретар. В това си качество и като началник на политическото отделение в двореца на д-р К. Стоилов упражни силно и благотворно влияние при първите стъпки на княза и на първите правителства в България. Няма две мнения, че Стоилов, ако и приятел на някои от видните водители на консервативното течение, никога не действуваше пристрастно и лицеприятно. Напротив, неговата обективност и коректност бяха забелязани и признавани от всички. Съединението на Южна България с Княжеството завари Стоилова като се обучаваше в Шумен във военното дело. И той, като военен, взе участие в сръбско-българската война, - тъжна страница от най-ранните сръбско-български отношения след освобождението на България. След преврата (1886), при който княз Александър се отстрани из България, Стоилов е в една нова мисия от извънредно важен държавен характер. Той заминава заедно с Д. Греков и К. Калчев да дири княз за България. И го намери: Фердинанд Сакс-Кобург-Готски. Големи усилия употреби Стоилов за да достигне приемането на неговата кандидатура от Народното събрание. Начело на управлението като регент, а по-късно, след идването на княз Фердинанда,, като министър-председател застана Стефан Стамболов, един смел ум, една силна воля, една твърда ръка. Русия беше против избора на княз Фердинанд. Турция и другите велики държави също така не припознаха избрания държавен глава на България. Бидейки в крайно русофобско увлечение, Стамболов, ако и искрено да желаеше едно помирение на княза с Русия и признаването му от другите държави, не можеше да постигне това. Не му вярваха. Стоилов се явява като министър на правосъдието, под министър-председателството на Стамболова (1888 г.) и една от първите му работи беше да приготви и да внесе в Народното събрание законопроект за Наказателен Закон. С голяма любов младият министър на правосъдието се опита да защити своя законопроект. Един член от този законопроект (157) послужи неочаквано за неговата оставка. Този член гласеше “Който хвали или оправдава престъпление или тогози, който и за дето е извършил това престъпление, наказва се с лек тъмничен затвор до една година”. Няколко народни представители въстават против този член. Те искаха отхвърлянето му. В туй поведение Стоилов вижда насочено против него известно парламентарно течение. Най-напред той отговаря спокойно, но предизвикан, той енергически заявява: “При приготвяне на законопроекта, аз съм го сравнявал и с други закони. Мога да ви уверя, че той е най-свободолюбивия, който съществува в образованите държави, дето се защищава свободата не само на Народното събрание, но и на частния живот. Следователно, тоя упрек, че законът бил строг, не ме никак докача. И въобще, аз искам да ви кажа, че за приемането на този закон нямам никакъв интерес – ако щете приемете го: аз се намирвам на министерския стол против моята воля. Това, вярвам, мнозина представители го знаят; но веднъж съм се намерил тука, аз трябва да правя това, което мисля, че е най-добре за България. Ако щете приемете го, ако щете отхвърлете го. Аз ще бъда доволен, ако го отхвърлите, защото ще ми бъде драго да изляза и да се ползвам от свободата на един гражданин. Но не приемам да се прави упрек на една работа, в която са работели 10 – 12 души от най-добрите наши съдии. Не приемам една такава работа да ес подозира в партизански съображения. Членът, който се разисква, освен в закона за печата, който е приет от вас, съществува и във всички други законодателства. Действително, може този член криво да се приспособява, ала това е работа на съдилищата. Не само у нас, но и в най-съвършените държави по някой път законите криво се приспособяват, ала за това министърът не може да бъде отговорен”. Болшинството отхвърля тоя член. Стоилов оттегля законопроекта. Подир няколко дена той наедно с Начевича подава оставка от кабинета. От тази 1888 г. до 1894 г., когато падна Стамболов и го замести сам Стоилов, този последният се посветява на адвокатската професия. Към това време принадлежи неговата защита на г-га Е. Каравелова и горещата пледоария в качеството му на защитник на митрополита Климента, осъден под натиска на партизанска политика от първа и