Урок на лицемерните византийци

„Кесаревото кесарю, а Божието Богу.”

(Матея 22:21,22)

Тервел, кесарят на българите, гледаше към лагера сред полето пред Анхиало. Скрит под вековните дървета на планинското възвишение, българският владетел кроеше поредната си стратегия. Белият кон под него неспокойно ровеше пръстта и чакаше команда от господаря си, както поредната заповед за атака чакаха многобройните войски, дошли тук чак от Плиска и Мадара, за да дадат урок на лицемерните византийци.

Тервел не бързаше да напада с войските си. Чакаше. Предците му го бяха научили на търпение. Предците... Аспарух... Кубрат... Българите от Фанагория... Всичко това беше минало. Настоящето беше по-важно. То трябваше да засили властта му, да го направи всепризнат владетел. За това мисълта му се рееше като птица над полето и го връщаше към първите години на неговото управление. А те бяха свързани със съдбата на този, когото днес трябваше да нападне и унищожи.

Тервел чакаше. Така преди четири години в голямата зала на ханската резиденция чакаше за аудиенция Безносият. Той идеше от Херсон, където бе намерил убежище след жестоката гавра с него. Иззад тежката завеса българинът наблюдаваше стария враг на баща си. Щеше му се да го изгони, да му се подиграе, дори да го убие – така му диктуваше буйната кръв на някогашния конен народ, но сега ситуацията се беше изменила. От хана се изискваше да промени нравите на конното племе, да го приучи на цивилизовани обноски, да го научи първо да мисли, а после да вади меча. И точно на Тервел се падаше този жребий – да се покаже ловък и далновиден държавник. Да пусне в бой ума и речтта, а мечът да остави за по-друга ситуация.

Тервел мислеше. След десетгодишно изгнание, успелият да избяга от Крим Ринотмет, сега търпеливо стоеше прав пред високия трон на българския хан – негов довчерашен враг. Това беше знак за Тервел, знак за покорство, за съгласие с условията на българите, знак за съюз, който щеше да отвори вратите на Запада пред някогашните варвари. Макар ханът да знаеше, какво ще проси сваленият преди десетилетие византийски император, не бързаше с отговора. Юстиниан ІІ Ринотмет вече бе предал молбата си до Тервел, господаря на българите, по помощника си, някой си Стефан. И него Тервел прие хладно и изслуша без много обещания. Сега предстоеше да чуе молбата за помощ лично от Безносия.

Тервел вече бе взел решение. Неотдавна неговите „чичовци” – Кубертовите прабългари от Македония, нямащи вяра на носоотрязания император, бяха отказали помощта си. Това правеше ситуацията благоприятна за Тервел. Ханът на българите отдавна чакаше подходящ момент да покаже пред света силата на своята войска и ловкостта на своя ум. Молбата на Юстиниан ІІ никак не го изненада, по-скоро го зарадва и настърви. В душата му заговори войнският дух на Аспаруховите българи. В съзнанието му изплуваха множеството хитрости, на които го бяха научили старейшините на славянските племена. Сега те доброволно зачитаха властта му и му помагаха срещу общия враг – Византия. Щяха да бъдат до него и в битката, и в тържествуването над победените.

Бяха изминали четири години от този съдбовен ден. Тервел изживя първия голям миг в живота си. Бе станал свидетел на унижението на един византийски император и на детронирането на друг. А петнайсет хилядната му войска беше непокътната. Дни наред тя стоеше на стан пред вратите на Константинопол, за да напомня на отново заелия престола Юстиниан ІІ за задълженията, поети пред българския владетел.

Щастливият победител не закъсня да се отблагодари за оказаната му помощ. С византийска любезност и притворство той лично покани владетеля на българите на царско угощение. Тервел бе приет тържествено в тронната зала на императорския дворец. Наследникът на Аспарух отдавна познаваше етикета на дворцовия живот. Затова и облеклото му, и походката, и думите му бяха премерени, завладяващи, не търпящи възражение.

Червената му багреница бе в унисон с куртоазните изисквания на Запада, на гърдите му висяха знаците на ханската власт. Дългите му тъмни коси, леко прошарени при слепоочията, стигаха до раменете. Черните му очи гледаха отвисоко и нищо не убягваше от погледа му. На малка масичка, встрани от него върху златна покривка стоеше голяма кесарска корона, а до нея бе преметната императорска хламида. Много скоро тя щеше да замени червената багреница на раменете му, а на главата му щеше да бъде положена короната. Така Тервел получаваше всички знаци на императорската благодарност. Дори троновете, на които щяха да седнат двамата владетели, бяха съвсем нови, специално изработени за случая.

Церемонията по връчването на короната и хламидата бе кратка. Много по- важен жест на признателност беше тържественият парад на войските. За владетелите на двете най-големи държави на Балканите демонстрацията на военна сила бе израз на величие, но в същото време се намекваше за непримиримите разногласия между тях. Тервел знаеше, че признателността на Юстиниан ІІ ще е кратка. Много скоро той щеше де набере сили и войски, за да се опита да си върне онова, което днес бе дал. А то не беше малко. Безносият ставаше данъкоплатец на българите. Недалеч от площада, където се провеждаше парада, бе поставен на видно място обърнат щитът, който Тервел бе носил по време на сражението, върнало властта на Юстиниан над Константинопол. Щитът не се виждаше, защото беше покрит с едри златни монети. Встрани от купчината злато имаше втора, която скриваше владетелския камшик, с който новотитулованият кесар управляваше коня си. Най- голяма беше третата купчина злато. Тя покриваше от край до край копието на хана.

Едва дочакал края на тържествения парад, Тервел слезе от трона на площада. Приближи купчините със златото и с широки шепи сипваше парите в специално приготвени кесии. Тях той щеше да раздаде на всяко отделение на войската. Всеки войн щеше да получи дар от своя господар за смелостта и верността, с които го следваше. Наследникът на Аспарух познаваше човешката душа. Там винаги можеше да открие смелост и жертвоготовност, но и алчност и продажност. Във времето на войни и съперничество между България и Византия българският владетел трябваше да си осигури подкрепата на всеки войник, да напълни със злато не само кесията му, но и с блага реч душата му. Сега предстоеше най-важната част от тържествата – речите на владетелите.

На отсрещната страна на площада се извисяваше огромна базилика. Върху мраморните й стъпала бяха постлани тежки килими в синьо и златно. От тази трибуна двамата царе трябваше да произнесат своите речи, съобразно византийския дворцов церемониал. Пръв заговори Юстиниан. Речта му бе обиграна, тежка, изразяваше неговото самочувствие, но и заслужената благодарност към новия кесар. Византиецът съзнаваше кому дължи възкачването си на трона и повторното си царуване. Пред цял Константинопол Юстиниан поздрави Тервел за кесарското венчаване и го увери във верността си. Отстъпи му областта Загоре и показа щедрост, която неговите предходници не бяха проявявали. Давайки му титлата „кесар”, Юстиниан всъщност го изравняваше до своята императорска власт, а това не се харесваше на неговите придворни. Много скоро те щяха да му напомнят за допуснатото неблагоразумие и да поискат това да се поправи. Но сега Безносият трябваше да спази поетите задължения към варварския владетел.

Тервел бе развълнуван, но не се издаде. Тази титла, това признание той чакаше отдавна. А с връщането си в България щеше да нареди на каменоделците да увековечат лика и титлата му в подножието на Мадара, където над високите скали се издигаше лятната ханска резиденция. Но това после. Сега трябваше да отговори на речта на Юстиниан ІІ. На думите за мир и приятелство трябваше да отвърне със същото, трябваше да благодари на византийския владетел за проявената щедрост, да обяви пред всички, че приема да скрепи съюза между българи и ромеи с женитба с дъщерята на императора- Анастасия. Най-много се страхуваше от това си решение, но само така можеше да е сигурен, че Безносият ще спазва обещанията си. Щеше ли?...

Три години бяха изминали в мир и спокойствие за българите. И ето че Византия напомни за себе си. Юстиниан ІІ не успя да се пребори с претенциите на своите придворни. Те не можеха да му простят, че титлата, която се дава единствено на престолонаследника, е притежание на един варварски владетел. Може би бе дошло време да заздрави позициите си сред своите велможи, като отвоюва от българите със сила това, което бе подарил.

Близо година му трябваше, за да подготви войските си. Сега вече бе потеглил в поход. Най-напред нареди конните отряди да преминат в Тракия и да се разположат в земите, които бе дарил на Тервел. Цели две седмици те кръстосваха из нивите на селяните и гориха житата им. Пушеците от изгорелите ниви и опожарените колиби се виждаха отвъд Хемус.

Това бе знак за кесаря в Плиска. Съгледвачи постоянно му докладваха за византийските набези. После дойде вест, че флотът на Юстиниан е пуснал котва във водите на Анхиало. Сам императорът станувал пред стените на града. Високата и богато украсена императорска шатра се виждала отдалече. Обозът му постоянно се пълнел с храни и фураж от местните хора. Цяла Тракия бе пропищяла, а плачът й жегна горделивото сърце на Тервел. Време беше лукавите и надменни съседи да познаят силата му и да се покорят на волята му.

Вече трети ден войските на българите се криеха сред високите гори на планинските хребети. Трети ден кесарят Тервел наблюдаваше шатрата на своя тъст и недавнашен съюзник. Гледаше и не вярваше на очите си. Нищо не бе останало от някогашната горда и царствена осанка на Юстиниан. Движенията му бяха резки и отсечени, а разпоредбите – глупави. В шатрата му непрекъснато влизаха и излизаха хора, които явно изпълняваха заповеди без смисъл, защото поемаха в различни посоки и пак се връщаха, за да бъдат отпратени отново. Самият император сновеше надолу-нагоре из лагера на войските си. Войниците почистваха оръжията си, но някак бавно и провлачено във времето, сякаш не бяха дошли да воюват, а да почиват...

Тервел не можеше да чака повече, нито искаше да губи време в подготовка на битката. Без повече колебание кесарят вдигна ръка и даде знак за нападение. Хората му веднага заеха местата си. Първа от планината като вихър слезе конницата и бързо се раздели на две, за да образува обръч около войските на Безносия. Облаци прах забулиха простора и скриха стрелците. Те също така бързо и премерено заемаха позиции, хвърляха запалени стрели към стана на противника и подготвяха пътя за пешаците.

В лагера на византийците настана суматоха. Едни грабваха току-що почистените щитове и мечове, за да дадат отпор на варварите, други бягаха към конете и се опитваха да пробият обръча, в който ги стягаха българите. Самият василевс побягна към града заедно с неколцината си верни хора. Те си проправяха път към крепостта и бързаха да залостят здравите й врати.

Сред полето битката беше в разгара си. Уплашените ромеи бавно се оттегляха към Анхиало, но намериха вратите му заключени. А българите, настървени от тридневното чакане, сечаха с мечовете си наред – и хора, и коне. Прерязваха човешки и конски глави без жал, защото така искаше Тервел. Кесарят бе наредил „ромейското стадо” да бъде изклано без милост. Човеците да бъдат принесени в жертва на християнския бог, а конете на Тангра.

Вътре в крепостта Юстиниан тръпнеше от ужас. От високите стени на града той гледаше как българите съсичаха войските му, как сваляха ризници и шлемове от телата на убитите войници, как трупаха на клада пленените знамена на византийците.

Най-после звук на рог огласи полето. Юстиниан разбра - Тервел отзоваваше войниците си.

Полето бе осеяно с трупове, жълтите ниви бяха почернели от кръв. Към планинските възвишения българите, вече не толкова бързо, прибираха своите трофеи, отвеждаха многобройна верига от пленници. Слънцето залязваше бавно, сякаш умираше в предсмъртни гърчове - червени, морави и тъмни.

Безносият едва дочака нощта. Черни облаци покриха звездното небе и скриха позора и корабите му...