Тайният живот на Шекспир

237
някакъв момент или полумомент? Нищо, сътворено някога, не може да престане да бъде.
Уил отива да види Гилбърт. Привързан, покорен, но отегчен. В
кухнята Гилбърт плюе в огъня и говори за цените. На горния етаж при майстора на Гилбърт е дошъл италиански търговец и дълго и красиво се жалва за пратка с ценни тъкани, изгубени в морето. Виждам ги в сънищата си, виждам ги как потъват все по-надолу и надолу. Уил се замисля за работата си, за своя Ричард, като малка тайна, кътана за любовница: мисли за съня на Кларънс. С очи, отворени към страшни
гледки:/осеяно бе дъното с безбройни/разбити кораби и мъртъвци,/
оглозгани от рибите.
— Да, казвам ти, Уил, още една слаба реколта и с нас е свършено.
… Някои от тях се бяха сврели в отворените черепи.
У дома, заспал, давейки се насън, Уил се събужда от кънтенето на часовника, който изплаква часа — или пък някой се вайка:
убийство, убийство? Или пък галантен кавалер на шега похлопва с шпагата си по подовете на стаите, построени като на патерици върху улицата? О, да си пъргава, припкаща личност, завладяваща целия свят,
един разюздан Ричард. Той внезапно си спомня Уилсън, неговия враг в трупата на Нейно Величество, който един ден измърмори: „Ах,
нежната Шекспирова игра“. Само ако знаехме един за друг. И
предостави тоя свят на мене, да се поплакна в него — казва Ричард.
И на път от театъра за вкъщи с шарки в мислите, откликващи на шарките в осветените прозорци, Уил се остави да мисли за всички в града, в света, как се разболяват и умират. Всички са мъртви. Сега можеш да влезеш при всеки от тях, да ровиш, да узнаеш живота на всички хора. И колко от тях всъщност ще успееш да съжалиш?
— Той върши тези неща — казва Уил, поглеждайки над костюма на Бърбидж — защото може. Има ум да си представя и се втурва след него. Такова е човечеството. Какво сме мислили винаги ние,
простосмъртните, за онова, което сме се въздържали да пробваме?
Например приспособленията за изтезание. Никога не е имало такъв инструмент, пред който човешкият ум да се е препънал и да е казал:
„Мислил съм за това, но не смея да го изработя или да го приложа“.
Изпадни в убийствено настроение, мой Рик. „Е, ще скрия тялото да полежи в някоя дупка.“

238
— Обичайно, ето, твоите убийци са красноречиви в репликите си. — Бърбидж прелиства изнервено намачканите страници на своята роля за последен път и върти в ръце перуката. — Знаеш, че няма да аплодират твоя парад от призраци, Уил.
— Кой?
— Онези, големите критици. Онези, които ще подценят познанията ти, ще се жалват от разточителни, прекалено натруфени реплики, ще окайват баланса, сър, благоприличието, помислете за старците.
— Тогава ще приема аплодисментите на другите. А ти?
Бърбидж избухва в смях и го плесва.
— Твоят Ричард е самият дявол, обичам го.
„Той, настоятелно се пита Уил, дали е жив?“ Това е всичко. В
първото представление на „Ричард Трети“, неговата изпълнена с гордост, със срам, с отчаяние творба, Уил играе крал Едуард — една от типичните за него роли — благороден, донякъде лишен от енергия,
скоро напускащ сцената пред виталността на безобразния Гърбушко.
Жив, само това има значение, жив като тези хора в публиката, които трошат орехи и надзъртат над раменете, грозни, хубави, безбройни. Не дишат като в представление от Марлоу: изглеждат така, сякаш са си вкъщи, забравяйки къде се намират, поседнали в края на леглото, току- що събудили се, самите себе си.
Ричард — неговият крал, неговата пиеса, неговият човек — е огромен успех. Хората се смеят, хлипат, крещят: сърцата им туптят с историята чак до стремителния й завършек. Правят това, което тя направи с Уил, когато премина през него, и която сега е само странно мъртво ехо от едно усещане.
— Ха, завладяхме ги, боже, превзехме ги с щурм, ти какво мислиш? — виква Бърбидж след това със свличаща се гърбица,
пляскайки с огромните си ръце.
Уил трепери и мисли… ами, мисли за следващата пиеса.
Потупва Бърбидж по гърба — и въпреки че той безспорно е масивен и месест, сега изглежда едва забележимо по-нереален: малко по-смален от себе си. Първият признак, че магията изтънява света. Че това има цена.

239
Всичко започва с чумата.
Къде започва, никой не знае, макар че има много предположения. Тя е заразно изпарение, което пада от по-горния въздух и произлиза от злите звезди. Сготвили са я отвратителните бедни, които живеят кирливо и безобразно, и с прасетата. Идва като справедливо наказание за алчността, греха, разкоша. Затова че са протестанти. Затова че са недостатъчно протестанти.
Понякога я няма с години. После внезапно се надига и почва да посича животи, както момче замахва и кастри главите на глухарчетата. В Лондон е най-лошо, но и навсякъде другаде. Един град, както тихо си съществува, така погребва една десета от населението си.
Ан може ясно да си спомни избухването на заразата в
Стратфорд, когато беше малко момиче. Баща й остана далеч от града,
въпреки че трябваше да изпраща стока на пазара. По-добре да изгубят пари, отколкото да донесе това тук. Настояваше Ан да се моли за бедните души в Стратфорд. Тя го правеше, но също се боеше; молеше се също бедните души от Стратфорд да са по-далеч от нея. Помни как
Бартоломю ужасяващо изимитира една жертва на чумата, облещен и с течащи лиги. Той каза, че болестта ги подлудявала, освен че месото им се разлагало, и било много вероятно да те сграбчат и да те целунат по устата, за да поемеш заразата. Едва много по-късно Ан осъзнава, че годината на стратфордската чума е годината, в която се е родил Уил.
Оцеляването му в такъв случай е въпреки всичко, което би трябвало да значи нещо.
Уил е у дома — слънце и чума, по-рано тази година — но тя вече е престанала да брои летата. Той успя да си дойде и за Велики пости, но това не е същото. Броенето предполага броене в обратен ред,
да отбелязваш на някоя дъсчица някакъв предел. Но Уил, актьорът от
Лондон, полусъпругът, това е реалността.
Имаше безброй хубави моменти. Пристигането винаги е един от тях с децата, изсипващи се от къщата при първия тон на гласа му.
Подаръци за тях. Винаги подаръци. А после по-обикновени моменти като първото хранене заедно. И още по-обикновени, разходката из града с него, хванати под ръка в притихналата вечер, звукът от стъпките им по моста, крясъкът и мокрещият плисък на водните

240
птици. Разговорите. Вижда го как отмива пътя от себе си с помпата и ведрото. Още може да преброи ребрата му.
Просто… Ан знае, че връщането у дома е част от работния му живот. (Като писането, с което се занимава, когато е тук, измислянето на пиеси, това ново усъвършенстване на кариерата му, което я обърква повече от всичко с мълчанието, с тази отдалеченост от нея, защото
Уил не говори за него, освен да каже: „Да, занимавам се с това“. Но пък, мили боже, как само напълва сандъчето за пари.)
Многозначително е, че този път Уил се прибра по-рано, защото в
Лондон има чума; затварят театрите заради нея, а още не е време за турне. Но е тук, защото просто е искал да си дойде у дома. Ан се усмихва; но зад усмивката се надига чувство като градушка, толкова са яростни и твърди топчетата, че може да ти разбият главата. За късмет, градушките никога не продължават повече от една-две минути и се стопяват, сякаш никога не ги е имало.
Всичко започва с чумата, която започва с главоболие, ледени тръпки и треска и, о, боже, светлината, угасете тази светлина. Преди подуването под мишниците и по слабините, загнояването, кървенето отвътре. Започва с предупредителни червени кръстове по вратите на къщите, с носенето на червени пръчки по улиците: да се каже, че е тук. Може би ще отслабне и ще се пръсне, ще убие хора, колкото половин енория, и ще отшуми. Но не. Тази е силна, мощна епидемия,
болест, стремителна като качен на колесница Тамерлан. През юни е заповядано театрите да затворят, защото разпространяват инфекцията,
макар че градските съветници с удоволствие биха ги затворили за постоянно.
Какъв е изборът за актьорите и театралите, някои по-оголели от други.
— Ще ги държат затворени до Архангеловден — казва Ричард
Бърбидж на Уил. Прекарват следобеда на поляна за игра на кегли в
Линкълнс Ин Фийлдс. Вероятно и тези места скоро ще бъдат затворени. — Рано е да тръгваме на турне, а пък и трябва да се надяваме, че страната няма да се разболее от театрални трупи, понеже най-вероятно всички ще бъдем там.
— Какво ще правиш?
— Да му се не види. Това е гаден удар, погледни оная неравност.
Ами, ще видя какво ще каже баща ми. Ще намерим какво да правим

241
— „Театърът“ има нужда от ремонт и почистване. Ами ти? А, ти си имаш семейство в провинцията, знам. Виж, няма да имам против, ако отидеш на турне с Алейн. Ако можеш да издържиш на сцената с онзи надут самохвалко, тогава желая ти късмет, човече, това е.
— Ще се прибера вкъщи. Никога не ми е било приятно нито с
Хенслоу, нито с неговия престолонаследник, а освен това…
Уил оставя мисълта да избяга с топката, да се изтърколи и да спре, където си иска. — Знаеш ли, има място в театрите и за теб, и за
Алейн.
— Предпочитам да не го мисля. Малко надпревара, дъхът на съперника леко във врата правят човека по-добър актьор. Ей, какво има? Да не се страхуваш, че ще те забравят? — Бърбидж го тупва по рамото и Уил залита. — Че вече няма да те обичат?
— Кой?
— Е, зрителите, кой друг? Лош късмет, така е, да затворят театрите точно когато името ти на афишите гъделичка публиката. Но по необходимост другите поети също ще замлъкнат, както наемните писачи, така и важните особи. Тълпата ще се върне заради теб, щом знамето отново се издигне.
— А, публиката — Уил се усмихва или усеща как устните му го правят. — Не ме е страх от нея. Тя не ме познава.
— Напиши ми друг „Ричард“ — казва Бърбидж с внезапна настойчивост, стисвайки ръката на Уил над лакътя. — Божичко,
човече, това, което направихме от твоя Гърбушко, си струваше.
Настрана ласкателството, Уил, в това е златната ти жила, угаждаш на всички, мъже и жени, височайшите и простолюдието. Стига вече с твоя „Тит“, моля те — не че няма да върви: това е най-хубавата творба на проклетия Сенека, която някога е била измъквана от смърдящия вертеп, но там само ораторствам.
— Още един „Ричард“? Смъкнахме Розите до Тюдорите.
— Не, зарежи историята вече, ако щеш. Пробвай усета си за красота. Нежно и истински, за да ги накараш да ридаят. Но трябва да е актьорска пиеса, а също и пиеса за тълпите, имай предвид. Дръж под око къде се цели Марлоу. Още ли лъска героичното? Преработил е последната си пиеса по твой пример, кълна се.
— Сега вече наистина ласкаеш — мрачно казва Уил.

242
Къде е Марлоу? Том Наш не е сигурен. По-рано тази година беше в чужбина. Във Фландрия, казват: арестуван и пратен обратно,
казват — или пък това е, което искат да мислиш? Определено е бил в
Лондон напоследък, защото е бил възпрян от шордички пристави да не нарушава обществения ред. Както винаги, Уил иска да излапа новините за Марлоу и да ги изплюе. Когато Наш заяви, че Марлоу е идвал да гледа „Ричард Трети“, Уил отказа да му повярва.
— Ти си прекалено мил и внимателен, Уилям, а може би твърде спокоен и доволен в успеха си, за да отбележиш, че си ме опровергал.
Защото той и Наш работиха заедно по първия ръкопис на
„Хенри Шести“, но след едно действие Наш се измъкна. Не можел да вирее, каза, затворен в тоя исторически обор. Свободно пространство е, каза Уил: той само това искаше. Що се отнася до Марлоу сега, може би е отишъл в провинцията, както правят много други хора заради чумата.
Ето как започва: огромните къщи на благородниците с високите порти пред градините покрай реката са затворени, а сърните надигат глави в Сейнт Джеймсис парк, необезпокоявани. Лекарите крачат насам-натам в дълги престилки и конически маски, напълнени със седефче и бергамот; приличат на огромни призрачни птици: малко на брой обаче. Предписват сироп, приготвен от месо на пепелянка, оцет и пелин, но хората продължават да умират; нищо чудно, вместо това,
да мият собствената си урина, да се обърнат към молитвата. Или към обвиняване на чужденците. Да, това скоро ще започне.
Уил също се приготвя да си иде у дома. Има пари и следователно въздух за дишане. Защото люпилото му от пиеси свърши работа.
Съперничество, подражание, тържествуване. Знаеше какво прави и не знаеше какво прави. Защо не? Играчът не е подсмърчащ учен. Той престана да се притеснява дали звучи като другите, когато осъзна, че няма такова нещо оригиналност, освен оригиналността, която идва от синтеза. Всичко се включваше.
Но е по-разтревожен от прекъсването, отколкото издава пред
Бърбидж и Наш, защото току-що е намерил себе си, намерил е път, а сега портите се затварят, за колко дълго…? И се страхува, че няма да може да се върне към човека, който беше, преди творбите му да станат желани: намачканите листове; кимването, да, ще послужи; тежката кесия в ръката му, а после тъкмо твоите думи се врязваха и понасяха

243
из хладния следобеден въздух пред трополящата каменна гора от лица.
Мрази да чува собствените си думи. Иска да побегне, да изкрещи и да се скрие. Лекотата в писането му е измамна, всъщност бяга по стиховете като човек, минаващ през яма с въглени. Само бързината възпрепятства мъчението. И все пак при думите той си е у дома, себе си и свободен, както никъде другаде, и понякога, надигайки се от писалището, за момент не може да се пренастрои, че светът има физически измерения и не е измислен от него, и Уил се олюлява,
сякаш краката му се превръщат в словосъчетания, а ходилата — в метафори. Но мрази или не, той е уловен. Би поставял пиеси на дъното на морето или на луната, ако имаше начин, отколкото да не го прави, да не бъде вече този Уил. По този въпрос е твърд като стомана.
Но и изпълнен с любов. Пламенен и ожесточено неудържим към това,
което прави в Лондон.
И така, вкъщи. Вече е свикнал да пътува — дългите часове на кон, невъзможното нетърпение по калните или прашни пътища,
другарите по път, срещащи се случайно с теб, и как преценяваше онези, които ще са поносими или ще представляват опасност. На някакъв етап от пътя той изоставя Уил, който съществува в Лондон, и става онзи, който принадлежи на Стратфорд. Харесай си стълб край пътя, камък — отбелязва мястото. Не бива да мисли по този начин.
Предполага раздяла, а Уил не би го повярвал. Така или иначе, в това има полезен урок по смирение. По този път той е само поредният прицел за ханджиите, вероятно за обирджиите, особено сега, след като дрехите му мъничко издават неговото увеличаващо се богатство.
Там, откъдето идва — тоест от Лондон — се превръща в известно име: обществена фигура в неголяма степен. В човек, привличащ неприязън, завист, дори омраза.
Как се отдръпна Уил. Никога няма да свикна с това, мислеше си той. Първия път, когато чу за нападка срещу него от колега поет, сякаш отскочи назад високо във въздуха като котка, стресната от изненада,
съскаща, наежена.
— О, не си само ти — заяви Наш, който му каза. — Той и срещу
Марлоу се е нахвърлял. Добавям и себе си, твоят смирен слуга, който винаги се е смятал за приятел на Робърт Грийн
[7]
, понеже бяхме заедно в Кеймбридж. Но от друга страна, какво да очакваш? Ние се

244
показваме пред публиката, приятелю, ти — на сцената, аз — в печата.
— Сега Наш е плодовит писач на памфлети и сатири; всичко чудато,
язвително, провокативно вероятно е негово. — Всички сме се наредили да ни целят.
— И аз не съм доволен от това, но да, син Адамов съм, най- солените ми сълзи са за собствените ми злочестини и точно това,
което казва за мен, ме възмущава. Срещали ли сме се, че може да ме клевети така, сякаш ме познава? Чел съм някои от любовните му приказки, но човека не си спомням.
— Може и да сме попадали в една компания. Би трябвало да си спомняш как изглежда. С остра червеникава брада и крайно необикновена остра червеникава коса, можеш да обърнеш главата му,
както си искаш. Но няма вероятност да си бил в компанията му напоследък. О, отначало Грийн правеше големи демонстрации, да ти кажа, като размножен Марлоу — хазарт, проститутки, пиене. Смяташе курвите и мошениците за пикантно познание, а накрая излезе, че са определили вкуса му като човек, който всеки ден се храни с горчица и репички. И от университета насам пише постоянно, по всякакъв начин и във всякакво състояние — пише, за да се изхранва. Така че рядко говори — дали да не кажа? — обмислено.
Актьорите били долен, нагъл вид, такова изказване беше чул от
Робърт Грийн, и било срамота, когато един джентълмен трябва да се принизи, за да пише за техните способности, но поне го правел по джентълменски. А сега се появил тоя презрян играч Шекспир и им измъкнал писането на пиеси от ръцете, копирал техния стил,
имитирал методите им, трупал аплодисменти за своето вехтошарско величие. От няколко места съобщиха на Уил за това. Лошите неща,
казани за теб, никога не отпадат от употреба: те са изпуснати писма,
които хората с нетърпение вдигат и предават на подходящото място.
Това го ужили; още жили в паметта му, докато язди по оксфордския път и слуша с половин ухо бъбривия старец до него,
който анекдотично преживява отново своята младост, тази безпътна афера, каквато е винаги младостта на старците.
По същество Грийн беше казал: не би трябвало да си тук и да правиш това. Ти си нещо сбъркано на грешното място и вършиш нередности. Слепоочията на Уил туптяха, докато мислеше, барабаняха като някакво потвърждение.

245
Наш прощаваше и се приспособяваше. Марлоу, ако узнаеше, със сигурност или би се разсмял, или би посегнал към шпагата си. А пък
Уил, той отиде да види Робърт Грийн.
Защо? По скалпа му полазват тръпки на срам и смущение, щом помисли за това, но беше сигурен, докато вървеше по онази уличка в
Даугейт сред зловонието от кейовете и си казваше: ще го накарам да ме хареса, да ме обикне. Най-голямото от всички поражения.
Все мислеше за Жаклин Вотролие — каквато беше някога — как заяви простичката си покана сред невинните цъфтящи растения.
Изкушението: положително нямаше нужда да води до разголваща,
изкормваща низост. Грийн зарязал жена си, след като пропилял всичките й пари, каза Наш, и заживял с любовница, Ем Бол, сестра на прословутия крадец „Съсичащия“ Бол, който според слуховете играел телохранител на Грийн срещу колегите писатели, засегнати от него.
От връзката се е родил син, момченце на име Фортунатус — наричай го Унфортунатус
[8]
, каза Наш. Том обича думите повече от всичко друго.
Всичко беше толкова нереално. Съсичащия Бол. Голата стая над обущарницата, където Грийн го прие, смърдящ на вино и прогнил стомах, облечен в останките от хубави дрехи — без чорапи, с крака,
изложени на показ, голи, мършави между бричовете и обувките. И
този безразборен хребет от червена коса и брада. Скръбта не подхожда много на рижавия човек, нито пък лишенията. Бледите очи на Грийн изглеждаха така, сякаш плътта е била изстъргана от тях, за да се покажат дупките в него, животът му, душата му. В стаята нямаше нищо, освен две табуретки, бутилка и листове хартия. Том пишеше,
пишеше напряко по гърбовете на сметки и инвентарни списъци. Не изглеждаше изненадан, че вижда Уил.
— Не мога да ти предложа нищо. Нито пък бих го направил естествено. — Поглед върху дрехите на Уил. — Моите нужди са по- належащи, налегнала ме е нужда наистина. — Дъхът на Уил секна. —
Моите извинения за вредните зловонни изпарения: умирам, знаеш.
Уил безпомощно се огледа наоколо.
— Дали гладувам, не. Храня се. Моята хазяйка има слабост към мен и ми носи супи, задушено. Но нищо не се задържа и не натрупвам тлъстини, оттам и основателното ми убеждение, че скоро ще удари часът на смъртта. Но не давай това да те възпре, налагай, ти си

246
Шекспир в края на краищата и съвсем оправдано ми имаш зъб. Гледал съм те как играеш. Един път се засякохме при Хенслоу, но ти изобщо не ме забеляза, занимаваха те нечии ласкателства. Сладкият господин
Шекспир. Нали виждаш, трупам купчината, за да можеш да ме удариш и да се приключи, защото имам много работа да върша. Пиеса измежду другите неща, да, опитвам се и там, макар че с какъв шанс пред теб, се чудя. Ваша светлост, Угаждащия на тълпите. Не може да е честно, появяваш се, снабдяваш се с малко просташки смешки и колосани бели стихчета, щипка от пикантериите на Марлоу и сервираш. Изведнъж Грийн се свлече на колене и почна да повръща в камината. Веществото, което излезе, имаше невъобразим цвят. —
Извинявам се. Жлъчта ми ме наказа с жлъч.
— Не съм дошъл тук да удрям.
Грийн изтри уста с ръкава си.
— За какво тогава? Да се перчиш?
— Боже мой, това не е състезание. За да те питам защо ме хулиш. Аз не съм те обиждал. Не съм…
— О, състезание е, както много добре знаеш — Грийн почна да се кикоти с клокочещи храчки, като се бореше да се изправи. — Защо?
Има ли значение? Зверски ти завиждам. Виж ме мен, виж себе си.
Пиша вече от десет години, колко ярда хартия са ми отпечатали,
повечето посредствени, някои посредствено добри. Изстъргвам ги от воденичните камъни на мозъка си за печатаря, набързо продавам и забравям, а после пак. Опитах високия стил и ръката на благороден покровител да ме повдигне, една стъпка, две, където не е толкова лесно да паднеш обратно в тинята, направих всичко, за да бъда чут.
Искаме да бъдем чути, нали? А ти — теб те чуват. И не ти е струвало
нищо. Сладкият господин Шекспир, отива си вкъщи при любящото семейство, щом дойдат Пости или лятото, в сладостно ухаещата провинция, където валят сладки дъждове. — Грийн се разсмя. — Е,
това е достатъчно да ме накара пак да повърна.
— Имал си съпруга, казват. Бил си женен за заможна наследница.
— А, да, и я изоставих, пратих я в Линкълншър, докато обикалях курвите. И какво?
Уил вдигна рамене.

247
— Това прави ли човека поет? Да захвърлиш всичко в прахта, за да се вкопчиш в едно тъмно нещо? В една същност? Ти така ли го виждаш?
— Аз, Шекспир, ще умра — каза Грийн с внезапно стихнало изтощение. — Просто се чудя — ти кога ще живееш?
(„Но днешната младеж, оплаква се старецът, който язди до него,
е един нестихващ срам, не се занимава с нищо друго, освен да се бие,
да прави деца на проститутките и да оскърбява старците.“)
— Мека е. — Грийн тръгна след Уил по пътя му към изхода. —
Ръката ти. Ще ми повярваш ли, Шекспир, че ти желая доброто?
Защото е така. — Пресъхналите му очи се взряха в Уил. — Обаче има едно нещо. Слушай. Късметът е дълг. За късмета трябва да се заплати.
Когато Уил си тръгна, уличката беше огряна от ослепително слънце, а яркият ужас, той го знае, е най-най-лош, като мъртвата котка, която видя в канавката, и още една котка, съвсем жива,
изяждаща със задоволство вътрешностите й. Превъзходният, окъпан в слънце блясък върху всичко: лъскавата козина, бисерните вътрешности.

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: