Великата битка на земята и голямо знамение се яви на Небето жена

"И голямо знамение се яви на Небето - жена,

облечена със Слънцето, с Луната под нозете

си, и на главата й корона от дванадесет звезди”.

Тази година през Страстната седмица във Варна гостува създателят на сайта „От извора” Иван Стаменов. Няколко човека от групата ни по езотерично християнство – наречена „Духът на Истината” – се срещнахме и поговорихме с него. След като „Стопанина” си тръгна, останалите продължихме да обсъждаме сериозни духовни теми, гравитиращи основно около Мистерията на Голгота. Към края на разговора споделих с брат ми за особеното чувство, което от известно време изпитвам, че „въпроса за Небесната София започва все повече да изпъква на преден план”. Това „чувство” по-нататък през Пасхалния месец излезе от подсъзнанието и се „материализира” като ясно мислене в будното ми азово съзнание чрез поредица от срещи, довели покрай осъзнаването и до разкриването на една дълго пазена тайна от областта на християнската езотерика.

Звездната Пасха отмина на осми април, а „православната” дойде седмица по-късно, когато със съпругата ми и още двама съмишленици проведохме няколкочасов разговор. Присъствието на невидимия свят се усещаше до такава степен, та да уловим по отдавна познатия начин какво ни казват(акцентират) „отгоре”, а именно: „Нужна е преди всичко Мъдрост”!

На другия ден семейно тръгнахме към Стара Загора по битови дела. Пътьом се отбихме в новозагорското село Кортен, където живее един от малцината български антропософи, осъзнаващи в дълбочина драматизма на сегашното време и значението на тази ни инкарнация за по-нататъшния ход на Земната еволюция. Прекрасен слънчев ден, тишина, три стола под старо плодно дърво – какво повече е нужно за шестчасово интензивно общуване в Христовото Име?! Тук посланието свише стана по-конкретно: „Връзката със Съществото Антропос- София е много важна!” Малко след това започнах да говоря за ложата на 12-те Учители от Етерната Христова Шамбала и как седем от тях винаги пребивават в плът сред хората долу, а когато някой се прибере горе, веднага друг слиза да го замести, как действат инкогнито, прокарвайки през избрани Души идеи в седем направления(лъчи), обхващащи целия ни живот, защото именно те са свързващото звено между микрокосмоса-човек и Боговете от Макрокосмоса, работещи за изпълнението на Христовата Воля според Висшия Промисъл на Бог-Отец. Улавянето на идеите, спускани от Йерархиите е истинското ни причастие със Спасителя днес и фактическа Работа с Него(тях) преди окончателно да прекрачим прага към свръхсетивния свят при акта на Посвещението. Учителите категорично предупредиха, че „никой не може да премине през християнско Посвещение в съвременните условия, ако не познава Промисъла на Бога за човешкото развитие”. Същността на Промисъла се открива с Истината(Светия Дух), която според Беинса Дуно си „говори със Слънцата” и става достъпна за нас само при наличието на „женитба” в човешкия Аз между Любовта(Бог-Отец) и Мъдростта(Бог-Син). Любовта на Азът към Отец е задължително условие в устрема нагоре към Слънчевата сфера(Небесното Царство), но в нея – както казва Беинса Дуно – „с Любов не се влиза, а с Мъдрост”. Мъдростта струи от Ложата на 12-те Бодхисатви с център Христос, преминава през висшите чинове на Небесната София и се спуска до Антропос-София, после се поема от 12-те Учители в Етерната Шамбала и препраща като посочените идеи-Мъдрост до Аза на избраните човеци, където става срещата с Любовта на Отец. РЕЗУЛТАТЪТ от срещата(новородената в Аза Мъдрост) е Светия Дух от Петдесятница като Истина(Космичната Любов), чрез Който днес(а не както в миналото) човека се доближава до Големия Пазач(Христос) пред Слънчевата сфера и се „причестява” с Него, т.е Христос започва да му разкрива постепенно Промисъла на Отец не само за Земното развитие, но и за развитието на целия Космос, защото Големия Пазач държи ключовете както за паметта, така и за бъдещето на Макрокосмоса. Перспективата пред човека е величествена, ако обаче полага непрестанни усилия във вярната посока. Чак след 12(колко симптоматично) годишни усилия в тази посока чрез синтеза между двата езотерични християнски импулса на ХХ-ти век, двама от Етерната Шамбала решиха да ни се представят в Кортен поименно: Назаратос и Серапис. Защо точно те?

За относително точен отговор трябва да се познава полето им на действие и качествата, които стимулират в човека.

Лъч Учител цвят стимулиране на качества поле на действие

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

І Мория червен воля и сила управление, ръководство, власт

ІІ Кут Хуми оранжев активна интелигентност образование, просвета

ІІІ Иларион жълт логическо мислене наука, техника, открития

ІV Веронезе зелен интуиция, творчество изкуство, хармония, красота

V Исус син преданост, идеализъм религия, духовни движения

VІ Серапис индиго чудотворство, свръхсетивност ритуали, тайнства

VІІ Махачохан виолетов Любов и Мъдрост посвещение, езотерични школи

Посоченият списък идва от Източната Школа. От него е видно, че седемте лъча с техните цветове всъщност са насочени към активиране на неподвижните „листенца” на чакрите ни и постепенното превръщане на човека в „небесна дъга”, т.е. Учителите работят за възстановяването на изгубената през материалистичната епоха връзка микро-макрокосмос. От решаващо значение е първата крачка сега и занапред да бъде правена от човека и затова дъгата, появяваща се във втория, четвъртия и седмия печати в „ Откровението на Йоан” има различно значение. На втория печат символизира творческия Миров(Макрокосмически) Принцип, който е действал седемчленно в минали периоди от човешката еволюция чрез четирите групови души, но същевременно сочи към Агнето-Христос като бъдещата ни единна Групова Душа. На четвъртия печат човекът(от нашата епоха) започва вече да чете самия себе си като „книга” и работи съзнателно с дъгата-Макрокосмос, а на седмия печат процеса е напълно завършен – чрез съдържанието на Граала(Космичната Любов плюс отражението на Христовия Аз) земният човек е преодолял ограниченията на плътта в триизмерното пространство, станал е „гълъб”(Дух Свети) и излита към невидимия свят, превръщайки се самия той в седемчленна творяща дъга.

Натам ни водят 12-те от Етерната Шамбала, назовавани с имената „Мория”, „Кут Хуми” и т.н., но е добре да се знае, че това са имена-заместители, защото истинските притежават окултна сила и поради много причини засега остават неизвестни за нас. Същото се отнася и за двамата „от Кортен” – Назаратос и Серапис. Под „Назаратос” днес трябва да разпознаваме не персийско-вавилонския(може би българин от Балхара) Зороастър(Заратустра), а Учителят Исус с Аза на същия Заратустра в него, който ни разкрива сакрално-великите тайни на Христовите Жертви от Първата и Втората Голготи. Учителят „Серапис”също не ни води към древния предхристиянски култ от епохата на египетските Птолемеи, а ни разкрива смисъла на днешния култов живот за осъществяване на правилна връзка между човека и Христовите Йерархии. Първият работи повечко през моята скромна – в сравнение с него – личност, а втория – през съпругата ми. Разбира се, това не изключва участието и на останалите в реализацията на Делото, започнало през есента на 2000-та година и в стимулирането на букет от качества в неговите носители, защото от днешния духовен пилигрим се изисква да бъде своеобразно отражение и на седемте горепосочени лъча, а подобно нещо е изключително трудно за постигане в условията на почти тотален Ариманов контрол сред заобикалящия ни Земен живот. Длъжни сме да потърсим Учителите, но подготвени според техните критерии за съвместна Работа и те ще ни водят накъдето трябва. Основния сред критериите се нарича „ разбиране значението на Мистерията на Голгота за еволюцията на Земята и целия Космос” , а в Школата на Изток такова разбиране отсъства. Затова, горепосочения списък не е съвсем точен. От ХХ-ти век нататък, Западната Школа се еманципира от единната Школа Изток-Запад и свръхсетивния „олтар” към Посвещението(синтеза между Любовта и Мъдростта) вече се пази от Християн Розенкройц и Рудолф Щайнер! Именно първият от тях стои зад загатнатата в началото тайна.

Тук е добре да се направят още някои разяснения по отношение на посочените Учители, обединени във Великата Ложа, ръководеща човечеството, наречени от Щайнер „ Учители на мъдростта и хармонията на чувствата”. Най-високо „разположени” от тях са 12-те Бодхисатви, управлявани от Христос чрез Светия Дух. Когато Щайнер достигна до разбирането за същността на Бодхисатвите, започна да говори за 12 мирови възгледа, за разглеждането на всяко явление от 12 гледни точки и т.н., защото през бъдещия Буда Майтрейя тогава върху него въздействаше цялата сфера(Ложа) на Бодхисатвите. Това дванадесетично въздействие от сферата на Провидението можем да наречем „звездно” и то отразява висшата същност на определението „ Учители на мъдростта и хармонията на чувствата”.

Но освен Бодхисатвите, в посочената Ръководна Ложа има и други Учители, които също са свързани със сферата на Провидението, получавайки оттам импулси за своята дейност. Щайнер недвусмислено посочи: „ Когато назоваваме имената Скитианос, Заратустра, Буда, ние говорим за три въплъщения на Бодхисатва”. Самите Скитианос и Заратустра не са част от 12-те Бодхисатви, а в дадени периоди от човешката история са ставали съсъди за въплъщаване(или просто за действие през тях) на някой от Бодхисатвите, т.е. са били пронизвани(осенени) от Светия Дух. Мория, Серапис, Манес, Щайнер и останалите са Учители, защото също са пронизани от Светия Дух! За разлика обаче от „звездното” въздействие на Светия Дух през въплътения Бодхисатва, действието на същия Свети Дух сред човечеството през Учителите(Мория, Серапис...) можем да наречем „планетарно”, защото от дванадесетично се трансформира в посочените по-горе седем направления. Беинса Дуно също говори за „ велики Братя от седем категории, които работят в духовните сфери на Земята”. Разбира се, под „велики Братя” той има предвид не само напредналите същества от човешка еволюция(каквито са и самите Бодхисатви), но и останалите същества(Ангели, Архангели...) от Макрокосмическия Човек, които работят в духовната сфера на Земята в седем направления. В тази най-близка до нас сфера – известна в християнския езотеризъм с името „Етерна Христова Шамбала” – става прехода от „звездно” към „планетарно” въздействие, като водещо е „звездното”, слизащо през Бодхисатвите! Ето защо разкриването самоличността на сегашния Бодхисатва има огромно значение за целия духовен живот на човечеството!

Известно е от Антропософията, че прехода от „звездни” към „планетарни” влияния става в сферата на сегашното Слънце. Тогава защо сочим към Етерната Шамбала като друга „слънчева” сфера за подобен преход? Първия преход е свързан с Боговете и можем да го наречем „Макрокосмически”, а втория се отнася по-скоро за „Учителите на мъдростта и хармонията на чувствата” и можем да го наречем „микрокосмически”. Именно в Христовата Шамбала след Мистерията на Голгота Земята започна да се превръща от планета в ново Слънце(Духовния Юпитер), което за разлика от днешното Слънце, ще бъде създадено от същества със свободна воля. Този изключителен скок в еволюцията на Божията Творба сме призвани да извършим ние човеците с Христовата Сила в Аза на всеки от нас! Натам, към Бъдещия Юпитер ни водят Учителите и неговото изграждане е централната ни задача в Земния еон!

Преди десетина дни тръгнах от „чувството” за Небесната София, преминах през „нуждата” от Мъдростта и „важността” на Съществото Антропос-София, за да стигна до посланието от Самия Бог-Христос за „израждането на Ева”. Почти веднага схванах какво означава то, защото в края на месец март пред групата „Духът на Истината” (неслучайно) бях изнесъл дълга лекция, включваща разглеждането и на този въпрос. Както тя, така и много други лекции, изнасяни в групата, не са публикувани никъде. В настоящето изложение ще използваме части от тях, за да разберем какво има предвид Христос под „израждане на Ева”, а после уловим духовната логика, породила необходимостта от разкриването на тайната от GA 130 – при това точно около Великдена на 2012 година.

