- От завист... към общение

 9 - От завист... към общение

Когато застанах с босите си крака на ръба на дървения кей в онзи горещ юлски следобед през 1967 г., изобщо не ми дойде наум, че мътният Чизапикски залив, в който щях да се гмурна, крие плитко дъно. Ако бях проверила дълбочината, щях да зная това. Но водите изглеждаха съвсем безобидни и аз попаднах в техния капан, в който си счупих врата и който стана причина никога вече да не мога да използвам ръцете и краката си.

Всеки човек е попадал в капан. Най-често тези капани обаче не са пред нас, а вътре в нас. Говоря за изкушението да се сравняваме с другите, когато техният живот изглежда по-лесен от нашия. Няколко потапяния в този опасен начин на мислене са достатъчни, за да се оплетем в мрежа от самосъжаление, която ограбва радостта ни и обвинява Бога.

Самата аз се хванах в такава мрежа през ранните години на парализата си. Заробващата й сила действаше особено силно, когато с моята приятелка Шерил ходехме да си купуваме дрехи. Дрехите на Шерил винаги й стояха толкова добре! В сравнение с нея моите сякаш висяха като чували. Като я гледах как пробва някоя дреха, лицето ми пламваше от завист, но никога не й казвах това.

-- Какво мислиш, Джони? -- питаше тя за някой костюм, който си бяхме харесали, като се въртеше първо на едната, после на другата си страна пред огледалото, за да се види от всеки ъгъл.

-- Изглеждаш страхотно, Шерил -- отвръщах аз, като се опитвах да говоря радостно, за да скрия ревността си. Но вътре в себе си горях. Когато тя ме придърпваше пред огледалото, за да пробвам същия костюм, единствената ми мисъл беше: Господи, защо не мога да изглеждам като нея? Не мога да се сравня дори с пластмасовите манекени. На тях дрехите им стоят страхотно, защото поне могат да стоят прави!

По това време току що започвах да раста като християнка и гладът ми за духовна храна ме подтикваше да прекарвам голяма част от времето си с Библията. Но един ден една "хапка" от Словото ме задави. Беше "духовен спанак", който отначало не ми харесваше, но после, като израснах в Господа, се научих да го оценявам. Храната ми се сервираше от Евангелието от Йоан, 21 гл., където изглежда Петър има същия проблем като моя. На един от приятелите му сякаш се пада по-добър дял в живота, отколкото на самия него! Исус току-що му е казал, че след години ще умре от мъченическа смърт, докато за Йоан не споменава нищо.

Вероятно в сърцето на Петър се е надигнала ревност. Не беше ли Йоан този, който седя до Исус на Господната вечеря? Не е ли той особено близък с Господа? Нима Христос ще допусне Йоан да избегне мъченията и да умре от естествена смърт в дълбока старост след един щастлив живот в служба на Бога? Това е твърде много и Петър не може да се сдържи:

-- Ами Йоан? -- пита той. -- Какво ще бъде неговото бъдеще?

Начинът, по който Исус отговаря, ме шокира. Аз, разбира се, очаквах отговор от рода на: "Не се тревожи, Петре. Ще бъда винаги с тебе. Всичко ще бъде наред." Но това, което казва Исус, е точно в Негов стил:

-- Виж, ако Моята воля е Йоан да живее, докато дойда пак, какво те засяга това? Плановете, които имам за него не са твоя работа. Твоята работа е да оправиш собственото си сърце и собствения си живот. Така че спри да мърмориш и Ме следвай!

Отначало това звучи твърде грубо. Но като се замислих, започнах да разбирам, че Исус има право да бъде толкова строг. Първо, самосъжалението не помага на никого. То само увеличава окаяното положение на човека. Със сигурност то не помага и на Бога. Представяте ли си колко слаби биха били проповедите на Петър, ако всеки път, когато се налагаше да говори, трепереше пред слушателите дали тази проповед няма да ги разгневи дотолкова, че да го убият? Второ, като сравнява своето положение с това на Йоан и изисква Бог да им даде равни права, Петър всъщност се съмнява дали планът на Бога за него е добър. А това е грях, защото "без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога трябва да вярва... че той възнаграждава тия, които Го търсят" (Евреи 11:6). Да се съмняваш в добрите намерения на Бога е все едно да пееш: "Исус ме мрази, това аз знам, защото неверието ми ми казва така" (ироничен вариант на известната песен "Исус ме обича, това аз знам, защото Библията ми казва така", б.пр.).

