Terror in the Fourth Dimension Allen Sharp 1987

Дори тогата и златният трон не можеха да скрият факта, че Нерон беше нисък мъж, започнал да оплешивява. Когато си отбори устата, видях, че повечето от предните му зъби липсваха. Той не ми обърна внимание и разговаряше с жената, която седеше от дясната му страна. Дочух името „Попея” - съпругата на Нерон.

От задната част на залата се разнесе шепот. Влязоха четирима войника, повлекли двама мъже, които хвърлиха в краката на императора. Двамата нещастници не помръдват. Те бяха мръсни, облечени в дрипи и сякаш едва дишат. Войниците отстъпиха назад.

Нерон спря да говори и се изправи. Чак сега видях, че държи моя пистолет. Залата утихна. Хванал пистолета ми с две ръце, той стреля в мъжете на стълбите. Пристъпи напред и ритна телата, за да се увери, че са мъртви. От такова разстояние едва ли би могъл да не уцели. На устата му цъфна беззъба усмивка и той изчака всички в залата почтително да се засмеят. Сетне се обърна към мене.

- Доведете варварина!

Блъснаха ме към стъпалата.

- Харесва ни оръжието ти, варварино. Да убиваш с него не е така приятно, както с меч, но ние виждаме, че върши добра работа. Ще научиш моите майстори как да изработват това оръжие.

Забелязах, че Нерон не си служи с форми като „моля” и „ако обичаш”. Този човек явно беше луд. Също толкова явно бе обаче, че е насочил пистолета към мен!

Бързо се озърнах наоколо. Всички, включително и войниците, се бяха отдръпнали назад. Никой не искаше да го застрелят по погрешка. Пътят към верандата беше свободен. Ще успея ли да я стигна? И ако успея, дали ще мога да сляза оттам (22)?

Лесно можех да се съглася с това, което искаше Нерон, макар че едва ли щеше да ми позволи свободно да се разхождам из Рим. Щях да си остана затворник, но може би щеше да ми се отдаде възможност да избягам (16).

Знаех нещо за пистолета, което Нерон не знаеше. Дали ще мога да го използвам (20)?
19

Знаех, че пистолетът е празен. Пълнителят му съдържаше осем патрона, а Нерон току-що бе изстрелял последните два. Въпреки това все още не бях в безопасност. Както бе казал Нерон, мечът убива също тъй лесно както куршумите, а наоколо имаше доста мечове.

Римляните вярваха в богове и магии. Бях принуден и аз да им направя една магия. Исках да накарам Нерон да се опита да ме застреля. Исках да натисне спусъка!

Припомних си думите на стотника: „Нерон мрази шутовете. Ако някой ще се шегува, предпочита да е той самият”.

Погледнах императора право в очите и прихнах да се смея. Видях как цветът на лицето му се промени, стана розов, после червен и накрая почти морав. Пръстът му бе вече на спусъка. Последва безобидно щракване.

- Нищо не можеш да ми сториш - казах спокойно. - Закрилят ме могъщи богове.

Нерон продължи да натиска спусъка. Накрая хвърля оръжието на земята.

- Аз съм бог! - изкрещя той. – Никой няма право да се противопоставя на Нерон! Никой не може да се присмива на бога-император!

Той погледна към войниците.

- Смърт! Убийте варварина, който оскърби вашия император!

Войниците не помръднаха. Те бяха видели какво се случи в цирк „Максимус”. А преди малко видяха как императорът не можа да ме убие. Когато видя, че войниците отказват да му се подчинят, сълзи на гняв започнаха да се стичат по лицето на Нерон. Аз бях господар на положението.

- Чакайте! - изкрещях аз. - Знам, че император Нерон е бог и велик магьосник. Исках да му покажа, че и аз притежавам голяма магическа сила. Как иначе бих могъл да го накарам да приеме предизвикателството ми?

Из залата се разнесе шепот. Нерон ме погледна.

- Нека видим кой ще се окаже по-голям магьосник, аз или богът-император на Рим! - заявих тържествено аз.

Ръкавицата беше хвърлена - всички чуха. Сега Нерон няма как да нареди да ме убият, защото ще се изложи. Той си дава ясна сметка за това. Прави знак на войниците да се оттеглят и се отпуска назад в златния си трон (24).


20

Знаех, че в пистолета има само още един патрон. Видях как Нерон застреля двамата мъже на стъпалата и сега го наблюдавах как държи оръжието. Един 45 милиметров пистолет има голям откат при изстрел. Насочен беше към главата ми, но съдейки по това как го държи, куршумът щеше да профучи над мен. Поне така се надявах!

Римляните вярваха в богове и магии. Бях принуден и аз да им направя една магия. Исках да накарам Нерон да се опита да ме застреля. Исках да натисне спусъка!

Припомних си думите на стотника: „Нерон мрази шутовете. Ако някой ще се шегува, предпочита да е той самият”.

Погледнах императора право в очите и прихнах да се смея. Видях как цветът на лицето му се промени, стана розов, после червен и накрая почти морав. Пръстът му бе вече на спусъка. Куршумът мина на косъм от темето ми, но сега пистолетът беше празен!

- Нищо не можеш да ми сториш - казах спокойно. - Закрилят ме могъщи богове.

Нерон продължи да натиска спусъка. Накрая хвърля оръжието на земята.

- Аз съм бог! - изкрещя той. - Никой няма право да се противопоставя на Нерон! Никой не може да се присмива на бога-император!

Тогава погледна към войниците.

- Смърт! Убийте варварина, който оскърби вашия император!

Войниците не помръднаха. Те бяха видели какво се случи в цирк „Максимус”. А преди малко видяха как императорът не можа да ме убие. Когато видя, че войниците отказват да му се подчинят, сълзи на гняв започнаха да се стичат по лицето на Нерон. Аз бях господар на положението.

- Чакайте! - изврещях аз. - Знам, че император Нерон е бог и велик магьосник. Исках да му покажа, че и аз притежавам магическа сила. Как иначе да го накарам да приеме предизвикателството ми?

Из залата се разнесе шепот. Нерон ме погледна.

- Нека видим кой ще се окаже по-голям магьосник, аз или богът-император на Рим! - заявих тържествено аз.

Ръкавицата беше хвърлена - всички чуха. Сега Нерон няма как да нареди да ме убият, защото ще се изложи. Той си дава ясна сметка за това. Прави знак на войниците да се оттеглят и се отпусна назад в златния си трон (24).
21

Започна да мръква. Не бях срещнал почети никой, откакто напуснах дома на християните, но сега - когато излязох от тясната уличка на оживен булевард - се озовах сред тълпи от хора.

Те изглежда наблюдаваха нещо, което се движеше по улицата. Пробих си път напред.

Моят кораб! Бяха успели са да го извадят от клетката на лъвовете в цирк „Максимус” и го бяха привързали с въжета върху една талига, теглена от осем коня.

Заслушах се в брътвежа на хората около мен. Това е вълшебна колесница, твърдяха те. Някой чул, че можела да лети. Сега я карали към храма на Юпитер.

Ако е вълшебна, нямало да може да направи нищо лошо под зоркия взор на самия бог Юпитер.

Не знаех къде се намира храмът на Юпитер, но просто щях да ги следвам. Пробивах си път сред тълпата със сетни сили и корабът пристигна в храма много преди мен. До входа на храма водеха повече от трийсет стъпала и корабът бе спрял в подножието му. Отвеждаха конете, а към самата талига връзваха дълги въжета. Доколкото разбрах, щяха да я издърпат нагоре по стълбите на ръце.

Присъстваха не повече от десетина войници и един офицер. Май нямаше да стигнат далеч.

Имах право. Не след дълго офицерът подкани тълпата да помогне на войниците. Никой не помръдна. Хората се страхуваха да се приближат до вълшебната колесница. Исках да стигна до кораба си, за което имаше само един начин. Излязох напред.

Видът ми навярно е бил жалък, но на офицера му трябваше моят пример. Той изкрещя към тълпата.

- Ако този е готов да помогне, какво остава за вас. Плъхове такива!

Неколцина излязоха напред. Грабнах едно въже и се престорих, че тегля с все сила (29).
22

Пистолета има само още един патрон. Видях как Нерон застреля двамата мъже на стъпалата и сега го наблюдавах как държи оръжието. Един 45 милиметров пистолет има голям откат при изстрел. Насочен беше към главата ми, но съдейки по това как го държи, куршумът щеше да профучи над мен. Поне така се надявах!

Надявах се също, че никой не очаква да побягна и че ще бъда доста далеч, преди пистолетът да гръмне.

Втурнах се към верандата. Никой не тръгна след мен, защото всички чакаха Нерон да ме застреля в гръб. Така успях да спечеля време.

Бях изминал няколко метра, когато чух изстрела. Не зная къде е отишъл куршумът, но въобще не ме засегна. Чувах безобидните щракания на вече празния пистолет, докато Нерон продължаваше опитите си да ме застреля. Вече бях прекосил залата.

Верандата беше по-висока, отколкото предполагах. Точно под мен се издигаха два кипариса. Щяха ли да омекотят падането ми? Зад гърба ми бе избухнала врява и внезапно усетих пареща болка в рамото. Скочих.

Паднах с трясък през клоните на дърветата, но стигнах земята невредим. От лявата ми ръка се стичаше кръв, но все още можех да вървя. В стената забелязах порта и хукнах към нея.

Излязох от двореца и се озовах в шумните улици на Рим. Не знаех къде отивам. Просто тичах.

По пътя към върха на хълма, попаднах в лабиринт от тесни улички. В много от къщите имаше малки магазинчета, където се продаваше всичко - от зеленчуци до глинени съдове. Спрях пред една обущарница да си поема дъх. Мислех, че все още ме гонят. В далечината чувах викове, сега примесени с конски тропот.

Хората по улиците ме зяпаха втренчено. Губех много кръв, а дрехите ми бяха подгизнали от нея. Тъкмо се чудех колко още ще издържа, когато някой ме сграбчи за ръката (25).

Успях да направя шест ръчни гранати - малки, но боеспособни. Сега трябваше да реша как да ги използвам. Денят преваляше и скоро щяха да ми донесат вечерята. Знаех, че слугите изпиват остатъка от моето вино. Тази вечер щяха да получат и още нещо!

Бяха ми останали две големи кани от виното, което използвах за направата на гранатите. Сложих в тях малко от една билка, която намерих в лабораторията. Дадох каните на слугите с обяснението, че не ми трябват, а не искам да хабя хубавото вино.

На другата сутрин в пет часа беше вече съмнало. Всички слуги спяха дълбоко и нямаше да се събудят още няколко часа. Улиците на Рим все още бяха безлюдни, но стражата бе на поста си пред къщата. От прозореца на горния етаж видях, че един от тях мина през портата в градинската стена.

Бях изчислил, че винаги има четирима войници един при портата, а останалите трима на трите ъгъла на къщата. Взех гранатите и се промъкнах през градината до портата. Изчаках войникът да отмине портата и хвърлих две от гранатите през стената.

Сигурен бях, че при експлозиите другите войници щяха да дотичат. Когато прецених, че вече са пристигнали, хвърлих още две гранати. Все още се чуваха викове. Хвърлих и последните две гранати и зачаках. Пълна тишина. Отворих портата и погледнах навън. Знаех, че гранатите само ще зашеметят войниците и видях как двама от тях вече се размърдват. Хукнах да бягам.

Внезапно пареща болка пронизва лявото ми рамо. Опипах го и видях, че е окървавено. Продължих да тичам.

Попаднах в лабиринт от тесни улички, пълни с малки магазинчета. Все още всички бяха затворени, но до една обущарница забелязах малък двор, където можех - поне на първо време - да се скрия.

По ръката ми се стичаше кръв и не можех да я спра. Сигурно бях припаднал, защото, когато дойдох на себе си, улицата пред дворчето бе изпълнена с шум и врява.

Направих опит да се изправя, но усетих, че някой ме сграбчи здраво за гъбата (25).
24

Около императора се струпа малка група хора. Чувах сърдитите им гласове, но не можех да разбера какво говорят. След малко хората се отдръпнаха и Нерон се обърна отново към мен. Сега изглеждаше напълно спокоен.

- Казваш, че съм велик магьосник. Истина е, варварино. Нерон не се бои от ничие предизвикателство, но откъде да зная, че си заслужава да отговоря на твоето? Показа ни някакви номера с метална тръба, която убива с гръм. Ние сме виждали много такива номера, но нито един от тях не е бил достоен за императора. Да чуем сега отговора ти?

