Светител серафим и московската патриаршия1

Независимо от различните оценки на ситуацията и съответстващия различен подход на задграничните архиереи, от една страна, и на светител Серафим, от друга, ако се вгледаме внимателно в мотивацията, целите и дори резултатите от действията им, ще видим, че те съвпадат по удивителен начин! И това е така, защото, при външното различие, те остават на едни и същи принципни позиции по същество. Първойерархът на РПЗЦ митрополит Анастасий и задграничните архиереи не признават над себе си московската църковна власт и предупреждават руската емиграция за опасността при репатриране в Съветския съюз, с което спасяват всички, които се вслушват в техния глас. Както вече бе споменато, съдбата на руските емигранти, които се поддават на съветската пропаганда и се завръщат в СССР, е трагична – по-голямата част попадат в съветските лагери, някои дори са незабавно разстреляни. Светител Серафим преминава в юрисдикцията на Московската патриаршия, остава в сферата на съветската власт при своето паство и го запазва от репресиите. Задграничният Синод запазва свободата на Църквата, като я огражда от общението с Московската патриаршия и така пресича единствената възможна линия за въздействие от страна на комунистическите власти – посредством свещеноначалие, което е в техните ръце. Светител Серафим запазва свободата на църковния живот на своето паство от посегателствата на същите тези власти, под особената Божия закрила, поставен в особеното положение на относителна независимост както от московската църковна власт, под чиято юрисдикция е, но в чийто диоцез не се намира, така и от Синода на Българската православна църква, в чийто диоцез се намира, но под чиято юрисдикция не е. Задграничните архиереи поемат принципно по пътя, очертан за Църквата от светите отци, те изпълняват общото правило, което е дадено на Църквата за такива случаи. Пътят на Софийския Чудотворец е едно от тези изключения от общото правило, достъпни за особените Божии избраници, които потвърждават правилото, тъй като са в дълбоко вътрешно единство с неговия дух. Образно казано, ако задграничните архиереи като добри пастири зоват своето стадо на безопасно място, далеч от разпалената пещ на богоборческия комунизъм, готова да погълне Христовите овци, то светител Серафим остава в тази пещ и като ангел-хранител покрива своето стадо, което не може да бъде изведено оттам.

Задграничната Църква изпълнява мисията си сред народите, свободни от гнета на комунистическата диктатура, като им дава възможността да се докоснат до спасителните истини на християнската вяра в нейния автентичен вид, пренася я през времето, за да стане тя достояние и на бъдещите поколения. Светител Серафим утвърждава своите духовни чеда и паство в същата тази апостолска вяра и им оставя духовното наследство на своето дело, което заквасва духовния живот на основаната от него Княжевска света обител. В нея живяха най-близките и верни чеда на светителя. От корена на тази обител израсна и Българската Православна Старостилна Църква, която през 1994 г. установи пълно църковно общение с Руската Православна Задгранична Църква и така сякаш отново се сляха пътищата, по които вървяха Задграничният Синод и светител Серафим.

Руската Православна Задгранична Църква е Църквата, която след Втората световна война дава най-голям брой архиереи с праведен живот. Светостта на Софийския Чудотворец е засвидетелствана от Бога с даруваната му преизобилна благодат. И в единия, и в другия случай виждаме плодовете на „все същия Дух”.

Задграничната Църква пази свято чистотата на вярата, осъжда икуменическата всеерес и отстъпленията от вярата, в които все повече затъва официалното православие. Светител Серафим със своите известни доклади на Московското съвещание от 1948 г. също отправя призив към православните да се оградят от всякакви форми на общение с икуменизма и от всякакви нововъведения в Църквата, включително и от реформирането на църковния календар.

Чудно ли е след всичко това, че след преминаването си в Московската патриаршия светителят не произнася и дума за някакво разграничаване от задграничната йерархия?