Дали нашият народ е изпълнявал Божественото си предопределение в миналото и дали го изпълнява днес, са въпроси с нелек отговор. По отношение на миналото в настоящото изложение ще посочим само няколко момента, свързани със съдбата на най-известния от богоизбраните народи – израилския – и директното участие на българите в нея, а по отношение на настоящето отговора ще дойде в самия край като логически завършек на всичко изречено. Използваме термина „израилтяни”, защото основното ядро на съвременните евреи са потомци на юдеизираното през VІІІ-ми век сл.Хр. българо-хазарско население в рамките на хазарския каганат, а старозаветните израилтяни са нещо по-различно. Техния генезис ни отвежда до Яков, Исаак, Авраам, Тара и великолепния град Ур Халдейски, разположен в Месопотамия, където с различни исторически хроники, археологически разкопки, религиозни текстове и др. присъствието на българите се доказва по безспорен начин. Това е така, защото тласкането на азовата еволюция на човечеството в правилната посока според Промисъла на Бога е изисквало физическото присъствие на изначалния богоизбран народ там, където процеса е започвал, без значение дали говорим за Индия, Шумер, Египет, Вавилон, Елада, Рим и т.н. Разбира се, нашата цел не е да убеждаваме уважаемия читател чрез многобройни препратки във верността на подобно твърдение, което също е духовен факт. Затова ще посочим само две от тях, касаещи по някакъв начин връзката между българи и израилтяни, а всеки е свободен да продължи по-нататък с лично търсене. След демократичните промени излязоха много книги по тези въпроси, като основния принос идва от непрофесионалните историци. Още Беинса Дуно беше казал, че вече няма кой да спре излизането на Истината за българския народ. А ето ги и двете препратки.

От най-старата известна на историците цивилизационна епоха до нас е достигнал мита за легендарния пети владетел от първата династия на шумерския град Унуг(Урук на семитски), наречен Билга-мес(Гилгамеш на семитски). „Билга” означава „прародител” или „родоначалник”, а „мес” – „герой”, „юнак”. Този „Билга” си е направо „Бълга” и затова в друго време срещаме българи с името „унугури”. Именно от град Унуг(Ур) Авраам тръгна в посока към град Харан, където вероятно пресича пътя си със загадъчните хиксоси-българи, а после и към „обетованата земя” Ханаан(Палестина), за да изпълни поставената му от аватара Мелхиседек задача, ставайки праотец на избрания старозаветен народ, който през три пъти по 14 поколения трябваше да създаде тялото, предназначено да приеме слизащото Христово Същество.

И втората препратка: в „Хрониката” на Ото Рихентал за Констанцкия събор(1414-1418 год. Сл. Хр.), над единия от двата български герба стои текста: „Рекс халдеорум”(цар на халдейците). Ур нали беше „халдейски” според Библията?! А отдолу под герба четем: „България, която се намира на изток от Дамаск и на запад от Индия”. Излиза, че българският владетел е „цар на халдейците” и ръководи държава, обхващаща обширните територии от Двуречието(Месопотамия), през иранските планини и Средна Азия та чак до поречието на река Инд, където и до днес имената на провинции като Белуджистан, Балхика и Балх сочат какъв народ е живял тук в древността. Втората податка е от много по-късна епоха и не пояснява за коя от многото Българии става дума, но никак не е случайна, имайки предвид автора й, който не е българин, т.е. заинтересовано лице.

И така, Авраам изпълни своята задача, а накрая легна заедно със Сара в семейната гробница Макпелах(дали не се е казвала „Макбенах”, което в превод означава „душевно-духовното се е отделило от физическо-телесното”?), предоставена му от хета Ефрон. Хетите(гетите) също са част от многобройните в тогавашния свят българи. Виждаме, че Авраам започна мисията си от града Ур, свързан с българите и завърши живота си сред тях в Ханаанската земя, която е била притегателен център за различни народи от най-дълбока древност. Още през третото хилядолетие пр. Хр. египтяните извършват походи натам, но завладяват Канан(както те наричат Палестина) в ХІХ-век пр. Хр. Името „Палестина” идва от филистимяните, наричани тогава „палестимяни”, докато „Ханаан” си е чисто българско название. Защо ли? Вероятно през ХVІІІ-ти век пр.Хр. българите хиксоси, хети и касити изтласкват египтяните от Ханаан. Когато около ХV-ти век пр. Хр. Мойсей извежда от Египет израилевия народ, по пътя към Палестина среща първо в Синайския полуостров амореите, а после воюва в Обетованата земя срещу хананеи, хети и други народи. Записаните като „хананеи” в Стария Завет са именно българите, заселени тук още от времето на Авраам(а може би и отпреди това) и те дават името си на земята „Ханаан”.