втора инстанция. Стоилов се явява в Касационния съд за да поддържа касационната жалба на митрополит Климента. Най-напред след пледоарията, В. К. съд се съгласил да се касира решението, но отложил прочитането на резолюцията за другия ден, когато се изнесла съвсем противоположна резолюция. В дневника на Стоилова от 9. ІІ. 1894 г. в първия изблик на своето възмущение той пише: “Знаех безхарактерността и подлостта на наши съдии, но че те са паднали толкова низко, не предполагах. Позор за правосъдието!” И от този момент, Стоилов счита за себе си недостойно да пледира пред този съд и до края на живота си не се яви пред него. Този момент от адвокатската деятелност на Стоилова заслужава внимание. В едно писмо (15/27. ІІ. 1894 г.), писано до г. Петко Тъпчилещов, в Лондон, ние срещаме една любопитна страничка от психологията на Стоилова и възгледите му по това прочуто дело, образувано против достойния български иерарх на търновската епархия. Стоилов казва в писмото си: “Въпросът ти, защо съм приел да защищавам митрополит Климента, ми се види странен. Отговорът ми е: 1. защото трима от четирите синодални владици, ме молиха да сторя това; 2. защото водех едно право дело; 3. защото като човек и адвокат аз считам за свой дълг да защитя един гражданин, онеправдан и злоупотребен по един най-възмутителен начин и 4. защото моето минало ми налага длъжност да защитя докачената ни православна черкова и опозорения сан на един кириарх на тази черкова. Ако Високопреосвещенният Климент е извършил някое престъпление в минали времена, защо не го съдиха тогава, а сега съдят го за една християнска проповед, държана в черковата, позорят го и го скандализират. Що се касае до делото: прокурорът (на В. К. Съд) даде заключение, че трябва да се касира, защото има съществени нарушения. Съдът се оттегли на съвещание и остана съгласен да го касира, като отложи прочитането на резолюцията за сутринта. Научава се правителството, стягат ги и на другия ден произнесе съвсем противоположна резолюция. Всички са възмутени. Това показва колко долу е паднало отечественото ни правосъдие. Защитата, както ти писах и по-преди, изпълни задачата си по един блестящ начин”. След падането на Стамболова и поемането на властта от Стоилова (19 май 1894 г.) той се огради с другари министри, с които можеше да се работи: 1. за да извади България от тежкото положение, в които се намерваше във всички отношения и 2. да уреди международното положение на княз Фердинанда, неприпознат от никоя държава, като го помири преди всичко с Руския двор. Стоиловото правителство постигна това с големи усилия. Една депутация, начело с митрополита Климента и председателя на Народното събрание Теодор Теодоров, още през м. юли 1895 г. можа да убеди Николай ІІ, който наследи баща си, Александър ІІІ (ноември 1894 г.), да се тури край на руско-българското недоразумение. Преговорите доведоха до това, щото руският цар се съгласи даже да стане кръстник на престолонаследника княз Борис и той премина в лоното на православната църква (2. ІІ. 1896 г.). Отношенията с Русия се възстановиха. Турция и великите държави припознаха княз Фердинанда. През време на Стоиловото министър-председателство, което трая пет години (19.V 1894 до 14. І. 1899 г.) може да се каже, че България направи една грамадна повратна стъпка в подобрение на вътрешна и външна политика, при воденето на която отечествените интереси бяха господствующе начало. В това време се сключиха международни конвенции, за каквито се отричаше правото на България, по законодателен ред се приеха Наказателен закон (1896 г.), Гражданското и Углавно съдопроизводство (1897 г.), Търговския закон, без да говорим за ред други малки и големи законодателни актове по съдебното, финансово, просветно и др. ведомства. Стоилов се оттегли от министерството в това време, когато имаше едно грамадно болшинство в Народното събрание. Оставката на Стоилова, дадена в първата половина на януарий месоц 1899 г., ще остане в летописите на българското конституционно управление като един исторически и паметен акт. Стоилов и неговите другари забелязваха, че Държавният Глава почва да се отнася не много дружелюбно към своето правителство. Какви бяха съкровените мечти на княз Фердинанда мъчно можеше да се долови. Можеше да се твърди, че голямата сполука на Стоиловото правителство при сключване договора за отдаване железниците на българската територия, прекарването на този договор през Народното събрание, както и договора за нов заем, сключен при твърде благоприятни условия заздравяваха едно сигурно положение на българското народно стопанство и на финансиите. Вън, обаче, от шума, който подига тогавашната опозиция, Стоилов се огорчи много от това, че негови някои привърженици, начело с Константина Величкова също така се обявиха против и този последният подаде оставка. Като съгледваше, че самият княз не одобрява безрезервно сделките, а Стоилов по никой начин не желаеше да пристъпи към изпълнение на договори, за които липсваше единодушието между него и Короната, той реши да се оттегли с достойнство от властта. Така, той казваше, ще се даде възможност на едно ново правителство, съставено от опозицията, да отхвърли сключените договори, ако това ново правителство ги намери лоши за страната. Крайно характерен е епизодът в Двореца на 2 януарий 1899 г. във време на традиционната вечер за новата година, епизод при който ставаше ясно неразположението на Княза към Стоиловото правителство. Събрани бяха в Двореца чуждите представители и министрите с няколко висши чиновници. Когато се явява в салона, дето бяха наредени от една страна чуждите представители, а от друга – министрите, Князът, след кимане на глава на ляво и на дясно, приближава се и се ръкува с чуждите представители, откак разменява и няколко приветствени суми с дипломатическия доайен. След това, той се обръща към своите министри, наредени по ред на Конституцията, вири високо глава, хвърля пренебрежителен поглед, приближава се до министър-председателя, комуто подава ръка с присторена любезност и разменя с него няколко думи. След това, той изгледва другите министри и, без да се спре при тях, без да се ръкува, .както други път, отминава към салона, дето беше трапезата На трапезата Князът става и произнася тост за здравето на държавните глави, представени на вечерята. Отговаря доайенът на дипломатическото тяло с тост за здравето на Княза, Княгинята, Княжеския Дом и Българския народ. След това Князът, по установения обичай, държи тост на български за българския народ. Друг път на този княжески тост отговаряше министър-председателя, но за учудване на всички, сега Стоилов стои мълчалив на трапезата и гледа наведен. Дипломатите, знаещи установения в този случай ред, гледат към Стоилова, обаче той не дава никакъв знак, че има намерение да отговаря. Княз Фердинант в нетърпение, изглежда намръщено Стоилова, който си намерва работа около овощията, сложени на трапезата. Когато Князът вече разбира, че Стоилов е разсърден, дава знак за ставане и всички следват примера му. След малко между Стоилова и Княза насаме, в зимната градина на двореца, става едно обяснение от 20 минути. Стоилов отпосле разказал на колегите си какво се е случило. Князът му рекъл, че Стоилов нарочно му причинява неудоволствие. Стоилов отвърнал: “Вие знаете по-добре от мен етикециите, ала не ги изпълнявате. Всеки благовъзпитан човек, когато кани гости в къщата си, длъжен е да ги поздрави, а таз вечер вие не постъпихте тъй к министрите си. Вий ги отминахте, като че са ваши слуги”. Князът казал, че не искал да оскърбява, но понеже часът бил напреднал, той нямал възможност да се бави повече. Той прибавил “Уверен съм, че вашето поведение няма да се одобри и от дипломатите, които останаха зачудени, дето вие се отнесохте тъй пренебрежително към тоста на своя Княз”. Стоилов не останал длъжен на този упрек: “Не зная, рекъл той, какво е мнението на дипломатите за моето поведение, но видях тяхното зачудване, когато вие приемате вашите министри без да им подадете ръка.” Дванайсет дни слез тази случка, както се казва, Стоилов не беше вече министър-председател и новото правителство беше съставено от един кабинет – Греков и Радославов, като представители на народно-либералите и либералите. Новият кабинет не изпълни договорите на Стоилова, за които се дълго и