Разбрах, че съветниците на Нерон са свършили добра работа, но аз също бях подготвен. Корабът ми беше в цирк „Максимус”. Сигурно вече са го намерили и добре го охраняват. Дори и да не е така, за да стигна до него, трябваше да мина през клетката на лъвовете. Моят план беше да ги подлъжа самите те да ми докарат кораба!

- Императорът говори мъдро - казах аз, - и желае да види още от моите магии. Тогава изпрати хора в цирк „Максимус”. Във вътрешното помещение на клетката за лъвовете те ще видят вълшебната летяща колесница, която ме пренесе там през каменните стени. Нареди им да разрушат стените и да я занесат в храма на Юпитер, вашия най-велик бог. Нека там императорът сам да отсъди каква е моята вълшебна сила.

Спорът отново бе подет. Съзнавах какъв риск поемам. Нерон нямаше да се осмели да ме убие тук. Може би щеше да приеме моето предложение и да ме убие по-късно с обяснението, че е било „нещастен случай”. Останалите хора в залата продължаваха да стоят на почетно разстояние от мен. Пътят към верандата беше свободен и не бе късно да променя решението си. Нерон отново взе думата.

- Ние искаме да видим тази летяща колесница. Докато я закарат в храма, варваринът ще бъде наш гост.

Сега императорът се обърна към мен.

- Ако това е номер, варварино, и там няма никаква колесница, аз ти обещавам, че ти все пак ще летиш, само че от върха на най-високата сграда в Рим!

Дали да остана като гост на Нерон (26) или да се опитам да избягам през верандата (28)?

Следващото нещо, което си спомних, беше, че се събудих в някакво странно място. Болката в лявото рамо ме увери, че не е било просто сън. Лежах на ниско легло, завит с грубо вълнено одеяло. Едно чернокосо момиче беше коленичило до леглото. Зад нея стоеше висок млад мъж с брада, с няколко години по-възрастен от девойката. Това бяха първите симпатични лица, които виждах, откакто пристигнах в първи век. Опитах се да седна.

- Спокойно, не ставай - каза момичето. - Загубил си много кръв от прободната рана в рамото ти. Трябва да почиваш. Тук ще бъдеш на сигурно място, докато възвърнеш силите си.

Започнах да говоря. Исках да им кажа кой съм и откъде идвам. Но знаех, че няма да ми повярват. Вместо това ги попитах от колко време съм при тях.

- От три дни - отговориха те.

Три дни! Какво ли бе станало с кораба ми? Трябваше да се върна в цирк „Максимус”. Казах им, че нямам време да почивам. Ако можех да се движа, се налагаше веднага да тръгвам. Стори ми се странно, че не зададоха никакви въпроси, а само настояха да споделя храната им, преди тръгване.

Бях отмалял повече, отколкото предполагах, но след малко супа и твърд хляб се почувствах по-добре. Непознатите бяха изпрали кръвта от дрехите ми и ми дадоха дълго вълнено наметало, което да ме топли и да прикрива странния ми вид.

- Не знам как да ви благодаря – рекох, преди да си тръгна. - Дори не зная имената ви.

- Не се нуждаем от благодарност - отвърна мъжът. - Колкото до имената, по-добре е да не ги научаваш. Не могат да те накарат да кажеш това, което не знаеш. Знай само, че ние сме последователи на един човек от Назарет на име Исус. Наричат ни християни.

Моите приятели ми обясниха подробно как да стигна до цирк „Максимус”, само че нито мозъкът, нито краката ми служеха както трябва. Скоро разбрах, че съм се загубил и не мога да открия нито едно от местата, по които трябваше да се ориентирам. Не знаех дали да тръгна надясно (21) или наляво (31).

Най-лошото нещо от „гостуването” ми при Нерон беше храната. Изглежда всичко се готвеше с мед, от което ми прилошаваше.

Когато след три дни ми съобщиха, че моят кораб е на път за храма и е време да тръгвам, едва бях в състояние да ходя.

Отвътре храмът на Юпитер беше дори по-голям от залата в императорския дворец. Бе празен с изключение на огромната статуя на седналия бог на римляните. Както в дворцовата зала, така и тук, от едната страна се издигаха високи колони, които извеждаха към веранда. Свечеряваше се, небето тънеше в мрак и затова покрай стените на храма бяха запалени факли.

Моят кораб беше пренесен върху нещо като талига. Стоеше в подножието на статуята, а мъже сваляха въжетата, с които бе привързан към талигата. Чаках удобен момент да се вмъкна в него, но наоколо имаше много хора и войници.

Почувствах как кракът ми се подхлъзва на пода. Погледнах надолу и видях малка червена мазна локва. Струйка от нея се бе проточила по пода. Резервоарите бяха прокапали. Зачудих се колко ли гориво е изтекло. Само една искра бе достатъчна, за да пламне половината град (32)!

С много грижи монасите от тибетския манастир Танг Шо постепенно ми възвърнаха силите. Само един от тях говореше малко английски и от него научих, че всички пътища към северна Индия са затрупани със сняг. Щяха да минат много седмици, преди да мога да напусна манастира или да изпратя някаква вест до останалата част на света.

Поне отново се бях върнал в настоящето. Приземил съм се в Тибет десет дни, преди да започне пътешествието ми във времето. Новината за моето завръщане стигна до приятелите ми едва три месеца по-късно.

Нужни ми бяха десет дни - първо на муле, после с влак - за да стигна до Делхи. Там се срещнах с директора на проекта, пристигнал със самолет, за да ме види. Двадесет и четири часа по-късно си бях у дома.

Проектът „ПВП” завърши успешно. Доказано бе, че пътуването във времето е възможно, но никой нямаше да тръгне отново, преди да се намери по-сигурен начин за връщане.

Докато бях в манастира Танг Шо, имах предостатъчно време за размисъл.

Пристигането ми в Рим по времето на Нерон сякаш бе чиста случайност, но аз станах причина за опожаряването награда. Историята наистина отбелязва такъв пожар по онова време и обвинява за това Нерон. Някои източници твърдят, че той от своя страна обвинил християните. А дали не е бил някой пътешественик във времето, дошъл от хиляда деветстотин и някоя си година в бъдещето?

Не промених хода на историята с това, което направих, но какво ли щеше да стане, ако наистина се бях съгласил да изработя пистолети за римската армия?

Хвърлих поглед към верандата. Пътят към нея беше все още чист, но разстоянието не бе малко. Знаех, че пистолетът е празен, но докато се добера дотам, можеше да се случи какво ли не.

Вече на няколко пъти бях рискувал и реших, че си струва да опитам още веднъж. Всички ме мислеха за магьосник. Сега щях да се покажа като вълшебник.

- Така да бъде - заявих аз.

Вдигнах ръце във къздуха и бавно, на висок глас, започнах да рецитирам на родния си език думите на една детска песничка.

- Мърльо, мърльо писанче...

Докато изричах думите, започнах бавно да отстъпвам към Верандата. Всички тънеха в очакване на ново вълшебство и никой не помръдна. Сигурно щях да измина цялото разстояние, но по средата на пътя куражът ми се изпари и се затичах.

Верандата беше по-висока, отколкото предполагах. Точно под мен се издигаха два Кипариса. Щяха ли да омекотят падането ми? Зад гърба ми бе избухнала врява и внезапно усетих пареща болка в рамото. Скочих.

Паднах с трясък през клоните на дърветата, но стигнах земята невредим. От лявата ми ръка се стичаше кръв, но все още можех да вървя. В стената забелязах пората и хукнах към нея.

Излязох от двореца и се озовах в шумните улици на Рим. Не знаех къде отивам. Просто тичах.

По пътя към върха на хълма, попаднах в лабиринт от тесни улички. В много от къщите имаше малки магазинчета, където се продаваше всичко - от зеленчуци до глинени съдове. Спрях пред една обущарница да си поема дъх. Мислех, че все още ме гонят. В далечината чувах викове, сега примесени с конски тропот.

Хората по улиците ме зяпаха втренчено. Губех много кръв, а дрехите ми бяха подгизнали от нея. Тъкмо се чудех колко още ще издържа, когато някой ме сграбчи за ръката (25).

Корабът стигна до върха на стълбите. Вече лесно щяха да го вкарат в храма с влачене. Боях се, че сега помагачите ще бъдат отпратени, но офицерът изглеждаше много доволен, че има под ръка доброволци.

Отвътре храмът на Юпитер беше дори по-голям от залата в императорския дворец. Беше празен с изключение на огромната статуя на седналия бог на римляните. Както в дворцовата зала, така и тук, от едната страна се издигаха високи колони, които извеждаха към веранда. Свечеряваше се, небето тънеше в мрак и затова покрай стените на храма бяха запалени факли.

Моят кораб беше пренесен върху нещо като талига. Стоеше в подножието на статуята, а мъже сваляха въжетата, с които бе прибързан към талигата. Чаках удобен момент да се вмъкна в него, но наоколо имаше много хора и войници.

Почувствах как кракът ми се подхлъзва на пода. Погледнах надолу и видях малка червена мазна локва. Струйка от нея се бе проточила по пода. Резервоарите бяха прокапали. Зачудих се колко ли гориво е изтекло. Само една искра бе достатъчна, за да пламне половината град (32)!



30

Всички уреди показваха, че корабът се е приземил. Въпреки че видеоекранът беше празен. Макар и включен, той беше напълно бял. Опитах се да променя яркостта му - никакъв резултат. „Подходяща”, сочеше уредът за проверка на околната среда. Единственият начин да разбера какво става беше да изляза извън кораба.

Външната врата на херметическата камера не помръдна. Сякаш беше залепнала. Опитах повторно. Този път се задвижи, макар и много бавно. С появата на първия лъч светлина, в лицето ме удари вълна от леден въздух и в камерата нахлу снежен вихър.

Успях да отворя вратата, колкото да се промъкна. Корабът беше до половина потънал в дълбок, мек сняг.

Пейзажът бе забулен в снежна завеса и едва виждах. От време на време виелицата утихваше и в тези мигове успявах да зърна какво има в далечината.

Бях се приземил във високи планини, може би в Хималаите или пък Андите в Южна Америка. Възможно бе да съм се върнал милиони години в миналото или да съм отишъл милиони години в бъдещето. Снегът отново поспря и насреща си съзрях планински склон. Някъде по средата на склона бе сгушена постройка.

С видеокамерите щях да я разгледам по-добре, но те бяха затрупани със сняг. Постройката бе съвсем скромна и обикновена като манастирите в Тибет. Би могла да бъде съградена по всяко време в период от хиляди години. Нямаше начин да разбера дали там живее някой или беше просто изоставена развалина. Дори да решех да тръгна към сградата, съвсем не бях сигурен дали ще имам сили да се добера дотам.

Върнах се в кораба и погледнах какво е останало в резервоарите. Не ми беше нужна справка от компютъра - знаех, че мога да направя само още едно пътуване във времето. Изборът бе ясен. Или да тръгна към постройката (35), или за последен път да използвам селектора на времевите зони.

Когато напуснах дома на християните, не бях помислил за часа, но сега виждах, че започва да мръква. Стигнах до края на друга улица и на хоризонта зърнах високите очертания на купола на цирк „Максимус”. Когато най-сетне стигнах до него, бе почти тъмно.

Имах късмет. Циркът не се охраняваше и стигнах до арената, без да срещна никого. В полумрака тя изглеждаше съвсем различна от онова, което помнех. Не бях сигурен къде точно се намира прохода, а в стената имаше няколко отбора като този, който водеше до него. Промъкнах се по края на арената, докато се убедих, че нещата, които помнех, са по местата си.

Съвсем близо до мен имаше отвор в стената. Вътре цареше пълен мрак, но усетих, че подът е наклонен надолу, а и долових познатото зловоние.

Внимателно пристъпих напред в тъмното, като от време на време спирах да се ослушам, но цареше пълна тишина. Ако клетката е заключена и вътре има лъвове, не виждах как ще мина през нея.

Ръцете ми напипаха решетките на клетката. Опипах наоколо и разбрах, че все още е вдигната. Клетката беше празна.

Промуших се под решетките и се изправих, като се мъчех да си представя къде точно се на мира отворът в стената. Трябваше да е точно насреща ми. Придвижих се внимателно, докато опрях ръце в отсрещната стена. Не ми оставаше нищо друго, освен да коленича и пипнешком да търся отвора. Докоснах нещо лигаво на пода и се опитах да не мисля какво може да е то!

Накрая намерих отбора и се проврях през него. Само след две крачки разбрах, че корабът ми е все още там. Краката ми се подкосяваха, виеше ми се свят, но помня, че успях да се кача в кораба, да закопчая коланите и да включа уредите.

Последното нещо, което помнех беше, че включих селектора на времевите зони. В този момент изгубих съзнание (34).