Българският език” вазов



Дата11.01.2018
Размер83.83 Kb.
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК” - ВАЗОВ

(анализ)

Живял в две епохи - възрожденската, изпълнена с борба за национална свобода и следосвобожденската, в която идеалите на героите са забранени и заменени с безразличие, Вазов с болка приема поругаването на историята и езика ни.

Родният език е звуковата и мислена диря на поколенията през вековете. Времената се менят, но езикът продължава да звучи и да предава опазения мисловен потенциал на рода. В него е мъдростта на поколенията, превърнала се в традиция. Тя е връзка между минало и настояще. Времената и епохите изразяват звуковата „плът” и мислената графика на общото духовно битие на нацията.

Родният език е среща на поколенията преди първоизворите на родовото духовно начало. Всеки разпознава миналото на предишните си в звука на родното слово. Българското народно самосъзнаване получава своята национална самоидентификация чрез родния език. Но индивидуалното отношение към духовното битие на националната мисъл твърде често е противоречиво.

Нападките срещу родното слово са реален повод за Вазов в творческата полемика да защити българският език. Годината е 1883 - време, когато България се стреми да опази своите морални ценности, търсейки мястото си в Европа и света. Затова не е случаен фактът, че в същата година поетът пише стихотворението „Българският език” и одата „Опълченците на Шипка”. Ускореният пулс на епохата намира своя вдъхновен говорител. Вазов воюва чрез силата на словото за всичко българско - слава и чест, в негов най-силен аргумент влиза в свещен двубой с „ругателите” и „хулителите”, изявявайки изразителната си сила чрез стиха на поета, доказателство за безсмъртието на българския дух.

„Нова България” с „нови” помисли за бъдещето се оказва „робски” зависима от своя комплекс за малоценност, формиран през вековете на чужда зависимост. Мисълта е все още „окована”, но езикът е запазил хубостта на светла красива духовност, недокосната от историческите превратности на националната съдба. В стихотворението „Българският език” Вазов изгражда великолепния образ на родното слово. Минало настояще и бъдеще влизат в художествено единство. Стихотворението творчески пресъздава схемата на „похвалното слово” - поетичен увод, кратък лирически преход, същинска част, антитезисно представяща истинската същност на „светеца” (език), и тържествен обет в името на прославата му. Така и творбата се превръща в своята защита, в апология на българския дух, оцелял чрез силата на словото. Сама по себе си тя е и възхвала на изразните възможности на народния поет. Патетичният увод е най-съкровената характеристика за правото на достойно съществуване на българския език, извисил чрез страданието нравственото величие на нацията. Анафоричното обръщение към езика, към неговото духовно битие:



Език свещен на мойте деди

език на мъки,стонове вековни

емоционално извежда мотивите на лирическия говорител да се превърне в защитник (апологет) но родното слово.

За да бъде по-силно внушението за тържествено преклонение, изказът на първа строфа е плавен, съсредоточен, вглъбено сериозен. Лирическият глас се старае да не допусне пропускането на нито едно доказателство за достойнствата на езика, да открие неговата значимост за род и родина. Енергичната смяна на формите на изказ: „мойте”, „тя”, „ни”, „те”, доказателство за родова принадлежност, влизат в пряк диалог с недостойния за назоваване противник: „кой”, „някой”. Авторът прибягва към местоименните названия, които достатъчно красноречиво подсказват самочувствието и скромността на твореца пред светостта на родното слово, както и възмущението му към поругаването на неговите достойнства. Неслучайно в уводната част на творбата езикът е определен като „свещен”, като поражда представата за дълговечност и изначалност на българското слово като божествен дар, дал познание на човека за доброто и красивото. Категоричността на лирическия говорител за съвършенството на езика е постигната чрез използването на стилистичната фигура „инверсия”, която поставя смислов акцент върху възможно най-високото определение на българския език. Трикратно повтореното емоционално обръщение „език свещен на моите деди език на мъки,с тонове вековни език на тоя дето ни роди...” е израз на религиозна почит и благоговеене пред родното слово,чрез което се осъществява духовна връзка със света на предците, пренесена от него през вековете.

