Списание „Прозорец”1/13 фантомът на театъра Богдан иванов

Когато всичко утихна и светлината угасна, той се разположи удобно. Всеки път, когато идваше на театър, в очите му се виждаше блясъкът, присъщ единствено на тези, които имат определена цел. Целта му бе да наблюдава хората. Това му доставяше истинско удоволствие. До него нямаше никого. Само един мъничък бинокъл бе сложен на съседното място. Това бе същински телескоп - истинско чудо за времето си. С него Борис не изпускаше и най-малките подробности наоколо.

Завесата се вдигна. Започна и играта на Борис. Неговата забава. Неговата страст.

Той обиколи залата със своя инструмент. Огледа всяко лице. Опитваше се чрез поведението на хората да влезе в душите им, в мислите им. Най-много обичаше да следи компаниите. Не защото бяха най-шумни, а защото точно при тях имаше едно явление, което за него бе най-голямата загадка. Именно то го занимаваше...

Докато обикаляше с всеобхватния си поглед залата и търсеше жертва на своите наблюдения, Бастион изведнъж потръпна. Неговият бинокъл се срещна с друг. За да се увери, погледна пак. Отсрещният бинокъл бе насочен към него. За първи път. Беше наблюдаван от други и далеч не бе зарадван. Бързо стана и излезе. Действаше инстинктивно. Запъти се към стълбите, но чу женски глас:

- Борис, почакай...

Обърна се и видя Елиза. Онази Елиза, с която в разцвета на младостта му бяха най-добри приятели. Но съдбата не бе благоволила дружбата им да продължи. Тя замина да учи в чужбина. Оттогава не се бяха виждали и той се бе затворил в себе си, изграждайки в ума си една неразрушима крепост на неприкосновеността.

Искаше да си тръгне по-бързо. Играта му бе прекъсната, а вечерта му – загубена. Беше раздразнен. Но етиката надделя.

- А! Лиза... какво правиш тук? Не знаех, че си се върнала.

Тя веднага разбра, че нещо в него се е променило. Разбра също, че срещата им не го зарадва много.

- Върнах се преди месец. И оттогава не пропускам нито едно представление на тази пиеса. Всеки път те виждам именно на нея... Защо?

- Любима ми е.

- Борис, ти мразиш театъра!

- Хората се променят, Лиза...

- Точно за теб не вярвам – усмихна се Елиза.

Бастион трепна. Мигновено се върна десет години назад. Пренесе се в миналото, когато тази усмивка го съпровождаше навсякъде, даваше му надежда, в нея намираше покой.

- Но е така – усмихна се и той.

- Не лъжи, Борис...

- Добре, де. И сега не обичам театъра.

- Тогава какво правиш тук?

- Ами нямам какво да правя в събота вечер... Нямам приятели – подметна иронично.

- Нямаш приятели и затова ходиш на театър? Ясно... Искаш ли да се поразходим? Вътре е прекалено задушно.

Борис отново се върна назад, когато между тях нямаше прегради, нищо не подлежеше на съмнение, той нямаше предразсъдъци, бе отворен към света и към хората, най-вече - към нея. Сега тя стоеше пред него същата. Държеше се така, сякаш нищо не се бе случило и никога не се бяха разделяли. Той се съгласи да се разходят.

Тръгнаха по алеята край театъра. Борис неусетно забрави огорчението, което изпитваше дълго след нейното заминаване, обидите, които още преливаха в сърцето му, и гордостта, която ги пораждаше. Както преди, тя прозираше дълбоко в душата му, виждаше всички рани и ги лекуваше. Той се поддаваше на това лечение, защото във всичките й действия не се виждаше преднамерена цел, всичко у нея беше непринудено и невинно. Всяко нейно движение, всяка нейна дума бяха отражение на чистата й детска душа. У него се пробуждаше чувството, което бе изтръгнал от себе си.

- Първо искам да се запознаеш по-добре с инструмента ми. Погледни през него.

Тя се изуми:

- Виждам дори пъпките по лицата на хората.

- Е, не че ме интересуват пъпките на хората...

- А какво те интересува, Борис? Защо си тук? Седиш напълно изолиран от всички.

- По-скоро всички са изолирани от мен. Сигурно ще ме сметнеш за луд. Всъщност може да си права. Обичам тайните места, защото така мога да наблюдавам, без да ме безпокои никой.

- И какво наблюдаваш?

- Публиката.

- Публиката?! Защо публиката?

- Актьорите са ми безинтересни. Те играят, за да печелят пари, слава и адмирации, а това е скучно.

- Щом актьорите са ти толкова безинтересни, какво намираш в публиката?

- Актьори.

- Само дето актьорите са на сцената. Ти май наистина си полудял... – засмя се тя.

- Напълно е възможно, но според мен на сцената са псевдоактьорите. Истинските се крият в публиката, а това уникално творение на човешките ръце – той посочи бинокъла – ми помага да не изпускам нито един фрагмент от тяхната игра.

Борис взе бинокъла, обиколи цялата зала със зоркия си поглед и посочи група младежи:

- Виждаш ли онази компания?

- Тримата мъже и красивата дама? Виждам ги. Дори познавам единия от тях. Казва се Владимир. Върнах се с него от Франция. Той е истински джентълмен.

Борис продължи вдъхновено „изследването“ си:

- Винаги, когато виждам сред публиката някаква компания, се опитвам да разбера какви са отношенията помежду им. Но не толкова самите отношения. Интересно ми е актьорското майсторство, с което ги изразяват... Да се върнем на групичката. Ще започнем от игралните костюми. В какво са облечени господата, седнали от двете страни на момичето? – той не дочака отговора й. – В черни костюми с бяла риза и папийонка. Косите им са зализани, носят скъпи джобни часовници. В очите им, които непрекъснато играят, се вижда страстна искрица. Как е облечена красавицата? В рокля с голи рамене и деколте. Как е облечен Владимир? Стилно, но скромно. С нищо не изтъква външността си, въпреки че е по-красив и от двамата, взети заедно. А сега виж кой накъде гледа и на кого говори. Господата се опитват да забавляват с остроумните си шеги красавицата. Тя се смее пресилено – изобщо не й е смешно. Но след всеки изблик на неестествен смях поглежда Владимир. Той не й обръща внимание и гледа към публиката. И така... Каква роля играят двамата младежи? На джентълмени. Какви са всъщност? Донжуановци. Каква роля играе красавицата? На харесвана. Харесвана ли е? Да. Но от кого? От донжуановци. Иска ли да бъде харесвана именно от тях? В никакъв случай. Копнее да привлече вниманието единствено на Владимир и смята, че ухажорите ще увеличат шансовете й пред него. Как се е сдобила с вниманието на донжуановците? Облякла се е предизвикателно. Само не разбирам какво прави Владимир там...

След две минути Бастион бе готов с анализа:

- Ето го отговора - онова момиче, с черни ръкавици, черна шапка и дълга рокля в цвят бордо.

- Какво общо има тя?

- Владимир не престава да гледа към нея, а е избрал тази компания, за да остане в сянка. Явно познава момичето и знае, че то не се интересува от донжуановци.

- Каква роля играе Владимир?

- На донжуановец.

- А какъв е реално?

- Влюбен...

- Какво ще правиш утре? – запита я той.

- Не знам, нямам планове.

- Искаш ли да обядваме заедно? Знам едно прекрасно местенце. Спокойно, с приятна музика.

- Добре. Къде ще се чакаме?

- Ще те взема от вас.

На изхода срещнаха майката на Елиза – Наталия Петровна. И тя не бе виждала Борис, откакто Елиза замина за Франция.

- О, Борис! Колко зими, колко лета?

- Много, Наталия Петровна. Или може би малко. Кой може да определи? Ако съдим по времето в нас – много. Ако съдим по нас във времето – малко, прекалено малко.

- Борис Бастион! Съвсем не си се променил. Все същият красавец и все така остроумен.

- Моето остроумие бледнее пред вашата наблюдателност!

Тя не можа да разбере дали това е ирония и просто се усмихна.

Той се поклони леко пред Наталия Петровна и ги остави.

- Какво прави Борис тук?

- Нищо, мамо, срещнахме се случайно.

- Внимавай какво правиш, Елиза! Какво ще кажат хората, ако видят, че забравяш Пиер и се хващаш с друг сякаш нищо не се е случило.

При тези думи Елиза леко потръпна.

На следващия ден Борис стана рано. Първата му работа бе да се обръсне. Облече се изискано и излезе от квартирата си. Закуси в малко ресторантче в центъра на града и се запъти към една книжарница.

След като свърши работата си там, му оставаха още два свободни часа и реши да ги прекара в църквата. Беше неделя и имаше много хора. Едни палеха свещички, други стояха на колене и се молеха, трети просто наблюдаваха. Той също се опита да се моли, но все нещо му пречеше да се съсредоточи. Особено бабичката, която не преставаше да хърка на пейката. Това силно го възмути, но реши да не прави проблеми. Накрая обаче не издържа и я побутна:

- Извинете, майко, но се намираме в църква!

- Да, в църква сме, чедо...

- Би трябвало да се молите, а не да спите.

- Ами аз се молих, молих и накрая заспах.

- О, Господи! – възкликна Борис.

- Не се хаби, чедо, няма да те чуе.

Борис се премести и накрая намери необходимия покой, за да се помоли с „Отче наш”. На тази молитва го научиха като малък. И до днес продължаваше да се моли с нея, но този път добави няколко думи от себе си:

- Боже, Ти знаеш колко тежък камък нося в сърцето си. Виждаш всичко! Моите страдания и мъки. Виждаш и нея. Затова Те моля, дай ми знак, покажи ми какво да правя. Амин.

За момент остана така. Трудно му беше да предприеме каквото и да било. Надяваше се много, но и се съмняваше много. Борбата между разума и сърцето не спираше. Едва сега започна да разбира, че може би днес се решаваше съдбата му. Погледна часовника си и не можа да повярва, че са изминали два часа. Запъти се към изхода, но някой го потупа по рамото. Обърна се и видя същата бабичка. Тя протегна ръка към него:

- Чедо, ще ми услужиш ли с някоя пара, за да си купя свещичка?

- Не се молите, а смятате, че свещичката ще ви помогне?

- Разбира се, чедо. Свещичките са по-свети от нас. Тях Бог ги чува.

Борис извади две рубли и й ги даде.

- Бог да те благослови, чедо!

- И вас, майко!

Тръгна към дома на Елиза. По пътя към ресторанта тя го попита:

- Какво прави днес?

- Имах малко работа в една книжарница, после се отбих в църквата.

- Не знаех, че си вярващ – учуди се тя.

- Вярващ съм. Особено сега.

- Защо особено сега?

- Защото друго освен вяра не ми остава.

Тя замълча. След това каза:

- Всъщност и аз бях на църква днес.

- Значи и ти си вярваща?

- Може би.

Вървяха един до друг. Януарското слънце грееше ярко, а снегът хрупкаше под краката им. Борис обичаше този звук. Сега обичаше всичко. Дори му се искаше да нахрани гълъбите, които обикновено подритваше. Елиза беше радостна, защото виждаше отново стария Борис. След всичко преживяно тя отново се почувства свободна...

- Вчера не успяхме да си довършим разговора. Разсъждавах над нещата, които ми каза за театъра. Интересно е, че го сравняваш с нашия свят. Но щом ние, т.е. публиката, сме актьорите, тогава с какво сравняваш самите актьори в театъра?

- Това са звездите, политиците, изобщо известните личности. Тези, за които слушаме, които обсъждаме. Понякога се учим от тях да играем. Всеки намира свой герой и се опитва да му подражава.

- Значи ние, публиката, сме актьорите, а актьорите са звездите и хората, на които подражаваме. Тогава кой си ти? Седиш в сянка, наблюдаваш публиката и се наслаждаваш на нейната игра. Но не играеш.

- Аз съм фантомът на театъра. Но съм фантом само в театъра. Иначе и аз съм актьор като другите.

- А кой е фантомът в реалния живот? Кой наблюдава хората? Има ли фантом изобщо?

- Има. Създателят на Театъра.

- Бог?

- Защо?

- Да се върнем на театъра.

- Не съм преставал да говоря за него. Всичко в нашия живот се е превърнало в театър.

- А има ли начин да спрем да играем?

- Има.

- И какъв е той?

- Как ще ни помогне това?

- Има една всеобхватна теорема за Театъра, в който живеем. Авторът й е Фантомът. Тя гласи: Който най-много обича, най-малко играе. Който най-много играе, най-малко обича. Това важи за отношението ни и към хората, и към Него.

- Не се бях замисляла...

- Малко хора се замислят.

Елиза погледна през прозореца:

- Утре се връщам във Франция.

- Утре? За колко време?

- Не се знае. Имам да свърша някои работи...