Тук е мястото да уточним, че в антропософската литература излизането на Авраам от Ур се датира около ХХІ-ви век пр.Хр., докато според историческите извори то може да бъде изместено с 2-3 века по-късно. Лично за мен въпроса все още стои открит, но това не променя смисъла на случващото се от духовна и външно-историческа гледна точка. Израилтяните-чергари воюваха срещу различни народи в продължение на няколко века, за да се установят чак през ХІ-ти век пр.Хр.в северна Палестина и продължат изпълнението на богоизбраната си мисия в първото свое държавно образувание, създадено под името „Израил” с вожд Йерубаал. Хананеите и хиксосите се укрепили на север-североизток в царството на хетите, което през цялото време на израилските набези е в своето могъщество и без проблем устоява на тях. Смята се, че писмеността си израилтяните взимат от българите, като доразвиват древните пиктографско и йероглифно писмо на Шумер и Египет(също дадени им от българите) плюс синайската амонитска азбука. Смесват кръвта си с българите и това води до могъщество на държавата Израил при Саул, защото във всички дохристиянски времена българите бяха главните носители на държавността във всичките познати тогава форми според изискванията на човешкото азово развитие. Учейки се от тях, в южна Палестина възниква втора израилска държава – Юдея, начело с цар Давид. Там завета на Елохима Йехова – съобщен чрез Мойсей – за никакво кръвосмешение с други народи, се изпълнява безпрекословно Давид не обича Саул. След смъртта на последния години наред воюва с приемника му Ишваал(вероятно Ишбаал), за да се стигне до образуването на единна държава с ръководител самия Давид. Но той скоро се сблъсква с мощното влияние на българите от север и според руския историк В. Авдиев кооптира към култа на Яхве и култа на древните ханаански „светини, свещени извори и скали”, т.е. природни култове, към които израилтяните са изпитвали огромно отвращение. Авдиев не посочва откъде знае този факт, обаче намесата на българите в мисията на избрания народ с особена сила се проявява именно през Давид, но по друг начин.

Победителят над Голиат пожелава да има за себе си Вирсавия – жената на хетееца(българина) Урия, когото изпраща в битка, за да бъде убит. Истинското име на Вирсавия е Бетсеба. Тя е дъщеря на Етиал(Елиам) и внучка на Ахитофел, за когото в Библията се твърди, че „говори с небето”. Ахитофел е съветник на Давид и името му според Асен Чилингиров не се среща втори път в Свещеното Писание. Бетсеба е българка и от връзката с Давид ражда Соломон. Полубългарина Соломон извиква майстора-архитект Хирам да изгради Храм за кивота със скрижалите. Смята се за общоприето, че Хирам е финикиец. Щайнер обаче изрично твърди, че Хирам е фригиец, а фригите без никакво съмнение са траки, наричани от Беинса Дуно „благи българи”. По времето на Соломон(Х-ти век пр.Хр.) имат царство в Мала Азия. Дали Хирам пристига в Йерусалим от града Тир във Финикия или от действително съществуващия тогава фригийски град със сродно име, засега не е ясно, нито пък чак с такова значение. По-важното е, че Хирам е българин и той ръководи грандиозното строителство на Храма. Савската царица Балкис, която е царица на народ от северна Месопотамия с красноречивото име „Балхарис” идва на посещение при Соломон, но се влюбва в Хирам. С мълчаливото съгласие на Соломон, Хирам е убит. И тръгва „Легендата за Храма”, в която съвременното масонство търси своите извори. Самият Хирам в Поврата на Времената се преражда като Лазар-Йоан, а по-късно участва в една Мистерия, имаща най-пряк допир с българите.

Виждаме, че и трите основни личности, свързани с построяването на Храма, олицетворяващ мирогледа на Стария Завет, са българи. Нещо повече: от Соломон започва родословната линия, стигаща до детето Исус от Евангелието на Матей, в което се инкарнира Аза на Заратустра, съдържащ в себе си цялата Земна мъдрост. Отговаряйки за цялостното азово развитие на човечеството, българите не само го инициират през изминалите епохи, но и съхраняват в себе си(в Архангела-водач) духовния плод от това развитие. На него – на „плода-Заратустра” се поклониха идващите от „изток” трима влъхви(блъхви), чиито мощи сега се намират в Кьолнската катедрала. Видният антропософ Сергей Прокофиев твърди, че при Заратустра идват преродените му бивши ученици от VІ-ти век пр. Хр. Питагор(вероятно тракиец), Даниил и Кир ІІ Велики, но откъде точно идват и какви са по народност в Поврата на Времената, засега не може със сигурност да се каже. Самият Кир Велики има наистина важно участие в съдбата на старозаветния богоизбран народ. След смъртта на Соломон в 927 год. пр. Хр., центробежните сили в дотогава единното царство взимат връх и то се разпада на две царства – северно(Израил) и южно(Юдея). Първото просъществува 200 години, след което е унищожено от Асирия, а второто е самостоятелно 300 години до завоюването му от (вероятно)българина Новоходуносор. Храма е разрушен, а юдеите са отведени в плен. Около 560 г. пр. Хр. посочения по-горе Кир ІІ Велики създава Персийската империя, освобождава юдеите от прословутото 50 годишно вавилонско робство, след което около 536 г. пр. Хр. Храма е възстановен, но без „отлятото море” на Хирам и без в „светая-светих” да бъдат поставени изгубените преди това кивот и скрижали. Съществуват най-различни хипотези за днешното местонахождение на кивота и скрижалите. Истината е, че се намират в планината Странджа, но ще „излязат”, когато дойде момента за това. А ние да се върнем в Поврата на Времената и потърсим участието на изначалния богоизбран народ в централното събитие на Земята!

Когато водата от Земята се изкачи през корена и стъблото на лозата до гроздето, там тя се превръща във вино от Слънцето, т.е. от космическите Азови(Христови) Сили. От времето на Ной, който пръв се „напива”, та чак до Поврата на Времената Христос действаше отгоре и с виното предизвикваше слизането на човека от живот в духовния свят към азов живот на физически план. При инкарнацията на Сина Божий в Исус, процеса беше стигнал своя край и сега предстоеше да се премине към живот без вино, което ще рече към извиращ отвътре(а не спускан чрез виното отгоре) азов живот. Древните елини наричаха космическите азови сили, превръщащи водата във вино, с името „Дионисиус Загреус”. Едни други сили – човешките азови сили, превръщащи в самия човек водата в кръв, те назоваваха „ Дионисиус Якхос”. Тайните за тези превръщания и въобще целия пантеон на своите Богове елините взеха от траките, сред които – по думите на Стефан Гайдарски – Дионисиус е бил известен като „Дион-Исус”. Траките без съмнение са знаели, че един ден Космическият Аз ще слезе в Исус и ще се превърне в Аз на човек, за да извърши огромния прелом в нашата душевност.

