В кралството на Hochkonig (Върховния крал)
Изтегляне 10.96 Kb.
|
Свързани:
Hiko, BOB21M BOB30M L8543252R0
|
В кралството на Hochkonig (Върховния крал). Благодаря ти, Върховни кралю, за мен беше чест и удоволствие да живея под твоята закрила в продължение на 11 седмици. И така в средата на март обявиха, че след 4 дни затварят училището и границите. Една примамлива идея, да скочим до Австрийските Алпи веднага се прокрадна. Аз бях „Много ми се иска, но не ми стиска“. Добре, че някои хора са по твърдоглави и в неделя, последния свободен ден за пътуване вечерта пристигнахме. Слязох от колата и погледнах нагоре. Безброй звезди. Да, на правилното място сме. Колеги ни направиха услуга, която ще помня цял живот. Дадоха ни да ползваме апартамента им в малко ски селце под внушителния назъбен масив на Върховния крал. Първият ден се събудихме в слънце и половин метър сняг пред верандата. Бяхме като мечета, току що събудили се от зимен сън и излезли от дупката. Въргаляне, шейни, снежни човеци, по къс ръкав. Следобеда отидохме за 10 минути пеш до пистата. Обстановката беше като след края на работен ден. Бяхме сами, а бармана дооправяше бара. Паничките висяха по въжетата. Първите дни протичаха в онлайн преподаване до към 2, 3 и после по пистите. Лифтовете не работеха, но пистите се обработваха веднъж на няколко дена. По черната писта се срещаха по дестина пантаджии на ден. Наблюдавахме ги от прозореца на нашия дом. Нас ни тресеше ентусиазъм и се качвахме пеш нагоре, след което се спускахме. После открихме че над едната писта се стига с кола и с любезното съдействие на Ицко-Туран-Бан направихме повече спускания. Под верандата ни имаше наклонена полянка, която също ползвахме за писта за шейна, строене на колиби от пръчки и футбол срещу баир. На Стефан не му се качваха върхове и почнахме да се разхождаме сами край селото. Две от многото улици водещи към баири завършваха с табели „ Внимание вълк, може да бъде агресивен!“ Е, престраших се и аз да се разходя сама до горния край на пистите. Не взех ските, не ми се мъкнеха. Захапах баира. Който е ходил сам зимата сигурното добре познава спътниците при самотното ходене: звука хруп-хруп под краката, следите на животните и кристалната тишина. Мен ме преследваше и чувство да съм нащрек. Издрапах малко по неутъпкана пътека през гора, малко по червена писта. Лека по лека се отпуснах. Реших да се смъкна по черната писта да я разгледам. Свирках си и се кефих на пейзажите държейки по края пистата. Пързалях се и се забавлявах. По едно време реших да пресека пистата. Подхлъзнах се, паднах и тръгнах да се свличам легнала надолу. Опитах да ора с ръце и нокти, но не помагаше особено. Спрях. Усещах адрелин и пулса си в цялото си тяло. Огледах се. Надолу беше яко стръмно. Един два метра ме деляха да изляза от пистата. Надигнах се, но пак се изтърсих и започнах да се свличам. Опитвах се да се претъркулвам настрани и да ора и излязох. Отдъхнах си. Неприятно чувство на липса на контрол. Казах си „ Как глупаво се нахендрих.“ Изтупах се и много бавно и предпазливо минах още 30 стръмни метра от борче на борче. Значи така стават сурканията по улеи по високите върхове. Долу на пътя един мъж ме изгледа продължително, може пък и да е бил свидетел на моите изпълнения, но само го поздравих гузно. Честно казано сутринта излязох с чувството, че искам планината да ми преобърне настроението. Имах нужда от това шамаросваме. От малко смирение. По Великден селото живна. Пристигнаха комшии. И те като нас не видели, комшуто изкочи чисто гол на неговата веранда пред съседната къща. Реката заглушава всякакви други звуци и явно не ни беше чул. Една седмица си правихме компания. Странно, не сме си говорили, но като си тръгнаха ми липсваха техните светещи прозорци и плажуването им на верандата. Почнахме и ние по бельо да се печем. Пред верандата река и дървета. Няма кой да смущаваш. След снега започнаха да се появяват цветята, а след две седмици яко миризма на тор пистите се превърнаха в пасищата. Мърмотите се събудиха