Старогръцки легенди и митове
Изтегляне 3.89 Mb. Pdf просмотр
|
Свързани:
leganda za roma
| СМЪРТТА НА ОРФЕЙ Четири години изминали от смъртта на Евридика, но Орфей й останал верен, както и преди. Той не желаел да встъпи в брак с нито една жена от Тракия. Веднъж в ранна пролет, когато по дърветата се появявали първите листенца, великият певец седял на един невисок хълм. Златната китара лежала в краката му. Певецът я взел, дръннал леко по струните и запял. Цялата природа се заслушала в чудното му пеене. Песента на Орфей звучала с такава сила, така покорявала тя и привличала към певеца, че около него като омагьосани се стекли диви животни, напуснали околните гори и планини. От всички страни долетели птици да слушат певеца. Даже и дърветата се размърдали от местата си и заобиколили Орфей; дъбове и тополи, стройни кипариси и широколистни платани, борове и ели се струпвали около певеца и го слушали; нито едно клонче, нито един лист по тях не трепвал. Сякаш цялата природа била омагьосана от дивното пеене и от звуците на китарата на Орфей. Изведнъж се дочули в далечината силни викове, звън на тимпани и смях. Това били киконските жени, които празнували веселия празник на шумния Бакх. Вакханките се приближавали все повече; ето те виждат Орфей и една от тях високо се провиква: 210 — Ей го женомразеца! Замахнала вакханката с тирса си и го запратила по Орфей. Но бръшлянът, с който бил обвит тирсът, предпазил певеца. Друга вакханка хвърлила по Орфей камък, но камъкът, покорен от омайното пеене, паднал в краката на Орфей; сякаш го молел за прошка. Все по- гръмко се носели около певеца крясъците на вакханките, все по- гръмко звучали песните им и все по-силно звънтели тимпаните. Шумът от празника на Бакх заглушил певеца. Вакханките заобиколили Орфей, връхлетели върху него като ято хищни птици. Като град се изсипали върху певеца тирсове и камъни. Напразно Орфей се моли да го пощадят; бесните вакханки не се вслушват в гласа, на който се покоряват дървета и скали. Окървавен, Орфей паднал на земята, душата му отлетяла, а вакханките разкъсали тялото му с окървавените си ръце. Те захвърлили главата на Орфей и китарата му в бистрите води на река Хебър. И — о, чудо! — струните на китарата, понесена от вълните на реката, тихо зазвучават, сякаш оплакват гибелта на певеца, а брегът тъжно им приглася. Цялата природа оплаквала Орфей: плачели дървета и цветя, плачели животни и птици и дори немите скали плачели, а реките придошли от проливаните сълзи. Нимфите и дриадите в знак на траур разплели косите си и облекли тъмни дрехи. Все по-далеч и по-далеч отнасял Хебър главата и китарата на певеца към просторното море, а морските вълни отнесли китарата на бреговете на Лесбос. Оттогава звуците на дивни песни звучат на Лесбос. А златната Орфеева лира боговете поставили по-късно всред съзвездията на небето. Душата на Орфей слязла в царството на сенките и отново видяла онези места, където Орфей търсил някога своята Евридика. Пак срещнал великият певец сянката на Евридика и я притиснал с любов в своите обятия. От тоя момент те можели вече да бъдат неразделни. Сенките на Орфей и на Евридика бродят в здрача по полята, обрасли с асфодели. Сега Орфей без страх може да се обръща, за да види върви ли подир него Евридика. 211 ХИАЦИНТ Изложено според поемата на Овидий „Метаморфози“. Извънредно хубавият, равен по красота на самите богове олимпийци Хиацинт, младият син на царя на Спарта, бил приятел на стрелометеца бог Аполон. Аполон често идвал на брега на Еврота в Спарта при своя приятел и там прекарвал с него времето си, като ходели на лов по планинските склонове, обрасли с гъсти гори, или като се занимавали с гимнастика, в която спартанците били тъй изкусни. Веднъж, когато вече наближавало горещо пладне, Аполон и Хиацинт се състезавали в хвърляне на тежък диск. Все по-нависоко се издигал към небето бронзовият диск. Ето, напрегнал сили, хвърлил диска могъщият бог Аполон. Дискът се издигнал нависоко, до самите облаци и блестейки като звезда, взел да пада към земята. Изтичал Хиацинт към мястото, където трябвало да падне дискът. Той искал по- скоро да го вземе и да го хвърли, за да покаже на Аполон, че той, младият атлет, по умение да хвърля диск няма да отстъпи на него, бога. Дискът паднал на земята, отскочил от удара и със страшна сила ударил по главата притичалия Хиацинт. Хиацинт със стон паднал на земята. Алена кръв бликнала като ручей от раната и обагрила тъмните къдрици на хубавия младеж. Притичал се изплашен Аполон. Навел се над приятеля си, привдигнал го, сложил окървавената му глава на коленете си и се мъчел да спре леещата се от раната кръв. Но всичко е напразно. Хиацинт побледнява. Потъмняват Хиацинтовите очи, които винаги са били тъй ясни; безсилно клюмва главата му като венчето на полски цветец, увяхващ под палещото обедно слънце. В отчаяние Аполон извикал: — Ти умираш, мили приятелю! О, нещастие, нещастие! Ти загина от моята ръка! Защо ли хвърлих тоя диск! О, да можех да изкупя вината си и заедно с тебе да сляза в безрадостното царство на душите на умрелите! Защо съм безсмъртен, защо не мога да те последвам! 212 Аполон здраво държи умиращия приятел в обятията си и сълзите му падат върху окървавените къдрици на Хиацинт. Хиацинт умрял, душата му отлетяла в царството на Хадес. Аполон стои над тялото на умрелия и тихо шепне: — Ти винаги ще живееш в сърцето ми, прекрасни Хиацинте. Нека споменът за тебе живее вечно и у хората. И ето, както рекъл Аполон, от кръвта на Хиацинт израсло алено ароматно цвете — хиацинтът (зюмбюлът), а върху венечните му листчета се е отпечатал скръбният стон на бог Аполон. Споменът за Хиацинт е жив и у хората; те го чествуват с тържества през дните на хиацинтиите. |