Земетръс действащи лица: клара роза денка
Изтегляне 183 Kb.
|
1 2
ЗЕМЕТРЪС| (Съблича блузата и облича старата. Роза излиза от тоалетната.)
КЛАРА: Оправи ли се? РОЗА: Оправих се... Защо съблече блузата? КЛАРА: Да не се цапа, какиното... Затруднихме те май с тази кофа... Не е като да ти тръгне водата автоматично... РОЗА: Дребна работа. (Пауза) КЛАРА: Седни, сестрице, седни. РОЗА: (сяда) Какво има?.. Защо сте такива едни?.. КЛАРА: Какви? РОЗА: Различни сякаш. КЛАРА: Ами! Тъй ти се струва. Чакаме те да ни разказваш. РОЗА: Хайде някой друг път. А? КЛАРА: Кога?.. Сега. Сега, сестрице. Другият път ще бъде късно. Друг път може изобщо да няма. РОЗА: Ще има, како. Сега ми е по-лесно да ви гостувам. По всяко време на годината мога. КЛАРА: Така ли си го намислила? РОЗА: (объркано) Денке, какво има? Какво се е случило? КЛАРА: Нищо. Мама почина... Отдавна почина. РОЗА: Разбрах. КЛАРА: Откъде? РОЗА: Видях некролога на портата. КЛАРА: Ааа... От некролога? РОЗА: Защо? КЛАРА: Ей тъй, питам си... Да върви приказката. РОЗА: Бог да я прости. (отлива от чашата.) ДЕНКА: (също отлива) Бог да я прости. КЛАРА: (отлива) Бог да я прости... За мама! (Отпива Всички вдигат чашите и отпиват. Клара я пресушава на един дъх) ДЕНКА: Како... Защо се наливаш? КЛАРА: Така се пие за майка. До дъно. РОЗА: Права е кака. (И тя пие до дъно) ДЕНКА: Аз не мога... Убийте ме, не мога повече. КЛАРА: Можеш! ДЕНКА: Напих се. Разбери ме! КЛАРА: Пий! РОЗА: Остави я! КЛАРА: Пий, казах! ДЕНКА: Ох, Божке!.. (Изпива я с голямо усилие) КЛАРА: Браво! ДЕНКА: Замота ми се всичко. КЛАРА: И на мен. К‘во от това?.. Кога ще ни се случи пак?... Трите да се напием ей тъй, на куп... РОЗА: Права е кака, Денке. КЛАРА: Права съм, я... Макар и седнала... Получи ли телеграмата за мама? РОЗА: Получих я. ДЕНКА: Каква телеграма? Аз що не знам, че си пращала? КЛАРА: Трай там!.. И като я получи, защо не дойде? РОЗА: Страхувах се да не ме приберат още на летището. КЛАРА: Щяха да те приберат по времето, когато избяга... преди две години нямаше да те приберат. РОЗА: Въпреки всичко не бях сигурна... Страхувах се все още. КЛАРА: За разлика от сега, нали? Сега си смела и безстрашна... Хич не ти пука... ДЕНКА: Како, престани! КЛАРА: Мълчи! Пет дена я държаха в моргата!.. Тате настоя... Все очакваше, че ще си дойдеш. РОЗА: Съжалявам... Не ми се ще да продължаваме този разговор... Ще мина през гробищата, преди да си тръгна. КЛАРА: Недей... недей ходи... Мръкна се вече. Знаеш ли от какво почина? РОЗА: Не... от рак, предполагам... Или може би от инсулт... Или... Не знам. КЛАРА: От рак, казваш... РОЗА: Само предполагам. От какво?.. Кажи де. КЛАРА: От теб! РОЗА: От мен?!.. От мен ли каза?.. Повтори. ДЕНКА: Ще си тръгна! За това ли се събрахме? КЛАРА: И за това. РОЗА: Много те моля, не обръщай срещата ни в скандал!.. Защо разваляш вечерта? Кажи! КЛАРА: Знаеш ли колко пъти я викаха в Милицията, след като ти си взе дърмите навремето?.. Ами нас, с Денка и татко?.. Съня си загубихме. Сами взехме да си приказваме... Да се плашим от сенките си... Мама оттогаз взе да вехне... На пръчка стана... Стопи се... И преди две години угасна... ДЕНКА: (плаче) Ох, Божке! Недей, ма како! Недей!.. (Огромна пауза) РОЗА: Простете ми. Ако можете... И ако желаете, естествено. КЛАРА: Много е лесно сега... Простете ми. И край... Ти там тъй... пък ний тук инак! ДЕНКА: Како! Стига! РОЗА: Какво вий тук инак?! Какво аз там тъй?!.. Добре, щом искаш да научиш... Цялата истина ще научиш. (Пауза) Избягах... Така е. Останах там... Останах, но никога не съм го искала... Сърцето си тук погребах... Оттатък океана съм само тялом... Петнайсет години минаха... а все ме влече и не мога да забравя... Ей туй малкото градче, нашето, дето се е белнало като пряспа в гората... Сънувам го нощем... И реката сънувам, оная лъскавата, дето е като джам... Сънувам как пия от нея... до насита... докато ми изтръпнат зъбите... И друго сънувам често... много по-често от всичко. Един мъж... Остана ми той на сърцето... Превзе душата ми той... Погуби я... Изпепели я... Знаете за кого говоря. И двете знаете. КЛАРА: За Стойко... Не знам дали ти е известно, но той... РОЗА: Разбрах... Срещнах негов колега на излизане от летището... А аз съм го сънувала и след смъртта му. Цели пет години. КЛАРА: Писаха за туй във вестника... Катастрофата била страшна. За известните хора винаги пишат. РОЗА: Не ме прекъсвай! Искаше да ме чуеш. Слушай ме сега и мълчи... Трудно ми е... сърцето ми се къса, но като съм почнала, ще свърша... веднъж за винаги... Някои неща ги знаете... знаете ги... но нека се изплача, пък после съдете... Една болка ми тежи. Тежи ми като камък на шията... Протрито е въжето вече, ама не се къса... Не знам колко още ще издържи. Един Господ ще каже... Един Господ... (пауза) ...Мира не ми дават Стойковите очи. Изгарят ме още... Покой нямам... Заради тези очи избягах... заради тях се запилях в Чужбината... А не си дойдох заради три думи... Три нищо и никакви майчини думи: “Циркаджия не ща!”.. С нож ме прободоха сякаш... А аз трийсет и две гонех вече... Пък сама...без дом и семейство... Ама виновна ли съм, че подбирах и търсех. Не бързах да се опаря втори път така, както се изгорих с оня таксиметровия... дето се избърса с мен като със салфетка... А къщата се пълнеше с мъже. С вашите мъже... Аз се шляех из една гола стая като побъркана и нощем хапех одеалото, за да не ревна с глас... Не издържах и си взех квартира в София. Чуждото щастие ме гнетеше, ако вашето може да се нарече чуждо... Пеех в хора на Операта, за сто и петдесет лева на месец, и все се озъртах за Човека... За истинския и единствения.... И една вечер в квартирата, когато сълзите ми за пореден път се спряха в гърлото ми, скокнах от леглото, облякох се и... и тръгнах напосоки в гъстата мъгла... Преди кино “Сердика” едва не се сблъсках с Луи дьо Фюнес, изрисуван върху огромен плакат. Даваха негов филм, и тъкмо реших да си купя билет и да се посмея малко... ако ще и насила... една ръка ме хвана за лакътя... Обърнах се. Беше мой колега хорист, който ми предложи да ме заведе на цирк. Имал два билета, ама племенницата му се разболяла... и срещнал мен. Защо не, рекох си, в цирка смях колкото щеш... И наистина се посмях от сърце... Не помня всичко от видяното там... Имаше коне, лъвове, тигри... и какви ли не още животни... Запомних само клоуна. Клоунът, който разсмиваше до полуда публиката... Забравих за всичко, за сивите вечери и самотата си. Гледах го, впила в него жадни и възторжени очи и се заливах от смях. По едно време колегата ме побутна: “Искаш ли да те запозная с него?” “Познаваш ли го?” - отвърнах с въпрос. “Първи приятели сме. Деляхме една стая като студенти.” Изчакахме го след спектакъла и малко след като клоунът се хвърли на врата на колегата ми, се запознахме. Протегнах ръката си... Той я пое и задържа... А сърцето ми тупка, тупка, ще се пръсне... като на безпомощна и безумно влюбена ученичка... Погледна ме с някакъв безкрайно уморен, добър и тъжен поглед... И тогава там, пред цирка, в мъгливата есенна вечер, открих очите, които бях търсила толкова дълго... Любовта ни не можеше да се разкаже... След три месеца на сладко безумие реших да го представя на нашите... останалото го знаете... Трите майчини думи “Циркаджия не ща!” погребаха на мига всичко... Повече не го видях... Но и друг не пожелах. И до сега съм сама... Не го видях, но и не го забравих... Исках, а не можех... Влезе в живота ми и пусна корени. Жалкото е, че не дочакахме плодове... А с мама от този ден не си продумахме... Нейните три думи, придружени впоследствие с ултимативното: “Ако го сториш, ще умра!” ме довършиха... Сякаш ме завъртя някаква жестока мелница. Апатията и депресията, които ме обзеха, смляха и последната ми надежда за някакво житейско щастие. И тогава си рекох: “Махай се! Махай се далеч от тук! През девет земи и морета!.. И забрави!...” КЛАРА: И ти ни забрави? Нали? РОЗА: Не. Нито за миг!.. Турнето в Щатите бе добре дошло за мен... Не съм се и колебала дали да остана там. Пратих писмо по една колежка: “Не ме чакайте. Успокойте нашите... Нямах друг избор...” КЛАРА: Хубаво ни успокоиха от милицията... Нервите ни разбридаха. “Казвайте! Говорете! Истината и само истината!.. Не се опитвайте да лъжете!.. Казвайте какво знаете, иначе за вас живот няма, нито на тоя, нито на оня свят!” Тати издържа, но мама... Пък ние с Денка... ние си знаем. РОЗА: Помолих ви да ми простите. КЛАРА: Да ти простим, ама... ДЕНКА: Разказвай, како! После какво се случи? РОЗА: Кога? ДЕНКА: След като остана. РОЗА: В Чикаго ли?.. Няма да ми повярвате, но в първите шест години се видях в чудо. Работа много, ама черна... Не ти е по сърце да я вършиш. Иначе добре плащат... Работех от сутрин до вечер и между другото, ей тъй, без да ща, общувайки с околните, учех езика. Дума по дума... Сетне взех да връзвам изречения... Сега вече нямам никакви проблеми... Чинии мих в едно крайпътно мотелче две години, метох и бърсах прахта... После година и нещо кутии за пици сгъвах. Още две години разнасях готовите пици на адреси... На какви ли не попадах... пияни, дрогирани... Но повечето бяха свестни и добри хорица... На петата година се хванах домашна прислужница... Семейство пенсионери, гонеха осемдесетте. Перях, гладех, цветята поливах. И докато вършех всичко това, ей тъй от време на време, отварях глас за пеене... Всякакви мелодийки си тананиках. И един ден... Един ден се почна приказката. Като в романите. От ония, уж фантастичните, а всъщност истински. Както си тананиках “Дона на порти седеше” и поливах цветята, старецът Джим, който дремеше в плетения люлеещ се стол, ме попита с глух, идващ сякаш изпод земята глас: “Какво пееш?” “Една наша песен - рекох му - народни ги викаме.” Запях по-високо и неусетно я подкарах с пълен глас. Свърших. Джим си свали очилата, избърса очите си от кой знае защо появили се по тях сълзи и рече: “Великолепно!Изумително!..Защо си крила досега този глас? Още утре ще те срещна с един мой познат от радиото... От него много неща зависят.” На другия ден в дома му пристигна солиден, леко прошарен мъж на средна възраст... Старецът ме представи като свое откритие и ме помоли да изпея песента пред госта. Изпях я, след което непознатият, явно впечатлен, ми каза: “Утре те чакам пред радиото” и ми подаде визитната си картичка. Направихме запис в огромно и лъскаво студио... И песента се превърна в хит. В явление. Като се чух по радиото, се разридах... На толкова километри далеч от България звучеше “Дона на порти седеше.”.. Звучеше в самото сърце на Америка! Във вестник “Чикаго трибюн” ме нарекоха “Славеят на Балканите”. КЛАРА: Знам! И ние четем. (вади вестник от някакъв шкаф) Наша певица, наречена “Славеят на Балканите” в чикагски вестник. РОЗА: Я виж ти! Това се казва изненада! ДЕНКА: Защо не си ми го показала досега? КЛАРА: Ами купувай си вестници, бе какиното! По лев станаха... И тебе ли да те мисля? ДЕНКА: Не ти ща вестниците... (към Роза) Продължавай, како. РОЗА: Каквото имаше да казвам, рекох го... Това е... Наздраве! (Отпива) ДЕНКА: Наздраве, како! (Отпива) РОЗА: Що ли ви надумах всичко това, да ме пита човек. Напих се май. Затова. Толкоз писма ви пратих. Ни едно не получих. ДЕНКА: Писма ли? Какви писма? КЛАРА: Никакви писма от теб не сме получавали. РОЗА: Не е възможно. Първите три-четири години ви пишех всяка седмица. КЛАРА: Кьораво писмо не е стигнало до нас. Нали тъй, Денке? ДЕНКА: Истината казваме, Розе. РОЗА: Не може да бъде! КЛАРА: Може да си писала на грешен адрес... Наздраве! (отпива) РОЗА: И на оня свят няма да го забравя. “Люлин” петнайсет... КЛАРА: Между другото, аз пазя още един вестник. Малко по-друг. Впрочем, прочети го сама. (Вади и подхвърля на Роза пожълтял вестник “Работническо дело”) РОЗА: Кое? КЛАРА: Това, ограденото с химикалката. ДЕНКА: Како? КЛАРА: Трай! ДЕНКА: (взема вестника от Роза) Остави сега вестника. Нека си пийнем. Наздраве! РОЗА: Дай го, Денке! ДЕНКА: Няма. РОЗА: Моля те! ДЕНКА: И до утре да ми се молиш, все тая! (Къса вестника на малки парчета) КЛАРА: Напусто го скъса, знам писаното наизуст. РОЗА: И какво е то? ДЕНКА: Како, недей! КЛАРА: Бягството на хористката от Народната опера в Империята на злото и социалната несправедливост предизвика искрено възмущение сред творците на родната култура. То бе заклеймено с нарочна декларация на... ДЕНКА: Млъкни! РОЗА: Денке, остави я... КЛАРА: Щом не ще, няма... (Отпива) ДЕНКА: За това ли се събрахме? РОЗА: И за това... (овладява се) Татко се забави. ДЕНКА: Татко няма да се дойде. РОЗА: Защо? КЛАРА: На почивка е татко. РОЗА: На почивка? Къде? КЛАРА: Преди три дни замина за Поморие. Дископатия го мъчи... Кални бани прави... Карта му извадиха... Пенсионерска. РОЗА: Кални бани ли? Че той ненавиждаше калта. Малко да се окаля и пощуряваше. Три часа след туй на мивката киснеше и “благославяше”. КЛАРА: Мразел, ама лекарите туй не го признават... Задължиха го насила. Да върви там и да се лекува край морето. На спокойствие. РОЗА: По телефона чувате ли се? КЛАРА: Нали оня ден го изпратихме. Какво толкоз да се чуваме? Роза:(вади GSM) Ще се опитам да се свържа. Знаете ли номера на почивната станция? КЛАРА: Отде да го знам! РОЗА: Там телефон нямат ли? КЛАРА: Па може и да нямат. РОЗА: Не го вярвам. Ще пробвам да се свържа. Ще попитам “Услуги”. Не могат да не го знаят. Поморие, нали? КЛАРА: А остави сега... Не го закачай. Той и със сърцето нещо не е добре. Лекарите предупредиха да не го безпокоим за щяло и нещяло... РОЗА: Да го чуя само искам. Нищо повече. КЛАРА: Да го чуеш, ама... знаеш ли го как ще реагира... Току-виж му секнал дъха... Друг път... Дай сега да си пием пиенето и да си чуем болежките... Нали тъй, Денке? (Внезапно Денка се разплаква неудържимо) Тъй ли е, Денке? РОЗА: Денке, сестрице, какво ти е? КЛАРА: Нищо й няма. От пиенето ще да е. РОЗА: Денке... какво има? ДЕНКА: Нищо ми няма. КЛАРА: Нали ти казах, ще й мине. ДЕНКА: (внезапно) Няма да ми мине, како! Хич и не се надявай! Мълчах досега и те слушах... Цял живот съм те слушала за всичко... И не само теб... Ама до тука!.. Слугувах и търпях... Умирах от някаква тъпа, селска скромност. Все под чехъла... Гласът ми не се чуваше. Мъчих се звук да изкарам, а го докарвах до едно мъчително и болезнено шепнене... Колко пъти, колко години, ден след ден... шепнех до полуда. А колко пъти ми идваше да викна, да изкрещя тъй, че и прозорците да издрънчат... Земята да се разтресе... Стените да се разклатят. КЛАРА: Пепел ти на езика! Това и на сън не го споменавай! ДЕНКА: Пепел слагам аз, пепел, само че на всичко до сега... Най-малката съм на години, тъй е отредил Господ, но повече не мога да търпя. Акъл да ми наливат по-големите, по-знаещите... Тон в живота да ми дават... “Ще те омъжим, няма страшно! Трай си!.. Трай си и търпи!” Ама че бил пияница и тати го придумал в кръчмата на шише ракия, карай... няма значение. Че ми отрови после живота, на мен и децата, че се сбръчках на хармоника в лицето от плач нощем, карай... Трай си... Така ми било писано... Писано ли? Друго ще пише от днес... Сменям молива... Много се изтърка и не се вижда написаното... (към Роза) Знаеш ли колко пъти ми е идвало и аз като тебе да си стегна багажа и да се запилея някъде... през гори и морета... Да не се мъча тук. Да не се гъна вече като червей на кука... И веднъж наистина се реших. С един германец. Шеф на клиника. Вдовец, на възраст вече. Запознахме се на морето. Немският, дето го учех в гимназията, ми помогна да се разберем. Предложи ми да тръгна с него... Помолих го да отложим с една година. Да размисля добре и на следващата той наистина дойде... Паспорти, визи, всичко беше тип-топ... Стигнахме до границата. Тъкмо бръквах в чантичката си да приготвя документите за проверка, когато дочух плахо детско гласче: “Лельо, дай някой лев ма!” В рамката на вратата, използвайки това, че стъклото бе спуснато, се провря с тънкото си вратле рошавата глава на десетгодишно момче... Погледнах го и замръзнах. Онемях... Детето беше същински двойник на големия ми син. Само малко по-мургав, и некъпан от месеци. Като в несвяст извадих пет лева и му ги подадох... И моята германска мечта угасна още преди да пресека границата... Върнах се с автобуса... Върнах се и отново се скрих в черупката си... Нали сте виждали охлюв? При най-малката опасност прибира рогцата си. (към Клара, иронично) Нали тъй, како?.. Трябваше да покажеш още един вестник! Вестника, който ти е стократно по-скъп от онзи, който накъсах преди малко... Защото там в него, ние с теб, мила сестрице,.. сме репресираните жертви на една жестока власт. Героините, издържали изпитанията на времето. Преживели ужасите в килиите на Държавна сигурност. Рожби на свободолюбив и храбър род. Род, който откърми и отгледа избралата свободата хористка Роза Игнатова... Защо не прочете на един дъх и тези слова?.. Благодарение на същата тази Роза Игнатова ние с теб запазихме работните си места. Аз в книжарницата, а ти в текстилния завод, и не споделихме участта на съкратените наши колежки. КЛАРА: Всички пихме, Денке, ама ти прекали. ДЕНКА: Ще пия, колкото си ща! Не си ти човекът, който ще ми брои чашите!.. Денка, “послушната”, умря! Отлетя за оня свят. Да дири покой... Отиде при татко. РОЗА: При татко?!.. ДЕНКА: (вади некролога) Да! Ето го. В шкафа. Вместо да си седи на портата до мама. (Подава го на Роза) РОЗА: (чете с изумен израз на лицето) “Една година от... Дълбоко скърбим за човека и родителя. Поклон пред... От близките му.” Истина ли е всичко това? Денке? Питам, истина ли е, или някаква злокобна шега? ДЕНКА: Истина е. РОЗА: Клара? КЛАРА: Сама виждаш. ДЕНКА: Истина е, како. Покрихме го тати... В шкафа. Само че там отгоре, от небето, всичко се вижда като на длан... Нищо скрито-покрито не остава, ако щеш и на десет метра в земята да го заровиш... Безбожнички ни наречи... Безроднички... Безумки, както щеш. Няма да сбъркаш... Кака послушах. За кой ли път. На “почивка” го пратихме... Него... дето ни създаде и отгледа... С паметта му се подиграхме. (Разридава се) РОЗА: Но защо?! Защо, Господи?! ДЕНКА: Защо ли? Заради една трета от къщата... От имота, нивите, говедата... Твоята третинка, како. Да не питаш за нея при “жив” баща. РОЗА: Моята третинка?! ДЕНКА: Да. Аз тук дял вече нямам... Отстъпих го... досещаш се, вярвам, на кого. След шест месеца тормоз, молби и увещания, откак тати си отиде... Виках й: “Добре де, ще ти отстъпя, ще се откажа, ама къде да ида?.. Намери ми нещо, па тогаз. Как така с мъж и две деца на улицата?” КЛАРА: Намерих ли ти? Кажи де! ДЕНКА: Намери ми. Боксониера... Двайсет и пет квадрата... Четири човека на една педя стаичка... Благодарско, како!.. Клара: (отпива от чашата) Ама си с парно, нали? Топличко ти е ей тъй, наготово. А аз тук цепя дърва като луда... Много добре знаеш, че за тез твойте двайсет и пет квадратчета аз до кабинета на кмета път и пътека прокарах. Разширени вени хванах... ДЕНКА: Сто пъти барем си ми го казвала!.. КЛАРА: Неблагодарница! ДЕНКА: Ако си бях останала тук с мъжа и децата, нямаше да се налагат “жертви”. КЛАРА: Да те оставя, че да слушам пиянските попръжни на твоя... Плача по цял ден за децата ти... ДЕНКА: Мъжа си не го пущах в къщи, когато си идеше пиян... Пъдила съм го, дорде изтрезнее... А от три месеца вече капка не близва. КЛАРА: Не близва, щото няма пари!.. Като намери, пак ще тръгне да дири пукница... Пияницата си остава пияница до гроб! РОЗА: Престанете! ДЕНКА: Мъж ми ти е крив, тъй ли? Ами що не кажеш нещо за твоя... Хайде, информирай сестрицата си къде е... Защо млъкна и се опули?.. КЛАРА: Не смей!.. ДЕНКА: Като те молех същото одеве, ти не ме чу!.. И аз оглушах. Не те чувам, сестрице... А ти чуваш ли нощем мъжки глас?.. Чуваш ли несвързаните бръвежи на съпруга си?.. Идещи откъм Карлуково?.. Сънуваш ли го как шие на гергеф?.. От колко време не си ходила да го видиш? И ти, и синът ти, дето не се прибира по цели дни и хайманосва по дискотеките... Ама нали е на мама детето... Без пари не остава... Пък и що ти е тука. Да ти се мотае из къщата... (натъртва на “къщата”) Из твоята къща. КЛАРА: Ще млъкнеш ли? Ако още нещо продумаш за Коста и детето... ДЕНКА: Какво, ще ме биеш ли? Хайде, почвай! РОЗА: Денке! Клара! КЛАРА: Забранявам ти! ДЕНКА: Забраняваш! Защо не забрани на себе си, когато го караше тоя твой Коста да краде плат от завода? КЛАРА: Всички крадяха. Шефовете най-много. ДЕНКА: Да, ама не хванаха шефовете, нали? КЛАРА: Хванаха го, ама след туй го пуснаха! Аз го оправих! пет пъти ходих при следователя, ама го оправих! ДЕНКА: Оправи?! Че трите месеца в следствието го докараха до лудницата... КЛАРА: (крещи с цяло гърло) Стига!!! Замълчи! Спри! (разплаква се) Не съм виновна аз! Не съм... (Огромна пауза) РОЗА: Защо не ми съобщихте... ДЕНКА: За татко ли? РОЗА: Да. ДЕНКА: Питай кака. КЛАРА: Оставете ме! РОЗА: След малко и това ще стане. (към Денка) От какво си отиде? ДЕНКА: Рак. На гърлото... Цигарите го изядоха него... Две кутии на ден не му стигаха. РОЗА: От рак, значи... ДЕНКА: Да. (Пауза) РОЗА: Сърцето ми се къса. Душата ми плаче. КЛАРА: Денкини приказки слушаш. Пиянски бръщолевения. ДЕНКА: Как смееш?!.. Чии са думите “За къщата идва, какиното, за къщата и наследството. И сто къщи да има, от сто и първата няма да се откаже... Тя там може да има, ама тук си няма друго.” КЛАРА: Измисляш си, Денке! Изкука от американската ракия. Полегни си малко. ДЕНКА: Измислям?! Не ми приписвай свои грехове... Щом ти казваш истината, къде са ти студентите? На лекции? Или в сънищата ти дремят по фотьойлите и мебелите, които скри от Роза... Да умра, ако си измислям! Две деца имам, в тях се кълна... Ей го на, честен кръст... (към Роза) Како, вярваш ли ми? РОЗА: Успокой се. ДЕНКА: Вярваш ли ми? РОЗА: Вярвам ти... Седни... КЛАРА: Значи на нея вярваш, а мен не можеш да разбереш? РОЗА: Не мога. КЛАРА: Аха, не можеш!.. А тази папка? Какво има в нея? РОЗА: Мои неща. КЛАРА: Какви? РОЗА: Партитури. КЛАРА: Какво ще рече... туй? РОЗА: Листи, изписани с ноти. КЛАРА: Друго? РОЗА: Списъци на певците, които ми предстои да прослушам и... КЛАРА: И? РОЗА: Нещо, което исках да оставя съвсем за накрая. КЛАРА: Защо за накрая... РОЗА: Не бях сигурна с какви очи ще погледнеш на написаното... Дали няма да се обидиш... Укорявах се защо документирам решението си. При условие, че две сестри могат да се разберат за всичко с няколко приказки... И с това да се свърши. КЛАРА: И какво е то? РОЗА: Не се ли досещаш? КЛАРА: Не. Селско чедо съм. Бавно схващам... Кажи ми, ако и да боли!.. Роза: (вади лист от папката и го подава на Клара) Виж сама. Клара: (чете но глас) “Аз, Роза Игнатова... декларирам, че нямам никакви наследствени претенции... и доброволно отстъпвам своя дял... в полза на сестра си Клара...” ДЕНКА: Боже мой! Какво било, Господи!.. Какво било... Роза: (става) Аз тръгвам. Време ми е. (Пауза) КЛАРА: Постой още малко... РОЗА: Не мога... Всичко, което чух, ме опустоши... Умът ми не го побира... Другояче си представях аз нашата среща... Право са думали старите хора... На лошо лаеха одеве кучетата като бесни... На лошо... (Отвън се чува клаксон) Таксито! .. Ще мина и до гробището... Нищо, че се мръкна... Цветя да оставя на татко... (пауза) ...и на мама. ДЕНКА: Ще дойда с тебе, како. Да ти покажа гроба. РОЗА: Бива. КЛАРА: (разридава се, но бързо се овладява. Към Роза) Пък се обаждай. (Към Денка) Ти също. ДЕНКА: (към Роза) Хайде, како. (Клаксонът на автомобила отново се обажда) РОЗА: Да... Тръгваме. (Излизат) КЛАРА: (Стои известно време в рамката на вратата и гледа след тях. След това затваря вратата и сяда на стола. Празна и безчувствена сякаш. На външната врата се звъни. Отива и отваря вратата. Подават й пакет. Нещо като колет. Тя се разписва и се връща отново в стаята. Сяда и разтваря пакета. Вътре се оказват десетки писма. Прочита нещо на един от пликовете и хуква към вратата. Отваря я и вика като обезумяла) Писмата! Розе! Твоите писма дойдоха... Всичките дето си писала. Накуп дойдоха! (Навън й отвръща само вятърът. Клара влиза отново в стаята с писмото в ръка. Сяда отново на масата и бавно го разтваря. Зачита се в него... На запис тече гласът на Роза) “Мила како, пиша ти поредното писмо с надеждата, че все някога ще получа отговор. Дните идват и отминават с някаква кошмарна последователност... Ето, измина почти година и половина откакто съм тук, а все още не мога да свикна с мисълта, че няма да се видим скоро. Особено болезнено е това чувство, когато си далеч от Родината...” КЛАРА: (оставя писмото настрани) Тъй е, какиното... Сигур е тъй... Прости на мен, грешницата... За всичко прости... Едно нещо обаче не ти казах, Розе. Мислех да ти го река, ама... По-добре стана, че си затраях. Аха да продумам одеве и си прехапах езика. Думите глътнах... Пък сега вече... като си тръгна, ще взема да ти изприкажа... Следователят навремето, в милицията, кога ти избяга, ме натискаше да се отрека от тебе. Все едно няма те и никога не те е имало. “Как тъй, викам му, да се откажа?! Една кръв сме. Светотатство е!” А той замахна с ръка срещу ми и кресна: “Ако не го сториш, ще се проклинаш, дето си се пръкнала!” Точно тъй рече, ще се проклинаш... Пък аз, ако го бях сторила, щях за друго да се проклинам. И нямаше да си го простя цял живот. Беше ми приготвил и напечатил лист, само да се подпиша отдолу. Скъсах го на мига. Тъй както Денка накъса одеве вестника. Оня побесня, скочи, заключи вратата, събори ме на дивана и се хвърли отгоре ми. Развиках се, а той се опита да ми запуши устата! Тогаз някой почука на вратата и той ме остави на мира. Уплаши се и ми рече да си затварям устата, щото градът нямало да ме свърти после. Бая години минаха оттогаз... И когато отидох преди време да моля за Коста, да го пуснат де... влизам и кого мислиш виждам? Същия този следовател, Арсов! Хили се насреща ми и се мазни: “Влез, влез, ний не ядем хора!” Най-малко него очаквах да срещно. Мислех, че като е служил на предната власт, таз новата няма да го търпи, ама съм се излъгала... Не само че го оставили, ами и го повишили на старши следовател... А мръснишките му мераци същите. И наглостта му. “Каква стана тя?” - вика ми, без малко да се засрами. “Навремето се дърпаше, ама Господ си знае работата и пак при мен те праща. Да си изправиш грешката...” И аз я изправих... Със сълзи на очи я изправих... На същия тоя диван, дето навремето се мятах като обезумяла, сега безмълвна и безчувствена се отдадох... Отървах Коста... Отървах го... Само дето после две години не се погледнах в огледалото... (Взема писмото и се зачита) Отново тече запис с гласа на Роза: “Сънувам те често... По-често, отколкото можеш да предположиш... И теб... И Денка... Ето оная нощ, например, сънувах, че отиваме и трите на реката... И под босите ни нозе се вдигаше праха на коларския път. Изведнъж този прах се превърна в стотици златни искрици, които весело подскачаха след нас...” (Клара спира да чете. Вдига глава и гледа с някакъв празен поглед към дъното на залата. Сякаш не е в стаята, а в детския спомен. Отнякъде се чува песента “Хубава си, моя горо.”) Изтегляне 183 Kb. Сподели с приятели:
|
1 2