Тайният живот на Шекспир

235
— Така е, разбира се — казва Уил. — Искаме да играем в двореца, нали? И винаги да сме първи там? Затова слагам по нещичко,
което да се харесва. Признавам, това е мекушав принцип. Но помислете — Браканбъри всъщност може да е като Ричард: да играе през цялото време. — Той си спомня Джак Тауни, пиян от бира, себе си като млад и как болезнено копнееше за думите му. — Като всички нас.
Уил пренаписва ласкателната сцена отново и отново — направо бедствие, и те отлагат репетицията, допълвайки по-късните действия.
Но това трябва да се свърши.
Трудно се издържа, всички са на едно мнение: за лейди Ана да бъде ухажвана от човек, който е убил любимите си хора, да се придвижи от омразата до любовта. Момчето актьор се мъчи.
— Минутите на сцената — казва Уил — публиката знае, не са като истинските минути. Караме я да забрави как се движи времето. В
действителност ухажването ще е продължително, ще е обвързано и с други неща, затова трябва да изпреварваме. И в това има някаква истина. Бил ли си влюбен? Момчето поклаща глава неловко; но той е шестнайсетгодишен, трябва да се е влюбвал. — Когато човек се влюбва, това се случва в един-единствен момент. И това е вярно и за най-поетичната любов, която някога е поразявала човек изневиделица.
Защото няма такова нещо един момент. Наречи го секунда или мигновение, ако желаеш. Сега го срежи на две, защото в мирозданието няма нещо толкова малко, че да не може да бъде разделено. Така, сега моментът е разполовен, е, кой е бил моментът на влюбването? И двата
— част от първия и част от втория? Не може. Моментът съществува само когато погледнем назад към него. Всичко в сърцето и ума е поток и процес, затова трудно се разбира кой момент показваме от процеса,
в който лейди Ана се променя, стига да е убедителен.
— Ама точно това е — казва Хемингс, любезен, тактичен, прав.
— Не е убедителен.
— Всеки би предположил, Уил — обажда се Бърбидж невинаги тактичен — че ти никога не си обичал… или пък че си забравил.
— Дайте ми половин час.
Той отива и яростно работи в съседната до тях кръчма. Връща се с листове, още влажни от мастилото.

236
По-добре, по-добре. Бърбидж кара думите да туптят. Той поглежда насмешливо Уил.
— Хубавичък въпрос повдига това — ако човек може да говори толкова красиво, когато се преструва, как можем да познаем, когато някой истински е влюбен?
Наистина добър въпрос за това, какво означава истинското,
реалното. Действията, които Уил извършва, докато мисли, работи и пише — яде, ходи до тоалетна, дава дрехите си на перачката да ги занесе до брега на Темза.
— Какво гледате, сър?
— Извинете, ръцете ви сигурно ви болят.
— Не, сега не. Сапунът така действа, гледайте. — Тя се киска,
опъвайки зачервените си разкривени пръсти. — Пере дрехите хубаво,
но обезобразява мен.
Наш наднича над рамото му в „Русалката“.
— Защо пишеш толкова бързо?
— За да престане да ми се повръща.
— От това, което пишеш, ти се повръща?
— От факта, че пиша.
Ръкописът му е нечетлив, перото никога не се движи плавно в ръката му.
— А когато се играе?
— О, тогава вече няма да е моя. Слава богу.
Ухажването на лейди Ана.
— Ти с тези си очи изтръгна влага от моите.
Младият актьор откликва на думите добре, разтапя се, разкъсва се.
— Какво ли мислиш всъщност? Сега тя наистина чувства, нали?
— Да — казва Уил. Тоест тя играе това, което чувства.
Създай реалното. Гората, в която той и Ан влязоха заедно, беше реална: но и те я създадоха. Къде е тази гора сега? Съществуваща в
Не, чарът ти бе моят подбудител!

Изтегляне 3.52 Mb.

Сподели с приятели: