Стъпка напред джони ериксон-тада

16 - Небето

-- Облаци -- промълвих на себе си, загледана през прозореца на самолета.

-- Мм? -- вдигна поглед от книгата Шерил.

-- Облаците навън -- повторих. -- Погледни.

Шерил се облегна на рамото ми и се загледа в красивото пространство от пухкави талази. Здрачаваше се и облачният пейзаж бе най-красивият, който някога бяхме виждали -- тъмновиолетови, светлорозови, мъгляво сини, яркооранжеви облаци -- цяла небесна планинска верига се бе нагиздила панорамно на фона на залязващото слънце.

-- На какво ти напомня? -- попитах.

-- На планини -- каза тя. -- Пухкави планини в милиони цветове.

-- Знам -- отвърнах, втренчила поглед в гледката. -- Можеш да повярваш, че ще те задържат, ако скочиш върху тях.

Но няма да те задържат. Колкото и красиви да са, колкото и здрави да изглеждат, тези облаци не са нищо повече от нетрайна мъгла и пара. Кълбета дим. Днес са тук, утре ги няма.

Замислих се за живота ни на земята и за това, което Библията казва за него. "Що е животът ви? Защото вие сте пара, която се явява и после изчезва" (Яков 4:14). Огледах се из вътрешността на самолета. Стюардеси поднасяха напитки. Бизнесмени четяха "Уолстрийт Джърнъл". Майки с бебета. Туристи с тенис ракети. Някои дремеха. Други гледаха през прозорците. Летяха за търговски срещи, на отпуски, при внуци.

Някакси не изглежда като пара, която изчезва бързо, помислих. Наистина не си представяме, че един ден всичко ще свърши, нали? Ако Бог не ни беше казал нещо друго, щяхме да си въобразяваме, че този житейски парад ще продължава вечно.

Но той ще свърши. Този живот не е вечен.

Нито пък е най-хубавият живот, който би могъл да съществува. Добрите неща на земята са просто предобрази на по-хубавите, които ще видим на небето. Така е с моите картини. Рисувам сцени от природата около себе си, но рисунките са само скици, слаб опит да пресъздам това, което виждам. Със сив молив имитирам нещата, които Бог е нарисувал с неизброима палитра от цветове. Рисунките ми, затворени в скицника, никога не ще могат да отразят напълно необятната природа, която Бог е създал около нас. И точно както картините отразяват приятно, но несъвършено природата, която виждаме, така и земята, която познаваме, е само предварителна скица на славата, която един ден ще се открие. Реалността -- последната картина -- се намира на небето.

Нашият проблем е в това, че твърде здраво сме се "хванали" за "реалността" на живота.

"Само месец и ще си пия лимонада на плажовете във Флорида" -- мечтае преуморената секретарка.

"Още три седмици и ще се махнем оттук!" -- мисли единадесетокласникът в очакване на завършването си.

"Не е ли най-прекрасният човек на земята!" -- въздиша сгодената девойка.

"Ако само получа това повишение!" -- крои планове издигащият се изпълнителен директор.

Но когато получим това, което искаме, то рядко се оказва толкова прекрасно, колкото сме си го представяли. Дългоочакваната ваканция свършва -- къса и твърде скъпа. Домашните работи в гимназията изглеждат като детска игра пред задачите в университета. "Най-прекрасният човек на земята" се оказва рицар със спукана броня. Повишението в работата донася напрежение и главоболие. Добрите неща в живота рядко са толкова задоволителни, колкото сме очаквали. Но дори и да се окажат такива, те никога не траят достатъчно дълго.

Ето защо в Библията Бог ни казва, че трябва да очакваме в сърцата си небето (Колосяни 3:2; I Петрово 1:13). Удоволствията на живота не са предназначени да ни задоволят. Те просто служат да изострят апетита ни за това, което ще дойде -- и да ни запалят и вдъхновят, докато пътешестваме по земята в посока към небето. "По дългия път нашият Отец ни кани на ободряваща почивка в приятни и удобни пристани, но не би ни поощрил да бъркаме пристаните с дома си."²⁷ Проблемът е, че ние ги бъркаме. Трудно е да мислим за небето, когато то изглежда толкова далеч. Освен това, за да стигнем до там, трябва да сме умрели. Кой иска да мисли за това!? Затова Бог ни помага, като ни принуждава да мислим за другия живот. Прави го по начин, който обикновено не ни харесва, но за който после сме благодарни. През 17 век Самуел Ръдърфорд описва тази помощ:

"Ако преди време Бог ми беше казал, че ще ме направи колкото може по-щастлив на тази земя и че трябва да започне, като първо ми осакати крака или ръката и ме отдели от всичките ми източници на забавления, бих взел това за много странен начин за изпълнение на целта Му. И все пак, дори и тук се проявява Неговата мъдрост! Защото, ако видите човек, затворен в стая, да се кланя на няколко лампи и да се радва на светлината им и искате да направите този човек истински щастлив, би трябвало да започнете, като първо изгасите всичките му лампи, а после вдигнете капаците на прозорците, за да пуснете небесната светлина."²⁸

Точно това направи Бог с мен, като допусна да си счупя врата. Той угаси лампите в живота ми, които осветяваха настоящето и го правеха толкова привлекателно. Мрачното отчаяние, което последва, не беше много вълнуващо, но наистина допринесе да оживеят нещата, които Библията казва за небето. Един ден, когато Исус се върне, Бог ще отвори небесните прозорци. В сърцето ми няма и сянка от съмнение, че така ще бъда много по-развълнувана и готова за това, отколкото ако бях на крака. Както виждате, страданието ни подготвя за небето.

Как? Кара ни да желаем да отидем там. Счупените вратове и ръце, разбитите домове, съкрушените сърца -- тези неща разпръсват илюзиите, че земята може да "изпълни обещанията си". Когато разберем, че надеждите, които сме хранили, няма да се осъществят, че мъртвият ни любим си е отишъл завинаги от този живот, че никога няма да бъдем толкова красиви и известни и да имаме такива успехи или слава, каквито някога сме си представяли, всичко това ще издигне погледите ни нагоре. То премества очите ни от този свят, който Бог знае, че така или иначе, никога няма да ни задоволи, и ги насочва към бъдещия живот. Небето става наша страст.

Когато мисля за копнежа по небето, си спомням Рик Сполдинг -- 23-годишен паралитик, който ми писа скоро след като прочел първата ми книга. Писмата му бяха толкова изпълнени с радост и любов към Господа, че насърчаваха всички, които ги четяха. Мислех си, че бих се радвала да се запозная с него. Може би щях да науча повече за болестта му, а и бихме могли да споделим духовни прозрения или да поговорим "професионално" за инвалидни колички.

На 4 юли 1976 г. ми се удаде възможност да посетя Рик. Мои приятели ме бяха поканили за няколко дни във Филаделфия, където трябваше да говоря на няколко конференции. Нямахме нищо запланувано за следобеда, когато се честваше 200-годишнината от независимостта на Съединените Щати. Тогава си спомнихме от писмата на Рик, че със семейството му живеят във Вали Фордж, недалеч от мястото, където се намирахме. Обадихме се по телефона и попитахме дали бихме могли да ги посетим. След няколко минути вече бяхме на път.

Когато пристигнахме в къщата, г-жа Сполдинг ни повика настрана, за да ни обясни състоянието на Рик и да ни подготви за срещата с него.

-- На петнайсет години Рик се замеси в някакъв юмручен бой в училище -- разказа тя. -- Паднал, ударил си главата в пода на гимнастическия салон и от това изпадна в кома. Като дойде на себе си, вече беше парализиран.

Е, помислих си аз, значи е парализиран. И аз съм парализирана.

Но тя продължи да описва колко парализиран е той. Вижте, аз мога да движа раменете си. Мога да движа част от мускулите на бицепсите си. Мога да се усмихвам и да говоря. Но Рик не можел да прави нищо такова. Най-много можел да си обръща главата и да мига с очи. Отнело му месеци да научи дори това.

-- Трябва да се опитате да разбирате какво казва, като мига -- предупреди ни тя. После влязохме.

Харесахме Рик от момента, в който го видяхме. Лежеше в шезлонг, не можеше да дъвче храната си, нито да изрече дума. Но очите му говореха! Докато общувахме (това не беше нормален разговор), се научих да питам така, че той най-лесно да може да отговаря -- задавах въпроси, на които да може да мигне в знак за "да" или "не".