Първия, който микрокосмически преживя драмата на Аза, изразяваща се в скъсване с духовното и преминаване към живот на физически план, беше великият Христов пратеник – Бодхисатвата Орфей, родил се в последния си земен живот като българин и стигнал до степента(чин) Буда. Същата драма, но преживяна Макрокосмически, предстоеше пред Христос. Чудото в Кана се случи скоро след като от Слънцето Той беше слязъл в Исус. Неговият Макрокосмически Аз беше сроден с космическите азови сили на миналото в Галилея и се свърза с тях, но ги постави в Своя служба, като им придаде Азовата същност на личността, идваща с Него. Тези преобразени космически азови сили пронизаха водата в делвите, преодушевиха я и чрез сетивото за вкус – което е свързано повече с вътрешно-душевното, отколкото с външно-физическото(като при окото например) – се вля в Душите на апостолите и другите присъстващи на сватбата. Всички пият всъщност вода, но им се струва, че е хубаво ново вино, защото човешкият Аз в кръвта им позна Космическия Христов Аз в преодушевената вода и се укрепи от Него, за да започне преминаването от „морето” на старата духовност към „сушата” на личното християнство. А по какъв начин Христос преодушеви водата във вино?

Според доста недодялания на моменти Лутеров превод на Библията, Исус се обръща грубо към майка си с думите: „ Жено, какво общо имам Аз с теб”? Истинските думи са съвсем други: „Какво е това, което вее между теб и мен”? Към кого всъщност се обръща Христос? Както Натановия и Соломоновия Исус, носители съответно на Божествената и Земната мъдрост, станаха едно цяло, така и майката на Натановия и майката на Соломоновия Исус, носителки съответно на Божествената и Земната мъдрост също стават едно цяло. В Кана пред Христос е „обединената” 45-46 годишна майка(родила няколко деца), пронизана от силите на Небесната София и станала физически Дева. Нея наричаме Дева-София или Богородица. Тя е носителка на Вечно-Женственото, на Мировия Майчин Принцип, на Светия Дух, Който е „представителя” на Женския Принцип в Светата Троица. Именно с тези Сили на Дева-София, които веят от нея към Исус, Христос превърна водата във вино. Тук има една тайна. Когато малкото дете се ражда, чрез пъпната връв от майката в него се вливат майчините кръвни сили, които имат връзка с Божествената Мъдрост, за разлика от силата в мъжката оплодителна способност, която е носител на Земната мъдрост. Божествените сили от майката превръщат водата в детето във вино, т.е. всяко новородено преминава през чудото в Кана, защото му предстои от „морето” на Мировата Мъдрост да тръгне към живота на земната „суша”. Плод на неразбиране е бързото(преждевременно) прекъсване на пъпната връв, нарушавайки по този начин плавния преход на новороденото от Духа към материята. Нещо повече: самата пъпна връв е изградена от материя в полуетерно състояние, притежаваща изключителна еластичност, от която се „произвеждат” стволови клетки за човешки „резервни части”. В създаването им обаче се отпечатва земната мъдрост на „учените”, а тя е изцяло ариманизирана. Можем да си представим „образа” на стволовите клетки, погледнат с духовни очи! Антихристът поема човека още от раждането му, после до към 14-та година чрез „образователната” система убива всякакъв спомен у него за Божествената Мъдрост, от която е роден, за да го довърши в университета, наречен от Щайнер „казарма за Духа”. А как Самият Христос преживя „скъсването на пъпната си връв”?

Слизането на Неговия Аз в Исус на Богоявление все още не беше истинското Му раждане на земен план. До сватбата в Кана, чрез Мария(като Мирова Майка) връзката с духовния свят продължаваше, но осъществявана не с физическа пъпна връв, а по духовен начин. Превръщането на водата във вино беше единственото чудо, което Той извърши заедно с Дева-София заради наличието на тази връзка. След него прехода към „сушата” за Христос(и въобще за човека) стана факт. Започна дългият път към „дома”, т.е. към тялото – арената на проявленията на нашия Аз, с който ставаме личност(човешка), водеща индивидуален живот. Христовия Аз все по-тясно се свързваше с телата на Исус, за да ги трансформира в Духовни тела и се превърне в онзи Първообраз, показващ какво ние трябва да направим с нашите тела. Пилат каза: „ Ето Човекът”! По този път Спасителя спаси земния човек от три опасности, които застрашават всеки, тръгнал наистина към личен живот, влизане в „дома” и отиване отвъд него в процеса на одухотворяването му:

1.Средата около човека(силите на миналото).

2. Настоящето(вътрешността на човека).

3. Опасност, застрашаваща човека относно участието му в построяването на бъдещето.

Трите опасности можем да назовем:

слабост – минало

болест – настояще

смърт – бъдеще

Или, казано по друг начин, когато Азът е слаб, Душата гори, живота изсъхва и тялото боледува. Христос трябваше да укрепи Азът на човека, като изцели най-напред бащиния принцип на миналото, зад който стои Отец, после силите на настоящето, зад които стои Сина, а накрая и силите на бъдещето, свързани със Светия Дух. Три чудеса маркират тези стъпки: изцелението на сина на стотника, изцелението на схванатия и възкресението на дъщерята на Яир. Нека ги проследим в тази последователност!

До четиринайсетата си година човека е една незавършена „къща” и Душата работи отвътре навън за нейното изграждане, т.е. изживява се чрез тялото. С настъпването на половата зрялост, чрез събуждането на астралното тяло се събужда и Душата за изживяване на духовното в самата себе си, което поставя началото на нейното колебание между тези два полюса – сетивността, идваща от тялото и раздвижилата се в нея духовност. За доизграждането на „къщата” трябват още 7 години(астралното тяло е готово чак към 21-та година), но Душата и Азът искат да действат в незавършената „къща”. Ето го разминаването, така познато ни като „криза на пубертета”. Младия човек се нуждае от опората на сродно поддържащо тяло. В Юдея бащата(семейството) беше опората на сина, защото в тях – поради кръвното родство – Душата на момчето виждаше сякаш тялото си размножено(етерните тела на юдеите бяха „копия” от етерното тяло на Аватара Сим). В Галилея(Капернаум, където става чудото) обаче, момчето е заобиколено от чужденци с друга кръв. Бащата(миналото) вече не е толкова близък, той е слаб да помогне на сина си, чиято Душа е оставена в трескава самотност да се люшка между тялото и Духа. Стотника търси Христос, намира Го в Кана и с голяма вяра моли: „Господи, не съм достоен да дойдеш под моя покрив, но кажи само реч и момчето ми ще оздравее”. На мястото на земният, телесният, кръвният заобикалящ момчето свят, свързан с бащата, сега застава Христос, от Който то приема причастие и оздравява. Чудото е извършено отвън, от Кана, но пътят към дома е започнал, а с него е изцелен и бащиния принцип на миналото.

