Закон за адвокатурата Адвокатски преглед статии

12. Кога следва да бъде направена новата възлагателна претенция по чл. 288, ал. 7 ГПК, за да се приеме, че е спазен срока за своевременното и предявяване – по чл. 288, ал. 5 ГПК или след обезсилване на възлагането по чл. 288, ал. 7 ГПК, както и по каква оценка ще се извърши изкупуването на имота – определената при първоначалното възлагане или по тази след обезсилването му.

13. Ако след заплащане на уравнението, възложеният имот е прехвърлен на трето лице, отмяната на решението за неговото възлагане по чл. 231 ГПК може ли да се отрази на правото на собственост на приобретателя по сделката и при какви условия.

1. Разпоредбата на чл. 76 ЗН установява правилото, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделни наследствени предмети са недействителни, ако тези предмети не се паднат в негов дял при делбата.

Трайната съдебна практика, установена с ТР 72/85 ОСГК ВС приема, че актовете на разпореждане на сънаследник с отделна сънаследствена вещ (предмет, имот) или с идеална част от такава са абсолютно недействителни, нищожни, въпреки че тази нищожност на актовете на разпореждане отпада с обратно действие от момента на извършването им, доколкото при делбата вещта се падне в дял на разпоредилия се съделител. Като изключения на това разбиране са хипотезите: 1) ако наследството съставлява и се изчерпва само с една вещ (предмет, имот), то актът на разпореждане с идеалната част, съответстваща на наследствения дял, съставлява акт на разпореждане с наследството – чл. 212 ЗЗД или 2) ако всички сънаследници са се разпоредили с наследствените си части от вещта, или разпореждането е извършено помежду им.

Увеличеният обем на сделките със сънаследствени имоти в резултат на извършената реституция, освободения граждански оборот с недвижими имоти, законодателно променената философия и критерии за възлагане на неподеляемите жилищни имоти, като способ за ликвидиране на съсобствеността по съдебен ред, наред с дадените инцидентни съдебни решения относно характера и вида на недействителността по чл. 76 ЗН, различни от възприетите разрешения на цитираната практика, налагат преосмисляне на разбирането за вида недействителност по чл. 76 ЗН, както и за кръга на засегнатите, така и на кръга защитени лица и последиците от прилагането на нормата.

Вещното право на собственост е абсолютно право и предполага възможността на титуляра му да извършва разпореждания в полза на трети лица, доколкото същите не противоречат на закона и морала. Наследникът-собственик може да се разпорежда в полза на всяко трето лице с цялото наследство без ограничения. Наследникът-съсобственик също може да извършва разпореждане с това имущество, но при ограниченията на общия закон – чл. ЗЗ, ал. 2 ЗС, както и с по-тежката санкция на чл. 76 ЗН.

Недействителността се използува за родово дефиниране на онези сделки, които не пораждат или не могат да породят своето правно действие поради неспазване на определени законови изисквания – т.е. сделки с недостатъци – чл. 26 ЗЗД, чл. 27 ЗЗД.

Нищожните сделки са недействителни сделки. При нищожната сделка не възникват онези правни последици, които страните целят със сключването им. Тази недействителност е винаги начална (ab initio) и не може да се заздрави като всеки може да се позове на нищожността на сделката.

ТР 72/85 ОСГК ВС приема, че недействителността по чл. 76 ЗН е абсолютна недействителност, нищожност. Тази недействителност е специална по отношение на общата норма на чл. 26 ЗЗД, но е приравнена по последици на нея. Правнологичното противоречие на ТР 72/85 е заложено в становището, че актът на разпореждане със сънаследствена вещ (изцяло или отчасти) макар и абсолютно недействителен, нищожен, във възприетите хипотези (изключения) винаги е действителен, а при установеното от закона условие може да се санира и се зачете неговото обратно действие.

Стриктното тълкуване на нормата на чл. 76 ЗН, визираща условие за заличаване последиците на недействителността на – „ако при делбата вещта се падне в дял на разпоредилия се сънаследник”, налага извода, че възприетата теза за абсолютната недействителност не може да се приеме безусловно. Сключената разпоредителна сделка от сънаследника с лични имуществени прехвърлими права, която може да бъде заздравена, не може да се приравнява по последици на нищожните сделките, при които липсва възможност за саниране. Отреденото място на чл. 76 в закон, регулиращ наследствените правоотношения (ЗН) сочи, че последиците на нормата имат ограничен обхват и намират приложение само за сделките на разпореждане със сънаследствено имущество. Тази недействителност, като санкция за несъобразено с нормата на закона поведение при сключване на разпоредителната сделка, брани правата и на ограничен кръг лица-сънаследниците – по арг. на чл. 69, ал. 2 ЗН, и в този смисъл е особен вид недействителност. След като актът на разпореждане със сънаследствено имущество може да се заздрави и се заличат последиците на недействителността, то тази недействителност предполага ограничено във времето състояние на сделката в отношенията между сънаследниците. Разпоредителната сделка извършена в нарушение на чл. 76 ЗН не нарушава императивно правило, установено в защита на публичния ред и добрите нрави, а накърнява отношенията между ограничен кръг лица-сънаследници и приобретател по сделката. Тази недействителност има ограничен обхват, няма действие по отношение на всички, затова на нея не могат да се позовават лица, които не са страни по сделката или сънаследници.

В хипотезите на висящата недействителност разпоредителната сделка е недействителна като несъобразена с определени изисквания на закона, но може да породи желаното правно действие при осъществяване на даден допълнителен юридически факт. С ТР 72/85 се приема, с оглед възможността за валидиране на акта на разпореждане на сънаследника, че недействителността по чл. 76 ЗН по последици е аналогична на висящата недействителност, но я определя като абсолютна недействителност, нищожност – т.е. начална и по отношение на всички. Тезата на възприетото разрешение търпи критика. Предвиденото в самия закон условие за валидиране на акта на разпореждане „ако при делбата разпоредения предмет не се падне в дял на съделителя-прехвърлител”, няма характеристиката на юридически факт (condition iuris) като срок, допълнително волеизявление и др. Сбъдването на условието по чл. 76 ЗН е свързано с упражняването и реализирането на потестативното право на делба. Възможността всеки извън делбения процес или иск за собственост да се позове на тази недействителност преди извършване на делбата, логически противоречи на защитната функция на нормата, охраняваща интересите на сънаследниците по отношение на общите сънаследствени вещи, режима на тяхното разпореждане и запазването им в сънаследствената делбена маса.

Относителната недействителност предполага действителна правна сделка, която поражда желаните и целени правни последици, но по силата на закона тази сделка няма действие спрямо едно или няколко лица. Правото да се иска прогласяване на недействителността на конкретен акт на разпореждане е дадено именно на лицата, които са защитени от нормата на закона, т.е. лицата с конкретен материален интерес. За тези лица недействителността на сделката е една възможност, едно право, упражняването на което зависи само от тях. Последиците на относителната недействителност са ограничени спрямо определени лица и по отношение на определени имущества, тя няма действие по отношение на всички и може да бъде заздравена.

Систематичното място на чл. 76 ЗН и граматичното тълкуване на нормата сочат, че основната й защитна функция касае определен кръг лица при определени условия – само сънаследниците в спора относно ликвидиране съсобствеността, породена при наследяване. Актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна сънаследствена вещ следва да се приеме като относително недействителен

по право. Разпоредителната сделка е действителна, валидно обвързва страните по нея, поражда желаните и целени от тях правни последици и има действие спрямо третите лица. Актът на разпореждане със сънаследствена вещ, изцяло или отчасти, е непротивопоставим по отношение на останалите сънаследници, доколкото с разпоредената вещ не се изчерпва наследството и не се касае до хипотеза на разпореждане по чл. 212 ЗЗД, или е налице хипотеза на извършени разпореждания от всички сънаследници със сънаследствения им дял, или разпореждането е между тях.

В съдебния исков процес за ликвидиране съсобствеността, възникнала по наследяване или при иск за собственост относно нейното съществуване, сделката може да се обяви за недействителна по чл. 76 ЗН по искане на сънаследника, който не желае в делбата да участвува приобретателя по нея. Правото на сънаследника да иска прогласяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни само в първата фаза на делбения процес – по арг. на чл. 279 ГПК, под формата на инцидентен установителен иск или правоизключващо възражение. Спорът по чл. 76 ЗН се явява преюдициален и обуславящ спора за собственост и в делбения процес, тъй като с решението по чл. 282, ал. 1 ГПК следва със силата на пресъдено нещо да се разреши спора за страните-съделители, титуляри (съпритежатели) на правото на собственост.

Разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗН установява, че ако делбата е извършена без участието на някой от сънаследниците, тя е нищожна. Изразът „без участието на някой от сънаследниците”се тълкува в широкия смисъл, че при всички хипотези на извършване на делба без участието на лице от кръга на титулярите на правото на собственост, делбата е нищожна. За да се извърши делбата между действителните съсобственици, ако е заявен искът по чл. 76 ЗН като главна надлежна страна в процеса следва да участвува сънаследника- прехвърлител. Приобретателят по сделката също има качеството на главна страна (ответник) и необходим другар по иска за прогласяване на относителната недействителност. Сънаследниците, упражнили иска си по чл. 76 ЗН, целят по отношение на тях да бъде прогласена недействителността на акта на разпореждане със сънаследствената вещ и връщането на същата в делбената маса. Между страните по сделката актът на разпореждане е валиден, но не прехвърля права, ако искът по чл. 76 ЗН се уважи. Последиците на акта на разпореждане не се зачитат в отношенията на сънаследниците, поради което не приобретателя, а разпоредилият се с вещта или части от нея сънаследник, е носител на правото на собственост на сънаследствената вещ и делбата следва да се извърши с неговото участие. Ако във втората фаза, при извършване на делбата, разпоредената сънаследствена вещ не се падне нему в дял, то ще следва, че в отношенията между прехвърлител и приобретател актът на разпореждане, макар и действителен, не може да прехвърли права. Прехвърлителят-сънаследник отговаря спрямо приобретателя по реда на чл. 189 и сл. ЗЗД.

Недействителността по чл. 76 ЗН не е абсолютна недействителност, нищожност за извършен от сънаследник, несъобразен със закона, акт на разпореждане със сънаследствената вещ, а признато право за защита срещу едно валидно разпореждане, дадено в полза на определен кръг правни субекти да поискат незачитане на последиците му при ликвидиране съсобствеността върху сънаследствени имущества. Възприетото становище, че уредената от закона недействителност на чл. 76 ЗН е относителна недействителност по право, налага да бъдат обявени за загубили сила т. 1, т 2 – предложение последно и т. 4 на ТР 72/85 на ОСГК на ВС.

2. Защитната функция на нормата на чл. 76 ЗН е установена в полза на сънаследника, който не е извършил разпореждането и който желае в делбата да участвуват само сънаследниците. Онзи от сънаследниците, който се е разпоредил изцяло или отчасти със сънаследствена вещ е легитимиран да отговаря по иска за прогласяване на недействителността и понесе санкциите на закона, доколкото някой от останалите сънаследници упражни правото си по чл. 76 ЗН. При извършване на разпореждането той е изразил воля, която валидно го обвързва с другата страна по сделката, а при прогласяване на недействителността отговаря по чл. 189 и сл. ЗЗД. Разпоредилият се изцяло или отчасти със сънаследствена вещ сънаследник, няма правото по чл. 76 ЗН. В отношенията между страните по сделката, същата е валидна и поражда действие от момента на сключването й. Признаване правото да се иска прогласяване недействителността на сделката по чл. 76 ЗН в полза на разпоредилия се сънаследник би съставлявало злоупотреба с права.

3. С частните завещателни разпореждания – чл. 16, ал. 2 ЗН, наследодателят се разпорежда с определено, точно индивидуализирано имущество в полза на друго лице за времето след смъртта си и му придава качеството на заветник. По силата на завета лицето-бенефициер става собственик на конкретното имущество след смъртта на завещателя, тъй като заветът има пряк транслативен ефект, но само и доколкото завещаната вещ се намира в патримониума на завещателя – по арг. на чл. 19, ал. 1 ЗН. След като основанието да се зачете частното завещателно разпореждане е наличието на вещта в патримониума на завещателя към момента на откриване на наследството, то ако към този момент няма завършена административна процедура по възстановяване собствеността на конкретен земеделски имот с решение на Общинската служба по земеделие и гори (ПК), заветът е недействителен по общите правила на ЗН. Реституираните по ЗСПЗЗ земеделски земи съставляват новооткрито наследство според законовата дефиниция на чл. 91а ЗН и като имущество се приобщават към имуществото на наследодателя след неговата смърт. Заветникът не е наследник, а кредитор на наследството и няма качеството на правоимащо лице по см. на чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Подчинени на общия режим за действителност на завета, частните завещателни разпореждания и претендираните права на заветниците не попадат в приложното поле на чл. 90а ЗН.

Съгласно разпоредбата на чл. 16, ал. 1 ЗН завещателното разпореждане, по силата на което завещателят се разпорежда посмъртно в полза на едно лице с цялото си имущество, съставлява основание за универсално правоприемство, установено по силата на закона. Т.е. от момента на откриване на наследството, лицето което е назначено (посочено) за наследник по силата на универсалното завещателно разпореждане, придобива и става титуляр на целия комплекс или идеална част от него наследими, прехвърлими имуществени права на завещателя-наследодател, респ. и на задълженията му.

Разпоредбата на чл. 90а ЗН, приет с изменението на ЗН с ДВ., бр. 60/92 г. установява, че завещание или продажба на наследство, съставено и извършена след одържавяването или включването в трудовокооперативни земеделски стопанства или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации на имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, няма действие за тези имоти.

Законодателят придава правна релевантност на факта време на съставяне на завещанието като се ръководи от предполагаемата липса на воля на завещателя да се разпореди безвъзмездно за след смъртта си с отнетите му имоти. Като логична последица на предполагаемата липса на воля е установено, че 1) доколкото завещанието е съставено след внасянето на земите в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации и 2) при смърт на завещателя (правоимащо лице) преди тяхното възстановяване с Решение на Общинската служба по земеделие и гори (ПК) по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 27 ППЗСПЗЗ, направеното завещание няма действие за имуществата, които към момента на смъртта му не му принадлежат.

Противоконституционността на чл. 90а ЗН произтича от противоречието му с чл. 17, ал. 1 от Конституцията, защитаващ правото на собственост и наследяване на гражданите на Република България. Собствениците на земеделски земи никога не са губили в цялост правото на собственост – по арг. на чл. 71 ЗН (отм.). По силата на реституционния закон (ЗСПЗЗ) правото на собственост не се придобива, а се възстановява в пълноценния му вид. Противоконституционността на чл. 90а ЗН е

прогласена с Решение № 4 на КС на Република България от 27.02.1996 г., обнародвано с ДВ., бр. 21/12.03.1996 г. и влязло в сила на 16.03.1996г. Правните последици на прогласената противоконституционност на даден закон са уредени с разпоредбата на чл. 151, ал. 2 и ал. 3 на Конституцията на Република България в смисъл, че противоречащата на основния закон правна норма се обезсилва. На предвиденото действие на решенията на Конституционния съд ex tunc – за в бъдеще, се базира становището, че по отношение на заварените висящи спорни правоотношения за открити наследства до 16.03. 1996 г. норма на чл. 90а ЗН намира приложение във всички хипотези.

В съдебната практика има и второ становище, с което се приема, че ако съденият спор за зачитане правата по завещание на земеделски земи, чиято собственост се възстановява по ЗСПЗЗ, но е съставено след одържавяването и включването им в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, не е приключил с влязло в сила решение към датата на влизане в сила на Решение № 4/96 на КС на Република България, разпоредбата на чл. 90а ЗН не следва да намери приложение, като се зачете действието на обявената противоконституционност на закона.

Общото събрание на ГК на ВКС счита за правилно второто становище. С влизане в сила на ЗСПЗЗ (ДВ., бр. 17/91 г.) се създаде нормативната база и обективните предпоставки за възстановяване правото на собственост на земеделските имоти в самостоятелно индивидуализирани обекти. От момента на приемането на чл. 90а ЗН със ЗИДЗН с ДВ., бр. 60/92 г. разпоредбата е в обективно противоречие с основни принципи на Конституцията на РБ, с правото на гражданите да наследяват и притежават имота на своите праводатели. От момента на влизане в сила на решението за обезсилване на противоконституционния закон – чл. 90а ЗН, той не може да се прилага към онези спорове, които съществуват, но не са заявени пред съда или ще възникнат в бъдеще. Принципът на равенство на гражданите пред закона предпоставя необходимостта от зачитане правата им по завещание, ако съдебният спор е висящ към датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд. Гражданският съд като общ правоприлагащ орган е задължен да съобрази решението си с правните последици на конституционното решение. Възприетото становище налага ограничаване приложното поле на обявената за противоконституционна норма на чл. 90а ЗН в рамките на приключилите с влязло в сила решение съдебни спорове до датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд – 16.03.1996 г. Съдебните решения по висящите граждански производства към и след тази дата следва да бъдат подчинени на общото правило в полза на наследяващия – in favorem testamenti и обявената противоконстаитуционност на чл. 90а ЗН, като действието на универсалните (общи) завещателни разпореждания, доколкото същите са валидни и отговарят на изискванията на закона се зачита.

4. С изменената редакция на чл. 288, ал. 2 ГПК (ДВ., бр. 64/99 г.) са уредени две хипотези за възлагане в дял на неподеляемо жилище, придобито в режим на съпружеска имуществена общност – когато съсобствеността възниква поради смърт на единия съпруг или при развод на страните.

С чл. 288, ал. 2 ГПК законодателят урежда възможността един от бившите съпрузи да получи възлагане и изкупи съсобствения жилищен недвижим имот във втората фаза на делбата ако 1) жилището е било съпружеска имуществена общност, прекратена поради развод, 2) на претендиращия възлагане съпруг е предоставено упражняването на

родителските права по отношение на децата от брака и 3) същият не притежава друго жилище. Условията на закона са изброени изчерпателно и се изисква кумулативното им наличие.

Ако при прекратяването на брака поради развод, брачният съд е предоставил упражняването на родителски права на всеки от родителите, при две или повече родени от брака деца, и всеки един от бившите съпрузи има заявена възлагателна претенция и не притежава друг жилищен имот, следва че и двамата бивши съпрузи отговарят на условията на закона. В действуващата хипотеза на чл. 288, ал. 2 ГПК съдът не разполага с компетентността за преценка и избор на кого от претендиращите съделители да възложи имота поради липса на законова основа за това. Нормата на чл. 288, ал. 2 ГПК въвежда изключение от общия принцип заложен в чл. 288, ал. 1 ГПК, явяващо се привилегия в защита интересите на ненавършилите пълнолетие деца. Новата редакция на чл. 288, ал. 2 ГПК не възпроизвежда отменената норма на чл. 288, ал. 3 ГПК(до ДВ., бр. 124/97 г.), уреждаща възможността за възлагане на неподеляем жилищен имот от съда с оглед критерия „най-голяма жилищна нужда”. С разясненията на ТР 67/85 ОСГК ВС преценката на този релативно формулиран законов критерий бе предоставена на съда по извършване на делбата. Действуващият чл. 288, ал. 2 ГПК(ДВ., бр. 64/99 г.) не допуска каквато и да е преценка извън законовите изисквания като основание за предпочитание на единия съпруг. Ако и двамата бивши съпрузи отговарят на условията на закона, то претенцията на нито един от тях не може да бъде уважена поради липса на законова база за преценка на конкуриращите основания. Делбата следва да се извърши чрез изнасяне имота на публична продан.

5. В делбения процес всяка страна-съсобственик реализира своето потестативно субективно право за ликвидирането на една спорна съсобственост и превръщането й в индивидуална собственост. Във втората фаза на делбата, всеки съсобственик има възможността да заяви

искане за възлагане по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, ако делбеният имот е жилищен и неподеляем. Преценката за наличие на фактите и тяхното подвеждане под конкретна правна норма за уважаване на заявената претенция се разглежда от съда след приключване на устните състезания. Съдът взема под внимание всички онези правнорелевантни за претендираното право факти, включително и тези настъпили след предявяване на иска, но от значение за спорното право – чл. 188, ал. 3 ГПК.

Меродавен момент за преценка на факта на непълнолетието на родените от брака деца следва да бъде приключване устните състезания в първата инстанция. Първоинстанционният съд е този, който постановява съдебния акт по извършване на делбата и в рамките на правомощията му по чл. 188, ал. 1 и ал. 2 ГПК прави преценка за наличие на законовите условия по чл. 288, ал. 2 ГПК. Въззивната инстанция провежда самостоятелно съдебно дирене, преценка на фактите и по основателността на претендираното право като необходим и обуславящ етап за осъществяване на контролните си функции по преценка на крайния правен резултат – по арг. от чл. 208 ГПК. След като въззивната инстанция следва да преценява материалноправната законосъобразност на акта на първата инстанция за наличие на правнорелевантните факти към приключване на устните състезания, именно към този момент следва роденото от брака на страните дете да е непълнолетно, т.е. да не е навършило 18 годишна възраст. Разпоредбата на чл. 188, ал. 3 ГПК, задължаваща инстанцията по същество да цени и настъпилите след предявяване на иска факти, не може да намери приложение по отношение факта на настъпване на пълнолетието на роденото от брака дете във въззивната инстанция, тъй като при тази хипотеза се касае до обективно настъпващ, предварително известен за страните факт от категорията на юридическите събития, а не до волево действие на страните или трети лица.

6. Поставянето под запрещение е акт на съда, с който се ограничава или отнема по установен ред и въз основа на установени от закона основания дееспособността на едно физическо лице при трайно душевно заболяване, което препятства лицето само да се грижи за себе си и своите работи.

С разпоредбата на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗЛС пълнолетните лица, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни, а онези пълнолетни лица с такива страдания, но чието състояние не е така тежко, се поставят под ограничено запрещение. Препращащата норма на чл. 5, ал. 3 ЗЛС сочи, че по отношение на правните действия на лицата по ал. 1 се прилага чл. З, ал. 2 ЗЛС, а за правните действия на лицата по ал. 2 се прилага чл. 4, ал. 2 ЗЛС. Статутът на лицата, поставени под пълно и ограничено запрещение е приравнен по закон на този на малолетните и

непълнолетни лица. Когато родителите имат качеството на попечител или настойник и упражняват родителските права по чл. 128, ал. 3 СК, то възможността съдът да извърши възлагането на основание чл. 288, ал. 2 ГПК в полза на съпруга, упражняващ родителки права, е допустимо и социално оправдано, с оглед и дължимата обществена защита на лицата, страдащи от тежко заболяване и в неравностойно положение.