ЗАКОНЪТ НА КАРМАТА
и духовното ни издигане
(Знаци по пътя)
Авесалом Подводни
Езотерични трактати в три книги Книга I
Авесалом ПОДВОДНИ е роден през 1953 г. в Москва. Майка му е филоложка, а баща му - математик. Подводни завършва физико-математически техникум и университета "Ломоносов". Работи като програмист и приложен математик.
През 80-те години се увлича по езотериката и индуистката философия, астрономията и нумерологията. От 1988 г. разработва собствена оздравителна концепция, съчетаваща енергийни и физически методи, уникална програма за гимнастика и масажи.
Автор е на десет книги. Живее в Москва, колекционира минерали, които използва за лечебната си практика. Води курсове по оздравителна гимнастика, астрология и психология.
Мислителят не казва нищо ново, той само поставя различни акценти.
ОТ АВТОРА
ЧИТАТЕЛЮ,
Ти държиш в ръцете си книга, написана отдавна - в началото на осемдесетте години на XX -и век, в годините на мрачната империя, наричана Съветски Съюз. Авторът нямаше надежда, че тази книга някога ще бъде публикувана в официално издателство, това бе невъзможно по идеологически съображения; планирано бе нейното разпространение в "самиздат". Така и стана. Книгата излезе и се разпространяваше с псевдонима ми А. Тихомиров десетина години преди нейното първо легално издание през 1993 г.
"Самиздат" налагаше на авторите сурови ограничения, различни от ограниченията на официалната цензура. Текстът трябваше да бъде актуален и в сбита форма. Това наложи отпечатък върху стила на автора, избави го от излишни отклонения, но го лиши от подробни разработки на отделните теми.
От друга страна, "самиздат" предполагаше особен тип читател: самостоятелен, улавящ всяка идея, тъй да се каже, е полет, достатъчно критичен и нямащ нужда от особени авторски обяснения.
Целта бе не да бъде разработена собствена езотерична концепция, а по-скоро да бъде създадено популярно и разбираемо въведение в темата, ориентирано към читател, незапознат на практика с езотериката. Освен това авторът желаеше да запознае своите читатели с основни понятия на източния окултизъм, като им даде психологическа интерпретация.
За рухналата съветска империя осемдесетте години на миналия век се отличаваха с ужасяваща липса на информация по езотерични теми. В същото време в тайни кръжоци се извършваше интензивна, макар и стихийна, работа по разширяване на вътрешните пространства на човека. Тази работа бе толкова по-напрегната, колкото по-малки възможности за реализация предоставяше средата.
Руският преход към капитализъм, започнал в края на осемдесетте на миналия век, в голяма степен "изпусна парата" от тази ситуация, давайки възможност на най-активната част на обществото да се осъществи. Легализира се езотериката. Вътрешните проблеми на човека не се промениха, но все пак загубиха своята предишна свръхважност. За това можем или да съжаляваме или да се радваме. Авторът мисли, че по-вярно е второто.
Жанрово тези текстове се определят като трактати, макар че с не по-малко основание бихме могли да ги разглеждаме и като сборници с афоризми. Възможно е в това отношение да са оказали влияние руските философи от началото на ХХ-и век Николай Бердяев и Василий Розанов.
Трактатът "Знаци по пътя" представлява въведение в религиозната философия. В него се разглеждат основни философски теми, предлагат се различни подходи към тях, в това число и традиционни: западен, източен и езотеричен. Особено внимание се отделя на темата за еволюционното развитие на човека и света.
В трактата "Психология на подсъзнанието" са разгледани силите, които действат в индивидуалната психика. Темата за еволюцията се разглежда въз основа на вътрешния живот и вътрешното развитие на човека.
И накрая, трактатът
"Общественото подсъзнание" е посветен на структурите на тънкия свят, съответстващи на човешките колективи. Основна тема на този трактат представлява темата за отношенията на човека с колектива, в който той волно или неволно е включен.
ВСТЪПЛЕНИЕ
Законите на природата са задължителни за всички.
Независимо дали познаваме закона за земното притегляне, ако се подхлъзнем, ние ще паднем.
В този трактат става дума за духовния ръст на човека. Законът за духовния растеж играе в човешкия живот не по-малка роля от закона за земното притегляне, въпреки че неговите проявления често се разглеждат като случайност или като следствие от други закони. Главната тема на трактата са знаците, появяващи се на духовния път на човека -както положителните, свидетелствуващи за неговия духовен растеж, така и отрицателните, знаците за неговото падение /за последното, всъщност, може да се говори само условно/.
АКТУАЛНОСТ
Свами Вивекананда в своята "Практическа Веданта" пише, че религията трябва да бъде практична, тоест - ръководство за всекидневния живот. За съжаление философията, религията и етиката на Запад съвсем не си поставят подобни задачи. Твърдения от типа: "Това е философия" и "Всичко това е много хубаво, но животът си има свои закони" се правят от хора с развито абстрактно мислене и приемани за напълно морални.
От друга страна, има няколко вечни теми и проблеми /любовта, смисълът на живота, взаимното разбиране и други/, които възникват в делничния живот и много силно го тровят. Само много наивни личности пишат за своите проблеми до вестниците с надеждата, че специалисти ще ги научат как да постъпят. Обикновено за съвет хората се обръщат към лица, помъдрели от житейски опит, и те действително са в състояние да дадат полезен съвет. Да, тези съвети наистина са основани на богат житейски опит и наистина са полезни. Но малката неприятност се крие в това, че следвайки подобни съвети, наистина можем да решим конкретни проблеми, но те отново ще възникнат - и то в още по-остра форма.
Що се отнася до дипломираните специалисти - философи, социолози, психолози, психотерапевти, писатели - те обикновено ни назидават да бъдем по-добри, без да казват как да стане това, и да обичаме човека, като добавят в заключение: "А бе между другото, в тия работи няма рецепти, така че правете каквото знаете, а Бог ще ви съди".
Философията, религията, етиката са стойностни, но май са неприложими в живота. Има, разбира се, надежда, че това не е точно така, а просто липсва звеното между теорията и практиката. Авторът предполага, че работата е именно в това: съществуват достатъчно на брой религии, философии и етически системи, но малко внимание се отделя на въпроса за това как висшите закони на Битието се пречупват и действуват в обикновения живот на всеки от вас, в общественото съзнание и подсъзнание. Точно за това става дума в този трактат.
СТИМУЛИ И ЦЕЛИ
Главният стимул за създаването на този трактат бе желанието на автора да разбере собствените си мисли. Твърде полезно се оказа намерението да бъдат записани. Но тъкмо когато възникна този текст, се появи идеалната фигура на Читателя, която започна да поставя ограничения, в резултат на което окончателният вариант на трактата се появи като съвместно творчество между автора и Читателя. По време на работата у Читателя се появиха определени черти и равнище на познанията. Оказа се, че него отдавна го вълнуват общите проблеми на битието: целта и смисъла на живота, морала, религията; той бе прочел нещичко от западната философия, нещичко от източната, бе чувал за кармата и превъплъщението. Той имаше смътно усещане за смисъла на своята лична съдба, което не умееше да изрази с думи. По всички интересуващи го въпроси Читателят, както казват англичаните, държеше своя ум открит, тоест - не отхвърляше нови гледни точки само защото не съвпадат с онова, което знае. Инстинктивно той бе обективен идеалист, вярващ в съществуването на обективно висше начало, което си представяше твърде зле; заедно с това виждаше себе си като микрокосмос, като Вселена в миниатюра.
По повод съдържанието, авторът държи да каже следното: трактатът не претендира, че мислите, изложени тук, са единствено верни. Авторът дори не твърди, че той винаги мисли по този начин. И неговата цел не е да убеди Читателя в нещо. Целта на автора е да предложи на Читателя някои свои мисли. И ако Читателят проникне в тези страници, авторът ще бъде доволен.
Този трактат е написан в духа на философията на Веданта и в известна степен се явява нейно продължение.
Основна роля в трактата е отредена на закона за кармата. Всеки от нас има безсмъртна душа, която, подчинявайки се на закона за кармата, превъплъщавайки се и променяйки физическата си обвивка и издигайки се към Абсолюта, в крайна сметка ще се слее с Него. Това именно е кармата; нашата земна интерпретация на този процес се нарича духовен растеж. Тук трябва да се има предвид следното.
Първо, има много пътища за духовно развитие. Сред главните пътища за духовно развитие йога разглежда бхакти-йога /бого-почитанието/, джанана-йога /познанието за света/, карма-йога /труд, без привързаност към крайните резултати/, раджа-йога /концентрация/, тантра-тога /непосредствено - чувствено познание/ и други. Различните пътища в йога, бидейки относително автономни, не се изключват един друг.
Второ, по пътя на своето духовно развитие човек трябва да прояви своята свободна воля. Но този път не е предопределен. Съществува едно най-общо направление, а конкретната траектория всеки може да избира сам, макар често това да става несъзнателно.
Но колкото по-високо е духовното равнище, толкова по-определено е очертана насоката на духовния път /външните ограничения стават все по-сериозни/ и толкова по-трудно е придвижването напред.
И трето, наказанието за неизпълнение на кармата, проявяващо се в нейното утежняване, не носи личен характер, тъй като законът на кармата е безлично проявление. Законът на кармата, трябва да се разглежда като природен закон, а не като действие на личен антропоморфен Бог. Отстъплението от кармата, снижаването на духовното равнище обикновено се изразява в постъпки, характеризирани като глупави. И наказанието идва не за глупавите постъпки, а за снижаването на духовното равнище в сравнение с предначертаното от кармата равнище на дадения човек.
Законът на кармата се нарича още и закон за причината и следствието. Той свързва личната карма на отделни хора една с друга и с кармата на света, определяйки обща схема на развитие. Конкретната съдба на света се определя от закона за кармата и от личната свободна воля на всеки участник в световния процес на духовно развитие.
Етичното учение на Веданта е основано върху понятието "дхарма" /личен морал/.
То утвърждава: етично за определен човек е онова, което в дадения момент води към неговия духовен растеж.
СЪДЪРЖАНИЕТО
Разделянето на трактата на отделни глави е до голяма степен условно. При това главната тема на трактата - знаците по пътя, - не винаги е изразена директно, но авторът никога не забравя за нея. Тук авторът смята за нужно да припомни, че признаците за духовен растеж, за които ще стане дума, са именно признаци, а не цел на духовното развитие; те се проявяват, свидетелствувайки за правилността на избрания път. Всеки опит да се приемат за цели води до утежняване на кармата.
Главната мисъл в първата глава на трактата е в това, че голяма част от духовните проблеми на човечеството представляват интерпретации на едно универсално желание: да се почувства и разбере единството на света. Втората глава е посветена на проблема за свободната воля и развива мисълта, че творчеството е една от нейните прояви. От тази гледна точка се изучава и процесът на творчество. Тази глава е концептуално най-важната и може да бъде много полезна на всеки, който има намерение да се занимава с писане, рисуване, композиране или друг вид изкуство. В третата глава се разглежда проблемът за доброто и злото на основа на теорията за естетическия избор, изложена във втора глава. Четвърта глава е посветена на основното средство за общуване между човек и Бог -вътрешните гласове. Пета глава е посветена на промяната в образа на човешкия живот в процеса на духовен растеж. В шеста глава се разглеждат различните типове познание. И, накрая, в седма глава, авторът разглежда проблемите на взаимоотношенията на човека с Бог.
Глава 1
ЕДИНСТВОТО НА СВЕТА
От момента, в който човек е осъзнал себе си, тоест - отделил е себе си от света, той се стреми да намери своето място и да се включи отново в света. За да се осъществи това, трябва да се постигне единство със света. Проблемът за познанието е подробно разгледан в шеста глава; тук авторът се ограничава само с няколко важни забележки.
Научното познание и единството на света
Самата идея за възможност за познание на света предполага, че съществува определена еднаквост в природата, благодарение на която нашето ограничено по своите възможности съзнание може да познае законите, организиращи света. Целта на науката е да намери такава система от закони, при която всеки друг закон се явява логично следствие от открити вече закони. Затова учените винаги търсят общ възглед върху възможно най-широк кръг явления, стремейки се по възможност да съкратят броя на основните закони. Така Айнщайн посвети голяма част от своя живот на създаването на обща теория на полето, описвайки от една гледна точка всички типове физически взаимодействия. Жалко е, че за позитивистите реално съществуващата ситуация изглежда обърната наопъки: колкото по-внимателно изучават действителността, толкова по-изненадващо установяват, че глобалните закони се нарушават, променяйки се във всяка област, а опитите да се "слепят" локалните и глобалните закони търпят неуспех. А глобалните закони притежават печално известното свойство, съдържащо се в максимата: " Тази теория е толкова*обща, че никакво нейно частно приложение не е възможно!" С други думи, глобалните закони са толкова неопределени, че не могат да ограничат множеството потенциално възможни явления, в което именно се съдържа същността на всеки закон: той е сред мислимите възможности да отдели в определен клас тези, които могат да се реализират. Поради което надеждата в съществуването на пълна система от глобални закони е на път да изчезне.
Но фактът, че хората продължават с ентусиазъм да се занимават с наука, свидетелствува за подсъзнателното мистично усещане, че в природата съществува единен, истински и пълен Закон, а неговото откритие е много важно и при това не само за обществото, а и за всяка конкретна личност. Както често става, усещането е вярно, грешна е неговата интерпретация.
Чувственото познаване на световното единство
Умът, създавайки модела на действителността и реализирайки го по принципа "икономия на мисленето", ни отдалечава от същата тази действителност. Съществува, разбира се, и друг път на познание, състоящ се в изключване на ума и непосредствена настройка върху обекта. И при достигане на определена степен на концентрация възниква един и същи ефект: възприемаме обекта като единно цяло и го включваме в себе си; подробностите изчезват, но информацията, която те дават, се запазва и се трансформира. Докато това не се случи, човек изпитва неудобство, безпокойство, чувство на неразбиране. С други думи, ние можем да възприемаме истински само единен обект. Това е така, защото когато се стремим да възприемем в цялост света, за нас е необходимо той да бъде единен. Именно това усещане /обикновено подсъзнателно/ води към постоянни опити да се преодолеят видимите противоречия в света, тоест, онези моменти, които ни пречат да го видим като единно цяло.
Преди всичко това са противоречивите двойки: свобода и необходимост, добро и зло, хармония и дисхармония, обект и субект, любов и ненавист, Бог и човек. Докато не премахнем тези противоречия, надежда за познание на света няма да има.
Изкуство
Всяка хармония е проява на единството на света. Затова изкуството може да се определи като опит да бъде изразено единството на света чрез определени средства. Всички опити за формализиране на естетиката търпят поражение, защото, за да бъде разбрано изкуството, първо трябва да се проумее световното единство.
Глава 2
СВОБОДАТА НА ВОЛЯТА И ТВОРЧЕСТВОТО
Откровение
Всяко разбиране е резултат от откровение. "Осени ме", "дойде ми" - това са думи, с които човек изразява обстоятелството, че той общува с Бог. Прието е да се мисли, че откровение, прозрение и други подобни състояния са свойствени на малко издигнати личности; в същото време приемаме, че разликата между тези изтъкнати личности и останалите хора е само количествена, а не качествена. Човек, който след известно усилие проумява израз на чужд език, изпитва същото чувство, както и поетът, който намира верния стих. Разликата се крие само в интензивността на преживяването.
Разпространено е мнението, че висшите постижения на човешкия ум и изкуство се създават с " Божия помощ" и са "продиктувани свише". Но това се отнася и за всяка мисъл на всеки човек, дори и за поредното стихотворение на поредния графоман. Качествена разлика няма. Предусещам възражението: но нали съществуват неверни и откровено глупави мисли, нарадвали сме се на слаби стихотворения!
В отговор авторът би могъл да се позове на духа на концепцията на Веданта /глупостта е низша степен на ума, злото - низша степен на доброто и т.н./. Но същността е в това, че субективните усещания на бездарния поет в творческия миг не се отличават от същите усещания при надарения събрат. Тук авторът би подчертал схващането, че разбирането не само Аа глъбинния смисъл на текста, но дори и на всяка обикновена фраза, изисква мистично откровение.
Сега по темата: кой създава ръкописите. На представата за творчеството като откровение се противопоставя концепцията за свободната воля. Откровението идва когато ние насочваме своето внимание към определено място в тънките светове и получаваме оттам отговор /във вид на откровение/, и осъзнавайки, че този отговор не ни устройва напълно, ние коригираме въпроса, насочвайки по съответен начин вниманието и получавайки следващото откровение. Талантливият човек се отличава с това, че получавайки отговор-откровение, успява да проумее, че не е задал правилно въпроса си, коригира го и получава нов отговор-откровение. Проблемът на лошите стихове и глупавите мисли е не в това, че стиховете и мислите са наистина лоши, а че авторът ги интерпретира като отговор на един въпрос, докато в действителност истинският въпрос е съвсем друг. Защото малцина умеят да задават ясни въпроси.
Така че ръкописи могат да се създават.
А как да направим така, че глупавите мисли изобщо да не ни идват в главата? Може ли да стане така, че да ни посещават само умни мисли? И по възможност - оригинални?
УМ И ЛОГИКА
Много богослови и мистици отреждат на човека съвсем незначително място. Но човек съществува, а Кант дори утвърди априорния характер на логиката и по този начин сякаш определената роля на тези идеи е предначертана.
Що се отнася до ограничеността на човешкия ум и особено на логиката - тази ограниченост твърде охотно е утвърждавана от поетите. И наистина, опитвайки се да анализираме логически душевното състояние на хората, ние често се задоволяваме с груби схеми, които очевидно са неадекватни.
Забележително е, че подобни ситуации са разпространени, особено когато се има предвид материалността на мислите, тоест тяхната способност за непосредствено въздействие върху видимия свят. Характерно е, че като материалист Зигмунд Фройд е формулирал аналогичен извод в резултат ш; многогодишно изучаване на натрапчивите неврози. Той пише, че натрапчивата идея, намирайки се дълбоко в подсъзнанието, се държи така, сякаш реално съществува. Напълно естествено е, че такава груба сила, която е в състояние да промени дори материалния свят, не може да служи като тънък инструмент за изследване на тайните състояния на душата и на висшето религиозно познание.
От друга страна, знаем, че археологическите разкопки отначало се извършват с булдозер, после с лопата и накрая - с четчица. Археолог, въоръжен само с четчица, рискува да не открие нищо. Авторът си позволява да сравни логиката с булдозер, ума с лопата, а трансцендентната интуиция - с четчица.
Разбира се, човек с високо духовно равнище използва предимно интуицията. Но авторът предполага, че ако такъв човек пожелае, и обикновеният ум ще му бъде от полза. А освен това, той, може би, е бил умен в едно от предишните си превъплъщения.
Но ако не се надяваме на своето високо духовно начало, то добре е да започнем изучаването на обекта с формално-логически схеми, след това да последва съдържателен анализ, тоест - изясняване на всички видими връзки и структури. II едва след това да се появи стремеж към мистичното усещане за единство на дадения обект и да се търси Бог в него...
Да предположим, че ние сме достигнали до такъв етап от изучаването на обекта, че вече са се появили различни мисли за него. Как да се отнасяме към тях? Първият етап се характеризира с огромна любов към всяка от появилите се мисли. Точно така гледа начинаещият художник на своята първа творба. Споменатото чувство на любов е признак, че сме на верен път, тоест духовно ние израстваме, но това не означава, че хрумналата ни мисъл е правилна или глупава. По-скоро тя е глупава, но също така е и чужда, дочута някога в процеса на обучение, после забравена, и сега се появява в съзнанието ни. Убедим ли се в това, ние ще продължим да размишляваме, сравнявайки появяващите се нови мисли с тези, които вече са ни известни, и стараейки се, ще отделим наистина новото в тях. Ако дочакаме търпеливо появата на оригинална мисъл, ние ще се опитаме да настроим тази мисъл към вече съществуващата система от представи за изучавания обект. Тази система трябва да се преустройва, връзките между отделните елементи трябва да се променят и когато се получи нова система за изучаване на обекта, твърде полезно ще бъде да я сравним с предишната.Така ще преценим кой модел е по-адекватен и коя система е по-компактна. При това трябва да се вземе предвид, че намаляването на компактността на системата е допустимо само при едновременно значително увеличение на адекватността й. Това е пример как умът може да се използва при работа с откровенията, приели форма на хрумващи ни мисли. По-сложна е ситуацията с откровения от морален характер, послания от Огнения Свят /виж Агни-йога/. За да се ориентираме в тези послания, трябва да имаме известен опит, но общият принцип е същият: не трябва да се приема, че първата хрумнала ни мисъл, първият импулс, появили се в отговор на откровението, са истински. По-скоро нашите интерпретации неточни. Помислете, съпоставяйки въпроса отговора /откровението/ и се опитайте да на-| мерите такава интерпретация на откровението, която в най-голяма степен би увеличила усещането за единство и хармония на света.
ЖИВОТЪТ КАТО ИЗБОР
Понятието "творчество" обикновено се отнася само към така наречените творчески професии: писател, художник, композитор, като във всички останали дейности се предполага наличието на неголям творчески елемент. Но творчеството не е нищо друго, освен висша проява на свободната воля и в този смисъл е присъщо на човека във всяка ситуация на избор. Творчеството е елемент в човешките занимания: всички ние живеем, проявявайки свобода на волята, творим своята съдба. Разликата е колко често, как и по какви поводи се осъществява изборът.
Човешкият живот се състои главно от рутинни, многократно повтарящи се единични процеси /миене на зъби, хранене, пътуване за работа.../. Човек, извършвайки подобни рутинни действия, може дори да не включва съзнанието си и така си икономисва умствени усилия. Но така той не живее, а съществува, подобно на механизъм. Творчеството има тогава, когато човек прокарва нови пътища: учи се, избирайки.
Да се учи и да прави избор, за човек е трудно, неприятно и води до стрес. Естествено, възможно е да се стремиш да сведеш живота си единствено към рутинни действия и това е пътят на Обломов, героя на Гончаров; за такъв живот, обаче, е необходима материална обезпеченост. И тъй като за повечето от нас такава обезпеченост липсва, нека се опитаме да се ориентираме защо ученето и изборът са толкова неприятни.
Неприятно е, защото е трудно. Но не само заради това. Неприятността на избора се крие още и в това, че човек усеща отговорността за своя избор, без да е съвсем уверен в него. Какъв е изходът в такива ситуации? Обикновено следният - отговорността за решението да се прехвърли на чужд гръб. Обикновено на гърба на близки хора, но най-добре на Бог. Божият глас, както е известно, звучи в нашите души и ние можем да го чуем като свои вътрешни гласове. Но уви! Тъй като те са няколко и всеки развълнувано говори различни неща, обикновено не чуваме най-тихия, най-спокойния, най-уверения. И в това няма нищо удивително След като ни липсва навик да слушаме своите вътрешни гласове, как бихме могли да се ориентираме в техния многогласен хор, как бихме! могли да заставим гръмките, лъжливите гласове да замълчат, за да чуем истинския глас, с който Бог ни говори?
Ако желаем да чуваме Божия глас, ние можем да го правим във всяка ситуация на избор. Трябва само да помним, че на Бог съвсем не му е до нашите суетни желания, и че Той възприема всеки наш избор в рамките на съдбата на целия свят. Всяка наша постъпка е само щрих в световната картина и увеличава или намалява нейната хармония. За да разберем това, се налага да се издигнем над онзи детайл на общата картина, който представлява даденият епизод, и да погледнем на картината като цяло. Тогава ще станат ясни качествата на детайла и на щриха.
Тук трябва да отбележим, че логиката "каквото било, било, добрите дела изтриват лошите" не отговаря на действителността. Хармоничността на света трябва да се приема динамично, а не статично. Тоест, светът трябва да се разглежда като процес, и не е редно да съдим за него по крайното състояние. Човек е длъжен да се стреми да направи най-доброто, на което е способен при даденото духовно равнище; а неговите по-низши проявления с нищо не могат да бъдат изтрити. Те завинаги ще останат да замърсяват световната картина.
ПРИРОДА НА ТВОРЧЕСТВОТО
Човек твори тогава, когато в ситуация! на избор задава въпрос на Бог и получава; отговор, а после осъществява своя избор., Качеството на творението зависи от умение-1 то да се задават въпроси и да се тълкуват отговорите. За да се научим да го правим добре, има само един начин: да се занимаваме постоянно с това. Трудно е, тъй като изисква концентрация на вниманието и постоянното, му пренасочване. Ако един и същи въпрос се1 зададе два пъти, това вече не е творчество. Правилното тълкуване на Божия отговор също е занимание с много подводни камъни, тъй като, първо, се налага постоянно да променяме своята система за представа на света! и неговите отделни фрагменти, и второ, ако става дума за нравствени проблеми,може да чуем такива истини за себе си, които не всеки може да приеме. Но това е необходимо, защото иначе ще се прекъсне връзката с Бог и гласът Му ще замлъкне.
На равнището на художественото творчество на пръв поглед липсват неприятности или, във всеки случай, те са от друго естество. Първо, съществуват творчески личности, които творят без мъки /Моцарт, Пушкин/. Второ, все пак мъките на творчеството са твърде различни от мъките на съвестта или от физическите страдания; никой няма сериозно да вземе да жали някой писател затова, че страда, когато пише.
Творчеството включва в себе си два основни момента: концентрация на вниманието в дадено направление и избор на самото направление. Ако сравним вниманието с лъч на прожектор, осветяващ даден обект на вдъхновение в тънкия свят, става ясно, че художникът първо избира направлението на прожектора, а след това го фокусира. Фокусирането именно е концентрацията; колкото по-висока е концентрацията на вниманието, толкова по-пряко е осветен обектът, и толкова повече информация получава творецът; на поета, да кажем, изведнъж ще му хрумне не рима, цял куплет. След това е нужно прожекторът на вниманието да се насочи към друго място и отново да се фокусира. Именно в този момент е необходимо да се прояви свобода на волята. Разбира се, това направление съвсем не е произволно. Бог ни подсказва няколко вероятни варианта, но все пак окончателният избор се пада на нас.
Няколко думи за мъките на творчеството. Те са свързани с неумението да изберем направление на вниманието и главно с проблеми в концентрацията. Колкото по-слабо е осветен обектът, вследствие на лошо фокусиране на прожектора, толкова по-малко информация за него получаваме и толкова по-неясни са указанията за по-нататъшното преместване на прожектора, необходими за следващото осветяване на обекта. А грешките водят до осветяване на съвсем други обекти, като по този начин върху портрета под мъжки нос може да се появяват женски устни.
Но и на онзи, който умее добре да се концентрира, също му се налага да прави избор, макар и между по-малко на брой варианти. И тук го очаква голяма опасност. Тя е свързана с това, че понякога се налага радикално да се променя направлението на прожектора. Например, да се смени професията или да се промени кардинално светогледа. Това се оказва трудно, защото в новите насоки се налага да научаваме много неща и на първо място - да се учим отново да фокусираме вниманието. Естествено е, че за да се решим на подобен избор е трудно и мъчително, дори ако имаме усещането, че той е необходим.
ЖИТЕЙСКО ТВОРЧЕСТВО
Подобна ситуация възниква във всекидневния живот винаги, когато се налага избор. Особеното тук е, че обект на творчество се явява собствения ни живот и в крайна сметка - съдбата на целия свят. Затова всяка ситуация на избор трябва да се разглежда от тази гледна точка. Да не се локализират последствията от конкретния акт на избор, смятайки го за ограничен пространствено-време-ви епизод. Върху нашия избор влияят най-разнообразни сили: желанията на подсъзнанието, въздействията на различни индивиди и човешки групи, цензурата на " свръхАза", и много други. Не е лесна работа да се ориентираме в полифонията от вътрешни гласове, често приличаща на какофония. Но точно това е главната наша задача. Концентрирайки вниманието си върху своите вътрешни гласове, ние скоро може би ще открием, че всеки от тях с нещо издава своя произход. Например гласът на подсъзнанието, което прикрива нашите егоистични желания, лесно може да бъде разпознат по крайния резултат. Значително по-сложна е работата с онези гласове, които трудно се долавят. Трябва да ги призоваваме от небитието, заглушавайки останалите и концентрирайки вниманието си само върху тях. Един от първите признаци, че избраният духовен път е правилен, е намаляването на какофонията и съгласуването на гласовете, разбира се, при наличие на вътрешна честност.
И ето, ние започваме да чуваме гласа на Бога. Но за да го интерпретираме правилно, трябва да имаме предвид, че Бог разглежда всеки наш избор от гледна точка на съдбата на света. Така че неговото мнение обикновено не съвпада с нашите моментни стремежи.
Но ако човек просто мисли за доброто и постъпва добре, като при това не лъже сам себе си, той наистина ще става по-добър.
Няколко думи за афоризъма "всичко, което е истинно, се извършва лесно". Смисълът на този афоризъм се крие в това, че двете най-трудни дейности за човека: избор на направление на вниманието и концентрация при правилно извършване изискват значителен разход на енергия, която, обаче, се компенсира от творческия подем. Удовлетворението от правилното решение идва внезапно, често дори в момента^когато ни става ясно до какви последствия ни е довел изборът. Така че фразата: " И въпреки всичко, аз мисля, че постъпих правилно", често свидетелствува за усещане, че световната хармония е била увеличена, пренебрегвайки претърпените загуби на низшето "аз"; при това първото усещане идва веднага след избора, а второто по-късно.
Усещането за енергийна недостатъчност означава лоша концентрация или неправилно направление на вниманието, произтекли от неправилен избор. Така след всяка лоша постъпка на човек му се скършва настроението, обхваща го меланхолия - и то още преди да са настъпили неприятни последствия.
ОБУЧЕНИЕ
Истинският художник се учи през целия си живот. Това е свързано с факта, че постоянната смяна на обекта на вниманието е важен закон на творчеството. Обект, видян веднъж, не трябва да се гледа втори път; стане ли това, то се нарича баналност. Друг закон на творчеството е, че колкото по-голяма е степента на концентрация върху обекта, толкова по-ясни са вариантите на следващия избор. Това не означава, че е лесно да се направи изборът; просто трудностите променят своя характер. Трети закон на творчеството се заключава в това, че колкото повече се отличава новото направление на вниманието от предишното, толкова по - малка е началната степен на концентрация на внимание и толкова по-трудно е отново да достигнем до предишното равнище на фокусиране.
Но понякога е нужно все пак да променяме направлението на вниманието и да се учим отново и отново. Това зависи от общата способност за концентрация. Ако тя е ограничена, настъпва момент, когато по-нататъшните опити за фокусиране не довеждат до увеличение на осветеността на обекта. А това е признак, че е време да се превключим върху друг обект. Иначе ще се получат измъчени творби.
Казаното по-горе, разбира се, се отнася не само към творчеството в тесния смисъл, но и за всяка човешка дейност. В този случай за обект на творчество служи съдбата на човека и на света, разгледани като процес, където миналото и бъдещето са еднакво важни, въпреки разпространеното схващане, че за човек значение има само крайният резултат, тоест - онова, което той е получил.
В резюме, напълно определено може да се каже, че за всеки човек животът е процес на постоянно обучение и творчество. Разликата между " творческия труд" и "нетворческия труд" е количествена, а не качествена, и се съдържа в степента на концентрация на вниманието и правилния избор.
ОБЕКТ НА ТВОРЧЕСТВО
Творчеството може да се разглежда като "превод" на някакъв обект от Хаоса в Космоса чрез осветяване с прожектора на вниманието. Съвкупността от направления, от които обектът е бил осветен, се определя от личната свобода на творческата воля и точно затова всеки обект на творчество е неповторим.
Обектът "оживява"според степента на осветяване, тъй като всичко в Космоса е живо. Можем да дефинираме три основни етапа на творчество. На първия етап обектът започва да оказва съпротива на творческата воля /писателите казват, че героите им заживяват собствен живот/. На втория етап обектът изисква въплъщение, той безпокои своя създател, заставяйки го да приключи по-бързо своята работа. И на третия етап въплътеният обект започва да оказва реално влияние върху целия живот на Вселената.
СВОБОДА НА ВОЛЯТА
Свободата на волята е главно свойство на всичко живо. Крайно отрицание на свободната воля е детерминизмът на Лаплас, който утвърждава,че, знаейки кооринатите и скоростта на всички материални тела в даден момент, може с точност да се предскаже състоянието на Вселената в друг момент. Удивително е обстоятелството, че, противоречейки по този начин на основния закон на Вселената /законът на творчеството/, детерминизмът на Лаплас точно описва значителна част от живота във Вселената /и по-точно движението на микроскопичните неодушевени частици/.
Внимателният анализ на ситуацията в микросвета /квантовата физика/ показва, че е невъзможно да бъде предсказано точното поведение на електрона; по-адекватна е представата за "електронен облак", в чиито предели е "разтворен" електронът, който при наблюдение се оказва в различни части на този облак. Трудностите пред съвременната физика показват, че и при електроните не всичко е толкова просто, и, навярно, в следващия модел, който ще предложи квантовата физика, на електрона ще му бъде предоставена още по- голяма свобода на волята.
"Свободата на волята при растенията и животните е свързана с инстинктите и служи за оцеляване; всички техни действия са програмирани." Тази гледна точка, даваща свободната воля само на човека, е твърде разпространена. Но ако за малко забравим привичния си антропоцентризъм, ще трябва да признаем, че всяко животно и растение притежава своя индивидуалност и неповторимост, а изборът, който те постоянно извършват, се диктува не само от външни сили и заложени от еволюцията рефлекси, а и от нещо лично. И това лично е несвързано с борбата за съществуване на даденото животно.
При човек, аналогично, изборът във всяка ситуация се определя не само от борбата за съществуване. "Не с единия хляб живее человек, но със словото Божие". Ето какво е творчеството.
Човек, както и всяко живо същество, използва свободната си воля в две направления - оцеляване и привнасяне на хармония в света /разбира се, това разделение е условно, тъй като оцеляването само по себе си е противоположно на смъртта, тоест на хаоса/. Инстинктивният стремеж към хармония е присъщ на всичко живо, но с проявленията на Духа в човека започва споменатия стремеж да се осъзнае. И тогава човек може съзнателно да направи своя избор. При това проявленията на свободната воля започват малко по малко да променят своя характер и тогава в езика се появява специална дума: творчество.
Според своя духовен ръст човек все по-ясно вижда във всяка конкретна ситуация възможните последствия от своя избор. Но тези последствия са не само в рамките на неговата индивидуална съдба, но и на съдбата на света /за такъв човек тези понятия постепенно се сближават/.
Но ако последствията от избора носят информация, предоставена от Бог, то оценката на тези последствия и собственият избор се определят от неповторимата индивидуалност на дадения човек. Според степента на духовния ръст на човека се повишава и възможността за оценка на последствията от избора: човек все повече възприема света като цяло и все по-добре оценява влиянието на своите постъпки върху световната съдба. Но критериите за хармоничност при всеки човек са индивидуални, макар да са съгласувани като цяло в общия замисъл на Твореца, даващ на всяко живо създание частица от Себе Си.
Именно с индивидуалните особености на естетическото възприятие е свързана и самата възможност за индивидуално творчество. Тоест - със приноса в процеса на Богочовешкото общуване, изразяващо се в творчество.
ЕСТЕТИЧЕСКИ КРИТЕРИЙ
По своята същност естетическият критерий се явява основен критерий при всеки избор, но на низшите равнища на развитие той е несъвършен и остава неосъзнат. Несъвършенството на естетическия критерий е свързано със стесняване на съзнанието. Човек започва с личния егоизъм /концентрация на вниманието върху себе си/, след това постепенно включва в своето същностно съзнание интересите на семейството, групата, нацията и т. н. Стремежът към хармонизиране на личността, когато кръгът на човешкото внимание е ограничен от егото, довежда до чист егоизъм в различни варианти, свеждащи живота до един или друг вид потребление, чиято обичайна цел е получаване на удоволствие.
С издигане на духовния ръст на човека неосъзнатият естетически критерий се заменя с осъзнат, а след това с морален критерий. Това е съпроводено с разширение на съзнанието: моралният критерий предполага включване в сферата на възприятие и други хора. В даден момент моралните критерии започват да не достигат и тогава на преден план излизат чисто естетическите критерии, които заемат главно място в съзнанието: думите "добро" и "правилно" биват заменяни от думата "красиво".
Степента на осъзнатост на избора нараства с духовността. Не трябва да се заблуждаваме от съзнателността на отделни актове на избор, особено във всекидневния живот. На ниско духовно равнище изборът в ситуации, съществени за духовния растеж, протича неосъзнато, под въздействието на инстинктите и външни сили. Привидната самостоятелност и осъзнатост на избора е маскировка на подсъзнанието. Разбира се, човек извършва избора сам, но всъщност го управляват подсъзнателни сили, които се прикриват по подходящ начин. На човек често му се струва, че изборът се осъществява съзнателно, но чрез съзнанието той оценява само най-близките последствия от избора. В същото време човек инстинктивно усеща, че в други сфери неговият избор има голямо значение за бъдещето. Именно от тези подсъзнателни оценки произтича неговото решение. Но за успокоение на съзнанието коварното подсъзнание създава привидна свобода на избора.
Растежът на вътрешната честност е най-същественият признак за духовно развитие.
С духовният ръст се променя и характерът на трудностите в ситуации на избор. Категориите с ограничителни свойства /дълг, съвест/ се заменят с естетически критерий, присъщ на творчеството в неговото обичайно разбиране. Човек започва да се стреми да живее красиво в истинския смисъл на тази дума - така той започва да твори своя живот.
Постепенно изчезва най-неприятният момент в ситуацията на избор, когато човек не знае какво точно иска, в него се разкриват противоположни стремежи и той не може да оцени последствията от своя избор. Намаляването на какофонията от вътрешни гласове и желания е тясно свързано с духовния растеж въобще и с възприемането на хармонията на света в частност.
Известното усещане за изоставеност от Бог в екзистенциални ситуации от онзи тип, които са описани в романа за храбрия войник Швейк, е свързано със стесняване на възприятията до чисто егоистични интереси или с невъзможността да впишем своя личен избор в световната съдба.
В известен смисъл всеки човек заслужава своите страдания, тоест страданията му съответствуват на неговото духовно равнище. В случая авторът има предвид характера, а не интензивността на страданията.
Понякога не сме в състояние да се отнесем сериозно към напълно реалните ста-радания на четиринадесетгодишна тийнейджърка, причинени от нещастна любов. А би трябвало, защото последствията могат да бъдат трагични.
Сподели с приятели: |