Родителите на Рик ни разказаха за метода, който открили Рик да може да съставя пълни изречения. Беше една таблица с азбуката. Когато Рик искаше да напише някоя дума, майка му наблюдаваше как посочва с очи дясната или лявата страна на таблицата. После той поглеждаше нагоре, напред или надолу, за да посочи кой ред му трябва. Накрая майка му прочиташе на глас всяка буква от този ред, докато той мигнеше. Тя записваше правилната буква, а той започваше да търси следващата.

Като използвал тази таблица, за да пише курсови работи и слушал уроците си на касети, Рик завършил гимназия и вече караше втора година в университет. Тук той получил една шестица, една четворка и всичко останало -- петици! (Единствената му четворка била от първия семестър по руски език. После я поправил на петица.)

Този следобед "говорихме" за много неща, но най-вълнуващо беше, когато започнахме да споделяме за общата си вяра в Господа и за небето.

-- Рик -- казах аз, като се опитах да изразя това, което той не можеше, -- представяш ли си колко прекрасно ще бъде, когато получим новите си тела на небето!

Очите му светнаха.

-- Не знам за тебе -- продължих аз, -- но когато аз бях на крака, не съм мислила много за небето. Представях си го като скучно място, където всички носят ангелски облекла, клатят си краката върху облаците и по цял ден лъскат злато.

Рик се засмя, въпреки че не можеше да се усмихва (ако можете да си представите това).

-- Но откакто не мога да си служа с тялото си, открих, че един ден ще го заменя с ново.²⁹ Няма да имам ангелски крила! Просто ръце, които работят, и крака, които ходят. Помисли си само! Ще бъдем на крака -- ще тичаме, ще ходим, ще работим, ще говорим с Исус -- ще правим всичко! Може би дори ще играем тенис!

Докато говорех, Рик започна да пърха с клепачи нагоре-надолу, нагоре-надолу -- колкото можеше по-бързо. Това беше неговият начин да изразява вълнение, неговият начин да се усмихва. С единственото движение, което можеше да извърши, той ни казваше колко нетърпеливо очаква да отиде на небето. Очите му мигаха като блестящо свидетелство за вярата му в Бога и желанието му да бъде при Него и да получи ново тяло.

Докато седяхме и споделяхме много неща в стаята през оня следобед, всички -- аз, приятелите ми, Рик и семейството му -- мечтаехме за небето. Но тъй като Рик щеше да спечели най-много от отиването си там, мисля, че той най-много копнееше за това. Месец по-късно желанието му се изпълни. През август, същата година, Рик отиде при Господа.

Страданието може да направи с всеки от нас това, което направи с Рик -- да премести погледа ни върху небесните неща, към които принадлежим. Но освен че ни кара да желаем да бъдем на небето, страданието постига и още нещо: То ни подготвя да се срещнем с Господа, когато отидем там.

Представете си, че в живота си никога не сте изпитвали физическа болка. Как тогава бихте могли изобщо да оцените прободените ръце, с които Христос ще ви посрещне? Ами ако никой никога не ви е наранявал дълбоко? Как бихте могли да изразите по подходящ начин благодарността си, когато се приближите до трона на "Човека на скърби, навикнал на печал" (Исая 53:3)? Ако никога не сте се чувствали засрамени и недостойни, никога и не бихте разбрали колко много ви е обичал Той, когато е взел позорните ви грехове и ги е направил Свои.

Разбирате ли, когато Го срещнем лице в лице, страданието вече ще ни е дало да вкусим поне мъничко от това, през което е минал Той, за да ни изкупи. Тогава ще сме Му благодарни много повече. А верността в страданието ще ни даде нещо, което да Му предложим в замяна. Защото какво доказателство за любовта и верността си бихме представили, ако изобщо не сме били наранявани в този живот? Какъв срам бихме изпитали, ако християнството ни не ни е струвало нищо? Страданието ни подготвя да срещнем Господа.

Но то постига и още нещо. Ако сме верни в изпитанията си, те ще ни осигурят богати награди на небето. "Нашата привременна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна тежина на слава за нас" (II Коринтяни 4:17). Небето няма да е просто чудесно място, въпреки всичките ни страдания на земята. По-скоро то ще бъде чудесно място поради тях. Инвалидната ми количка, колкото и неприятна да изглежда, е средството, чрез което Бог променя отношението ми и ме прави по-вярна. Колкото по-вярна съм на Бога, толкова повече награди ще бъдат запазени за мен на небето. И така, нашите земни страдания не само ни помагат днес, но ни служат и за през вечността.

Не знам какви точно ще бъдат тези награди и съкровища, но си заслужава да преживеем всичко, за да ги получим. Помните ли как във втори клас едно от децата стана център на вниманието, понеже му бяха купили страхотна играчка? За всички останали най-голямата мечта стана да получат същото. Но в гимназията, играчките вече не ви интересуваха. Най-важното тогава беше да се включите в отбора по атлетика, да имате хубава кола или да сте душата на компанията.

По същия начин, когато един ден Бог ни даде съвършени сърца, нещата, които днес имат голямо значение за нас, повече няма да изглеждат толкова важни. Копнежът на сърцата ни ще бъде да прославяме Този, Който единствен е достоен за слава. В един смисъл хората, които в този живот не са имали силна вяра и на които Бог няма да даде много награди, сигурно няма да ги искат толкова. Вярвам, че техните очистени сърца с радост ще признаят, че не ги заслужават. А тези, на които Бог даде награди? Изглежда, че всички ще искат да му служат още по-пълно и отдадено. И Той ще изпълни желанието им. Те ще бъдат привилегировани да Му служат по специални начини -- като надзирават Неговите дела или стоят като колони в Неговия храм (Матей 25:23; Откровение 3:12).

Казах, че един ден Бог ще ни даде съвършени сърца. За мен това е най-великото чудо на небето. Ако Бог ни вземе днес, без да ни промени отвътре, небето няма да е небе. Чистотата и святостта там само ще ни отблъснат и ще ни накарат да се чувстваме виновни. А след това ще се отегчим ужасно, както се отегчаваме и от най-вълнуващите неща на земята.

Небето ще бъде рай поради промяната, която Бог ще изработи вътре в нас. Представяте ли си какво ще бъде никога повече да не желаем да съгрешаваме? Никога вече да не се чувстваме виновни, потиснати, или разстроени? Ще познаем чудесното удовлетворение не само от присъствието си на небето, а и от това, че имаме сърца, които могат да му се наслаждават.
*****
Когато мисля за небето, мечтая за деня, когато ще бъда приета с радост вкъщи. Спомням си прекрасното топло чувство, което някога ме обземаше, като се връщах вкъщи след тренировката по хокей. Колко приятно беше да чуя познатия глас на звънчетата на задната врата. Вътре ме чакаше уютът, звуците и уханието на топлина и любов. Мама ме посрещаше с широка усмивка, насипвайки храната в големи чинии, готови за масата. Хвърлях анцуга и стика за хокей, влетявах във всекидневната и поздравявах татко. Той се обръщаше на бюрото си, сваляше си очилата, поздравяваше ме топло и ме питаше как е минала тренировката.

За християните небето ще бъде нещо подобно. Ще видим старите си приятели и семейството ни, които са отишли там преди нас. Скъпият ни небесен Баща ще ни посрещне любящо с отворени обятия. Исус, по-големият ни брат, също ще бъде там и ще ни поздрави. Няма да се чувстваме като гости. Няма да изпитваме несигурност. Ще си бъдем у дома. Исус казва, че небето е място, приготвено за нас.

Ще имаме нови тела и нови умове! Аз самата ще мога да изтичам към приятелите си и да ги прегърна за първи път от дълго време. Ще издигна новите си ръце пред небесните създания, подредени в йерархия, и ще извикам силно в ушите на всички: "Достойно е Агнето, което беше заклано, да приеме благословение и почит. Защото Той освободи душата ми от оковите на греха и смъртта, а сега освободи и тялото ми."

Несправедливостите и неправдите на земята ще бъдат премахнати. Бог ще преброи сълзите ни, които е пазил в съд, и нито една от тях няма да остане незабелязана. Този, Който държи причините за всичко, ще ни даде ключа, който ще осмисли и най-безсмислените ни страдания. Но това ще бъде само началото.

"Той ще обърше всяка сълза от очите им и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка; първото премина."

Нямате търпение?

"Оня, Който свидетелствува за това, казва: Наистина ида скоро.

Амин! Дойди,

(Откровение 21:4; 22:20-21).