Защо Миларепа се е стремял към Царството на мъртвите

Разбира се, не знаех защо Миларепа-йога е подхванал изграж­дането на тази пещера. Може би не е могъл да попадне в Царство­то на мъртвите през входа, разположен върху западната стена на Дома на щастливия камък. Явно мъртвите са го наказали за греш­ката, като са заличили от паметта му заклинанието, с което се отваря вратата и са го принудили да пробива нов вход. А може би този нов вход е бил необходим и те са оставили в паметта на Ми­ларепа нужните заклинания, като са му наредили да го пробие. Преди това обаче са го подложили на изпитание, за да го включат в техните редици. Може би Миларепа и сега е там...

Обърнах се към монаха, който стоеше до мен и го попитах:

- Кажете, моля ви, някой влизал ли е в пещерата на Миларепа? Действат ли там тантрическите сили, които са непреодолими за човека?

- Действат и още как!

- Какви са те? В някои сомати-пещери предизвикват ослепява-не, онемяване, уплаха, главоболие или внезапна слабост. Тук как е?

- Не зная. Не съм влизал... - сконфузи се монахът.

- И все пак?

- Сигурен съм само, че там е много страшно! Хората изпадат в паника! Обзема ги страх, че просто ще умрат, без да станат мър­тви, а техните кости...

- Много кости ли има в пеще­рата?

- Твърди се, че са много.

- А защо са влизали хората?

- Искали са да станат мъртви.

- И са умрели? -Да.

- Но не са станали мъртви?

- Не, не. Просто са умрели. Мъртвите сами избират онези, ко­ито са достойни да станат мър­тви - изгледа ме монахът. -Да не би и вие да искате?

- Аз ли? - този път аз се сконфузих. - Едва ли ще мога... Засе­га съм си тук...

- Аз също... съм тук... засега ... - отвърна монахът.

Какво огромно значение има за Земята феноменът сомати! Кол­ко велик е подземният свят, където освен Шамбала има и много мъртви. Те живеят, без да се грижат за своето тяло. Не губят вре­ме да приготвят храна, да ходят до тоалетната, да дишат, да се обличат и гримират. Те знаят, че техните тела са необходими само в случай на глобална катастрофа. Тогава те ще влязат в „ма­шината", наричана тяло. И отново ще започнат телесен живот, изпълнен с грижи за стомаха, за да продължат божествения екс­перимент по усвояването на материалната страна на живота. Как не им се иска сигурно да се занимават със стомашни проблеми, щом могат вечно да пребивават в отвъдното и прекрасния свят на мислите. Оттам те съзерцават своите тела, с които са свързани чрез „сребърна нишка". Те им напомнят, че дълг на духа или на човека-мисъл е да не късат тази връзка с планетата Земя, в чиито дълбоки подземия се намират техните „машини".

Монахът ме гледаше изпод вежди. Пред мен се намираше шес­тоъгълният камък. А мислите ми весело кръжаха и ми припомня­ха за своята сила. И ми повтаряха, че главното в човека е мисъл­та. Защото на онзи свят човекът всъщност е мисъл. Той се е заро­дил там, в света на мислите или в света на свободното време, който се управлява непосредствено от самия Бог - Властелина на свободната енергия на времето.

Без да искам, си спомних обичайните за руския човек разгово­ри в кухнята, когато двама-трима мъже или жени с чаши водка в ръка опушват помещението като лисичарник и така се разгорещяват от разговора си, та им се струва, че ги чува целият свят. Све­тът наистина ги чува. Убеден съм, че нито една мисъл не отмина­ва просто тъй. А ако хората пускат в пространството прекалено много еднотипни мисли, в даден момент те се сумират и започват самостоятелно да влияят върху съзнанието им. По време на рево­люционни ситуации това явление се нарича политическо настрое­ние на масите. Японски изследователи намериха научно обясне­ние на този факт.

Те описват така наречения феномен на стотната маймуна, при който една от тях се досетила да измие батата (сладък картоф), хвърлен от учените в пясъка. Тази „прогресивна" маймуна научи­ла и някои от събратята си (за да не им скърца пясък между зъби­те), а те от своя страна обучили други. Когато бройката им дос­тигнала цифрата сто, изведнъж всички маймуни по японските ос­трови (а те са много!) едновременно се научили да мият бататите, хвърлени върху пясъка. Задействал се е някакъв мощен информационен механизъм за натрупване и разпрос­траняване на мисли.

