Въпросник по римско частно право су, юф, Право I курс, II семестър 2006/2007 задочно

Въпрос 64 - Квазиделикти.
Квазиделикти.
В Юстиниановата кодификация с термина „квазиделикти” са означени няколко произтичащи от преторското право задължения,които наподобяват деликтите.За възникването им невинаги се е изисквало да бъде проявена вина.
Най-важните случаи,при които е била установена такава отговорност,са свързани със слабостите и недостатъците в благоустройството на античния Рим.
Тъй като улиците в Рим са били тесни и неудобни за един оживен трафик,а при такива обстоятелства(оживление и тесни улици) е съществувала голяма опасност за минивачите.
При това положение на нещата преторът е трябвало да вземе строги мерки срещу тези,които,нарушавайки благоустройството и градската хигиена,са застрашавали минувачите по римските улици.Създадени са били action de positu et suspensu и actio de deiectis et effuses
Деянията ,санкционирани с тези два иска ,както и деянието на съдията,”направил процеса
свой”, защото не е изпълнил задълженията си по разрешаване на спора,са означени от Гай

като „квазиделикти”.
А)Litem suam facere(да направиш процеса свой).
Така се наричало поведението на заклетия съдия,който не изпълнявал задълженията си по разрешаване на спора – напр. Не се явявал във форума на посочения от магистрата ден,не спазвал съдопроизводствените правила и пр.
Б)Actio de positu et suspensu (иск за поставеното и окаченото)
Преторският едикт запрещавал да бъдат поставяни,респективно окачени върху издадените части на една сграда вещи, които при падането си биха могли да причинят някому вреда .
Срещу обитателя на сградата,който е нарушил тази разпоредба,преторът давал иск в размер на 10 000 сестерции.Искът бил actio popularis, т.е. можел да бъде предявен от всеки римски гражданин.При предявяването му от неколцина с предимство се ползвал първият.
В)Actio de deiectis vel effuses ( иск за изхвърленото или излятото).
Този иск се давал срещу обитателя на една сграда,от която била хвърлена някаква вещ или била изляна някаква течност,която причинила имуществена щета.Преторът сметнал,че санкциите на lex Aquilia не са достатъчни,за да бъдат ефикасно защитени потърпевшите в тези случаи.Затова той дал една action de deietis vel effusis, която не обхващала в своето съдържание изискването да има проявена от ответника вина.
Акцията имала за предмет двойната стойност на причинената щета.Ако бил убит свободен,давал се иск в размер на 50 000 сестерции.
Въпрос 65:
Наследство, наследяване.
Принципи на римското наследствено право
1. Наследство (hereditas)
Терминът “наследство” (hereditas) означавал съвкупността от онези имуществени права и задължения, които след смъртта на наследодателя преминавали върху наследника.
Наследникът встъпвал в правното положение на наследодателя, той ставал носител на правата и задълженията, които влизат в наследството. Той се явявал своеобразен продължител на личността на наследодателя. Когато наследниците били няколко, наследството се поделяло между тях. Делимите вземания и задължения се поделяли автоматично между сънаследниците съобразно с дела, който имал всеки сънаследник. За неделимите вземания и задължения се създавала активна, респективно пасивна солидарност между сънаследниците. Вещите, които били собственост на наследодателя, ставали съсобственост на наследниците. За да се достигне до реално поделяне на същите, необходимо било да се извърши делба. За тази цел всеки от сънаследниците разполагал по отношение на другите с иска actio familiae erciscundae.
2. Наследяване
Римското право познавало 2 начина за наследяване: по закон и по завещание. Тези два начина обаче не са възникнали едновременно.
В най-древната епоха от развитието на човешкото общество проблемът за наследяването въобще не се е поставял. В родовото общество всички блага били в общо ползване и след смъртта на някого от членовете на рода, родовото имущество продължавало да бъде колективна собственост, каквото е било и преди това.
Наченките на наследяване и наследствено право се коренят в най-старото римско право.
Тогава навярно наследяването е можело да става само по закон, не и по завещание.
Още по времето на Дванадесетте таблици обаче римското право е познавало и наследяването по завещание.
Римското право е давало приоритет на наследниците по завещание пред наследниците по закон.
3. Принципи на римското наследствено право
Наследството се открива с момента на смъртта на наследодателя. Откриването на наследството обаче не е достатъчно, за да премине то върху наследника: необходим е и още един момент – приемането на наследството.
Лицата, които са се намирали под властта на наследодателя в момента на смъртта му, са добивали наследството със самото му откриване, без да се налага да правят волеизявление за приемането му. По цивилното право те стават наследници дори въпреки волята си. Преторът

обаче е дал на тези наследници възможността да се откажат от наследството. За целта е трябвало просто да се въздържат от всякаква намеса в наследствените работи. Робите обаче не са можели да се освободят от наследство.
Лицата, които не са се намирали под властта на наследодателя в момента на смъртта му, не са придобивали наследството при самото му откриване, а е трябвало да изявят волята си да го приемат.
В старото право, ако едно наследство стои неприето и едно лице завладее наследствените имоти, то след едногодишно владение, макар и недобросъвестно и без юридическо основание, това лице става наследник. Този институт е бил отменен при Марк Аврелий.
Когато едно наследство е открито, но още не е прието, се приема фикцията, че наследодателят още не е починал, тъй че наследството може да се увеличава (например чрез размножаване на животните). Наследството остава в тази позиция до момента на приемането.
В момента, в който наследникът го приеме, се смята, че го е приел в момента на откриването.
По време на Републиката съдебната практика е считала, че наследодател, който при наличието на най-близки родственици оставя имуществото си на едно трето лице – наследник по завещание, постъпва против повелите на чувството за дълг към най-близките. Смятало се е, че такова завещание е достатъчно само по себе си за установяване на липсата на здрав разум у завещателя.
Наследството по преторския едикт се е наричало bonorum possessio. Преторът е давал такова наследство преди всичко на онзи, който му представи завещание на покойния. В някои случаи обаче, въпреки съществуването на завещание, преторът е давал bonorum possessio на лица, които не фигурират в него – например ако в завещанието не е споменат еманципиран син.
Ако не е имало завещание, преторът е давал bonorum possessio по особен ред.
Отначало обстоятелството, че някой е получил bonorum possessio, не е лишавало наследниците по цивилното право от възможността да завеждат иск за наследство. Bonorum possessio, което не може да се противопоставя от преторски наследник на правата на цивилния наследник, се е наричало bonorum possessio sine re. По-късно законните наследници в повечето случаи били лишени от възможността да получат наследство по този начин. В тези случаи, в които bonorum possessio дава на преторския наследник възможност да отблъсне иска на цивилния наследник, имаме bonorum possessio cum re.
Преторското наследство се откривало в момента на смъртта, а приемането му ставало в момента, в който преторът издаде решение за даването му.
Въпрос 66:
Интестантен ред на наследяване
1. Интестантно наследяване по цивилното право (Дванадесетте таблици)
Цивилното право установява 3 класи наследници:
1) първа класа (т.нар. “свои наследници”)
Това били лицата, намиращи се под властта на наследодателя (подвластните синове и дъщери, жената под манус, съпругата на умрелия преди наследодателя син, ако е била под манус, и т.н.)
Тези наследници придобивали наследството по право, без да има нужда да го приемат. Когато били от една и съща степен, наследявали по глава, а когато били от различни степени – по колена (внуците получавали частта от наследството, която би получил техният баща, ако би преживял наследодателя).
2) втора класа
Това бил най-близкият агнат на наследодателя. Той не придобивал наследството по право – за да стане наследник, трябвало е да го приеме.
Най-близък агнат е бил братът на наследодателя. Следващият бил чичото, по-следващият – братовчедът. Ако имало няколко агнати от една и съща степен – например няколко братя, те делели наследството по глави. По-близките агнати по принцип отстранявали по-далечните.
Ако най-близкият агнат не приемел наследството, те не се предлагало на следващия по степен, а оставало вакантно.
3) трета класа
Това били гентилите – лицата, които принадлежали към рода на наследодателя.

2. Интестантно наследяване по преторския едикт
Постепенно на мястото на старата система на наследяване, установена от Дванадесетте таблици, се появила системата на наследяване по преторския едикт. Тя включвала 4 категории лица:
1) низходящи (либери)
В тази класа влизали всички низходящи на наследодателя, включително и еманципираните такива. Наследниците наследявали по глава, а ако били от различни степени – по колена.
2) легитими
В тази класа влизали наследниците по Дванадесетте таблици.
3) когнати
Кръвните роднини били призовавани само до 6-та, и по изключение до 7-ма степен.
Наследството се деляло по глави. Дадената на тази класа наследници bonorum possessio не можела да се противопостави на цивилните наследници.
4) преживял съпруг(а)
Ако съпругата била в брак под манус, тя била призовавана към наследството на своя съпруг още с първата класа.
Преторските наследници не наследявали по право, затова те трябвало да потърсят наследството, което им предоставял преторские едикт. На всяка от четирите наследствени класи бил даван 100-дневен срок да приеме наследството. За родителите и децата на наследодателя срокът бил една година. Ако в дадения срок съответната класа не била потърсила наследството, идвал ред на следващата и т.н. Вътре в класата на когнатите призоваването също се извършвало последователно.
3. Интестантно наследяване по класическото, следкласическото и Юстиниановото право
Развитието на интестантното наследяване по време на класическия и следкласическия период се характеризира с все по-голямо зачитане на кръвното родство при определянето на наследствените класи. Следкласическото римско право се стреми да изгради интестантното наследяване изцяло върху кръвното родство и да преодолее различията между цивилното и преторското наследяване. Този процес обаче е затрудняван от вулгаризирането на римското право, което е особено осезаемо на Запад. Затова Юстиниан извършва една реформа в областта на наследственото право, закрепена в 2 новели (118 и 127). Тя определя 4 групи наследници:
1) низходящи
В тази категория наследяват законните низходящи на наследодателя и осиновените от него.
2) възходящи
Тук влизат майката, бащата, бабата, дядото, както и родените от едни и същи родители братя и сестри и децата на умрелите по-рано братя и сестри. Децата получават частта, която би се паднала на техния родител. Другите получават по глави (например при баща, брат и две деца от починал втори брат – бащата и братът по 1/3, на двете деца заедно пак 1/3, т.е. по 1/6).
Ако наследяват само възходящи, най-близкият по степен изключва останалите. Ако възходящите са от една и съща степен, делбата става по линии (например при дядо по бащина линия и дядо и баба по майчина линия – ½ на първия и ½ на вторите двама, т.е. на тях се пада по ¼).
3) еднокръвни и едноутробни братя и сестри
4) останалите кръвни роднини без ограничение, като най-близките изключват по далечните
4. Интестантно наследяване на освободен роб
Интестантното наследяване на един освободен роб се различавало от интестантното наследяване на свободно родените.
Според Дванадесетте таблици, ако наследодателят не бил оставил “свои наследници” (heredes sui), наследявал го неговият патрон и агнатите му.
Преторското право дало на патрона възможност да наследява и в случая, когато наследодателят бил оставил свои наследници, но те не били негови кръвни роднини – например осиновен син или дъщеря. В такъв случай патронът получавал половината от наследството.

По преторското право патронът не се предпочитал единствено пред брата и сестрата на наследодателя.
По Юстиниановото право патронът наследявал освободения, който не бил оставил низходящи.
Следвали низходящите на патрона, а после – когнатите му.
5. Защита на наследниците по закон срещу лишаване от наследство
По системата на римското право наследяването на завещание се предпочитало пред наследяването по закон, но свободата на завещателя да изключи напълно своите законни наследници от кръга на наследяващите го все пак била ограничена.
> ограничения на свободата на завещателното разпореждане в древното римско право
В древното римско право много често е бил назначаван един-единствен наследник, най-често един от синовете на наследодателя, като по този начин останалите подвластни са били лишавани от наследство. Завещателят обаче трябвало да обезнаследи поименно, изрично в своето завещание синовете си, а останалите “свои наследници” – общо. Ако в завещанието е пропуснато да бъде назначен или обезнаследен един син, то е нищожно. Ако са пропуснати дъщеря или внук, завещанието е действително, но към наследниците се прибавяли и пропуснатите.
> обезнаследяване по преторското право
Преторът предвидил, че трябва да бъдат обезнаследявани поименно не само heredes sui на наследодателя, но и всички други liberi от мъжки пол. Ако завещателят е пропуснал да назначи или да обезнаследи някое от лицата, които по едикта са имали право да бъдат вписани в завещанието, то не е било нищожно, но преторът давал на пропуснатия bonorum possessio на онази част от наследството, която му се падала по закон.
> законна част
Ако някой от наследниците бивал изрично обезнаследен, то той нямал вече никакво право върху наследството на наследодателя. За да бъдат защитени най-близките родственици на наследодателя от произволни обезнаследявания, в полза на най-близките му роднини била създадена т.нар. законна част, с която наследодателят не можел да разполага при своето завещание.
Съдебната практика на центумвиралните съдилища (по-късно на претора и императора) счела, че наследодател, който при наличието на най-близки родственици оставя чрез завещание цялото си имущество в полза на едно чуждо лице, постъпва против повелите на чувството за дълг към най-близките. Смятало се е, че такова завещание само по себе си е достатъчно за установяване на липсата на здрав разум у завещателя. Други доказателства не се искали и такова завещание било смятано за нищожно.
Завещателят можел да избегне възможността завещанието му да бъде обезсилено, като остави на най-близките законни наследници ¼ от онази наследствена част, която те биха получили при липса на завещание. Това е и т.нар. законна част. Наричала се е quarta Falcidia.
Правото на задължителна част са имали низходящите и възходящите на наследодателя.
Братята и сестрите са имали право на такава част, ако наследодателят е бил назначил за наследник опозорено лице.
Ако завещателят в завещанието си без основателни причини не е оставил на лицата, които имат право на законна част тази част (1/4 от това, което биха получили по закон), то те са имали иска querella inoficiosi testamenti – иск, по който завещанието е било признавано за нищожно и към наследството са се призовавали законните наследници.
Юстиниан дал право на всяко лице, което има задължителна част, да фигурира в завещанието. Той също така увеличил задължителната част на 1/3 от законната, ако законната не е по-малка от 1/4 от цялото наследство, и на 1/2, ако законната част е била по- малка от 1/4.
Ако наследодателят не оставял в завещанието си нищо на лице, което имало право на задължителна част, то назначенията на наследници в завещанията били нищожни, обаче другите разпореждания – например освобождаването на роби в това завещание – запазвали действителността си.
Ако лицето, което има право на задължителна част, но е получило в завещанието нещо, което е по-малко от нея, това лице можело да иска от другите наследници да допълнят неговия дял до задължителната част.

Въпрос 67:
Наследяване по завещание
1. Завещание
Завещанието в римското право било едностранен отменим акт по случай на смърт, с който се назначавал наследник.
- едностранен акт: завещанието не изисквало съгласието на лицето, което се назначава за наследник
- отменим акт: завещанието винаги можело да бъде отменено от наследодателя, който го е направил
- акт по случай на смърт: завещанието е пораждало правни последици само след смъртта на наследодателя
- назначаващ наследник: в завещанието се съдържа назначението на наследник
2. Способност за завещаване и за получаване по завещание
1) способност за получаване на наследство по завещание (testamenti factio passiva)
Способност да получават наследство по завещание имали римските граждани и робите им.
Робите на наследодателя могат да получават по завещание само ако са освободени в завещанието му, а чуждите роби също могат да получават по завещание, но те приемат в полза на лицето, което е техен господар в момента на приемането, и това лице трябва да бъде способно да наследява. Наследникът трябва да има способност да получава наследство в 2 момента:
- делация: момента, в който се открива наследството
- аквизиция: момента на приемането
Способността на наследоприемника трябва да трае през цялото време между тези два момента. Ако между тези 2 момента настъпи неспособност на наследника да приема завещанието, но той все пак е способен в момента на откриването му, това няма да му навреди.
За наследяване по завещание са неспособни лицата, за които завещателят не може да има ясна представа. Тук влизат и юридическите лица, а също и неродените при съставянето на завещанието, които по-късно били изключени от тази категория.
От времето на Август наличността на testamenti factio passiva не била достатъчна за наследника да получи завещаното му. Той трябвало да има и способност да получи наследството – capacitas.
Неспособните да получат наследство са се наричали incapaces. Това са:
1) неженените – те не могат да получат нищо от това, което им е оставено по завещание, освен ако завещателят не им е близък роднина
2) женените-бездетни могат да приемат само ½ от онова, което им е оставено
3) бездетните съпрузи могат да получават един от друг само 1/10 от оставеното
Частта, която оставала неполучена, се разделяла между другите наследници, които имали деца.
2) способност за завещаване
За да може да завещава, едно лице трябвало да има специална правоспособност. В нея се включвал commercium (перегрините били неспособни да завещават по цивилното право), лицето да бъде sui iuris, и да бъде дееспособно. Лудите, разточителните и намиращите се под настойничество не можели да завещават. Жените, над които било упражнявано задължително настойничество, можели да завещават само със съдействието на своя настойник.
3. Форма на завещанието
Формата на римското завещание е претърпявала значителни промени е течение на дългата история на римското право. Все пак могат да се откроят няколко основни вида завещания:
1) завещание пред свиканите комиции
Това е най-старото от завещанията, които римското право познава. Съществувало е по време на Дванадесетте таблици. Извършвало се е с участието на комиции и е имало за цел да даде наследник на онези, които не са имали подвластни.
2) завещание чрез бронз и везни
При този тип завещание разпорежданията по случай смъртта се извършвали чрез акта на манципацията. Първоначално наследственото имущество било манципирано на едно доверено лице, което трябвало след смъртта на наследодателя да изпълни волята му.
По-късно ролята на довереното лице била сведена до една проста формалност – то заявявало при извършването на манципацията, че имуществото на наследодателя се намира у него само за да може той да направи завещание съгласно държавния закон.

Разпорежданията на завещателя били написвани върху восъчни табелки, които той предавал на довереното лице, след което те били затваряни и запечатвани.
3) завещание по преторския едикт
Тогава, когато пред претора се явявали спорове по въпроса, кой е наследник на дадено лице, той давал владението на наследственото имущество (bonorum possessio) на този, който му представел писмено завещание, подпечатано с не по-малко от 7 печата.
Първоначално цивилните наследници можели да предявят иск и владението да бъде отнето от преторските и дадено на цивилните наследници. По-късно обаче цивилните наследници вече нямали възможността за противопоставяне на преторските.
4) завещание по Юстиниановото право
Юстиниановото право познавало 2 вида завещание – частно и публично. Частното завещание можело да бъде устно или писмено. Публичното завещание се съставяло с участието на публичната власт. То също бивало 2 вида. При първия вид завещателят заявявал своята последна воля пред съда, а при втория – завещанието се предавало в императорската канцелария.
4. Съдържание на завещанието
Всяко завещание трябвало да съдържа назначаването на наследник.
Със завещанието можели да се назначат повече от един наследници. В такъв случай те получавали равни дялове от наследството, а ако наследодателят бил разпоредил друго, спазвала се неговата воля.
Допускало се назначаването на наследника в завещанието да бъде поставено в зависимост от отлагателно условие, но не и от отлагателен срок.
Назначаването на наследник под прекратително условие или под прекратителен срок се е считало за недопустимо.
Ако един наследник бил назначен за такъв под отрицателно условие (например Тиций да бъде наследник, ако не отиде в Картаген), било прието, че наследникът може да получи веднага наследственото имущество, но трябва да даде обезпечение, че ще го върне, ако отрицателното условие се сбъдне.
Завещанието изключвало винаги и изцяло интестантното наследяване. Никой не можел да бъде наследяван отчасти по завещание, отчасти по закон. Смятало се, че щом едно лице е назначено за наследник, то е назначено за наследник на цялото наследство, дори и ако му е определена само част от него. То трябвало да получи част от наследството, ако се конкурира с други наследници по завещание, но ако се конкурира с такива по закон, получава всичко.
Римското право допускало завещателят да назначи едно лице за наследник в случай, че първият посочен от него наследник не стане такъв. Пример: “Тиций да бъде наследник. Ако
Тиций не стане наследник, Мевий да бъде наследник”. Този институт се наричал вулгарна субституция.
Когато бил назначаван наследник на подвластния за в случай, че последният не достигне пубертета, говорим за пупиларна субституция. С помощта на пупиларната субституция наследодателят назначавал наследник не само на себе си, но и на своя непълнолетен подвластен.
Много често пупиларната субституция била комбинирана с вулгарната.
5. Отмяна на завещанието
Само съставянето на едно ново валидно завещание е отменяло старо завещание, и то само в случаите, че разпоредбите на новото завещание не били в противоречие с разпоредбите на старото такова.
Според преторското право завещанието се считало за отменено и в случаите, когато са били счупени печатите му или е бил повреден самият документ, на който то е било написано.
В Юстиниановото право е било установено, че завещание може да се отмени и ако волята на наследодателя за отмяната му е била изразена пред 3-ма свидетели или е била надлежно документирана, но само ако от съставянето на завещанието са били изминали 10 години.
Въпрос 68:
Легати и фидеикомиси
1. Заветите в римското право
Когато едно лице в римското право придобивало наследство, независимо по закон или по завещание, то ставало универсален правоприемник на наследодателя. То получавало имотите

и вземанията на наследника, но също така и неговите задължения.
Римското право познавало обаче и такъв правен институт, по силата на който на едно лице се давало определено наследствено имущество, без това лице да се прогласява за универсален правоприемник на наследодателя и да бъде обременявано със заплащането на неговите задължения. Такова лице се наричало заветник, а разпореждането по случай на смърт, с което се оставяло на даденото лице определеното имущество – завет.
Заветите имали широко разпространение в римското право, особено по време на неговия разцвет. Могат да бъдат отграничени 2 вида завети: легати и фидеикомиси.
2. Легати
Легатите са по-старите завети, които могли да се учредяват само в завещанието на наследодателя при спазването на строго определена форма. Модестин дефинира легата като оставено със завещанието дарение.
По-късно легати можели да се учредяват и в отделни писма до наследника, кодицили, но само при условие, че в завещанието се споменава, че има такова писмо. Те могат да бъдат в полза само на римски граждани, и то само на такива, които са способни да наследяват по завещание.
Римското право познавало 4 вида легати:
1) legatum per vindicationem
Този легат се учредявал с думите “давам и завещавам”. Той създавал вещно право в полза на заветника. След смъртта на завещателя собствеността на завещаното преминавала направо в имуществото на заветника. Легатарят можел да предяви ревандикационен иск при отказ да получи завещаното му.
2) legatum per damnationem
Този легат се учредява с думите “да бъде осъден” и има облигационно действие: създава право на легатаря да иска от наследника да извърши нещо, например плащане на сума.
Легатарят има срещу наследника личен иск – actio ex testamento.
3) legatum sinendi modo
Този легат се създава с думата “да позволи”, т.е. наследникът да позволи на легатаря да вземе за себе си нещо. Той имал същото действие като легата per damnationem, т.е. облигационно.
4) legatum per praeceptionem
Учредява се с думата “да вземе предварително”. С този легат, когато завещателят е назначавал няколко наследници, е могъл да разпореди само един от тях да получи нещо от наследствените имоти и само останалото да се разпредели между всички наследници. Има вещно действие.
3. Фидеикомиси
Фидеикомисите са завети, които са се появили по-късно от легатите. Те представлявали неформално учредени завети, които могли да бъдат направени както в завещанието, така и вън от него – без спазване на онези строги форми, които са характерни за легатите.
Първоначално фидеикомисите не са били задължителни и са се разглеждали като прости пожелания на наследодателя, които наследникът може да изпълни или да не изпълни.
Фидеикомис означава именно “поверен на добросъвестността” на лицето, от което се е искало да го изпълни. Задължителната сила на фидеикомисите датира от времето на Октавиан Август.
Фидеикомиси можели да се правят в полза не само на римски граждани, способни да получават наследство по завещание, но и на други лица. За да бъдат правно задължителни обаче, фидеикомисите трябвало да бъдат направени от лице, което е способно да завещава.
4. Смекчаване на различията между легати и фидеикомиси
Постепенно във времето различията между легатите и фидеикомисите били смекчавани, докато при Юстиниан различията между тези два вида завети изчезнали напълно.
Смекчаването на различията станало в няколко направления:
- било прието, че легатът може да бъде правен вън от завещанието
- постепенно за възможността за получаване на фидеикомиси били въведени изисквания, аналогични на тези при легатите
- била смекчена формата на легатите – в следкласическото право те можели да се учредяват и без тържествени формули

При Юстиниан легати и фидеикомиси можели да се учредяват задължително пред петима свидетели. Те произвеждали винаги вещноправно действие, когато това е възможно, а ако е невъзможно (например завещана е вещ, която се оказва, че е на трето лице), създават задължение да се допълни завещанието на заветника, т.е. имат облигационно действие.
5. Законни ограничения на заветите
Завещателят в старото право е можел, като назначи някого за наследник, да учреди толкова големи завети, че за наследника да не остане нищо от наследството. В продължение на дълъг период от време тази опасност е била смекчавана с различни мерки, но окончателно решение тя намира в един плебисцит от 40 година пр. Хр. Той постановява, че лицето, което е назначено за наследник по завещанието, трябва да получи не по-малко от ¼ от цялото наследство (фалцидиева четвърт). Ако завещателят е засегнал тази четвърт, тогава заветите се намаляват пропорционално, за да се допълни тя.
Този плебисцит (lex Falcidia) се е отнасял само за легатите, а от времето на Империята – и за фидеикомисите.
6. Завети на наследство
И легатите, и фидеикомисите имали за предмет определени имуществени права от наследството. Римското право обаче познавало и такива легати и фидеикомиси, чрез които наследодателят оставял на заветника цялото наследство или част от него.
След сложно развитие на тези институти се стига до Юстиниановото право, където универсалният фидеикомисар на наследството се е третирал като истински наследник, но за редовния наследник се запазвала ¼ от наследството.
7. Придобиване на заветите
За придобиването на завета от заветника имат значение 2 момента:
1) Моментът, в който наследството се открива, а ако заветът е под условие, в който условието се сбъдва при открито вече наследство. В този момент заветникът трябва да е способен да придобива по завет. Ако умре след това, неговото право не се погасява, а преминава върху наследниците му.
2) Моментът на приемането на наследството, чрез който правото върху завещанието се е прехвърляло върху заветника.
Въпрос 69:
Приемане и отказ от наследство
1. Приемане на наследството
Домашните наследници (heredes domestici), в категорията на които били включени подвластните на наследодателя и освободените чрез завещанието му роби, придобивали наследството по право в момента на откриването му.
Всички останали наследници, за да придобият наследството, трябвало да го приемат.
Волеизявлението по приемане на наследството в този случай може да бъде направено по 3 начина:
1) тържествено волеизявление на волята на приемане, направено пред свидетели (cretio)
2) мълчаливо изявяване на волята на приемане чрез разпореждане с наследствените имоти
(gestio pro herede)
3) изрично, но неформално изявяване на волята на приемане (nuda voluntas)
> приемането на наследството не можело да става под условие или срок
> приемането на наследството трябвало да изхожда от дееспособно лице
> ако наследникът бил недееспособен, необходимо било съгласието на настойника или попечителя, а ако бил подвластно лице – съгласието на главата на семейството или господаря
> не можели да придобиват наследство по закон недостойните наследници
> за придобиване на наследство по закон са важали установените от законодателството на
Август ограничения по отношение на нежените и бездетните
> наследникът по Юстиниановото право е можел, ако иска, да заяви в 30-дневен срок, че ще

приеме наследството по опис; описът е трябвало да бъде извършен в срок от 60 дни; в такъв случай наследникът е отговарял за дълговете на наследодателя само до размера на наследството
С приемането на наследството наследникът ставал продължител на личността на наследодателя и встъпвал в правното му положение, като ставал носител на правата и задълженията му.
2. Отказ от наследство
Тъй като домашните наследници придобивали наследството в момента на откриването му, те го придобивали дори и тогава, когато не желаели да го приемат. Според цивилното право те не можели да се откажат от наследството. Преторът обаче им дал такава възможност – докато още не са се намесили в наследствените работи, да се откажат от него, въздържайки се от приемането му. Тази възможност била използвана от наследниците най-вече тогава, когато наследството било обременено с големи задължения и активът му бил по-малък от пасива.
Право на отказ от наследството не са имали само освободените чрез завещанието от наследодателя роби, които поради това са се наричали необходими наследници.
Кредиторите на наследодателя са имали правото да запитат домашните наследници дали смятат да приемат наследството, защото продължителното оставяне на въпроса за приемането на наследството висящ можел да им навреди. Наследникът имал срок от 100 дни да отговори на кредиторите. Ако не отговори в този срок, губи правото си да приеме наследството и имотите остават за кредиторите, за да ги продадат.
Ако наследникът е несъстоятелен, съгласно едикта, кредиторите могат да поискат наследеното му имущество да се държи отделно от имуществото на наследника и от него да бъдат удовлетворени първо те, а после кредиторите на наследника.
3. Принципи
Най-близкият агнат, призован към наследяване по Закона на Дванадесетте таблици, можел да отстъпи чрез in iure cessio наследството, преди да го е приел, на друго лице.
Ако лицето, което е призовано към наследяване, почине, преди да приеме наследството, неговите права върху наследството му не преминават върху наследниците му. Юстиниан изменя това положение, като постановява, че ако смъртта настъпи не по-късно от една година след откриването на наследството, наследниците на починалия могат да приемат вместо него.
Това се нарича трансмисия.
Ако някой умре и не се яви никой, който да приеме наследството му, от времето на Август наследник става държавата. Тя е трябвало да изпълни всички завети, които е направил покойният. Държавата е приемала наследството само, ако то е състоятелно. В противен случай то остава на кредиторите като вакантно и те го продават.
Ако наследникът се е провинил тежко към наследодателя, държавата му отнемала наследството и приемала ролята на наследник.
4. Акресценция и кадуцитет
Акресценцията е нарастване на дела на някои сънаследници с дела на други сънаследници, които не желаят или не могат да приемат наследството.
Акресценцията става независимо от волята на този, чийто дълг се увеличава. Тежестите
(например заветите), които завещанието налага върху дяловете на лицата, които не са станали наследници, не преминават върху дяловете, към които първите дялове преминават.
(Пример: Назначавам за наследници А и Б. Възлагам на А да брои 1000 лв на В. А се отказва от наследството. Б обаче не е длъжен да плати 1000 лв на В.).
Акресценцията не се прилага в 2 случая:
1) ако едно лице не може да приеме наследството, понеже е неженено или бездетно
2) ако едно лице не може да приеме поради причини, настъпили след съставянето на завещанието
В тези 2 случая частта, останала свободна, се разпределя между тези сънаследници, които имат деца, а ако такива няма, остава за държавата. Тук нарастването става само по желание на тези, чиито дялове нарастват, и става заедно с тежестите. В такъв случай говорим за кадуцитет.

Въпрос 70:
Дарение.
Дарение по повод на смърт
1. Дарение
Дарението според римското право било юридически акт, по силата на който едно лице се обеднявало с някаква част от своето имущество в полза на друго лице, на което искало да окаже щедрост.
При дарението на обедняването на едната страна (дарителя) съответства обогатяването на другата страна (надарения).
Извършеното от дарителя дарение трябвало да бъде изрично или мълчаливо прието от надарения. Обедняването на дарителя и обогатяването на надарения трябвало да имат своето оправдание в дарствените намерения на дарителя. Нямало значение по какъв мотив дарителят оказвал своята щедрост.
Дарението не било правна сделка, имаща своя собствена юридическа форма и ясно обособени правни последици, специфични само за този институт. Дарението като акт на щедрост можело да се извърши по различни начини:
1) като акт за прехвърляне на собственост (манципация, традиция, in iure cessio)
2) чрез договор за поемане на задължения (стипулация)
3) чрез опрощаване на дълг и др.
Елементът, обединяващ тези различни актове, бил безвъзмездният характер на дарствения акт.
Едва в следкласическото право дарението се превръща в правна сделка чрез която при спазването на определена форма се извършвало безвъзмездно прехвърляне на собственост от дарителя върху надарения.
Като цяло римското право се е отнасяло скептично към дарствените актове. Например, по времето на Републиката бил издаден закон, който забранявал извършването на дарения, надвишаващи определен размер. Пак по времето на Републиката била установена и забрана за извършването на дарения между съпрузи. Мотивът бил, че хармонията в семейството не бива да се купува и единият съпруг да се разорява поради чувствата си към другия.
В следкласическото право даренията придобили публичност.
2. Дарение по повод на смърт
Дарението по случай на смърт се различавало от обикновеното дарение по това, че било подчинено на условието надареният да преживее своя дарител, и имало окончателен ефект след смъртта на дарителя.
При това дарение дарителят предпочитал надарения пред своите наследници, но предпочитал себе си пред надарения.
Дарението по случай на смърт се отличавало от заветите по това, че то се извършвало независимо от съставянето на каквото и да било завещание от страна на дарителя.
Дарението по случай на смърт е отпадало, ако надареният умре преди дарителя. До смъртта на надарения то е можело да бъде отменено от дарителя. Такива дарения са били допустими и между съпрузи, при които даренията по принцип били забранени.
Наследодателят нямал право да направи такова дарение, което да надвишава запазената за законните наследници фалцидиева четвърт.
Юстиниан изисквал за валидността на този тип дарения те да са направени пред 5-ма свидетели.
Придобиване, което се извършва по повод смъртта на едно лице, но не е нито наследство, нито завет, нито дарение по случай на смърт, се нарича mortis causa capio. Главният случай е, когато едно лице е назначено за наследник или заветник при условие, че ще даде нещо на трето лице.