„тайната история на човешката цивилизация”
Еолити от платото Кент, Англия
Изтегляне 2.12 Mb.
|
Еолити от платото Кент, АнглияМалкият град Айтйм, графство Кент, се намира на около 27 мили (44 km) югоизточно от Лондон. През Викторианската епоха Бендж-амин Харисън държал зарзаватчийница в града, а в свободното си време обикалял по околните хълмове и долини и събирал кремъчни сечива. Макар сега те отдавна да са забравени, в продължение на десетилетия са били повод за нескончаеми спорове сред научната общност. В много от случаите Харисън се консултирал със сър Джон Престуич - известния английски геолог - който живеел наблизо. Освен това Харисън поддържал редовна кореспонденция с други учени, които се занимавали с палеоантропологични изследвания и грижливо описвал и нанасял на картата своите находки. В това отношение, той спазвал всички стандартни процедури. Първите находки на Харисън били полирани каменни артефакти от неолитен тип. Според съвременните представи неолитните култури се появяват най-рано преди около 10 000 години и обикновено се свързват със земеделие и керамика. Неолитите, които Харисън намерил, били пръснати по земната повърхност около Айтам. По-късно, той започнал да открива палеолити в чакълестите пластове на древни речни легла. Макар да били по-груби от неолитните сечива, те също можели без никакво съмнение да бъдат определени като творение на човешка ръка. К аква била възрастта на тези палеолитни оръдия? Според Престуич и Харисън някои от откритите около Айтам артефакти можели да се отнесат още към шгиоцена. Някои от геолозите от XX в. като например Франсис Едмъндс от Геологическия институт на Великобритания, също смятали, че речните пластове, в които били намерени много от сечивата, били с плиоценска възраст. Хуго Обер-майер — водещо име в палеоантропологията от началото на XX в. — твърдял, че кремъчните сечива, събрани от Харисън по платото Кент, трябва да бъдат отнесени към средния плиоцен. Датировка в средния или късния плиоцен би означавала, че тези артефакти са на възраст от 2 до 4 млн. години. Според съвременните антрополози, откритите в областта Сом във Франция палеолити могат да се припишат я&Ното erectus, което определя възрастта им на около 0,5 - 0,7 млн. години. Смята се, че най-древното всепризнато каменно сечиво, намерено на територията на Англия, е на около 0,4 млн. години. С ред палеолитните оръдия, които Бенджамин Харисън събрал от платото Кент, имало няколко, които сякаш трябвало да се отнесат към някаква още по-примитивна култура. Това били еолити - „камъни на зората" (фиг. 3.1). Палеолитите, открити от Харисън, макар и груби на вид, носели следите от продължителна обработка, която да им придаде необходимата форма - на сечиво или оръжие (фиг. 3.2). Еолитните оръдия обаче били всъщност естествено отцепени кремъци, по чиито ръбове единствено можело да се забележи ретуширане. Подобни оръдия все още се използват от примитивните племена в различни части на света, които вземат един кремъчен отломък, отцепват единия край и след това го използват като стъргалка или режещ ръб. Според критиците, еолитите на Харисън били само плод на неговото въображение - най-обикновени кремъчни късове. Но Лилънд У. Патерсън - съвременен авторитет в областта на каменните сечива — смята, че е възможно да се направи разлика и между най-грубата целенасочена обработка и естественото действие. „Би било трудно да си представим — казва Патерсън - как произволно прилагани сили биха могли да създадат еднороден и еднопосочен ретуш по голяма част от ръба на някой отломък." Голяма част от находките на Харисън били еднолицеви оръдия, при които на систематична обработка е била подложена само едната повърхност. Ако следваме критериите на Патерсън, би трябвало да ги определим като дело на човешка ръка. На 18 септември 1889 г., А. М. Бел — член на Геоложкото общество - написал на Харисън следното: „В еднородните, макар и груби следи има нещо повече, отколкото би могло да бъде причинено от случайно триене... След като достигнах до това заключение, аз ще го поддържам безусловно." На 2 ноември 1891 г. Алфред Ръсел Уолъс - един от най-известните учени на своето време - инцидентно посетил Бенджамин Харисън в неговата зарзаватчийница в Айтам. Харисън показал на Уолъс колекцията си от каменни сечива и го завел на някои от находищата. Уолъс признал достоверността на артефактите и помолил Харисън да напише пространен доклад. Сър Джон Престуич, който бил един от най-авторитетните специалисти по каменни сечива, също признал автентичността на находките на Харисън. В отговор на поредните нападки, че еолитите били „натурафакти", а не артефакти, през 1895 г. Престуич заявил следното: „Макар авторите на подобни твърдения да бяха приканени да покажат такива естествени примери и да минаха три години от отправянето на това предизвикателство, те все още не са открили дори един подобен... Доколкото течащата вода има някаква конструктивна сила, тя обикновено заглажда всички ръбове и превръща кремъка в повече или по-малко закръглено камъче." В друга своя статия, публикувана през 1892 г., Престуич прави следното важно наблюдение: „Ако извадим творенията на съвременните диваци - например каменните сечива на австралийските аборигени — от ръкохватките им, ще забележим, че те не демонстрират нито повече, нито по-фина обработка, отколкото тези ранни па-леолитни образци". Следователно не е необходимо да приписваме еолитите от платото Кент на някакъв примитивен вид маймонообразни хора. Като се има предвид, че на практика еолитите са идентични с каменните сечива, създавани от Homo sapiens sapiens, трябва да приемем, че е напълно възможно те (а и палеолитите) да са създадени от напълно съвременни хора, които да са обитавали Англия през средния и късния плиоцен. Както ще видим в Глава 7, през XIX в. учените на няколко пъти откривали кости от съвременни от анатомична гледна точка хора в пластове с плиоценска възраст. Интересно е да се отбележи, че днешните специалисти приемат за несъмнени човешки творения каменни сечива, абсолютно идентични с откритите от Харисън еолити. Като пример можем да дадем валчестобразното оръдие и пластините от долните нива на дефилето Олдувай, които са изключително груби (фиг. 3.3). Въпреки това учените не са поставили под съмнение статуса им на изкуствено създадени предмети. Някои критици застъпвали мнението, че дори и сечивата на Харисън да са направени от хора, те може би не трябвало да се отнесат към плиоцена. Възможно било, те да са попаднали в шшоценските пластове много по-късно. С цел да бъде разрешен спорът, засягащ възрастта на еолитите, Британската асоциация - престижно научно общество - финансирала разкопки в горните пластове на речните наслаги по платото, както и на други места в околностите на Айтам. Идеята била да се докаже, че еолитите се намират не само по повърхността, но иш situ, дълбоко в предледниковите плиоценски чакълени пластове. Харисън вече бил открил няколко еолита in situ (някои например били намерени в ями за поставяне на стълбове), но разкопките, финансирани от авторитетната Британска асоциация, щели да бъдат по-убедителни. Британската асоциация натоварила самия Харисън с ръководството на проучванията под надзора на комитет от учени. Харисън записал в дневника си, че открил много примери за еолити in situ, включително „тридесет убедителни". През 1895 г. Харисън получил покана да изложи еолитите си на срещата на Кралското общество. Някои от учените останали скептични, но други били силно впечатлени. Сред тях бил и Е. Т. Ню-тон, сътрудник на Кралското общество и член на Геологическия институт на Великобритания. На 24 декември 1895 г. той изпратил на Харисън писмо, в което казвал следното по отношение на каменните сечива: „Някои от тях, и това е най-малкото, което може да се каже, носят ясни следи от човешка обработка... Те са създадени преднамерено и следователно от единственото интелигентно същество, което ни е известно - Човека." Престуич починал през 1894 г., но Харисън продължил с разкопките на платото и с отговорите към скептиците; дори в отсъствието на видния си наставник. Той спечелил за каузата на еолитите от платото Кент Рей Е. Ланкастър, който по това време бил директор на Британския музей (Естествена история). Някой би могъл да се запита, защо обръщаме толкова голямо внимание на еолитите на Харисън. Една от причините е да покажем, че не всички доказателства от този вид са от маргинално и чудато естество. Силно аномални находки често са били предмет на сериозни, продължителни спорове, водени в елитните научни кръгове. В редица случаи техните защитници са заемали също толкова престижни постове, колкото и опонентите им. Надяваме се, че с представянето на детайлно описание на това взаимодействие на противоречащи си мнения ще дадем на читателя възможност сам да си отговори на следния въпрос - дали наистина доказателствата са били отхвърлени по чисто обективни причини, или са били потулени и забравени, просто защото не са отговаряли на изискванията на някои определени теории? Харисън починал през 1921 г. и тялото му било положено в гробището на енорийската църква „Св. Петър", в Айтам. На възпоменателната плоча, поставена на 10 юли 1926 г. на северната стена на църквата, пише следното: „IN MEMORIAM. - Бенджамин Харисън от Айтам, 1837-1921 г., местен зарзаватчия и археолог, чиито открития на еолитни кремъчни сечива от района на Айтам сложиха начало на плодотворни научни изследвания в областта на най-далечната човешка древност." Но тези „плодотворни научни изследвания в областта на най-далечната човешка древност", чието начало било положено от еолитите от платото Кент, били погребани заедно с Харисън. Ето какво се случило. През 90-те години на XIX в. Йожен Дюбоа открил и обнародвал известния, макар и все още съмнителен, „маймуночовек" от о. Ява (Глава 8). Мнозина учени приели, че Явайският човек, който не бил съпроводен от каменни сечива, е истински предшественик на човека. Обаче, тъй като той бил открит в пластове от средния плейстоцен, многобройните свидетелства за хоминиди, способни да създават оръдия на труда, но съществували през миоцена и ранния плиоцен, просто били лишени от каквото и да било внимание. Как било възможно подобни хоминиди да са се появили далеч преди техния предполагаем човекоподобен предшественик? Подобно нещо било невъзможно; поради това, по-удобно било да се пренебрегнат или забравят всички открития, които не са вписвани в границите на теоретичните очаквания. Изтегляне 2.12 Mb. Сподели с приятели:
|