Егоизмът на старозаветния юдейския народ беше „непостижим” за останалите народи по Земята и те до такава степен изпаднаха в духовно заслепение, та да не разпознаят въплътилия се Бог(Когото векове наред очакваха) и Го разпнат. От друга страна обаче, ако не бяха такива, нямаше кой друг народ да свърши „мръсната” работа, натоварила ги с огромна карма и нямаше да има Смърт и Възкресение с всички произтичащи последици при подобен сценарий. С една дума: юдеите бяха най-тъпия(според окултното определение) народ, на който трябва да бъдем благодарни, че убиха Господа заради еволюцията на човечеството и целия Космос! А ние да погледнем към момента на Кръстната Смърт и потърсим евентуална следа от българско участие.

От Евангелията знаем, че Христос изрича седем думи(фрази), групирани от Емил Бок по следния начин:

От Лука:

2. 
   „Истина, казвам ти, днес ще бъдеш с Мен в Рая”.
   

От Матей и Марко:

„Или(Елои), Или(Елои), лама савахтани”.

От Йоан:

1. 
   „Жено, ето това е твоят син. Ето това е твоята майка”.
   
2. 
   „Жаден съм”.
   
3. 
   „Свърши се”.
   

В церемониите на старите Мистерии, когато след катарзис Душата и Духът(Аза) на неофита започвали да се отделят от тялото в посока към духовния свят, то, като израз на завладяващото го изпразване и умиране, ги е зовяло от физическия свят с думите, познати ни от 22-я псалом на Давид: „Боже мой, Боже мой, защо ме изостави”. Зова е бил отправян към един човешки(микрокосмически) Аз, докато на Голгота тялото-Исус в „човешкото” Евангелие от Матей” отправя призива: „Или, Или, лама савахтани” към напускащия го Макрокосмически Христов Аз.

Друг път Щайнер е казал, че същите думи означават: „Боже мой, Боже мой, как ти ме прослави”. В „космическото” Евангелие от Марко те звучат като „Елои, Елои, лама савахтани” и идват от Христовия Аз в духовния свят в посока към напълно преобразеното от Него в Дух-Себе, Дух-Живот и Човек-Дух троично тяло на Исус. Фразите при Матей и Марко са съответно същинските смъртни думи и зората на наближаващото Възкресение, представящи ни в тяхната двойнственост взаимната зависимост между смъртта и Възкресението. В този върховен миг Исус и Христос проговарят на непознат за останалите език, което се случва само още един път през трите години, когато в дома на Яир Христос Исус призова „умрялото” момиче с мистерийните думи: „Талита куми”! И при двата момента имаме спасяване на човешкото бъдеще, като с възкресението на момичето Макрокосмическият Христов Аз спаси Девата в човека, а на Кръста спаси човешкото тяло, без което микрокосмическото ни азово развитие става невъзможно. В двата сакрални мига Спасителят проговори на БЪЛГАРСКИ език, определен от Бодхисатвата Беинса Дуно за „най-подходящият език, на който окултните закони и словото на Бога могат да бъдат дадени на хората”. Изказването на Учителя е за съвременния български език, претърпял през хилядолетията съвсем естествено развитие, но с пълна сила се отнася и за езика(езиците), говорен от „вироглавите” и „благите” в многобройните предхристиянски Мистерии, създавани от самите тях. Първият, който преди двадесетина години съзря през езика на българите-чуваши зад мистерийните Христови думи българската „следа”, беше големият родолюбец Йордан Вълчев. Непознавайки обаче Науката за Духа, той стигна до погрешния извод, че Исус Христос е българин. Именно заради този извод през всичките изминали години до времето около Великдена на 2012 година се отнасях скептично към твърдението му за българския характер на двете мистерийни фрази. Сега от личен опит знам, че е бил прав!

Наистина, около етническият произход на съсъда Исус има много смущаващи въпросителни, имайки предвид писмото на Пилат до цезаря Тиберий, изобразяването Му в първите християнски векове без брада и т.н. Единствено антропософското познание дава задоволителни отговори и подтиква към по-нататъшни търсения, както ни призовава самият Рудолф Щайнер. Нека го послушаме и потърсим българското участие в световната история след Поврата на Времената. А то е не по-малко величаво от предхристиянското!

