Олга харитиди влизане в кръга

И аз съм отново на моя балкон, нощното небе все та­ка искри над мен. Пренасянето межцу моето пътуване и завръщане към „действителността", ако наистина едно­то е по-реално от другото, е бързо и завършено. Въпреки че съм жена, която живее в модерния свят на XX век, ве­че се научих да възприемам тези преживявания, така чужди по-рано за мен.

Внезапно в главата ми прозвучаха думите: „Тези хора са живели в едно много далечно минало. Чрез своите ри­туали и церемонии, изпълнявани преди много хиляди го­дини, те знаят как да преодолеят бариерата на простран­ство и време. Могат да достигнат до енергията на хора­та, които живеят в бъдещето и знаят как да включат та­зи енергия в церемониите си."

Спомням си как изглеждаше фунията на небето в на­чалото на моето пътешествие и как моят житейски опит се беше променил, когато почувствах, че се нося над та­зи древна земя. Чувам отново същия глас, който ми каз­ва: „Те знаят как да пътуват на корабите на Беловодия", и зърнах малка точка светлина да се движи бързо през тъмното небе. Тя изчезна след няколко секунди. Като се изгуби, продължих да гледам нагоре към хилядите звез­ди, сред които е скрита още една тайна.

Сега пътуването напълно приключи и аз съм отново в моя малък апартамент в средата на Сибир. Всичко за­почна тук преди повече от година, когато се събудих в ед­на сякаш напълно нормална сутрин и отидох на работа, не знаейки, че скоро целият ми живот ще се промени. Помня този ден така ясно, сякаш се бе случило вчера.


1

И тази сутрин, както почти всяка друга, будилникът иззвъня остро в 6 часа. Автобусът, който ме отвеждаше до психиатричната болница, където работех, тръгваше точно след час от станцията на метрото зад няколко бло­ка. Беше последният автобус, който можеше да ме зака­ра там навреме, и не можех да си позволя да го изпусна.

Тази сутрин ми беше изключително трудно да стана от леглото. Апартаментът беше по-студен от обикнове­но, а небето навън беше още тъмно - с навъсени снежни облаци, скриващи звездите, които в ясно време осветява­ха нощта. Изключителният студ в стаята беше сигурен знак за някакъв проблем с централното отопление и оз­начаваше, че отново с дни няма да го има. Докато си мислех всичко това, изпълзях неохотно изпод топлите одеяла и се приготвих за дългия работен ден. След бърза закуска с препечен хляб и кафе, no-скоро да се стопля, отколкото да се нахраня, завърших със сутрешните при­готовления.

Въздъхнах, затваряйки вратата на апартамента, като помислих за дългото пътуване всяка сутрин до работата си, която обичах. Излязох на хлъзгавата ледена улица, дъхът ми образуваше пътека във въздуха. През цялата нощ бе валял сняг и портиерът още не беше излязъл в студената утрин да го изгребе от пътеката около жилищ­ния блок. Чувствах, че през тялото ми преминават студе­ни тръпки - както от чувството за тази мрачна, някак си отблъскваща утрин, така и от вятъра и снега. Високите жилищни блокове изглеждаха огромни, мрачни, бездуш-

ни чудовища. Само няколко от стотиците прозорци све­теха, всеки - знак за човешки живот в тази сибирска ка­менна джунгла. Закритата станция на метрото беше на петнадесет минути оттук. Вървях бързо с наведена глава, като се пазех от вятъра. Само мокрият сняг изглеждаше мек и хубав, но когато покри лицето ми, ръцете и дрехи­те и стигна до непокрития ми врат, отново студени тръп­ки преминаха през тялото ми.

Забързаните ми стъпки създаваха ритъм, към който прибавих моята обикновена зимна утринна монотонна песен. Думите бяха произнасяни шепнешком в монотон­ния ритъм на проповедниците и заклинателите: „Искам ца си намеря място да седна днес, искам да си намеря място да седна днес." По това време на годината бих би­ла много щастлива да намеря място за сядане в автобу­са, а отчаяно исках да дремна, ако имах този шанс.

Това не се случи. Пристигнах на спирката, където за­варих дълга опашка от хора, приличащи на привидения, покрити със сняг. Когато приближих, тълпата се губеше в облак от полупрозрачен общ дъх, наподобяващ дълъг, лъкатушно извиващ се дракон, който бълва тютюнев дим и високи ругатни за студения вятър и закъсняващия

автобус.

Работех в голяма психиатрична болница с хиляда па­циенти. Тя беше извън града, защото винаги се е приема­ло за по-сигурно тези заведения да бъдат доста далеч от населени места. След повече от два часа стоене, люшка­на напред-назад или притисната неподвижно от тълпата в студения неотоплен автобус, най-сетне достигнах до моята спирка. Слязох и закрачих бързо, за да раздвижа премръзналите си крака.

Всеки ден ме посрещаше същата мрачна картина: тринадесет едноетажни сгради, построени в стила на ста­рите дървени военни бараки, боядисани в жълто-зелен цвят, с дебели ръждясали железни решетки на прозорци­те. Това място осигуряваше най-важната част от живота ми. Това беше моята болница.

Вървейки през болничния двор, видях около двадесе­тина души да напускат постройката, която служеше за кухня. Те носеха на ръце големи метални казани със за­куската и бързаха да се върнат в болницата с безнадежд­ния опит да запазят сутрешния чай и овесената каша топли. Едва ги виждах, защото бе все още тъмно, но от­четливо чувах стъпките им по заледения сняг, акомпанирани от металните звуци на казаните. Една и съща ове­сена каша се сервираше всеки ден. Това беше единстве­ната храна, с която разполагахме. Големите метални ка­зани с двете си дръжки и плоски капаци напомняха тези, с които носят храна на затворници.

Имаше някои пациенти, чието психическо състояние им позволяваше да извършват работа на прислуга в бол­ницата. Това им даваше привилегията да носят еднакви сиви дрехи с дълги ръкави с номера на отделението, от­печатан с големи цифри на гърба. Някои бяха мои паци­енти от дълго време. Въпреки тъмнината мнозина ме познаха и ме поздравиха приятелски на висок глас. Дру­гите, нови и непознати за мен, мълчаха.

Пристигнах в отделението и се приготвих за всекид­невното сутрешно съвещание. Винаги го очаквах с нап­режение. Сестрите ще ме осведомят за събитията през

Първо чух от отчета за нощта как един от санитари­те, когото наех едва от месец, се напил и безмилостно пребил безобиден възрастен пациент, който само отка­зал да изпълни безсмислено искане. Санитарят ритнал няколко пъти стария човек с тежките си войнишки боту­ши, като го изпратил в отделението за спешна помощ с разкъсан далак.

Надявах се бедният човек да оживее. Чувствах се ви­новна за случилото се, макар да съзнавах, че не е така. Мнозина, които искаха да работят като санитари, бяха мъже, лежали известно време в затвора и нерядко -пристрастени към наркотици или алкохол. Често се сме­няха. Някой бива уволнен от работа след криминално провинение и мястото му се заема от също така затьпя-ло от алкохол и циничен манталитет лице - недобра ком­бинация за пациентите, за които трябва да се грижат. Имах ограничен избор при намирането на нов санитар и се чудех как да защитя пациентите си. Старецът в този момент беше в операционната и мълчаливо се помолих за него.

Сестрата докладва още, че нов пациент бил доведен в болницата от полицията в 3 часа сутринта. Прочетох по­лицейския доклад за младежа:

Пациентът бил намерен в гората на 25 км от гра­да. Той тичал по железопътната линия срещу идващ влак. Не могъл да даде каквото и да е обяснение след задържането му. Не отговарял на въпросите и бил неадекватен. Даже не разбрал, че сме го прибрали. Дрехи: военна униформа, мръсна и разкъсана. Документи: удостоверение, войник от Съветската армия.

Говорел си сам. От някои негови думи се разбра­ло, че виждал около себе си същества от НЛО.

Бях любопитна да го видя, но трябваше да направя сутрешната обиколка в мъжкото отделение. Щях да го посетя по-късно.

Осемдесет психически болни мъже обитаваха стаите на отделението, осветени със синя светлина от тавана. Всички носеха еднакви, измърсени, сиви като униформи, пижами с вертикални черни линии. От пет до десет па­циенти се помещаваха във всяка стая. Те нямаха уедине­ние, защото стаите бяха без врати. Голяма стая за хро­нично болните приютяваше повече от двадесет души. Санитарките се опитваха да измиват и почистват отделе­нието, но беше невъзможно да се отстрани острата ми­ризма на човешка пот, примесена с тази на урина, лекар­ства и неприятен застоял въздух. Това беше ежедневната миризма в моята работа и отдавна бях свикнала с нея.

Пациентите ми бяха толкова познати, че ги чувствах като семейство. Знаех историята на всеки един от тях -от ранно детство до момента, когато психическото забо­ляване беше прекъснало очакванията, кариерата и се­мейството, целия му живот до изолирането в така наре­чената „лудница".

Всеки пациент беше различен. Докато правех оби­колката си, един от тях ме помоли да намаля дозата на лекарствата, защото се чувствал много по-добре. Друг изобщо не ме чу, че се приближавам, защото в ума му имаше място само за неговите вътрешни гласове. Някой просто тихо се смееше в един ъгъл. Постоянен белег при тях беше бледността, почти прозрачният вид на лицата с тъмни кръгове около очите. Тези хора никога не вижда­ха небето, нито дишаха чист въздух.

Движех се от пациент до пациент, отбелязвайки про­мените в състоянието им, давах на сестрите обикновени­те дневни препоръки за манипулации, отговарях на въп­роси. Помислих си бегло за новия пациент. „Войник - по­мислих си. - Това е много интересно. Възможно ли е ужасите на войнишкия живот да са го принудили да си­мулира психическо заболяване?"

Да се симулира психическо заболяване, беше познат трик, който мнозина използваха, за да избягат от войска­та. Мъжете обикновено биваха повиквани на задължи­телна военна служба веднага след завършване на средно­то образование - на 19-годишна възраст. Идвайки от си­гурните домашни условия, се оказваха абсолютно непод-

готвени за отвратителните отношения, при които попа­дат. Стават обект на оскърбления, унижения и даже са пребивани от старите войници. Това беше неписан вой­нишки закон. Ако ти не го направиш на други, те ще го направят на теб. Много от тях не бяха в състояние да го възприемат. Тези, които не могат да се справят с това, се разболяват психически и трябва да бъдат изолирани. Други предпочитат относителната сигурност да бъдат заключени в психиатрична болница и да симулират, че са болни.

Влязох в стаята на новопристигналите пациенти. Още от пръв поглед разбрах, че войникът е несъмнено болен. Стоеше в ъгъла, скован от страх, и приличаше по­вече на уплашено животно, отколкото на човешко съ­щество. Цялото му тяло издаваше невероятно напреже­ние. Никога не преставах да се учудвам откъде идва тази невероятна енергия у психически болните. Как може тя­лото им да я създаде?

Тази енергия сега беше завладяла войника и можеше да се разрази в невероятна физическа сила, която често караше пациентите да се самонаранят или да наранят други. Виждала съм това в различни варианти, проявява-ни по различно време и от различни пациенти. Дрехите на нещастния човек бяха такива, каквито ги описваше полицията - мръсни и разкъсани. Нощната смяна не ги беше сменила, опасявайки се да не би вместо добро да причини нещо лошо, така че това щеше да бъде задълже­ние на дневната смяна. Даже и сега, докато седеше нер­вно на пода, продължаваше да ги къса. Дрехите му бяха от здрав плат, предназначен специално да издържи на су­ровите условия на войнишкия живот, и би било невъз­можно в нормално психическо състояние да ги разкъса.

Докато го наблюдавах, той продължаваше да унищо­жава малкото останало неразкъсано. Празните му, свет-лосини очи гледаха неотклонно в нищото. Нашето отде­ление можеше да задържи тялото му, но останалото от съществото му беше някъде напълно отвъд.

Устните му шепнеха неразбираеми думи. Зададох за­дължителните въпроси, без да очаквам отговор. Нямах Достъп до неговата „действителност" в момента и затова

Казваше се Андрей, изглеждаше на 17-18 години. Тя­лото му беше много слабо. Може би беше отслабнал от недостатъчната храна във войската. Светлокафявата ко­са беше остригана ниско от армейските бръснари и лице­то му изглеждаше уязвимо и открито - пo-скоро детско лице, на което бе изписан ужасен страх. Едно момче, чийто разум бе напълно завладян от мъчителни прежи­вявания, които вероятно ще дадат отражение до края на живота му. Засега средна доза от халоперидол би била достатъчна, за да го успокои и да го върне към действи­телността.

Следващият пациент беше Сергей, хубав, млад, як мъж, чийто външен вид показваше, че може скоро да се върне у дома. Изглеждаше жизнерадостен, говореше от­крито и разказваше критично за преживяванията си по време на болестта. Беше много полезен с помощта си в отделението. Но може би всичко бе прекалено добре -някак прекалено весел, прекалено открит. Страшно мно­го искаше да се върне у дома, за да бъде с хубавата си млада жена, но знаех, че основната причина за неговата психоза беше свързана с патологична ревност.