Мишлето хората съзряло, отскочило веднага към стената, после се затичало към тях и до краката им се спряло. Пламтящите очички, две мъниста, опитвали се да надникнат в човешките очи. Жреците дори него видели. Тогава то към малкото парченце хляб дошло отново.
Мишлето
сивичко отчаяно пак запищяло, парчето хляб то бутало в ръката на безжизнения философ, певец, поет.
С големи почести погребали жреците моя татков подземния си храм. Но гроба му под каменната плоча в пода направили незабележим. И над могилата на моя прабаща склонил побелялата глава върховният им жреци казал Никой от нас за себе си не би могъл да каже, че като тебе е успял да разбере, как образи велики се творят. Ноти не си умрял. Погребали сме само тялото ти. В
продължение на
хиляди години, образите от тебе сътворени, над
Земята ще кръжат, а в тях сити. И нашите потомци сдушите си ще ги усещат. И може в бъдещите векове ще съумее някой пак да разбере,
каква е същността на сътворението — какви да бъдат земните човеци.
А ние трябва да създадем учение велико и в тайна да
го съхраним през вековете, докато не осъзнае някой (от насили от потомците) накъде би следвало великата си сила човекът да насочи.“