С мощни слова край седемте рилски езера Бодхисатвата ни разкри, че досега Всемирното Бяло Братство(част от което са „Учителите на мъдростта и хармонията на чувствата”) в следатлантските времена е генерирало на Земята три велики духовни импулса. Първият е имал за цел да подготви съзнанието на човечеството за идването на Христос, вторият – да внесе Христовият Импулс в човечеството, а третият – да реализира Христовият Импулс в личния и социалния живот на човека. Видно е, че обединяващият център на трите импулса е Христос и развитието на азовото съзнание. Дотук само отчасти маркирахме приноса на българите(като изначалните генератори на азовото съзнание сред земното човечество) в реализацията на първия и втория импулс. Веднага след Петдесятница, когато Христовите ученици тръгнаха да разнасят благата вест по света, сред българите-траки дойдоха двама от апостолите – Андрей и Павел, които заемат особено важно място сред всички Христови следовници. Андрей е първият човек на Земята след Йоан Кръстител, разпознал в лицето на Исус въплътения Господ, а разбирането на Павел за Мистерията на Голгота може да бъде сравнявано единствено с това на Йоан Богослов. Българите получиха от двамата апостоли автентичното християнство! Първите християнски общности(църкви) възникнаха в Мала Азия и югоизточна Европа по земи, населени с българи, посланието на Павел до „филипяните” е отправено до жителите на древния Филипопол, кой знае колко от първите християнски мъченици са българи и т.н. Християнството тръгна сред народ с хилядолетна мистерийна предварителна подготовка за идването на Спасителя, довела до възникването на култ със силно изразен езотеричен характер, просто защото старото ясновидство най-късно изчезна край мистерийното Черно Море. В ІV-ти век сл.Хр. живеещите на огромни пространства българи директно виждаха в астралния свят противопоставянето между тъмните и светлите същества около онази духовна преграда, преминаваща през Черно море и Урал, поради което много до късно в средна и западна Европа през Средновековието всички хора с подобни способности бяха наричани с общото прозвище „българи”. Ама никак не е случайно, че именно в този мистериен регион през същия ІV-век сл. Хр. се проведе свикания от Манес и с присъствието на Скитианос, Буда(в духовно тяло) и Заратустра духовен консилиум, на който бе взето изключително важното решение за начина, по който мъдростта от сферата на Бодхисатвите да се внесе в западното човечество и бъде постигнат – както се изразява Щайнер – „най-висшия обект на всяко достижение – Христос”! Какво последва на Земен план ли?

Още в 311-та година със „Сердикийския едикт на толерантността”, от българските земи императора-българин Галерий даде на християните в огромната Римска империя свобода да изповядват вярата си, след две години с „Миланския едикт” императора-българин Константин Велики извърши своеобразно „утвърждаване” на „Сердикийския едикт”, премахвайки институционализираното преследване на християните в империята, а по-късно великият християнски посветен-българин Урфил(в превод името означава „Учител на Божествения Закон”) – погрешно наричан „Вулфила”(вълче), преведе Библията на български език за ползване от траките-гети, а не за някакъв несъществуващ „северен” народ, наричан „готи”. Така наречената „Готска Библия на Вулфила”(Сребърния кодекс), намираща се в Упсала е много по-късен препис само на част от Светото Писание, нямащ нищо общо с Урфил. За съжаление, дори Щайнер е попаднал в заблуждение(не го е проверил по окултен начин) по този и други въпроси, касаещи българите, които тепърва ще бъдат осветлявани, защото е дошло времето мистерийната история на човечеството да се погледне през очите на изначалния богоизбран народ, като част от тази история е и споменатия консилиум от особения ІV-ти век сл. Хр. Защо особен?

Отговора пак идва от Антропософията, насочвайки погледа ни към случващото се в духовните светове и отражението му на земен план. Някъде около ІV- ти век – но преди Христа – е сложено началото на процес, продължил чак до ХІІ-ти, ХІІІ-ти, дори ХІV-ти век сл. Хр., при който Елохимите предават управлението на мисъл-силите на космоса на Архаите, благодарение на което мисловният свят на човека започнал да придобива все по-индивидуалистичен характер, т.е., мислите да се превръщат в собственост на човека. Четвърти век сл. Хр. е средата и своебразната кулминация на периода, породила толкова събития долу сред хората, част от които вече посочихме. Започвайки от тринайсетото следхристиянско столетие(на което ще обърнем специално внимание) упражняването на същинското управление на мислите, за кратко време самите Архаи са успели да въздействат не само върху мисловният свят на хората, но и да дадат импулси към непосредствено формиране на индивидуалната човешка личност, което след това е получило външно изражение в европейския Ренесанс. После за известно време се отдръпнали от непосредственото ръководство на човечество, предоставяйки поле на действие на Архангелите, но с настъпването на ХХ-век започна издигането им в ранг Духове на Формата и в това им качество изпращат на Земята новите откровения.

От своя страна пък, Архангел Михаил се отказа от контрола върху Космическата интелигенция(самата субстанция на мисленето) и тя тръгна в посока към главите на земното човечество, достигайки до тях около VІІІ-ІХ-ти век сл. Хр. От Антропософията знаем за многото драматични промени, станали в ІХ-ти век на полето на християнството, като тук само частично ще маркираме българското участие в тях, споменавайки за българската „разделителна линия” в Църквата на VІІІ-я вселенски събор в 869 година, създаването на (вероятно и)двете български азбуки от Константин-Кирил Философ(като специално Глаголицата има известна прилика с азбуката, на която пише своите трудове българския философ и учен от ІV-ти век сл. Хр. Етикус Истер) и делото по разпространението им заедно с брат му Методий до границите на Свещената Римска империя, както и епохалните дела на Борис І Покръстител, извършени според волята на Елохима-Водач на цялото славянство заради бъдещето на човешкия род. Но кулминацията предстоеше!

Със споменатия по-горе консилиум от ІV-ти век сл. Хр. бе даден истинския старт на манихейския импулс в християнството, чиито проявления виждаме на Земен план в Мистериите на Граала, започнали още от Йосиф Ариматейски, преминали на Запад напълно скрити за външния свят през Титурел, Амфортас и Парсифал, за да се проявят с особена сила – но вече на външен план – в тръгналото през 928 година от България богомилство. Тогава, във Великопреславската църква „Св. Параскева” се събират няколко богомили, начело с Боян Мага – син на цар Симеон Велики и внук на Борис І и в присъствието на двама непознати „сирийци” се заражда онова движение, което промени изцяло живота на средновековна Европа. Непознатите „сирийци” бяха Дева-София(инкарнирана като мъж) и преродения Йоан Богослов. С тяхната благословия българската „ерес” се разпространи по всички посоки на Европа под наименованията катари, албигойци, патарени... Католическата църква реагира веднага със създаването на мракобесната „света инквизиция”, челния отряд на която в битката с богомилите беше „Ордена на доминиканците”. Най-известния негов представител в онези времена(ХІІІ-ти век) е схоластика Тома Аквински. Като част от въпросния орден, той несъмнено е обременил в значителна степен своята лична карма. Ако Щайнер наистина е преродения Тома Аквински, то той по блестящ начин в ХХ-ти век се справи с този негативен товар!