и бяха много игриви и контактни и ходихме често да ги учим на български. Качвахме се все по нависоко в планината. Просто стигахме края на селото и си проучвахме различни пътечки. Всеки си наблюдаваше планините и си харесваше различна цел. Всеки ден се редувахме чие желание да изпълним, за да няма излишни спорове. След като ние се качихме поотделно на един връх, Стефан започна всеки ден да говори колко много и той иска да се качи😊. Почна и той да си шляпа с ентусиазъм по 4, 5 часа преходи. Традицията беше като се приберем да се пльоснем на дивана и да пием горещ шоколад. Поръчахме си един приятел да ни прати колет от Белгия с банските, късите гащи и шапките против слънце. Често ме привличаше един рид с малка колибка кацнала точно над гората, заобиколена от скални зъбери. Един ден дойде ред на мое желание. По черен път стигнахме до баш рида. После по маркировка от каменни пирамидки навлязохме в кралството на козите, няколко пъти ни наглеждаха и ни направиха компания. Стигнахме до колибата. Оказа се ловджийски заслон 5 звезди. Зъберите почти през цялото време се криеха в облаци, но малко ни намигнаха. Тръгнахме да слизаме. Стръмно, паднали дървета, няма пирамидки. Почна да ръми. 6, 7 вечерта. А така! Почнахме да обикаляме настрани. Но или имаше паднали огромни дървета или стръмни улеи. По едно време зацепихме, че записахме пътеката в картата на телефона. Направихме справка, всичко е точно. Цъфнаха и пирамидките. Замислих се ако трябваше да викаме тук Австрийските спасители, сигурно щяхме да отнесем конско и да бъде доста солено. За щастие не се наложи. А и пред Стефи трябваше да запазим самообладание. По време на престоя почина и моя дядо в България. Не от корона вирус. Последно се видяхме на Коледа. Преди да почине сънувах, че е седнал на шкафа в коридора и казва. „Отивам на нивата, всичко съм си взел“. Интересен сън. Толкова реална картина. Незнам дали аз си го проектирах или друга свръх сила, но този сън ми каза достатъчно. Като бяхме деца, дядо често ни водеше на нивата и сядаше на шкафа да си обува обувките и да ни чака. Като се стопи снега край пистата намерихме много неща: пари, пътечка от бутилки и чаши за бира допивани до последно след каране, но най-ценното беше една кръгла детска шейна. Тази шейна беше най-използвания предмет. Освен за пързаляне, служеше за леген за простиране и за басейн за крака и хартиени лодки. Намерих рог на елен и разбрахме, че им падат всяка година на пролет и че окачени на къщата носят късмет. Дните си минаваха и с времето все повече усещахме колко е зареждащо това място. Хиляди предложения ски, колелета, лодки, каньони, пещери, диви животни, скали, върхове. За село в което няма магазин, не липсваха интересни неща. Една нощ сирените почнаха да вият и този път не беше профилактика. Беше се запалил един ски бар. Само че, както прочетохме в интернет са се събрали 150 доброволци освен трите пожарни и бързо се справиха със ситуацията. В Австрия почти всяко село има пожарна и в събота в 12 може да чуеш сирената профилактично. Друг ден момчетата играха футбол на мост и съвсем неочаквано топката падна в реката. След километър гонка и спиране по бързеите, нагазване в студените води, топката беше спасена. И тъкмо се бяхме наканили директно да си ходим за България и ни извикаха в средата на юни да се върнем на работа. Нищо тъкмо ще сменим гумите и гардероба от зимни на летни. Хубаво беше в кралството на Високия крал. Значи това е романтичната част да бъдеш хижар (мечтата ми от млади години). Усетихме колко е зареждащо да общуваш повече с природата и с по-малко хора. Два месеца не бях стъпвала в магазин. Срещахме хора из селото и един дядо живееше в нашето блокче. Но събуждането и заспиването с гледките към върховете е безценно. Реката ми напомняше, че животът продължава да си тече. Полянката пред верандата мина през сняг, цветя, та накрая си брахме и горски ягоди. Бая време значи изкарахме. Довиждане Хохкьониг! Обичаме те! Пак ще дойдем! Изтегляне 10.96 Kb. Сподели с приятели:
|