Борис не беше очарован от последните думи на Елиза. След малко, когато посегна към чашата с вода, нещо проблесна пред очите му. Не беше отражение от приборите й. Този лъч се бе отразил от нещо върху нейната ръка. Той се загледа. Беше пръстен. Златен пръстен на дясната ръка. На безименния пръст.

- Хареса ли ти ресторантът? – попита я той.

- Много! Всичко е както ми го описа. А храната е великолепна.

Прекъсна я пискливият глас на келнера:

- Господин Бастион! Търсят ви по телефона. Майка ви, доколкото разбрах.

Борис се изправи и последва келнера. Плати сметката, даде му солиден бакшиш, изчака две минути и се върна.

- Съжалявам, Елиза. Ще трябва да тръгвам. Имам спешна работа.

- Да не се е случило нещо с майка ти?

- Нищо сериозно.

- Добре, тръгвай бързо!

- Ако не се видим, ти пожелавам приятен път!

- Благодаря! Не се бави повече.

Борис се запъти към квартирата си.

„Глупак! – мислеше си той. – Пълен глупак! Как не го видях! Забелязвам всичко наоколо, но не можах да видя един пръстен, който е бил през цялото време пред очите ми!”

Всичко в него бушуваше. Раните от миналото, които тъкмо бяха започнали да зарастват, се отвориха още повече и върху тях сякаш бе посипана сол. Приличаше на ранен звяр. Зародилата се надежда за щастие бе зверски потушена. Отчаянието се смеси с болка. Прекара на леглото си остатъка от деня и последвалата дълга, мъчителна нощ...

На сутринта тръгна към най-близкото кафене. Сънят, който избяга от него, трябваше да бъде компенсиран с гореща чаша дълго и силно кафе. Седна на обичайното си място. Поръча, взе един вестник и започна да го прелиства. През тази нощ се беше опитал да се примири със съдбата си. Бе решен да умъртви завинаги онова подло чувство. Осъзна, че пръстенът беше знак от небето, отговор на молитвата, която вчера толкова горещо отправяше към Бога. Изпадна в безразличие.

В кафенето влязоха двама души. Красива дама, придружавана от млад господин, чието лице не можа да види веднага. Направи му впечатление нейното облекло - носеше дълга черна рокля, а ръкавиците и шапката й бяха в цвят бордо. Младият господин беше Владимир. Седнаха на масичката до Борис, а той се направи, че чете вестник. Отново прие ролята на фантом. Те продължиха разговора си:

- Днес сутринта Елиза замина – каза дамата.

- Разкажи ми за нея. Почти не я познавам – настоя Владимир.

- Клето същество. Рускиня е. Родила се е тук, в семейство от висшата буржоазия. Баща й имал фабрика. Решила да учи медицина във Франция. Отначало баща й се грижел за издръжката й, но после фабриката фалирала, а бащата останал на дъното. За да спаси семейството си от позор и бедност, като единствена дъщеря била принудена да се омъжи за френски богаташ със знатна фамилия - Пиер Дантон.

- А защо беше дошла?

- Да види майка си. Преди време Пиер починал от туберкулоза.

- Защо тогава се връща там?

- Има син от него. Той сега е при баба си...

Борис не издържа и се обърна към Владимир:

- Извинете, дочух малко от разговора ви. За Елиза Николаевна ли говорите?

- Да.

- Искате да кажете, че откакто е починал този Пиер, не се е омъжвала повторно?

И тази вечер театърът се препълваше. Публиката тръпнеше в очакване да потъне в забрава. Всичко бе както преди. Само балконът оставаше пуст. Там нямаше никого...

- Закъде сте? – попита го един хлапак.

- Преследвам щастието си.

- И аз така. Ще ми дадете ли две рубли?

Мъжът извади две рубли и му ги подаде.

- Благодаря ви, татенце, че ми помогнахте да го намеря. Дано и вие го намерите! – пожела хлапакът.

- Актьор... – усмихна се мъжът и продължи да чака влака си.
***
Из уличките на един град във Франция се разхождаха майка и дете. Момчето непрестанно подскачаше и заливаше майка си с купища въпроси. Тя беше все още красива въпреки бръчиците по лицето й. Детето беше като цвете, което израства в градината през пролетта. Докато минаваха край една катедрала, то видя висока статуя на човек, разпънат на кръст, с трънен венец на главата. Спря и се загледа, а майка му продължи напред. Момчето я догони и я накара да се върне.

- Мамо, кой е този?