Впрочем, г-н Кострюков също изтъква факта, че след преминаването си в Московката патриаршия светител Серафим не хвърля камък – за разлика от някои други – по Руската Православна Задгранична Църква. Той обаче не е в състояние да оцени поведението на светителя като нещо повече от една „дълбока добропорядъчност”, тъй като не вижда дълбоката духовна основа на това поведение. И ако в този пункт оценката му страда само от недостатъчна задълбоченост, то по-нататък църковно-политическата му ангажираност го довежда до това да представи образа на светител Серафим в една, направо казано, недостойна светлина – само поради необходимостта да обоснове предпоставената си църковно-политическа теза.

А. Кострюков ни съобщава³⁸, че на 15 април 1945 г. светител Серафим отправя писмена молба до патриарх Алексий да бъде приет в юрисдикцията на Московската патриаршия. За съжаление това писмо, както и други ценни документи за този период от живота на светителя, съхраняващи се в архива на ОВСЦ (Отдел за външно-църковни връзки) на МП и Държавния архив на Руската Федерация (ГАРФ), са недостъпни за нас, поради което приведените от автора цитати не могат да бъдат разгледани в цялостния контекст на казаното от светителя. Но и така представени, откъснати от този контекст, тези цитати ясно свидетелстват срещу очевидната тенденциозност в тяхната интерпретация от страна на г-н Кострюков. Така авторът ни съобщава, че споменатото писмо на светител Серафим до патриарх Алексий завършва с думите: „Трябва да добавя …, че в 1937 г. от покойния патриарх, тогава още митрополит Сергий, аз не бях запретен да свещенослужа, както стана с почти всички задгранични руски архиереи”³⁹. Очевидно е, че в целия останал текст на писмото г-н Кострюков не е намерил нищо, което да може да приведе в потвърждение на тезата си и за това я изгражда изцяло върху тези думи. Той пише: „В тези думи личи както стремеж да се разграничи от Задграничния Синод, така и признание на митрополит Сергий за патриарх. Архиепископ Серафим намеква, че запретителният Указ на митрополит Сергий от 22 юни 1934 година може да се окаже препятствие за обединение с Църквата в Родината.”⁴⁰ Нека да разгледаме последователно тези три твърдения.

1. „… Стремеж да се разграничи от Задграничния Синод…” – ще ни се да вярваме, че авторът не осъзнава в пълнота какво означава подобно използване на светлия образ на Софийския Чудотворец за църковно-политически цели. Като се опитва да го представи за „свой” на Московската патриаршия, той му приписва недостойно конюнктурно поведение – до вчера светителят е заседавал в Задграничния Синод, днес „се стреми” да се разграничи от него, за да бъде приет в патриаршията. Да се разграничи в какво? Очевидното внушение е, че става дума за разграничаване от принципните позиции на задграничните архиереи, от тяхното неприемане на колаборационистката сергианска църковна политика. Но това би означавало светител Серафим да се отрече от собствените си принципи! Конформизъм и безпринципност – да се приписва такова поведение на Софийския светител, означава просто да се произнесе хула срещу неговата личност, дълбоко чужда на всякаква сянка от подобна мотивация.

2. „… Признание на митрополит Сергий като патриарх…” – отчитаме, че г-н Кострюков не е имал достъп до по-горе приведените записки на светител Серафим, от които става безспорно ясно какво е отношението му не само към политиката на митрополит Сергий преди войната и по време на нея, но и към неговият „избор” за патриарх на Руската Църква. Вече се спряхме на въпроса какво извънмерно голямо значение придава сергианският начин на мислене на формалната законност и колко далече от него е преценката по същество относно законността на действията на дадена църковна власт. Понятно е, от тази гледна точка, настояването на автора, че е открил „доказателство” за това, че светител Серафим е признал „избора” на митрополит Сергий за патриарх. Но все пак не можем да не се запитаме – за признаването на „законността” на какво той настоява? На един „избор”, организиран от Сталин и съветската администрация в срок от четири дни, осъществен на „събор” от деветнадесет архиереи, доставени в административен съветски порядък, за да гласуват единодушно за единствената кандидатура?... Титулуването на Сергий (Страгородски) като „патриарх” от страна на светител Серафим съвсем не означава, че за него е станала приемлива сергианската църковна позиция или пък е станал приемлив „изборът” му за патриарх. Днес православните християни, които се въздържат от църковно общение с т. нар. „официално православие”, също наричат „патриарси” и „митрополити” йерарсите от официалните църкви, но това съвсем не означава, че са единомислени с тях по въпросите на вярата. Впрочем, както се вижда от приведения по-горе цитат, названието „патриарх” за Алексий (Симански) използва и секретарят на Задграничния Синод, епископ Григорий (Грабе), при това в текста, в който обосновава защо Задграничната Църква не може да признае неговия избор. По съвсем същият начин в Определението си от 9 май 1946 г. задграничният Архиерейски събор нарича Алексий (Симански) „патриарх” в документа, в който обявява, че не може да признае над себе си неговата църковна власт и да влезе в църковно общение с възглавяваната от него йерархия. По същия начин и в израза на светител Серафим, в който той нарича Сергий (Страгородски) патриарх, не трябва да се търси нещо повече от едно коректно отношение.

3. „… Оценка за неговия запретителен Указ от 22 юни 1934 година, като възможно препятствие за обединението с Църквата в Родината”. Този Указ настина би могъл да бъде реално препятствие за приемането на светител Серафим в Московската патриаршия, доколкото той има стойност от гледна точка на ръководството на самата патриаршия. Но очевидно внушението, което авторът се опитва да направи е, че самият светител Серафим приема този Указ за законен и имащ действителна сила. Както беше казано по-горе, ясното си отношение на непризнаване на този Указ светител Серафим показва на дело като съслужи със „запретените” архиереи. Впрочем, това отношение е и документирано. На 10 септември 1934 г. Архиерейският събор на РПЗЦ изразява със специално постановление отношението си към запретителния указ на митрополит Сергий, като го отхвърля. Под съборното постановление стоят подписите на 18 архиереи, между които е и този на Богучарския архиепископ Серафим⁴¹. Изключено е този факт да не е известен на г-н Кострюков, така че съвсем не е коректен опитът му да търси в думите на светителя нещо повече от простото посочване, че по отношение на него не съществува формална пречка за приемането му – и от гледна точка на ръководството на Московската патриаршия.

Безспорно достойнство на книгата на Андрей Кострюков и действителен принос в изследванията върху живота на светител Серафим Софийски са сведенията, които авторът ни дава за отношенията между светителя и ръководството на Московската патриаршия и съветските власти в последните години на живота му, след преминаването към патриаршията. Те са почерпени от документи от архива на ОВСЦ и Държавния архив на Руската федерация, недостъпни в миналото, а и сега, за мнозина други изследователи. От приведените сведения разбираме, че отношенията с МП са останали докрай твърде дистантни, а за съветските власти светителят винаги е бил политически неблагонадежден и дори, според тях, враждебно настроен. Съгласно сведенията на г-н Кострюков, проучванията в архивите на ФСБ категорично показват, че светителят никога не е имал каквато и да било форма на сътрудничество със съветските специални служби. Впрочем, същото важи и за предходния период, по отношение на немските служби.

Към края на следващата 1949 г. в Съвета по делата на РПЦ вече има формирано доста негативно отношение към архиепископ Серафим. В Москва са недоволни от неговите монархически възгледи, от основаването на манастира въпреки несъгласието на Съвета, от действията му против обновленците в Българската Православна Църква. През януари 1950 г. в Съвета по делата на РПЦ се оформя предложение за уволняването на архиепископ Серафим като управляващ руските църковни общини в България и отзоваването му в СССР. Известно е, че след утвърждаването на подобни предложения те просто се възлагат на Синода на Московската патриаршия за изпълнение. От примерите на подобни отзовавания на други архиереи знаем, че те завършват със заточение в глухи манастири или дори лагер. Но светител Серафим вече е извървял отредения му от Бога земен път. Със свършека на малкото следвоенни години, през които вярващите в Русия се радват на макар и ограничена свобода, завършват и земните трудове на светителя. Когато за светител Серафим изгрява незалязващият ден в Небесното царство, в Съветския съюз отново пада мракът на църковните гонения. Светителят вече е завършил своето дело и оставя безценното си духовно наследство като достояние на вселенското Православие. Той е извървял пътя, опазил е вярата и приема венеца на правдата. Денят е 26 февруари (13 февруари, ст. ст.) 1950 г., Неделя Православна. Неделята на Тържеството на Православието, в полза на което светител Серафим се труди неуморно през целия си живот.

Твърде сложен е жизненият път на светител Серафим. Той тръгва от тихия пристан на монашеския живот и служение на Църквата в дореволюционна Русия и преминава през бурите на болшевишката революция, на една гражданска и две световни войни, през неволите на емигрантския живот, в условията на гражданска и църковна свобода в довоенна България и под властта на тоталитарния богоборчески режим след комунистическия преврат у нас. Нелека е задачата на тези, които се опитват да осмислят живота на светителя. Разбира се, вън от съмнение е, че всеки църковно-политически подход, който цели да използва светлия му образ за своите злободневни цели е обречен. Неговият живот, неговото свято дело не се поддават на експлоатиране от църковната политика, нито пък се побират в схемите на предпоставените идеологизирани тези. Но не за това е думата. Задачата е нелека дори за тези, които искрено желаят да разберат живота на светител Серафим, да вникнат в неговите мотиви, да разберат подбудите, които са го водили при едно или друго решение, при избора на една или друга посока в жизнения му път. Като че ли с живота на Своя избраник Господ ни преподава един доста висок урок. Но ние няма как да го заобиколим или да се отклоним от усвояването му. Защото няма как да имаме връзка с великите светци на Църквата от миналото, ако нямаме жива духовна връзка със светците на нашето време. Не може да стане наше достояние духовното наследство на великите носители на Светия Дух, ако не станат наше достояние заветите на нашите отци и майки. И ако задачата е сложна, трябва внимателно да подходим към намирането на вярната отправна точка. Преди всичко следва да имаме смиреното съзнание, че за нас дори само осмислянето на един толкова висок подвиг като този на светител Серафим е трудно, както ни е трудно дори само да следим с поглед полета на орела високо в небесата. Но ако честно съзнаваме това и честно признаваме пред светителя, че нещо не разбираме и го молим да ни изясни, да ни даде да разберем, то несъмнено можем да се надяваме, че той ще направи това за нас. Ще измоли от Бога да просвети ума ни, да внесе яснота в недоуменията ни, да подреди обърканите ни мисли и преценки. Разбира се, както за всеки дар, който получаваме в Църквата, трябва да се трудим и за този, като не забравяме, че както и всички останали, той се постига не толкова с интелектуално, колкото с духовно усилие. И в това отношение най-добър пример може да ни бъде самият светител Серафим, чийто тропар започва с думите „дѣвственною чистотою богословiе свышe стяжавъ – като си придобил с девствена чистота богословие свише …”. Този, всъщност, е може би най-великият от всичките дарове, с които Господ щедро е обсипал Софийския Чудотворец – пламенната ревност за чистотата на православната вяра и изключителната чувствителност и към най-малките отклонения от нейните истини.

През целия си жизнен път светител Серафим се ръководи от кристално чисти и изцяло духовни подбуди. Този пробен камък следва да прилагаме към всяка мисъл или преценка, чужда или наша собствена, когато изследваме живота на светителя. За истинността на този критерий несъмнено свидетелства сам Бог с преизобилната благодат, която е дал на Своя верен служител, когото и Църквата възпява с думите: „… въ любви истинствовавъ благодать обильною отъ Бога прiялъ еси – като си пребъдвал чрез истината в любов, приел си от Бога изобилна благодат…”. Като държим тази истина в умовете и сърцата си, ще можем и ние да имаме към светителя същото детско доверие, с което той се отнася към Спасителя и Божията Майка и да вкусваме от светлата радост на несъмнената надежда, когато се обръщаме към него с думите: „Светителю отче Серафиме, моли Бога за нас!”
Константин Тодоров