Спомних си разка­за на една моя анг­лийска пациентка, ко­ято сподели с мен, че причина за болестта й е стресът, предизви­кан от факта, че люби­мият й напуснал род­ния Лондон и заминал за Ню Йорк, където му Предложили по-изгодна работа. Когато след една година се срещнали отново, тя не могла да го познае - бил станал безобразно алчен. Тя дълго се опитвала да се пребори с алчността му, но нищо не постигнала. Пред нея стоял същият лондонски младеж, но в очите му горяла друга страст - парите. Пред тях красивата англичанка губела по точки. Веднъж той й казал дори, че е неин ред да плати за вечерята в ресторанта. Тя беше абсолютно убедена, че Америка е „зарази­ла" нейния любим. Тя смяташе алчността за заразна болест, а Ща­тите - за „инфекциозна бомба"

Разбирах, че ненапразно гениалният руски учен Влаил Петрович Казначеев е предло­жил термина информосома, като доказа, че информация­та може да се разпространява по неведоми начини. Струва ми се, че в основата на тези информосоми лежат, ако мо­га така да се изразя, „концен­трати от мисли". Те са способ­ни нахално да се внедряват в други организми, принужда­вайки ги да мислят или да вършат заложеното в „концентратите от мисли".

Ненапразно е толкова гадно да си в компанията на скъперник. И колко приятно е да седиш до светъл човек!

Продължавах да стоя на едно място, без да откъсвам поглед от шестоъгълния камък на Миларепа. Момчетата не ме подканяха. Те разбираха и, струва ми се, мъничко ме съжаляваха заради нап-лива на вездесъщите мисли, които толкова превъзбуждаха мозъ­ка ми, че той направо сипеше градушка от купища информосоми. А на мен ми беше тъжно, защото недоумявах как така хората не могат да разберат, че щастието не е в парите.

За себе си вече бях убеден, че мисълта няма как да не е живо същество. Родоначалният онзи свят - прамайката на всички фор­ми на живот, е свят на мислите. Всеки озовал се там се превръща в човек-мисъл - свободен, изначален и велик. И е направляван единствено от Създателя, дарил всичко живо с най-важното - спо­собността да мисли.

„Страхувайте се от лошите мисли!" - прииска ми се да изви­кам. Чудесно е, че понякога страстно желаем да се скупчим в една кухня и като освободим с помощта на алкохола и цигарите своите мисли, да си поговорим на най-различни теми. Но, моля ви, гово­рете добронамерено!

Продължавах да съзерцавам шестоъгълния камък. Скоро мис­лите ми се прехвърлиха към мъртвите. Разбрах защо са ни необ­ходими те. Мъртвият също е човек-мисъл, но земен. Той е необ­ходим тук, на Земята, защото човекът-мисъл от онзи свят е кос­мически. На Земята е пълно с проблеми - трябва да се охраняват свещените заклинания, да се следи мисленето на хората, които се опитват да попаднат в сомати-пещерите, да се определя степента на заплаха от появата на глобални катастрофи и т.н. Ние не знаем нищо за мъртвите и не разбираме ролята им за живота на Земята.

А тя е колосална!

Мъртвите, чиито тела пребивават в дълбоките подземия на Тибет и Хималаите, са стражите на нашите мисли! Ненапразно йоги­те се стремят поне мъничко да приличат на тях, като се отказват от телесните грижи и чрез медитащи влизат в земния свят на мисли­те! Неслучайно и Миларепа-йога се е стремял да стане мъртъв! И ненапразно казват за йогите, че прочистват аурата на Земята!

Внезапната болка в стомаха прекъсна мислите ми. Разбрах, че някой от мъртвите ги е прочел и е решил да ме прочисти още повече, като изгони от мен по-голямо количество от натрупалата се отрицателна енергия. Леко се присвих, сдържайки стоновете си. Издаде ме обаче болезнената гримаса.

- Шефе, какво става? Пак ли те заболя? - Селиверстов внима­телно сложи ръка на рамото ми.

- Не ми обръщай внимание! Долината на смъртта... бих я на­рекъл Долината на мъртвите... Там важат законите на мъртвите и няма място за законите на живите! Само онзи, който може да при­еме техните закони, като премине през изпитанията... Нима цели­ят ни живот е тотална грешка?! - изхриптях аз.

Мътният ми поглед обходи околните планини. Те сякаш се по­люшваха в разредения въздух и ни подсещаха, че не са мъртви. Дали изобщо в природата съществува нещо наистина мъртво? Мо­же би с тази дума древните са изразявали понятието неподвижно, понеже са знаели, че всичко в природата е живо? А може би оно­ва, което е неподвижно в материалния свят, в света на мислите води по-интензивен живот от онези, които умеят да движат ръце и крака? Може би...

Внезапно се усетих като някакъв звяр в зоологическа градина! Нима на мъртвите им е разрешено да проникват в мислите на всеки от нас? За миг забравих за болката и разбрах, че навярно е така. Нещо повече - на мъртвите им е позволено да влияят върху наши­те мисли, да ни наказват и прочистват. Какво пък толкова, че живе­ем пред погледите им, сякаш сме в зоопарк! Ако поддържаме чис­тотата на мислите си, тогава няма да имаме какво да крием!

Всеки човек в една или друга степен е способен да чете мисли­те на другите хора. С ръка на сърцето трябва да си признаем, че много често вярваме не на думите, а на очите, в които се взираме. Колко често ми се случва! Я се опитайте да поговорите с човек, който не ви гледа в очите - веднага ще усетите дисконфорт. Няма да ви достига информация! Нашият дух е притаен, но въпреки всич­ко се проявява и доказателството е, че всички ние взаимно си че­тем мислите - поне отчасти. Но на нас ни е оставено само това „отчасти".

Пак се намръщих от болка. Свалих раницата и извадих хапче­тата за стомах. Сложих ги върху пресъхналия си език и усетих, че не мога да ги преглътна. Равил ме забеляза и ми подаде шише вода.

- Сергей, тебе болял ли те е някога стомах? - попита Рафаел Юсупов.

- Понякога, ако преям. Защо питате?

- Ами така, без причина.

- Да не намеквате нещо, Рафаел Гаязович? - сбърчи вежди Се-ливерстов.

- А, не. Просто така попитах...

- Между другото, никога не съм бил роб на стомаха си, неза­висимо от добрия апетит. Не съм капризен. Ям всичко. Дори и гвоздеи мога да смеля.

- Гвоздеи ли?

- Да, гвоздеи. Какво толкова? -А, не, нищо...

- А пък вие, Рафаел Гаязович, би трябвало да се замислите над проблемите на вашия стомах. Имам усещането, че той вече нищо не мели, а всичко изпраща в червата, към изхода. Иначе как да си обясним защо сте толкова слаб?

- Просто при мен, Сергей, КПД-то при преработването на хра­ната е по-нисък. Затова...

- Всичко отива в свирката? - прекъсна го Селиверстов.

- Каква свирка?

- Задната.

- Хайде, хайде! Сякаш при тебе нищо не излиза оттам!

- Излиза - смути се Селиверстов, - но по-малко.

- Не бих казал - многозначително произнесе Юсупов.

- Вие пък откъде знаете?

- Съществуват факти...

- Какви факти?

- Разхода на тоалетната хартия! Нали ти самият като касиер-домакин ми възложи да я контролирам.

- Може би аз просто по-многократно я използвам, отколкото вие, Рафаел Гаязович.

- Да не намекваш, че съм нечистоплътен!

- А вие вглеждате ли се в това, което е излязло? - Селиверстов присви очи.

- Не ми е интересно. Но на теб, Сергей, явно ти е много инте­ресно!

- Всекиму е интересно.

- Не и на мен. Да се разглежда точно това е недостойно зани­мание.

- Я без префърцунени изрази! Да не би да твърдите, че никога не сте си гледали...

- Никога.

- Не ви вярвам! -Защо?

- Ами защото, ако бяхте си го погледнали, Рафаел Гаязович, щяхте да откриете там несмляна храна, например морков.

- Между другото, обичам моркови.

- И ги употребявате не само за да си „го" украсите?!

- Това пък откъде ти хрумна?!

- Храносмилателният тракт не е канализационна тръба - мно­гозначително дигна показалец Селиверстов. - В него храната се мели...

- Смила се - внесе поправка Рафаел Юсупов.

Докато слушах поредната препирня между двамата, си казах, че те поне не са роби на стомасите си. В противен случай съдбата едва ли би ги довела в далечния Тибет и едва ли би ги подложила на толкова лишения. Нещо повече, тук някак си не ни се ядеше. По-силно беше клокочещото от възбуда духовно начало. И Сели­верстов, и Юсупов еднакво отслабваха.

Болката постихна. Вдигнах глава, погледнах монаха и го по­питах:

- Кажете ми, моля ви, вярвате ли, че плочите и шестоъгълният камък са обработени от човешки ръце?

- Разбира се, че вярвам. Тези хора са били в състояние да обра­ботват не само отделни скали, а цели планини. Например онези... - посочи монахът.