Освен това, въпреки че Бог изглежда ужасно несправедлив, като ни дава по-тежък кръст, отколкото на другите, ние всъщност не знаем какво е в душата на другия човек. Аз може да страдам заради инвалидността си и да завиждам на здравия си съсед, без да знам, че той е с разбито сърце. Петър вероятно не си е представял, че в старостта си Йоан ще вехне с години в заточение на един остров, където ще получи виденията за книгата Откровение. Там Йоан ще отправя копнеещ поглед към очакващата го небесна слава, към специалните почести, приготвени за мъчениците (включително и за самия Петър) край Божия престол и ще копнее неговият живот също да се съкрати.¹⁰

Понеже не знаем колко страдат другите или за какви грехове се налага Бог да ги смирява, или какви качества трябва (или не трябва) да изградят в живота си, ние просто не можем да определяме какви и колко страдания да понася всеки човек!

Но макар ние да не знаем всичко това, Бог го знае -- "Съдията на цялата земя няма ли да върши правда?" (Битие 18:25). В живота на всеки от нас Бог върши нещо съвсем различно от живота на другия. Той дава на всеки особена благодат, с която да носи своя кръст.

Радвам се, че сега Шерил е все още част от кръга близки приятели, с които имам дълбоко и истинско общение -- но сега завистта липсва, благодарение на думите на Христос към Петър. Като си помислите, не би ли било ужасно, ако в тежки изпитания Бог позволяваше всичките ни приятели да имат абсолютно същите проблеми? Тогава кой ще ни повдига? Не е ли по-разумно вместо да завиждаме на приятелите си, които имат по-лек товар, да се възползваме от подкрепата им в общение?

Когато страдаме, не трябва никога да сме сами. Не казвам, че не трябва да оставаме сами нито за минута, или да не живеем сами в апартамента си. Искам да кажа, че не трябва да изграждаме около себе си стени, които да не позволяват на никого да влезе в живота ни, да види болката ни и да страда с нашите страдания. Бог не иска да носим сами товара на страданието си. "По-добре са двама, отколкото един... Защото, ако паднат, единият ще вдигне другаря си. Но горко на оня, който е сам, когато падне, и няма друг да го вдигне" (Еклесиаст 4:9-10).

Ако нямате семейство или сте вдовец, сигурно чувствате, че няма с кого да споделяте скърбите си. Но вие имате семейство -- другите християни, тялото Христово. Семейство от вярващи е предназначено да осигурява може би най-топлата и интимна приятелска атмосфера на света. Вярвам, а и съм чувала от свои омъжени приятелки, че дори жененият човек греши, когато се опитва да гледа на своя партньор като на единствен източник за общуване. Бог нарочно е направил църквата от млади и стари, мъже и жени, всякакви хора. Ако искаме да задоволим най-дълбоките си вътрешни нужди, трябва да общуваме с всички. Аз изобщо не бих могла да се справя без съчувствието и грижите на християните, с които се сприятелих в моята църква -- приятели от всички възрасти.

Най-тъжното нещо като че ли е да има християнски ръководители, които чувстват, че не могат да споделят своите изпитания с хората от църквата, които са под тяхна духовна грижа. По принцип никой не може да разкрие всичките си лични проблеми пред всеки човек. Трябва обаче да ги споделим поне с някого. Вероятно някои грижи са за пред цялата църква и често те са повече, отколкото обикновено се споделят. Представата, че християнските ръководители трябва да бъдат непоклатими като скала и никога да не допускат другите до своите болки и скърби, не е библейска. Павел свободно се хвали със своите болки и слабости и често иска да се молят за него. Християнски ръководител, който не споделя своите проблеми с хората, за които се грижи, чрез примера си учи и тях да правят същото.

Ами ако вашите взаимоотношения с приятелите ви и членовете на църквата не са толкова близки, колкото бихте желали да бъдат? Тогава от вас зависи да направите нещо. Общуването обикновено се създава, а не се появява наготово! Когато бях в гимназията, приятелката ми Дайана ми показа това на практика. Дайана е от онзи тип хора, които се нервират, ако разговорът не премине отвъд обикновените баналности. Не че беше човек, който не може да се отпусне и да се забавлява. Напротив! Но имаше подход, чрез който да накара хората откровено да споделят своите мисли и чувства. Мисля, че тайната й се състоеше в това, че тя наистина слушаше събеседниците си и им задаваше въпроси за самите тях. Изразът на лицето й показваше, че наистина се интересува -- очите й никога не блуждаеха встрани.

Но Дайана не само слушаше. Тя споделяше. Не е лесно да разкриеш дълбоките си мисли, чувства и грижи пред друг човек. Така правиш себе си уязвим. Но нали точно в това -- в уязвимостта -- се състои любовта? Дайана тактично и с любов навлизаше в света на хората, които срещаше и познаваше, и така ни учеше какво е истинско общение. Например тя казваше: "Защо не се помолим заедно преди да си тръгнеш?" Страдащите отчаяно се нуждаят от дълбоки и смислени разговори с други вярващи. Те не трябва да бъдат подлагани на постоянна диета от банални християнски диалози. Стигат им празните разговори с невярващите.

Когато страдате, можете да правите още нещо, с което да си създадете близко приятелство с други християни. Можете да се молите за това.

Неотдавна хорът на един християнски колеж пътуваше в няколко източни щата през пролетната ваканция. Една вечер изнесоха концерт в съседната църква. След концерта разпределиха певците в групи по двама-трима в различни семейства от църквата, за да ги подслонят през нощта. Две момичета отишли у г-н и г-жа Естес, родителите на Стив.

Докато четиримата седяли в гостната, говорели си и пиели освежителни напитки, г-н Естес и жена му започнали да насочват разговора към Христос по своя топъл и тактичен начин. Те запитали момичетата как са срещнали Господ и как действа Той в живота им. За изненада на домакините двете студентки се спогледали, усмихнали се и очите им светнали от радост.

-- Г-н и г-жа Естес -- възкликнала по-малката, -- не знаете колко се радвам, че зададохте тези въпроси!

Тя започнала да разказва за живота си. Станала християнка преди по-малко от година. Тогава мислите и грижите й съвсем естествено се обърнали към нейните родители. Тя искала те да имат същото лично познанство с Христос като нея, но те като че ли не се интересували от това. Няколко седмици тя без успех се опитвала да накара баща си да дойде с нея на църква, докато накрая една неделна сутрин той се съгласил.

Службата този ден сякаш докоснала сърцето му. Хората били приятелски настроени, проповедта -- подходяща, всичко било чудесно. След това в коридора баща й казал:

-- Трябва да призная, че днешната служба наистина ме трогна. Може би след време ще започна да виждам нещата от твоята гледна точка. Само не ме насилвай.

В себе си момичето грейнало от радост, отправило благодарствена молитва към Бога и си обещало вече никога да не насилва баща си.

Семейството тъкмо се качвало в колата, когато от другата страна на паркинга ги наближил един господин и изревал за поздрав на баща й. Той се оказал един от служителите в църквата, с когото баща й случайно се бил срещал няколко пъти в работата си.

-- Ей, к'во правиш? -- попитал той, като се усмихнал и протегнал ръка на баща й. -- Радвам се да те видя тук. Виждам, че си довел семейството -- той се навел и им кимнал през прозореца на колата си. После казал нещо на бащата, от което сърцето на момичето се свило:

-- Ей, що не ми се обадиш някой път да се съберем и да пийнем по нещо, а? Е, трябва да тръгвам. Айде -- помахал с ръка и заминал.

Когато баща й затворил вратата, изражението на лицето му било такова, че в колата станало горещо.

-- Знаеш ли -- казал той на дъщеря си, когато напускали паркинга, -- за момент помислих, че това място и тези хора са истински. Но те не са по-различни от мен.

С това изявление той затворил сърцето си за благовестието и повече не дошъл на църква и не обсъждал с дъщеря си духовни неща. Всъщност семейството й станало толкова враждебно към новата й вяра в Христос, че когато тя довела една своя приятелка във вилата за великденската ваканция, те любезно я помолили да напусне.

-- Ето защо съм тук на това турне, г-н и г-жа Естес, а не в къщи със семейството си този Великден -- заключила тя. -- Болеше ме много и толкова исках да говоря с някого за тези неща. Хората, в чиито домове отсядах тази седмица, бяха много мили, но не говорихме за нищо друго, освен за времето. Затова днес следобед приятелката ми и аз се помолихме вечерта да ни пратят в дом, където да мога наистина да разтоваря сърцето си и където да споделяме и да се молим заедно! Така че когато насочихте разговора в тази посока, ами... не можах да се сдържа от радост!

Виждате ли какво става, когато помолим Бог да ни даде общение и когато някой направи усилие да направи това общение възможно? Споделянето с други християни -- това е най-добрият отговор за страданието, който познавам!