Въпреки всички усилия на Римското „християнство”, европейските народи все пак успяха да стигнат до Ренесанса и пристъпят към изграждането на Съзнателната Душа през настъпилата Пета културна епоха. Значението на богомилството за еволюцията на човечеството е толкова голямо, че тепърва ще бъде разкривано в неговата същност. Засега само ще кажем: посоченият по-горе Трети следатлантски импулс на Великото Бяло Братство се нарича с общото име „Богомилски”, защото „съвършените” в него показаха открито пред другите, какво означава в християнската ера одухотворена Разсъдъчна Душа, готова да премине по правилния начин към изграждането на одухотворена Съзнателна Душа. Нещо повече: както Парсифал през ІХ-ти век далеч преди настъпването на епохата на Съзнателната Душа вече притежаваше такава, същото важи и за най-издигнатите сред богомилите, на които мировото ръководство беше възложило задачата да преведат европейските народи от Четвъртата към Петата културна епоха. За целта, като част от богомилския импулс трябваше да се появи розенкройцерството. И тук стигаме до разкриването на загатнатата в началото тайна от езотеричното християнство.

Няколко дни след срещата ми с онзи човек в старозагорската книжарница, той се обади по телефона и попита: „ Защо ми се говори за някакъв Християн Розенкройцер и Арбанаси”? Моментално осъзнах, че Мистерията в ХІІІ-ти век се е състояла край столицата на Второто българско царство в местността на сегашното село Арбанаси! Три дни по-късно от личен опит се убедих в истинността на този факт, а няколко месеца преди това бях попитал духовния свят, не е ли вече време да се разбере къде точно е било мястото. Дали 12-те, стоящи около Тринадесетият са били богомили-българи, засега не може да се твърди със сигурност, но „съвършените” сред тях без съмнение са най-издигнатите в духовно отношение Посветени в тогавашния християнски свят и точно те би трябвало да участват в подобна изключително сакрална Мистерия, осъществена на територия, обитавана от народа-носител на новите импулси в азовото развитие на човешкия род. Беинса Дуно също потвърждава, че Арбанаси е старо богомилско селище. Щайнер нямаше как да посочи мястото, защото по същото време(1911-1912-та година), когато изнася лекции за тази Мистерия и по въпроса за Бодхисатвите, самият бъдещ Буда-Майтрейя написа в онази къща на Арбанаси Христовия „Завет на цветните лъчи на светлината” като мощно средство за работа с етерното тяло на човека през започналата епоха на Етерния Христос. Погледа на човечеството не трябваше да бъде насочен нито към Мистерията на българите, нито към вестителя на Етерния Христос – Бодхисатвата, чиято мисия на Земята през ХХ-ти век тепърва щеше да се разгръща. Точно 100 години след написването на споменатия „Завет...”, около Великден истината за поредния принос на българите в световната еволюция излезе от тъмнината на „пещерата” и застана пред нас, осветена в духа на Христовия Импулс, роден преди близо 2000 години от Същинския Великден.

А дали в ХІV-ти век по време на седемгодишните си странствания Християн Розенкройц е посетил и мястото, където предишния век физическото му тяло е станало прозрачно както създаденото от самия него „отлято море” на първия Соломонов храм – в това не бива да се съмняваме, въпреки драматичните промени, които е предстояло да се случат със съдбата на българите в наближаващата Пета културна епоха. В VІІІ-ми век кан Тервел спаси развитието на християнството в Европа от щурма на фанатизираните мюсюлмански пълчища, в Х-ти век средно и западноевропейските народи получиха от богомилите езотеричното Йоаново християнство за да се спасят от пропадане в материализма през наближаващата епоха на Съзнателната Душа, а руския народ през същия Х-ти век получи от България под знака на Дева-София екзотеричния(с много езотеричност в него) български християнски култ, с който отдалеч да започне подготовка за изпълнението на бъдещата си мисия през Шестата културна епоха на Духът-Себе. Петата културна епоха започна от 1413 година, но заради гоненията срещу богомилите, през 1396 год. българският народ попадна под властта на османските турци, в които блясъкът на арабизма(мюсюлманския аристотелизъм) от времето на Харун ал Рашид и школата в Багдат напълно беше угаснал. За българите настана мрак! Векове наред на Запад се изграждаше християнска цивилизация, а тук истината за славното ни минало постепенно се изгуби, благодарение най-вече на дружните усилия на руския панславизъм и гръцката византийщина, унищожили архивите на царската и патриаршеската библиотеки от Второто българско царство. Но истината винаги излиза на светло!

В 1878 год. България възкръсна за нов живот през започващата от следващата година Михаилова епоха. Предстоеше края на Кали Юга и началото на най-важното събитие за следващите 3000-години – Етерното Пришествие на Христос. Изначалният богоизбран народ поднови изпълнението на мисията си със слизането сред него на главният Христов пратеник на Земята – самият Бодхисатва, излъчил мощен манихейски импулс към човешкия Аз. Богомилите се завърнаха, предвождани от бъдещият Буда-Майтрейя! Българите винаги са били водени от Ложата на Бодхисатвите, като засега само ще споменем, че преди Беинса Дуно, Гаутама Буда и Орфей имаше предишен Бодхисатва, който в древната духовна Школа на Рила се издигна в степен „Буда” и осъществи чрез себе си синтез в Мъдростта на духовния продукт от три – разположени по върховете на равностранен триъгълник – европейски центъра(на Запад около днешния град Сантяго де Компостела, на север – към скандинавието и по-късните мистерии на тротите, а на Изток – около днешния „Аладжа манастир” край Варна), развивали в продължение на хиляди години сред тогавашното европейско население съответно мисълта, чувството и волята, подготвяйки го отдалеч за бъдещото възприемане на Христовия Импулс. Отработването конкретно на волята в центъра край Варна намери по-късно отражение и потвърждение в окултния факт, съобщен от Беинса Дуно, че в общославянския организъм от трите душевни качества на човека, „българите са волята”.