Възможни културно-познавателни маршрути в Североизточен район за планиране на България
Анализ на антропогенните туристически ресурси в Североизточен район за планиране на България като основа за туристически маршрути
Изтегляне 0.73 Mb.
|
Свързани:
PAZAR NA TRUDA
- Навигация на страницата:
- История на земите в Североизточния район за планиране
- 2.2. Характеристика на историко-археологическите туристически ресурси на Североизточен район за планиране на България
- Варненска област
| Анализ на антропогенните туристически ресурси в Североизточен район за планиране на България като основа за туристически маршрути
2.1. История на земите в Североизточния район за планиране Под Североизточен район за планиране се разбират областите Варна, Добрич, Шумен и Търговище. През по-голямата част от праисторическото и историческо развитие на културите по тези земи се забелязва една паралелност. Определени събития, отнасящи се към дадена област, намират сходни примери и в останалите, като в някои случаи те настъпват по-рано в едни и по-късно - в други части. Най-ранните следи от човешко присъствие в Североизточна България са засвидетелствани от старокаменната епоха (палеолита) преди около 100 000 г., както и от мезолитните находки от района на м. Побити камъни, Варненско. Учените се натъкват на дребни кремъчни остриета, наречени микролити. След мезолита настъпва неолита (8-5 хил.г.пр.Хр.). Тази праисторическа епоха е време на т.нар. “технологична революция” в Близкия Изток - “плодородният полумесец”. Тези повратни моменти в развитието на човешката цивилизация неминуемо се отразяват и върху културата на днешна Североизточна България. Извършва се преход от присвояваща към произвеждаща икономика. Създават се първите селища - т.е. вече е налице уседнал начин на живот. Изобретява се и керамиката. Неолитната революция води и до разделение на труда. На Балканите неолитът се внася с 2 хилядолетия закъснение. Къщите на хората са от дърво и глина, като са познати и землянките. За направата на керамични съдове се използва т.нар. лентова техника. Усъвършенстват се и артефактите и оръдията на труда. През неолита в гореспоменатите 4 области се формира и религията като система. Има върховен бог и богиня. Божеството е изобразявано като бик, а великата богиня майка - като пищна жена, олицетворяваща плодородието. В изследваните области няма оцелели следи от храмове и светилища. В Североизточна България са били твърде разпространени и гробовете, като няма сведения дали през предходните две ери - палеолит и мезолит, са съществували подобни погребални обреди. Телата са се полагали в опъната или ембрионална поза (хокер). Следващата ера е каменно-медната епоха (халколит или енеолит–5-4 хил.пр.Хр.). Тогава за първи път започва обработването на метали. Най-често това са мед и злато, като все още не са били познати сплавите. Учените предполагат, че медните сечива не са имали практическо предназначение, а по-скоро са показвали социален статус и власт. Например намерените предмети в областите, обект на нашето изследване - брадви, сърпове, и др.п., нямат следи от използване. Най-значимата находка от късния халколит (4400-4200г.пр.Хр.) е Варненският златен халколитен некропол. Това злато е намерено на северния бряг на Варненското езеро. Злато от същата епоха е намерено и край Дуранкулашкото езеро, но в много по-малко количество и недобре обработено. Няма информация откъде се е добивало златото, но се предполага, че е било внасяно. В Североизточна България най-красноречивият пример за укрепено селище с планировка от каменно-медната епоха е това при с. Поляница, Търговишко. Край Варненското и Белославското езера през енеолита са съществували 8 наколни селища. Археологичната култура от Варна до Дуранкулак през тази ера е наречена “Култура Варна”. През халколита, както и през останалите епохи, основният белег за разпознаване на археологичните култури си остава керамиката. Появяват се нови форми и окраски. Например керамика с врязана окраса, като линиите са били запълвани с бяла паста и така запичани. Религиозният живот също се обогатява - при погребалните обреди вече се използват и съдове с антропоморфна (човешка) форма. Доста интересна е надгробната плоча, открита край Варненското село Голямо Делчево, изобразяваща Великата богиня-майка. Тя е с врязана окраса, изобразяваща дрехите на богинята. Имало е и ритуали и молебени за дъжд, отправяни към мъжкото божество. Към халколита се отнася и комплектът от малки фигурки, изобразяващи религиозна култова сцена, изкопани близо до с. Овчарово, Търговишка област. Сигурно за енеолита е, че е имало домашни култове, но не е ясно дали е имало светилища. Срещат се малки и големи идоли, култови масички и т.н. През енеолита в разглежданите земи все още няма писменост. Към края на 5 хил. пр. Хр. “културата Варна” се затрива “с гръм и трясък”. Като най-приемлива причина за това се сочат нашествията на нови племена от север. Естествено продължение на халколита се явява бронзовата епоха (4-2 хил.пр.Хр.). Названието бронзова епоха се дължи на широката употреба на сплавта бронз в бита на хората. То е дадено от сър Артър Евънс, когато изследва паралелната на културата в Североизточна България Критска (минойска) култура. На Балканите обаче тя реално настъпва с леко закъснение - около 3500г. пр. н. е. През бронзовата епоха Североизточната част на съвременна България е все още в праисторията, защото населението, обитаващо тези земи, е безписмено. През тази ера нивото на Черно море се повишава и споменатите по-горе 8 крайезерни селища са погълнати от водата. Хората си строят вече жилищата на по-високи места. Около Варненското и Белославското езера през тази епоха съществуват най-малко 13 частично наколни бронзови селища. Знае се, че населението, което се е настанило в тези земи е от индоевропейски произход, като учените са го прекръстили на бронзово население. Това са траките, древните елини и др. По тези земи е било на лице известна разслоеност на обществото, с изразена аристократична и духовна власт. Именно през тази епоха конят бива опитомен и използван като ездитно животно. Най-старата колесница от това време е открита при с. Плачидол, Добричко. При строителството на къщи, селища и крепостни стени започва употребата и на камък. При керамичното производство вече навлиза и нововъведение – бавното (ръчно) грънчарско колело. Не е известно откъде се е набавял калаят. Продължава обработването на злато и се поставя началото на обработката на сребро. Край Суворово, Варненско са открити домонетни бронзови форми. Край Калиакра пък археолозите попадат на излята форма от сплав на мед, злато и сребро. Друга бронзова находка от този период е мечът от с.Черковна, Варненско. В погребалната традиция навлиза т.нар. “ямна култура” - трупът се полага в яма с дарове и отгоре се насипва могила. На върха на могилата се е забивала каменна стела (надгробна плоча). Например колесницата от Плачидол е изкопана именно от подобна яма. Тези стели с човешки вид се приемат за едни от най-старите скулптури в Европа. Интересен е и намереният в подобен гроб кинжал със златна кания край с. Белоградец, Варненско. През бронзовата епоха днешна Североизточна България е била обитавана от тракийското племе гети. Най-знаменитият паметник, останал от тях и запазен до наши дни е гробницата край Свещари, Разградско (споменаваме този паметник на културата, въпреки че Разградска област не е обект на нашето изследване, но гетите обитават и разглежданите от нас области). При траките религиозно-политическата власт е била съсредоточена в ръцете на царя. Известно е, че помежду траките са били доста разединени. Тракийската религия е политеистична с доста обширен пантеон. Известни тракийски божества са : Дионис, Артемида, Бендида, Хермес, Дарзалас, Плейстор, Херос и др. Например Дарзалас е бил бог-покровител на Одесос. Най-почитан от гетите в североизточна България е бил Залмоксис, в чест на който са били принасяни човешки жертви. В Одесос е имало и храм на Артемида. Било е разпространено и пророкуването. Гетите са имали свещени природни форми като “Когайонът” - двете пещери в Мадара. Известни са и скалните гробници на гетите (скален некропол), изсечени в скалите – местността Яйлата при с. Камен бряг край Тюленово. 7-6 в. пр. н. е. е време на гръцката колонизация на тракийските земи и особено на тези по черноморското крайбрежие. Именно тогава се създава и колонията на Малоазийския град Милет – Одесос. Друга известна гръцка колония е Дионисипол - старият тракийски град Круной или съвременен Балчик. Тракийските селища наподобявали гръцките полиси, но са били далеч по-малко пищни. Останки от такива укрепени населени места има и на Шуменското плато. Естествено укрепен град, наречен Тиризис, е разкрит и край Калиакра. През 4 в. пр. Хр. разглежданите североизточни райони попадат под властта на Македонската империя. Развива се т.нар. елинистична култура, резултат от смесването на много други такива - македонска, гръцка, тракийска и т.н. Повечето познати ни тракийски гробници днес се отнасят точно към културата на елинизма. След 2 в. пр. н. е. този път тракийските земи са мишена на Римската империя. Тракия става провинция на Рим. Настъпват съкрушителни времена за тракийската цивилизация. Много траки са поробени и постепенно асимилирани. Един от най-известните и процъфтели градове в Североизточна България по време на Римската империя е град Марцианопол (Девня). Римската култура абсорбира с огромен успех всичко постигнато от поробените народи – траки, гърци, македони, илири и постига невероятен подем във всяко едно отношение – строителство и архитектура, изкуство, наука и т.н. Един от най-големите запазени римски комплекси от началото на 1 век е този на Римските терми в Морската ни столица Варна. Има сведения, че мистериалният храм на тракийската богиня Кибела в Дионисипол (Балчик) е съществувал и по римско време. След разделението на Римската империя на Западна и Източна, днешните североизточни български земи попадат под управлението на Византия до проникването на Аспаруховите българи от север през 7 век. След създаване на България през 681г. регионът придобива нов облик. Пристигналите по-рано през 5 век славяни сключват договор с прабългарите и така се формира една нова държава. За столица на България е избрана Плиска. През 7 век хан Аспарух превзема Одесос и се установява в дворците на неговия акропол. В града е бил подписан от посланиците на византийския император Константин Погонат и Аспарух (679 г.) актът, с който е провъзгласено основаването на българската държава на Балканския полуостров. Вярва се, че в същата зала е била подписана и конвенцията между Аспарух и славянските племена, живеещи между Дунава и Балкана за защита от външни нападения. В последствие град Плиска придобива и крепостни стени, средновековна базилика след приемането на християнството - 864-865г., малък и голям дворец. Учените смятат, че познатият паметник “Мадарски конник”, е издълбан по склоновете на Шуменското плато в чест на победата на хан Тервел над арабите край Константинопол (717-718г.). Но все още тази теза не е официално потвърдена. Плиска остава столица на Първото българско царство до 893г., когато цар Самуил премества главния град от Плиска в Преслав. Тук са създадени книжовни школи от учениците на Кирил и Методий – творци на българската и славянска писменост - 855г. През 970г. българският град Варна (Одесос) е завзет от Византия. Между 7 и 11 век Шумен е укрепено старобългарско селище. Добрич също фигурира като български град от 7 до 11 век до опустошителното нападение на печенегите. Край днешния град Търговище също е имало старобългарско селище - на име Сборище, което е просъществувало до падане под византийска власт. И така Североизточна България се оказва люлката на българската цивилизация чак до 1018г., когато страната е покорена от византийците. От 1018г. до 1185г. трае византийският контрол над българските земи. Това са тъмни векове за нашата култура. През 1185г. е реализиран големият проект на Асеневци – Освобождението. Така се създава Второто българско царство със столичен град Велико Търново. За цар е провъзгласен Теодор Петър, а по-късно на престола се възкачва и брат му Иван Асен. Така отново се възражда българската държавност. Североизточна България отстъпва лидерската си позиция в културно отношение на Централна Северна България с център Търново. Но си остава един от “движещите локомотиви”. Търговище по това време е селище-крепост. През 12-14 век Шумен е значителен военен, административен и икономически център, измествайки дори старата столица Велики Преслав. Град Варна пък е освободена едва през 1201-2г. от цар Калоян. След опустошителното нападение на печенегите Добрич не може да се възстанови дори и по време на Втората българска държава. През 1369г. цар Иван Александър отстъпва Варна на добруджанския деспот Добротица в знак на благодарност за помощта, която той му оказва за възвръщането на Видин в пределите на българската държава. Варна става столица на неговия син Иванко Тертер. От 1372 до 1389г. Варна е включена в Карвунското деспотство на Балик. Разделението на Второто българско царство на три по-малки царства към края на 14 век подготвя почвата за по-лесното завземане на българските земи от настъпващите от югоизток османски турци. През 1389г. е превзето Добруджанското деспотство, 1393г. Търновското царство, и окончателно със завладяването на Видинското царство през 1396г. се слага край на българската държавност. Османците се настаняват трайно на Балканите след победата над християните през 1389г. край Косово поле. Кулминацията на християнската съпротива на Балканите се явява битката при Варна от 1444г.. Тогава полско-унгарският крал Владислав Ягело и военачалникът му Януш Хуняди организират кръстоносна войска срещу турския султан Мурат ΙΙ. Победители от провелото се сражение излизат османците и така е ликвидирана христистиянската съпротива на Балканите. През Османското владичество Североизточна България отново заема стратегическо място. Българските земи се оказват в сърцето на империята. След 1389г. Варна се превръща в типично ориенталски град, но запазва своето търговско значение. През 18—19 век Варна на два пъти е освобождавана за кратко време от руските войски: през 1773г. и 1828г. През май 1854г. в града се провежда съюзническа конференция на Османската империя, Великобритания и Франция, които воюват заедно срещу Русия по време на Кримската война (1854 — 1856 г.). През тази война Варна се сдобива с телеграфна линия, а през 1866 г. е завършена първата в България жп линия (Русе—Варна), която спомага за съживяването на търговията. Създават се община, банка, болница, училище, църква и читалище, които допринасят за възраждането на българския дух. През 16 век турският търговец Хаджиоглу основава новия град Хаджиоглу Пазарджик над руините на разрушения още в края на Първото българско царство Добрич. През 17 - 19 век градът се развива като занаятчийски, търговски и земеделски център. Прочува се с изделията на тъкачеството, абаджийството, бакърджийството, с кожено-ловджийските си принадлежности, както и със селскостопанските си продукти — жито, ленено семе, сурови овчи кожи, вълна, сирене, кашкавал. След Кримската война тук се заселва голяма група българи от Котленско. През 1851 г. се организира прочутият Добрички панаир. Оформя се културният облик на града, развиват се църковното и просветното дело, въвежда се девическо образование. Първата българска църква тук - Св. Георги, е построена през 1843г., а през 1844г. към нея е открито българско килийно училище. От 1869 г. започва благоустрояването: изгражда се градски парк, телеграфна връзка с град Варна, създава се пощенска станция, започва да работи построената през 1866 г. градска болница. Шумен е превзет от турците едва през 1444г. след битката при Варна. През средновековието турците използват руините на града за строителството на няколкото бани и джамии, Безистена (1529г.), Часовниковата кула и Томбул джамия (1774г.). През 17-18 век Шумен е превърнат в силно укрепен военен град, с голям гарнизон в крепостта, в него се заселват много турци, евреи, татари, арменци. Споменаван е с различни имена, като Шумена, Шумна, Шумулар, Сумунум, Шумну, а през последните векове на робството Шумен. По времето на Турското робство (18 и особено 19 век) градът се развива като крупен занаятчийски център. На 11 май 1813 година в града се състои първото в България честване на Светите братя Кирил и Методий, както и първото театрално представление. През 1828 година е основано първото килийно училище за девойки, а през 1856 година първото Девическо класно училище и читалище. През 1846 година са основани първите училищни самодейни колективи, през 1850 година се поставя началото на първия български симфоничен оркестър. От 1573 г. в данъчния регистър на Османската империя за първи път се среща наименованието на Търговище като Ески Джумая. През 1658 г. то става административен център.Допирът с европейската култура и жаждата за знание подготвят почвата за активна просветна дейност. Още в XVIII век тук е открито килийно училище, което през 1846 г. е преобразувано в светско. В него учителства големият възрожденец Петко Р. Славейков. По това време в града са изградени християнска църква и читалище. Панаирната и занаятчийската слава на Търговище се запазват и в епохата на Възраждането. Развиват се множество занаяти - абаджийство, мутафчийство, гайтанджийство, обущарство и др. Градът има своето място и в национално-освободителното движение. След 5 вековен сън българският народ се “събужда” за Национално Освобождение. Североизточна България също дава своя принос за Възраждането и Освободителното движение. Особена заслуга има Търговище - през 1872г. Ангел Кънчев създава таен революционен комитет, народните будители Сава Геренов и Сава Катрафилов сеят семената на знанието и прогреса, тук е роден също Никола Симов – Куруто - знаменосец на Ботевата чета. След Руско-турската война (1877-1878г.) България е освободена. Така се поставя началото на Третото българско царство. Българското Възраждане, започнало в средата на 18 век с “История славянобългарская”(1762г.) на Паисий Хилендарски, продължава и след Освобождението. Особено полезни за създаването на българската държавност, наука, изкуство се явяват руските и чешки военни, дипломати и учени. В Североизточна България твърде познати са братята Шкорпил, които отдават живота си на научни изследвания във Варненска, Добричка и Шуменска области. Те са създатели на българската археологическа наука и музейно дело. Град Добрич е освободен от турско владичество на 27 януари 1878 г. С княжески указ от 19 февруари 1882г. град Хаджиоглу Пазарджик е преименуван в Добрич, на името на добруджанския владетел Добротица. На развитието на града през първите десетилетия на 20 век се отразяват политическите превратности, предизвикани от трите поредни войни. Първата окупация от румънските власти трае до 1916г.. След подписване на Ньойския мирен договор Южна Добруджа (и град Добрич) е в границите на Румъния. Борбата срещу румънската окупация продължава до 1940 г., когато е подписана Крайовската спогодба и Южна Добруджа е върната на България. На 25 септември 1940 г. българската армия влиза в Добрич. На тази дата се чества Денят на град Добрич.Няколко десетилетия градът носи името на маршал Толбухин. От 19 септември 1990 г. с президентски указ е възстановено старото име — Добрич. След Освобождението първоначално град Шумен запада поради загубата на пазари за занаятите, изселването на много османлии и сравнително евтините и висококачествени западни промишлени стоки, конкуриращи местните, но постепенно се съвзема, превръщайки се в областен и окръжен център. В периода между 29 януари 1950 - 29 юли 1965 година градът е носил името Коларовград. След Освобождението от турско робство във Варна се създава първото параходно търговско дружество, което купува кораби, подходящи за плаване в океана. Изгражда се военен флот по подобие на модерните морски държави. През 1890 г. се създават първите модерни морски бани, които привличат летовници от Централна и Източна Европа. През 1906 г. е открито и модерно пристанище във Варненския залив. Градът се превръща в център за изучаване на морето и използване на неговите богатства. Построена е зоологическа станция с аквариум. През 1908 г. е съборена последната останала част от средновековната крепост на Варна. Сринати са и почти всички джамии. В края на 1900 г. е завършена красивата сграда на Военния клуб, построена по проект на военния инженер Тодор Бояджиев. Така се поставя началото на строителството на красиви и модерни частни сгради в стила неокласицизъм. С промяната на облика на централната градска част се изменя и съставът на населението, особено след антигръцките вълнения от 1906 г., когато много гръцки семейства се изселват от Варна. Кварталите (махалите) приемат нови български имена, като останали от миналото са само Гръцката и Арменската махала. Към 1900 г. броят на промишлените предприятия във Варна е 18, но до избухването на Балканската война те са вече над 70. През 1907 г. в града се открива първата българска фабрика за консервирани храни „Братя Генови“. Открити са и фабрики за производство на памучни и тъкани платове, шоколад, локум, вино и бира. От 20 декември 1949 г. до 20 октомври 1956 г. градът носи името "Сталин", по името на Йосиф Сталин. Твърде много туристически обекти, паметници, монументи, сгради с обществено значение, музеи и галерии, развлекателни и атракционни места, както и съпътстваща ги инфраструктура и суперструктура са изградени през тоталитарния период (социализма или комунизма) от 1946г. до 1989г. Немалко такива са създадени и в Североизточна България. Особено 70-те години на 20 век бележат връх на тези проекти. Например Музеят на мозайките в Девня, паметникът “Създатели на Българската държава” в Шумен, множество монументи и сгради в Добрич, Шумен, Варна и Търговище. Доста бедна по отношение на антропогенни паметници в сравнение с предходните епохи е т.нар. “преход към демокрация, към пазарна икономика”- след 1989г. до наши дни. Много обекти с международно и национално значение са занемарени, а се броят на пръсти новопостроените. Липсва достатъчна грижа и за туристическите забележителности и атракции. Североизточната част на страната с нищо не се различава от общата трагична картина на родната действителност. Може би присъединяването на България към ЕС (2007г.) е един от най-паметните моменти от най-новата история на страната ни. Все още е жива надеждата, че е възможно да се “спасят” антропогенните туристически ресурси на родината от грозящата ги опасност да бъдат изгубени завинаги... 2.2. Характеристика на историко-археологическите туристически ресурси на Североизточен район за планиране на България Историко-археологическите туристически ресурси (ИАР) са вид антропогенни ресурси, т.е. създадени от човека, които се отнасят към дадена историческа епоха и имат определенo значение за туризма. За начало на човешката история се приемат годините около 600 хил.г.пр.н.е. (начало на т.нар. Кроманъонска епоха). Всички антропогенни туристически ресурси, датиращи от Кроманъонската епоха до наши дни, част от които разкрити и експонирани след продължителни археологически разкопки и последваща реставрационно-консервационна дейност, се класифицират като историко-археологически ресурси. Към тях се отнасят: археологическите разкопки; крепостите и кулите; замъци, дворци и палати; паметни и бойни места; мартирологични места; паметници; кораби; и родни места. В хронологичен план ИАР имат следната класификация: - От старите цивилизации (до около 1000г.пр.Хр)- Индия, Китай, Египет, Асиро-Вавилония, Елада и др.; - От класическия свят (от 1000г.пр.Хр. до 500г.); - От Средновековието до 16 век; - От Ренесанса; - От индустриалната епоха (17в.) до наши дни; Североизточният район за планиране на България - в лицето на Варненска, Добричка, Шуменска и Търговишка области, е твърде богат на историко-археологически ресурси. Ето и тяхното разпределение и характеристики по области: Варненска област: Изтегляне 0.73 Mb. Сподели с приятели:
|