безвъзвратно каяха не след много. Стоилов, в опозиция в продължение на 2 години, се посвети изключително на ръководене Народната партия, която беше съставена в началото на неговото управление от съединистите в Южна България и умерените елементи, събрани около Стоилова и Григор Начевича. Може да се каже, че партийното ръководство на Стоилова беше във всичко това време образцово, както беше списван и издаван образцово и органа на партията в. “Мир”. Стоилов се яви като защитник на в. “Мир” по една статия, писана с известни натяквания против Княза, статия озаглавена “Той е доволен”. Стоилов не беше писал тази статия. Обаче, той заяви, че е напълно съгласен с политиката на вестника, че се солидаризира с неговото съдържание и, че когато потрябва той участвува в неговото редактиране. Защитата на Стоилова пред Окръжния Съд беше бляскава реч, която заслужава, както повечето речи на Стоилова, да влезе в една “Христоматия на съдебно и парламентарно красноречие”. За жалост, Стоилов не пишеше и не даваше за обнародване своите речи и те, освен парламентските, не са печатани никъде, за да можем да възпроизведем тука поне някои от неговите трезвени, дълбоко обмислени и напълно риторски, в най-добрия смисъл на думата, изрази и мисли, които той е изказвал при разни случаи. Стоилов беше един голям съдебен, както и голям парламентски оратор. Стоилов беше един от онези държавници, които с дълбокия усет за нуждите във важни политически моменти съсредоточаваше и дълбокото чувство на родолюбие и много пъти на самопожертвувание. Стоилов беше един от онези високополезни народни дейци, които се раждат и отрастват твърде рядко в една страна. Навсякъде той поставяше по-високо от всичко достойнството на длъжността си и трепереше над служебната и лична своя чест толкова, колкото и над интересите на Отечеството и Държавата. Така той спечели уважението не само на приятели, но и на противници, не само на свои, но и на чужди. В юриспруденцията той никак не се придържаше о казуистика, която много пъти превръща професията в механическа; той диреше философията на правото и него интересуваха много повече правните първооснови и първоначала, отколкото казуистичните и фактични дреболии. Стоилов се възмущаваше страшно от всяко некоректно поведение на противника му адвокат и от всяко явно несправедливо решение или прекалено жестока в углавните дела присъда. В обикновеното правосъдие, той не разбираше, че съдията в своята строгост quand même принася полза на делото на правосъдието. Той искаше от адвокатите колеги коректност, честност и носене високо знамето на адвокатската етика, а от съдиите той искаше мъдрост, обективно, но и хуманно отнасяне, при известни конкретни условия към престъпници, които подпадаха съвсем случайно под ударите на закона и за които не можеше да се каже нито че са престъпни типове, нито – развалени души. И като човек, надарен от Бога с благ и джентлеменски характер; и като гражданин, който скъпи толкова своите права и длъжности, колкото и тия на съгражданите си; и като челядник, който туряше строгия християнски морал в основата на домашното си битие – във всички тези случаи Стоилов беше примерен. И, ако има нещо трагично в този хубав, светъл и драгоценен живот, то е ранното му угасване. Наистина, Стоилов остави доста велики дела, които обезсмъртяват името му, но България, бедна от заслужено изпъкнали и неопетнени държавници, имаше още дълго и дълго време нужда от Стоилова. Стоилов се помина в 48-та година от своя живот и остави в Обществото и Държавата едно, смело може да се каже, незаменимо място! Много е желателно, щото Съюзът на Българските адвокати да си даде за задача и да възложи на някои компетентни колеги написването на живота и дейността на таквиз адвокати и съдебни дейци като Стоилова, които обезсмъртиха името си с примерна юридическа деятелност и които трябва да се сочат като образци и примери за следване и подражание от младото поколение юристи – адвокати и магистрати. София, 1 окт. 1930 г. В правните списания Представляват интерес следните статии от последните книжки на юридическите списания: - Сп. Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|