Списание „Прозорец”4

Клайв Луис

В наше време мисълта, че вярата е нещо твърде частно, нещо, което е свързано със занимания през свободното време, е и парадоксална, и опасна, и естествена. Парадоксална, защото е възникнала през столетието, когато колективизмът грубо потиска личността във всички останали области от живота. Виждам го дори в университета. Когато кандидатствах в Оксфорд, студентите се обединяваха в неголеми групи по петима души, където всички се познаваха много добре. Ако някой от нас подготвяше доклад, се събирахме в една стая и спорехме до два часа през нощта. Двадесетина години по-късно няколко стотици студенти се събират в голяма аудитория, за да слушат лекцията на поредната появила се знаменитост. В редките случаи, когато днешният студент не седи в препълнената зала, той тъй или иначе почти не познава дългите разходки сам или с неколцина приятели, толкова важни за предишното поколение. Той винаги е сред тълпата - стадността и суетата са заменили приятелството. Това властва навсякъде, нещо повече, дори се цени особено. Много хора са заети само с това да нарушават нечие уединение. Наричат го „да размърдаш”, „да изкараш от апатията”, „да въвлечеш в общото дело” и т.н. Ако блажени Августин или Уърдсуърт² се бяха родили през нашия век, водачите на младежките колективи бързо биха ги излекували. Ако такъв добър дом – като например у семейство Ростови³ - съществуваше в наши дни, биха го нарекли еснафски, биха се хванали за него и не биха го оставили, докато не го разрушат. Ако това не се получи и някой все още дръзне да живее по своему, радиото не би го оставило на мира. С други думи, ние сме зажаднели за тишина и уединение, за самотни размишления и истинско приятелство.

Ето защо е странно, че в този век вярата се свързва със самотата. Но това е и опасно по две причини. Първо, ако силно и заплашително ни казват: „Можеш да вярваш, когато си насаме”, се подразбира: „Аз пък ще се погрижа да не оставаш сам.” Да смяташ християнството за дълбоко частно дело, като при това отричаш частните дела, е все едно просто да го забраниш. Това е една от хитростите на лукавия. Второ, онези християни, които знаят, че тяхната вяра не е частно дело, могат заради несъгласието си да внесат в духовния си живот същия този колективизъм, който е запълвал светския им живот. Това е другата хитрост на лукавия. Като един добър шахматист, той се опитва да направи така, че хората да могат да спасят топа само ако пожертват офицера. За да не попаднем в капана, трябва да помним и да повтаряме, че представата за вярата като за нещо твърде частно е повече от естествена и дори насочва към много важна истина. Макар и непохватно, тя се опитва да изрази следното: съвременният колективизъм е оскърбителен за личността, за самата човешка природа и от това зло, както от всяко зло, може да ни защити само Бог.

Такова усещане е правилно. Частният живот е по-ниско от живота в Божието Тяло, но колективният живот е много по-ниско от частния и не струва нищо, ако не служи на него. Най-високата цел на светското общество е да пази семейството, уединението и приятелството. Щастието у дома - казва доктор Джонсън - е целта на всичките човешки грижи. Ако говорим за естествения ред (ordo naturae), най-достойното нещо на света е веселото семейство на маса или приятелите, които философстват на чаша бира, или човекът, който усамотено чете книга. Икономиката, политиката, законите, армията, учрежденията са празно място, суета на суетите, ако не служат за всичко това. Разбира се, обществената дейност е необходима, но само за тази цел. Понякога хората трябва да жертват личното си щастие, за да бъдат другите по-щастливи. Може да не си дояждаш, за да не гладуват другите. Но не приемайте за добро „необходимото зло”! Така постъпват много често. Плодовете трудно могат да се запазят, ако не ги консервираш, но много хора предпочитат консервирани, вместо пресни плодове. На болното общество постоянно му се налага да мисли за политика, както на болния му се налага да мисли за стомаха си. Но ако хората приемат тези размишления за естествени, ако забравят, че това не е целта, а средството, може да кажем, че са се разболели от най-лошата болест, от която се умира. За нещастие в цялата човешка дейност има фатално несъвършенство – средствата непрестанно провалят същите онези цели, на които трябва да служат. Парите пречат на радостите и удобствата, изпитите – на обучението и т.н. За съжаление, тези средства не могат толкова лесно да бъдат отхвърлени. Вероятно нашият живот ще става все по-стаден - без „колективи” наистина е много трудно и единствената ни защита е в християнството, защото ни е обещано, че ще можем да настъпваме змии и да пием отрова (виж Марк 16:18).

Именно тази истина прозира в невярното твърдение, с което започнах статията. То не е вярно, защото противопоставя самотата на тълпата и нищо повече. Християнинът обаче не е призован към самота, а към съборност. Той е член на мистично тяло. За да разберем как християнството може да се противопоставя на колективизма, без да изпада в индивидуализъм, преди всичко трябва да разберем с какво мистичното тяло се различава от колективите. Тук обаче се сблъскваме с един езиков проблем. Толкова популярната дума „член” (да речем, член на някаква партия или на някакво общество) ни връща към ап. Павел ( виж I Кор. 12:12 – «член», «част»), но днес съвсем не означава това, за което е мислел той. Под „членове” апостолът разбира „органи”, които, както на всички ни е известно, изпълняват различни функции, като някои от тези функции са по-важни от други. В такъв смисъл „членове на клуба” би трябвало да бъдат наречени както джентълмените, които го посещават, така и хората, които го обслужват, заедно. Войниците в строя изобщо не са „членове”, не са „органи”. Но се боя, че ние говорим за принадлежността към Църквата, за „членството” в нея далеч не така, както Павел; имаме предвид нещо като еднороден колектив. За да стане всичко това по-ясно, ще вземем едно типично „тяло” – семейството. Дядото, майката, порасналият син, внучката, кучето, котето са именно членове на семейството, а не на някакъв колектив. Те не са заменими един с друг. Всеки от тях е особен вид. Майката и дъщерята не са просто двама души, те са различни хора. Бащата и дядото се различават един от друг, както котето от кучето. Порасналият, а и непорасналият син са друго царство. Ако изключите някого от семейството, не просто ще го умалите, а ще го осакатите.

Смътното влечение към такава общност поражда, наред с всичко друго и нашата любов към книги от типа на "Шумът на върбите"⁴. Неразделната тройка - Къртицата, Плъха, Язовеца – олицетворява именно онова единение на съвършено различни личности, което спасява и от самотата, и от колектива. Приятелството на Пикуик със Сам Уолър, на Дик Суивлър с Маркиза⁵ ни радва по същата причина. Ето защо е толкова неуютно, когато децата наричат родителите си по име. Тази мода се опитва да премахне различията, които са в основата на тялото семейство, да внушат на детето, че майката и бащата са му просто „съжители”, като по този начин го отучват от онова, което чувстват и знаят всички. Живият свят на семейството се заменя с безличното еднообразие на колектива. Затворникът губи името си и получава номер. Това е крайната точка на колективизма. Но и членът на семейството губи името си. Той е просто „дядо”, просто „татко”. Така крайностите се съединяват. Загубата на името и там, и тук напомня, че не едно, а две неща са противоположни на самотата. Кръщението въвежда човека не в колектив, а в Тялото. Именно на това Тяло е подобно семейството в сегашния, земния живот. За да разберем тази истина по-добре, не бива да забравяме, че главата на тялото – Главата - е безпределно, неизразимо по-високо от всички други членове. Как може да приравниш Създателя със създанието, Безсмъртния със смъртния, Безгрешния с грешния?

Но и другите членове далеч не са еднакви. Има свещеници и миряни, мъже и жени, родители и деца. Това неравенство е прекалено тънко, за да бъде сравнявано с неравенството на началника и подчинения. Всеки един от нас ту се учи, ту учи други; ту прощава, ту търси прошка; ту моли Христос за другите, ту чака молитви от другите. Всеки ден трябва да жертваме користната си суверенност и всеки ден ни се въздава стократно, защото само животът в мистичното тяло наистина изгражда личността. Когато сме „членове един на друг”, ставаме различни като ръката и ухото. Ето защо хората от света са толкова еднообразни в сравнение с невероятното разнообразие на светиите. Послушанието е пътят към свободата, смирението към радостта, единението към придобиване на индивидуалност. А сега трябва да премина към нещо, което може да ви се стори странно. Често сте чували, че в този свят не сме равни, но в очите на Бога сме равни. Разбира се, в определен смисъл това е вярно. Бог не действа с лицеприятие – Той ни обича не заради нашия ум, не заради талантите ни, не заради нашата известност. Но, струва ми се, в другия смисъл на думата това твърдение е противоположно на истината. Изкуственото равенство е необходимо на държавата, но в Църквата сваляме булото, откриваме истинското си неравенство и то ни носи живот.

Аз вярвам в политическото равенство. Но може да бъдеш демократ по две причини. Първо, ако смяташ, че всички са добри и затова са способни заедно да управляват обществото. Според мен такова мнение е романтично и невярно. Възможно е обаче и друго разбиране: падналите хора са толкова лоши, че не трябва да се дава власт на един човек над другите. Това вече е вярно. Не мисля, че Бог е създал демократичен свят. Той е поставил родителя над детето, мъжа над жената, учения над необразования, човека над животното. Ако човекът не беше съгрешил, патриархалното единовластие наистина би било най-доброто. Но ние сме грешни и затова, както казва лорд Актън⁶: „Всяка власт развращава, а абсолютната власт развращава абсолютно.” Лекарството е едно – да не се допуска абсолютна власт, като тя се заменя с фикция за равенство. Всевластието на бащата или на мъжа е забранено от закона не защото е привидно (напротив, мисля, че то е установено от Бога), а защото има много лоши бащи и мъже. Теокрацията е лоша не защото добрите, мъдри свещенослужители не биха могли да управляват миряните, а защото свещенослужителите са същите хора като всички нас, а това значи, че много от тях не са нито мъдри, нито добри. Дори властта на човека над животните трябва да бъде обуздавана, защото с нея непрекъснато се злоупотребява.

Равенството е подобно на дреха – то се поражда от Адамовия грях и е средство срещу него. Всеки опит да се върнем назад, като отменим постигнатото равенство и го заменим с единовластието от миналото, е също толкова нелеп, както опитът да се отменят дрехите. Нацистите и нудистите правят една и съща грешка. Но под неживата дреха остава живото тяло. Под покривалото на юридическото равенство живее, както и преди е живял, светът на всевъзможните йерархии, за които говоря тук.

Разберете ме правилно. Ни най-малко не осъждам юридическата фикция, защото само тя ни спасява от взаимната жестокост. Но тази роля е само защитна. Това е лекарство, а не храна. В друг, по дълбок смисъл не може да се смята, че всички са равни. Ако става дума за естествения порядък, нелепо е да се твърди, че всички са еднакво красиви, добри, способни, умни. Ако става въпрос за безсмъртните души, възможна е сериозна грешка. Спасителят на света е умрял заради нас не защото сме добри. Ценността на човешките души без Бога е равна на нула. Бог умира заради грешниците – спомнете си думите на ап. Павел. Бог ни е възлюбил не защото сме достойни за тази любов, а защото самият Той е Любов. Може би Бог ни обича еднакво, но това равенство е в Него, а не в нас.

Равенството е количествено понятие и любовта не знае нищо за него. Смирената власт, радостното подчинение са присъщи на духовния живот. Честъртън казва, че ставаме по-високи, когато се навеждаме. По същия начин, когато се разпореждаме, ставаме по-ниски⁷. Щастлив съм, че коленича, когато свещенослужителят стои прав. Колкото по-малко неравенство има във външния свят, толкова по-радостно, полезно за душата и необходимо е онова неравенство, което ни дава Църквата.

Така християнският живот защитава личността от колектива, без да я изолира, а като я включва в мистичното Тяло на Христос. Различието между нас наистина е безмерно. И най-жалкият от християните принадлежи на вечността. Църквата ще надживее вселената, всеки неин член също. Ние слушаме малко за това сега. Наскоро един мой събеседник нарече такъв поглед „теософски”. Но ако не вярваме в това и останем честни, ще трябва да предадем християнството в музея. Ако пък вярваме, ще трябва да разберем, че именно тук е истинският отговор спрямо лошите страни на колектива. Колективът е смъртен; ние сме вечни. Когато няма да има нито учреждения, нито нации, нито култури, всеки от нас ще продължи да живее. Безсмъртието е обещано на нас, не на тях. Христос е приел смъртта не заради държавите и обществата, а заради хората. В този смисъл християнството утвърждава един наистина немислим индивидуализъм. Но не индивидът ще сподели с Христос победата над смъртта, а мистичното тяло. Само като отхвърлим естественото си Аз, а според суровия език на Писанието, като го съразпнем, ще получим пропуск за вечността. Това, което не умре, няма да възкръсне.

Така нашата вяра разрешава противоречието между индивидуализма и колективизма. На страничния човек това може да се стори диво и нелогично. Като биологично явление със своята егоистична воля ние не значим буквално нищо. Като членове на Христовото Тяло ние сме живи камъни и ще запазим във вечността самата си същност, а за галактиката ще си спомняме като за стара приказка. Това може да се каже и по друг начин. Личността е безсмъртна и суверенна, но човекът не започва от личността. Индивидуализмът, от който наистина започваме, е само нейна слаба сянка, нейна пародия. Личността е далеч преди почти всеки от нас (не смея да кажа доколко). Ключът към нея не е в нас самите. Никаква „работа над себе си” тук не може да помогне. Ще станем личности, когато заемем определеното ни място във вечния световен ред. Цветът ще яви цялата си красота, ако великият живописец го докосне с четката си; кучето ще разкрие цялата си вярност и доблест, ако влезе в семейството на човека. Така и ние ще станем личности, когато изстрадаме истинското си място. Ние сме камъкът, който очаква действията на скулптора, металът, който очаква да бъде пречистен. Несъмнено и сега в нас могат да се различат чертите на бъдещата личност. Но да се спаси душата, съвсем не е като да се отгледа цвете от семе. Самите думи „съкрушение”, „новораждане”, „ново създание” говорят за друго. Много неща ще се наложи просто да бъдат отхвърлени - да се извади окото, да се отреже ръката. Наистина тук си припомняме прокрустовото ложе.

Забравяме тези истини, защото започваме не оттам, откъдето трябва. Когато изхождаме от учението за „безкрайната ценност на всеки”, си представяме Бога като бюро по труда, което намира подходяща работа за всяка душа. Ценността на индивида обаче съвсем не е в самия него. Той е способен само да я обхване, да я получи, а я получава чрез Тялото на Христос. Изобщо не става дума да се намери място на даден камък в храма, което да е достойно за естествените му качества. Мястото го очаква, то е изначално, камъкът е създаден за него и няма да стане себе си, докато не се окаже на това място. Истинска личност придобиваме само в Царството, така както само на светло придобиваме цвят.