Стихът „език на мъки, стонове вековни” е сякаш най-лаконичната „история” на българската реч. Поругаването на словото означава отрицание на историческото битие на българина, изпълнено с тежки страдания и мъжествена скръб. Народът ни е пресътворил вековните мъки в песни, онези „стонове вековни”, които пренасят през превратностите на времето трагичната и героична съдба на майка България. Свещен е този език, защото той е гласът на родината:



език на тази дето ни роди

за радост не-за ядове отровни

Отъждествяването на родината с майка - похват познат от възрожденската традиция, в контекста на творбата прераства в свята връзка между род, нация и език, осъдени от историята на не едно изпитание и огорчение. Антитезата „за радост не - за ядове отровни”, която внася драматична интонация в стиха, загатва за противоречивия емоционален свят на творбата, който ще се разгърне със средствата на риториката.

Във втората и третата строфа лирическия говорител изразява възхищението си от родното слово като нравствена, но и като естетическа ценност. Отново чрез средствата на инверсията епитетът „прекрасен” разгръща богати ореолни значения, израз на патриотичната гордост и възхищение. Синовното чувство преминава в емоционален възторг, съчетан със странното слово на апологията. Реторичния въпрос:

Вслушал ли се е някой досега

в мелодията на твоите звуци сладки?

директно е отправен към тези, които сипят ругатни и „хули гадки”, към лишените от сетиво за магията на българската тоналност.

Особен поетичен похват са реторичните въпроси. Питайки, емоционалният глас изразява едновременно с възмущението си от духовната слепота и глухота на ругателите и възхищението си пред естетическите достойнства на езика ни. С помощта на тези реторични въпроси е постигната блестяща характеристика на родния език. Те въвличат читателя в полемиката на стихотворението и същевременно непряко изискват от него да определи позицията си спрямо отстояваната кауза. Защото този, който може да чуе музиката на словото, ако е лишен от сетива за красотата на словесната оркестрация, нека поне с разума си да я разбере:

Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ни гъвкаво,звънлива-

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?

Експресивно подбраните елементи и съществителни имена - вълшебна плетеница от слова, които градирано извеждат определението „жива”, засилват представата за песенно великолепие и естетическа сила. Във вълшебството на подбора на думите и в енергичната смяна на ритъма са заложени мажорно-лирични тонове, които задействат асоциации и пораждат сложни емоционално-естетически внушения. Но най-силно въздейства звукописът на думите - повторения на звукосъчетания от звучни съгласни, сонорни и гласни, доказващи с мелодичността си поетичната „звънливост” на словото. Редуването на думи с отворена и затворена сричка - закономерност, заложена и при организацията на римата: ударно-мажорна или протяжно-наивна, създава усещането за гъвкавост и изразителност.

Инверсията, съпътствана от спираловидното повторение: „какъв разкош/ какъв размах” и вписаната в стиха анаграма „гъвкава-какъв” (игра на поетическо въображение), естетически доказват тезата на автора за „хубост” и „мощ” и засилват усещането за вълшебството на българската песенна лирика. Родното слово се самодоказва чрез силата на поетическото си въздействие. Спорът с тях преминава в апотеоз на живата сила на речта.

Остро негодувание изпитват и българинът и поета. Тези чувства антитезисно са изразени във втората част на творбата. Опетнен и несправедливо охулен е родният език. Драматичният изблик на състрадание, болка и гняв е предаден чрез промяната на изразните средства. Реторичните въпроси са заменени с възклицателни изречения, породени от противоречиви чувства:



Не, ти падна под общия позор,

Охулен, опетнен със думи кални,

и чуждите и нашите,във хор

отрекоха те, о, език,страдални!

Чрез одухотворения образ на поругаването, разкрит със средствата на метафоричното внушение, е постигната представа за страданието, присъщо на народа-носител на езика. Сега то е по-осезаемо, защото е лична обида към твореца и българина патриот наранен не толкова от „чуждите”, а от предателството на „своите”. „Общия позор” е едно измерение на поредица от предателства и народностно отричане. Затова накипелият гняв се излива с убийствена ирония към ограничения интелект на всички, които не могат да оценят доказаните от културната история на народа ни творчески възможности на българския език:



Не си можал да въплътиш във теб

създанията на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп -

за груб брътвеж те само бил орисал!

В охулването на езика поетът вижда не само една от проявите на националното обругаване на родната реч, а на всичко свързано с българщината, и отменено поради липса на самочувствие и достойнство:



...се тоя отзив,низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.

Защитата на езика прераства в защита на националното достойнство. Чрез струпване на сродни по смисъл епитети: „ужасно”, „модно” „низка” и скритите сравнения: „ругателство”, „отзив”, „клевета”, продължава полемиката против твърденията за естетическа немощ на езика. Тази преходна оценка е отхвърлена чрез средствата на речта - най голямата национална ценност. Словото отново се самодоказва чрез смесването на разнородна лексика и съзнателно огрубяване на поетическия стил. В полемичен двубой влизат смисловите антитези: „вековни-модно”, „свещен-низко”, „песен-ругателство”, както и антонимичните рими: „гадки-сладки”, „свята-клевета”, „модно-родно”, „калта-красота”, които отразяват драматизма на утвърждаването и отричането.

Последните две строфи, изградени с помощта на експресивната анафора „Ох”, са оптимистично доказателство за възможността чрез силата и красотата на словото да бъде снет „позорът”. С апостолска всеотдайност лирическият Аз, убеден в съвършенството и могъществото на езика, дава тържествен обет да възкреси словото на българския език. Постига го чрез световния контрастен сблъсък на светлина и мрак като свещена борба между доброто и злото, грозното и красивото: „черният ти срам”, „кал”, „светли звукове”, „чистий блеск”. Пресътворяването на красотата на българския език е удар наказание за хулителите.

Мисията на поета е вградена чрез трикратно повторение на Аз-овата форма и синтактичния паралелизъм, с помощта, на който е изведено вричането:



Аз ще взема черния ти срам

Аз ще те обриша от калта

Аз хулниците твои ще накажа

Защитавайки родното слово, лирическият Аз утвърждава творчеството като извисяване на българската духовност. Доказателство за безсмъртието на езика са и темпоралните (времеви) граници, в които е разгърната тезата на неговото съвършенство - от древността („език свещен на моите деди”), до момента на защитата („Вслушал ли се е някой досега...”), с проекция към необозримото бъдеще на неговото тържество („и в светли звукове ще те предам/на бъдещото бодро поколение”).

Стихотворението „Българският език” притежава жанровите особености на одата. В него е изразено авторовото чувство на възторг и преклонение пред родния език, поетично са възнесени неговите качества, утвърдено е правото на езика ни да бъде средство за създаване на поезия, пламено са заявени личните пристрастия на поета. Заедно с това ярко личи и чувството на гняв и несъгласие с хулите на езика ни. Контрастът между възхвалата и гнева очертава богатата емоционална гама на творбата и тя звучи едновременно тържествено-поетично и интимно-изповедно. Полемичният тон на стихотворението усилва неговото въздействие.

Написано по конкретен повод, стихотворението се превръща в поетична прослава на силата, възможностите и красотата на българското слово. Творбата е тържествен обет, едно своеобразно прозрение за мисията на поета и неговия дълг към неумиращия български дух, който Вазов с патриотичен порив защитава чрез цялото си творчество, отредило му достойно славата на патриарх на българската литература.



Обичта към България и към всичко, което се включва в понятието родина определя насоките на Вазовото творчество. Отечеството за твореца е онзи свещен идеал, в името, на който човек трябва да живее, да работи, да твори и дори ако трябва да даде най-скъпото - живота си. Посветил се в служба на Родината, с чувство на удовлетворение в края на живота си Вазов ще заяви:

Живота любях, но не го окрадох.

Българийо, аз всичко тебе дадох!




Каталог: PomagaloDZI -> Dokuments -> Vazov
Vazov -> Първа гост
Vazov -> Нравственото израстване на българина в романа „под игото” Летописец на националните съдбини, в цялото си творчество Иван Вазов е „жива история”
Vazov -> Чичовци I. Общество
Vazov -> Дядо йоцо гледа
Vazov -> „Кочо" е една от най-популярните оди от „Епопея на забравените"
Vazov -> O, движенье славно, о, мрачно движенье, дни на борба горда, о, дни на паденье!
Vazov -> Манастирът тесен за мойта душа е. Кога човек дойде тук да се покае
Vazov -> Левски вазов
Vazov -> При рилския манастир” иван вазов (анализ) Особено „странно обаяние”
Vazov -> Oпълченците на шипка”


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница