Terror in the Fourth Dimension Allen Sharp 1987

Въжетата, прикрепящи кораба върху талигата, бяха развързани и с помощта на дървени колела започнаха да го преместват на пода. Точно в този миг някъде наблизо се чу силен взрив, последван от дълъг тътен. Небето над верандата побеля, после стана жълто. От улиците се разнесоха викове и крясъци.

Всички се втурнаха на верандата. Аз останах на мястото си, загледан в мазната диря, която се беше проточила по пода. Веднага ми стана ясно какво се е случило. Ако огънят тръгнеше по дирята, всеки момент щеше да стигне до храма. Стане ли това, край с кораба и с всички, които са в храма.

Нищо не се случи. Дирята от гориво навярно е била прекъсната някъде по пътя. Погледнах към верандата. От жълто небето беше станало тъмночервено. Видях как над някои от сградите се издигат пламъци и в храма нахлу миризма на дим. Рим гореше!

Никой не гледаше нито към мен, нито към кораба. покатерих се в херметичеката камера, седнах пред контролното табло и завързах предпазните колани.

Включих уредите и първата ми работа беше да проверя резервоарите. Единият беше празен, а в другия горивото не бе повече от една четвърт. Сигурно и двата резервоара бяха пробити, а навярно и в момента запасът ми продължава да намалява. Поисках от компютъра справка за повредата.

Две секции от резервоара, в който все още имаше гориво, не бяха засегнати, следователно оттам не можеше да изтече гориво. Имаше достатъчно, колкото да излетя.

Включих селектора на времевите зони и видеоекрана. На екрана видях, че огънят в града се разпростира. Изсъхналите от горещото римско лято дървета го пренасяха от сграда на сграда.

Святкащите числа на селектора на времевите зони спряха. Погледнах за последен път Рим и направих своя избор.


33

Вратата на магазина беше със секретна ключалка. Отворих я и погледнах на улицата. Докъдето стига погледът, беше безлюдно. Проверих дали вратата няма да се хлопне зад гърба ми и поех по тротоара.

В далечината чух бръмчене на кола, но все още не я виждах. Изведнъж се появи от ъгъла, нагоре по улицата. Беше голяма, черна и някакси квадратна на вид. Приличаше ми на кола от стар гангстерски филм.

Колата направи забой и се насочи право към мен. Ако се върнех в магазина за химическо чистене, със сигурност щяха да ме забележат. Скрих се в съседния вход, очаквайки колата да отмине.

Вместо това чух как съвсем наблизо изскърцват спирачки и гуми. Надникнах от входа и видях, че колата се беше качила на тротоара и спряла точно пред магазина за химическо чистене.

Някой свали задния прозорец на колата откъм моята страна и метна нещо навън. Чух шум от строшени стъкла. Отново изсвистяха гуми и колата шумно потегли нагоре по улицата.

Не знаех какво става, но нещо ми подсказа да стоя там, където си бях. Последва силен взрив и парченца стъкло се посипаха по пътя. Само след миг се чу друг, още по-силен взрив, който счупи всички прозорци на отсрещната страна на улицата. Знаех от какво е втората експлозия!

След като бях успял да избягам и от лъвовете, и от един умопобъркан император, сега се оказваше. че съм попаднал в центъра на чикагските гангстерски войни. И ако това не е лош късмет! Годината бе 1929-а и повечето от участниците в проекта „ПВП” още не бяха родени. Ако чаках да дойде моето време, щях да остарея много, а и щеше да се наложи да си намеря начин за препитание.

Но имаше едно нещо, което умеех да правя добре - да предсказвам бъдещето!
34

Когато дойдох на себе си, видях на видеоекрана, че корабът се движи не през времето, а през пространството - някъде над Рим!

Може би бях натиснал селектора на времевите зони, преди да е спрял, но не можех да си обясня как корабът е излязъл от клетката на лъвовете, без да се взриви. Римляните сигурно бяха започнали да копаят в клетката, а аз бях довършил работата им! Поисках от компютъра сведения за повредите.

ПРЕДНИЯТ РЕЗЕРВОАР - ИЗГУБЕН. ЛЕКА ПОВРЕДА В АПАРАТУРАТА ЗА ПРИЗЕМЯВАНЕ.

Къде ли беше изчезнал резервоарът с близо един тон силно експлозивно гориво? Отговорът се появи на видеоекрана. Някъде над града избухна огнен взрив и пламъците му потекоха като дъжд върху сградите отдолу. Червени и жълти петна лумнаха в мрака. Рим гореше!

Без един резервоар бях принуден да използвам каквото бе останало от горивото. Трябваше да избягам във времето.

Сега снегът валеше по-слабо. Облякох всичко, което би могло да ме стопли, и излязох навън.

Никога не ми е било по-студено, макар че вървях бързо. Току-що навалелият сняг беше мек и пухкав. Често затъвах до колене. Близо час бавно се спусках по хълма. Стигнах до долината в подножието и започнах да се катеря нагоре.

Постройката на планинския склон все още ми се виждаше много далече. Снегът отново се усилваше и скоро видимостта съвсем намаля. Изкачвах се слепешката, но знаех, че трябва да продължа.

Много пъти ми се прииска да спра и да си почина, но знаех, че отпусна ли се веднъж в снега, вече нямаше да стана. Започнах сам да си говоря: „Още една крачка, трябва да направиш още една крачка.”

Бях загубил всякаква представа за времето. Мозъкът ми се замъгли и вече сякаш нищо нямаше значение.

Почти се бях предал на смъртта, когато през пелената сняг съзрях нещо черно пред себе си. Едва чувствах краката си, но с цялата си воля успях да продължа.

Озовах се пред голяма дървена порта. Вградена в каменна стена, която се издигаше високо над мен. Стигнах до портата, олюлявайки се, и започнах да блъскам по нея с безчувствените си юмруци. Портата поглъщаше безмълвно ударите на премръзналите ми ръце.

Огледах се за камък или нещо по-твърдо, но всичко наоколо бе покрито със сняг. Ако вътре имаше хора, как щях да ги накарам да ме чуят?

Облегнах се на портата, за да се прикрия малко от вятъра. Мислех си, че това е краят, когато забелязах едно въже, което висеше точно над главата ми.

Хванах го с две ръце и го дръпнах. Някъде над мен чух глух звън на камбана. Продължих да дърпам въжето, докато силите ме напуснаха и се свлякох на колене (27).
36

Първото нещо, което видях на видеоекрана, приличаше на някакви думи! Изглеждаха доста неясни, затова се опитах да ги фокусирам чрез видеокамерата. Разчетох думите едва след като разбрах, че са написани отзад напред: „Магазин за химическо чистене - Карло”.

Изписани бяха на витрината, а корабът, в който се намирах, беше вътре в магазина! Използвах камерата, за да огледам отсрещната страна на улицата. На една витрина пишеше „Дрогерия и сладолед”. Това беше Америка, но в коя година?

Магазинът явно беше затворен. Прецених, че е безопасно да изляза от кораба.

Не само, че магазинът беше затворен, но по улицата не се виждаха нито хора, нито автомобили. Може би беше неделя или пък ранна лятна утрин. Реших да огледам магазина, за да разбера, ако мога, в коя година съм попаднал.

Покрай стените висяха закачалки с костюми и рокли. Съдейки по модата, реших, че се намирам някъде през 1920-те години. Тогава на стената видях календар. Годината беше 1929-а. Календарът беше рекламен на чикагската компания за опаковане на месо „Лейк Шор”.

1929 година беше твърде отдалечена от моето време, за да приключа пътешествието си тук, но бях прекалено уморен и се нуждаех от малко почивка.

Не можех да спя в кораба. Рано или късно някой щеше да мине покрай магазина и да види през витрината Машината на времето! В магазина бе горещо и задушно. Щях да се почувствам по-добре, ако се поразтъпчех на чист въздух. Все още не виждах никой по улицата. Дали да не изляза навън само за няколко минути (33)? Единствената друга възможност беше да се кача на кораба и да видя къде ще ме отведе.

10 март 1481 г.

Корабът ми се приземи в град Флоренция точно преди три месеца. Скрит е на сигурно място и ако някога успея да получа нужното ми гориво, ще полети отново.

Това няма да е лесно. Много от нещата, които са ми необходими, ще бъдат открити едва през следващите 500 години.

Все пак тая една надежда. Съдбата ме ощастливи да се сприятеля с единствения човек, живеещ в това време, който би могъл да ми помогне. Това е великият художник, учен и изобретател Леонардо да Винчи.

Леонардо не знае, че идвам от бъдещето. Един ден ще му кажа, но засега е по-добре да мисли, че съм дошъл от далечна страна. Той вече узна, че аз мога да му обясня много научни загадки и че по време на пътешествията си съм видял доста странни неща. От всичко най-много обича да разговаряме, по-някога часове наред, и изглежда не отделя много време за рисуване.

Платното върху което работеше, когато пристигнах, се нарича „Поклонението на влъхвите” и още е недовършено.

Днес му разказах за машини, които могат да летят във въздуха като птици и за лодки, плаващи под водата. Той си води бележки и скицира, а неясните му представи за самолет и за подводница са запечатани в едва разгадаеми рисунки.

Виждам, че се нуждае от допълнителни обяснения. Все още не може да разбере как е възможно самолетът да лети, без да размахва криле. На мен пък много ми харесва неговата подводница с двете редици гребла, промушени през дупки отстрани!

Иска ми се да му каже, че много от бележките и картините му ще оцелеят до моето време дори и аз да не се върна, но мисля, че не е достатъчно подготвен, за да разбере теорията за пътуването във времето.