320
Хектор стремително излязъл от
двореца си и побързал къмСкейската врата. До самата врата срещал Андромаха; след нея прислужничка носела малкия му син Астианакс; момченцето било прекрасно като първата утринна звезда. Андромаха хванала Хектор за ръка и през сълзи му казала:
— О, мъжо! Твоята храброст ще те погуби! Ти не жалиш нито мене, нито сина ни. Скоро аз ще бъда вдовица — гърците ще те убият.
Без тебе за мене е по-добре да не живея, Хекторе. Та нали си нямам никого освен тебе. Нали ти си за мене всичко — и баща, и майка, и съпруг. О, съжали се над мене и сина ни! Не излизай на бой:
заповядай на троянските воини да застанат при смокиненото дърво,
защото само там стените на Троя могат да бъдат разрушени.
Но блестящият с шлема си Хектор отговорил на жена си:
— Всичко това безпокои и самия мене. Но за мене би било позор да остана отсам стените на Троя и да не участвувам в битката. Не, аз трябва да се бия начело на всички за славата на моя баща. Зная положително, че
ще настане ден, когато свещената Троя ще загине. Но не това ме опечалява; опечалява ме твоята съдба; това, че ще те отведе в плен някакъв грък и там, в чужбина, ти като робиня ще тъчеш за чужденка и ще й носиш вода. Ще те видят там, като плачеш, и ще кажат: „Това е
жената на Хектор, който надминаваше по сила и храброст всички троянски герои.“; и тогава твоята скръб ще стане още по-голяма. Не, по-добре е да ме убият, преди да видя как ще те поведат в плен, преди да чуя твоя плач.
Като казал това, Хектор се приближил до сина си и искал да го прегърне, но малкият Астианакс с писък се притулил до гърдите на бавачката си; изплашил се от развяващата се върху Хекторовия шлем конска грива. Андромаха и Хектор нежно се усмихнали на момченцето. Хектор снел шлема си,
сложил го на земята, взел
Астианакс на ръце и го целунал. После повдигнал сина си високо нагоре и помолил гръмовержеца Зевс и всички безсмъртни богове:
— О, Зевсе, и вие, безсмъртни богове! Моля ви, направете така,
че моят син да стане също тъй знаменит всред гражданите, както съм и аз. Нека бъде могъщ и нека царува в Троя. Нека един ден, когато се завръща от бой, да кажат за него, че превъзхожда по мъжество баща си. Нека той разгромява враговете и радва сърцето на майка си.
321
Така молел боговете Хектор. После подал Астианакс на жена си.
Андромаха притиснала до гърди сина си и през сълзи му се усмихвала. Хектор изпаднал в умиление, прегърнал нежно Андромаха и й казал:
— Не
скърби, Андромахо. Никой от героите не ще ме изпрати против волята на съдбата в царството на мрачния Хадес. Никой няма да избегне съдбата си: нито храбрият, нито страхливецът. Иди си,
любима, вкъщи, залови се с тъкане, предене, наглеждай прислужничките. Ние пък, мъжете, ще се грижим за военните работи,
а най-много от всички ще се грижа за тях аз.
Хектор турил шлема си и бързо се запътил към Скейската врата.
Тръгнала си и Андромаха, но често се обръщала и гледала със сълзи на очи как се отдалечава Хектор. А когато се върнала вкъщи плачеща,
заплакали с нея и всички прислужнички: те не се надявали Хектор да се завърне от боя невредим.
При Скейската врата Хектор бил настигнат от Парис, който бързал за боя в бляскави медни доспехи.
— Братко —
казал му Хектор, — аз зная, че нито един справедлив човек не може да не цени твоите подвизи, но ти често отиваш на бой без желание. И аз често пъти се измъчвам, като слушам как те ругаят троянците. Но да отидем по-скоро при войските.