110 че в името на оцеляването ние сме предпочитали да очакваме да се случи най- лошото, за да се радваме и на малкото добро, което ни се е паднало от питката с късмети на Съдбата; в името на оцеляването ние сме се научили да мислим само за днешния и само отчасти за утрешния ден, защото за да ни има в другиден, нас най-напред и задължително трябва да ни има утре; в името на оцеляването, ние сме избирали (над това много пъти е разсъждавал и проф.
Димитър Йончев) да
се разпадаме на малки групи, да се снишаваме, скриваме, спотайваме в нишите, в пукнатините, в пролуките, в цепнатините на Голямата
Империя. Ето защо ни е толкова трудно сега да сме оптимисти, да мислим стратегически и да се обединяваме, да се сплотяваме и консолидираме около някаква цел или идея.
Тези три „исторически наследства” у българския народ — песимизмът, дефицитът от стратегическо мислене и трудното му обединяване — са приведени не като укор и упрек, а
като размисъл над някои наши, присъщи ни и трудно променими черти. Но тук е ролята и мястото на елита и особено на лидерите на нацията — да помагат на народа и обществото да променя онези черти от националната идентичност, които ни дърпат назад, които носят рискове за страната и нейната модернизация, демократизация и европеизация, както и да съхраняват всичко онова в нашата идентичност, което работи за добруването на България като българска държава в европейското цивилизационно пространство.
С оглед пълнотата и обективността на своите разсъждения трябва да изтъкна, че американският лингвист Стивън Пинкър (Steven Pinker) нарича твърдението, че ескимосите имат много думи за сняг „антропологическа партенка” и „голяма измама”. Той пише следното: „Противно на общоприетото мнение, ескимосите нямат повече думи за сняг, отколкото имат говорещите английски. Те нямат четиристотин думи за сняг, както някои
хора са писали черно на бяло, нито двеста, нито сто, нито четиридесет и осем, нито дори девет. В един от речниците на ескимоския език думите за сняг възлизат на две.
Ако си затворят едното око, лингвистите биха могли да ги докарат до десетина, но при такива стандарти и ние не оставаме по-назад с нашите
сняг, суграшuца, лаnавuца, кuша, градушка, фъртуна, вuелuца, към които можем да добавим изрази като
забелu и
забрашнu”
228
. Заедно с това, Стивън Пинкър цитира британско-американския лингвист Джефри Пулъм (Geoffrey Pullum), за да
опровергае и другата теза, че тези, в чийто живот конят е основно средство за транспорт, селскостопанска дейност или война, имат много повече названия за
„кон”, като сравнява факта, че отглеждащите коне имат различни имена за коне от различна порода, възраст и ръст не поради някаква специфика на техния народностен бит и социално съзнание, а заради удобство, прагматичност и професионална необходимост, точно както „ботаниците имат имена за формата на листата; специалистите по вътрешен дизайн имат имена за различните оттенъци на бледоморавото; печатарите имат имена за различните шриф- тове”
229
Съгласен съм, че навлизането в тези лингвистични дебри е рисковано за неспециалиста,
колкото и да ми се струва, че Стивън Паркър е твърде краен в своите позиции. Предпочитам да обърна внимание на случайната (а може би закономерна) раздвоеност в българския език на понятието „сигурност”. Езикът ни борави с две думи за означаването му — „сигурност” и “безопасност”.
Филолозите ще посочат редица различия между тях. И в науката за сигурността се търсят разграничения, за които ще стане дума по-долу, защото сигурността
111 днес се разбира като повече от „без-опасност”. При преводите от и на руски и английски се получава парадоксален преход:
безопасност → безопасность → Сподели с приятели: