БОГ- РЕАЛЕН И ПОЛЕЗЕН
Бог е постигнал нещо невероятно - едновременно да бъде почитан и невидим. Милиони хора биха го описали като белобрад старец, седнал на трон в небето, но никой не може да твърди, че го е видял с очите си. Макар да е невъзможно да бъде приведен дори един-единствен факт за съществуването на Всемогъщия, който да има юридическа доказателствена сила, все пак по-голямата част от хората вярват в него - според някои изследвания на общественото мнение - до 96 процента. Това показва значима пропаст между вярата ни и онова, което наричаме всекидневна действителност. Тази празнота трябва да бъде запълнена.
Как щяха да изглеждат фактите, ако разполагахме с тях? По всяка вероятност ето така: Всичко, което изпитваме като материална действителност, се ражда в невидимо царство отвъд пространството и времето, царство, което според науката се състои от енергия и информация. Този невидим източник на всичко съществуващо не е празно пространство, а утроба на самото сътворение. Нещо създава и организира тази енергия. То превръща хаоса на квантовия бульон в звезди, галактики, тропически гори, човешки същества... в наши мисли, емоции, спомени, желания. В страниците, които ви предстои да прочетете, ще видим, че този източник на съществуване на абстрактно ниво е не само възможен за опознаване, но също така дава възможност да се сближим и да се превърнем в едно цяло с него. Когато това стане, нашите хоризонти се отварят за нови светове. Ние ще познаем Бога.
След векове на общуване с Бога чрез вярата, ние вече сме готови да разберем пряко божествената мисъл. До голяма степен това ново познание подсилва онова, което са ни обещавали духовните традиции. Бог е невидим и въпреки това прави чудеса. Той е източникът на всеки порив за любов. Красотата и истината са деца на същия този Бог. Ако липсва познание за безкрайния източник на енергия и съзидателност, в живота се появяват страданията. Доближаването до Бога чрез истинското познание лекува страха от смъртта, потвърждава съществуването на душата и придава основен смисъл на живота.
Цялата ни представа за живота, всъщност, е обърната надолу с главата. Вместо Бог да е огромна, въображаема проекция, излиза, че той е единственото действително нещо, а цялата Вселена, въпреки своята мащабност и стабилност, е проекция на същността на Бога. Именно смайващите събития, наричани чудеса, ни подсказват как работи този неизразимо велик интелект. Да разгледаме един случай.
През 1924 г. стар френски селянин се прибирал пеша към къщи. Той бил загубил едното си око през Първата световна война, а другото било силно увредено от иприт в окопите - едва виждал. Залязващото слънце било силно, затова старецът съвсем не усетил двамата младежи на велосипеди, които завили зад ъгъла и налетели върху него.
В момента на сблъсъка се появил ангел. Той хванал първия велосипед за двете колела, издигнал го на няколко стъпки над земята и внимателно го спуснал на тревата до пътя. Вторият велосипед спрял мигновено. Младежите били силно развълнувани. „Двама са! Двама са!", извикал единият, което означавало, че вместо единствено старец, на пътя е имало две фигури. Цялото село се разшумяло. По-късно започнали да твърдят, че младежите са били пияни, или че сами са измислили тази фантастична приказка. А когато питали стареца за случилото се, той отвръщал, че не разбира въпроса.
Ще можем ли сами да намерим отговор? Случило се така, че старецът бил свещеник, отец Жан Лами, а появата на ангела е стигнала до нас благодарение на неговата изповед преди смъртта му. Лами, който бил свят и обичан човек, очевидно бил възнаграден с много случаи, в които Бог му пращал ангели или други форми на божествена подкрепа. Той говорел за тях с неохота, отношението му било делово и Скромно. Поради религиозното призвание на Лами, не е трудно да отхвърлим този случай като измислица за вярващи. Скептиците не биха се трогнали от нея.
Мен ме очарова самата мисъл, че това би могло да стане, че можем да отворим вратата и да пуснем добрите ангели в нашата действителност, заедно с чудесата, виденията, предсказанията и най-сетне, с този велик несретник - самият Бог.
Добре знаем, че човек може да изучи живота и без религия. Ако взема сто новородени деца и заснема всеки миг от живота им от началото до края, не смея да пророкувам, че вярващите в Бога ще са по-щастливи, по-мъдри и с по-голям успех, отколкото невярващите. Все пак видеокамерата не е в състояние да запише случващото се под повърхността. Човек, който е почувствал Бога, гледа на света с радост и учудване. Реално ли е това чувство? Полезно ли е то за нашия живот или е просто субективно събитие, изпълнено със смисъл за изживяващия го, но иначе без практическо значение, подобно на сън?
Един гол факт стои в началото на всяко търсене на Бога. Той не оставя следи от стъпки в материалния свят. От самата зора на религията в Западния свят е очевидно, че Бог има някакъв вид присъствие, обозначено на староеврейски като Шекхинах. Понякога тази дума се превежда като „светлина" или „сияние". Шекхинах представлява аурата около ангелите и светлата радост по лицата на светците. Думата е в женски род, макар че Бог в юдейско-християнската традиция се превежда в мъжки род. Важният факт във връзка с Шекхинах обаче не е граматическият род. Тъй като Бог е безкраен, да се нарече с Той или с Тя би било човешка условност.* Много по-важно е разбирането, че Бог е присъствие, което означава, че той може да се почувства. Че може да се опознае. Това е огромен въпрос, защото във всеки друг смисъл Бог се смята за невидим и недосегаем. И ако дори малка част от Бога не се докосне до материалния свят, той ще си остане завинаги недостъпен.
Ние персонифицираме Бога по удобен начин като го уподобяваме на себе си. Но той би бил много перверзен и жесток човек, ако криейки се от нас, в същото време иска да го обичаме. Какво би могло да ни убеди в съществуването на някакво доброжелателно, духовно Същество, когато хилядите години на религиозност са белязани с кръвопролития?
Ние имаме нужда от модел, който е част от религия и същевременно не е обвързан с нея. Дадената по-долу проста схема от три части отговаря на трезвото ни виждане за Бога. Оформена като „сандвич на действителността", тази схема може да се опише по следния начин:
Бог
————————— ПРЕХОДНА ЗОНА ————————— Материален свят
По отношение на горния и долния слой: картината не е нова, тя поставя Бога над материалния свят и далеч от него.
Бог трябва да е отделен от нас, иначе бихме могли да го виждаме да се разхожда наоколо, както е в Книгата „Битие". Там, след седемте дни на сътворението, Бог влязъл в Едемската градина, наслаждавайки се на своето дело във вечерната прохлада.
Само средният елемент на нашата схема, наречен Преходна зона, е нов и необикновен. Преходна зона означава, че Бог и човеците се срещат на общ терен. Някъде стават чудеса, има божествени видения, ангели, просветление, човеците чуват Божия глас. Всички тези необикновени явления са мост между два свята: те са действителни и все пак не са част от причината и следствието, които могат да се предскажат. Казано по друг начин, ако ние упорито се придържаме към материалния свят, като единствен начин да познаем нещо, скептицизмът към Бога е напълно оправдан. Чудесата и ангелите отричат логиката и макар свещените видения да са каталогизирани многократно, рационалният ум остава скептичен, като защитава своя досег до материалната плоскост.
„Наистина ли мислиш, че Бог съществува? Добре, да минем към подробностите. Ти си лекар, аз - също. Или Бог причинява болестите, които виждаме всеки ден, или той не може да направи нищо, за да ги предотврати. Кой от двамата е Богът, който искаш да приема?"
Това е гласът на скептичен колега, с когото обикалях болницата. Твърд атеист.
„Не искам да приемаш нито единия, нито другия", възразявах аз.
Но той продължаваше да упорства. „Действителността е действителност. Не е нужно да спорим дали даден ензим или хормон съществува, нали така? Бог не се поддава на никакво обективно изследване. Това всички го знаем. Някои обаче предпочитат повече да не се самозаблуждават."
На едно ниво той е прав. Материалистичните аргументи срещу Бога остават силни, защото се основават на факти, но щом се навлезе на по-дълбоко ниво от материалния свят, те се разпадат. Джулиан от Норуич, живяла в Англия през четиринадесети век. Тя направо попитала Бога защо е създал света. В отговор дочула трескав шепот:
Искаш да знаеш божествения смисъл т сътвореното от мен? Знай добре, този смисъл е любовта. Кой го разкри пред теб? Любовта. Какво ти разкри? Любов. Защо ти я разкри? Заради любовта.
За Джулиан Бог е нещо за ядене, за пиене, за дишане, нещо, което се вижда навсякъде, сякаш тя е безумно влюбена жена. Но тъй като божеството е неин любим, тя се извисява до космическа висота, където цялата Вселена е „нещо малко с размер на лешник, легнало в дланта ми".
Когато светците едва ли не полудяват от възторг, изразите им стават едновременно загадъчни и много разбираеми. Макар всички да сме свикнали с отсъствието на святото, ние смятаме, че пътешествията в преходната зона, в слоя, който е по-близо до Бога, продължават да се случват.
Усещането за Бога е нещо като летене. Стъпваш над земята с такава увереност, че никой не може да те изтласка от пътя ти. Сякаш съм окото на бурята. Гледам без да осъждам или да имам мнение. Просто гледам как нещата влизат и излизат от моето съзнание като облаци.
Това усещане за издигане, което е присъщо на светците и мистиците, е отражение на квантовото пътуване, физическите механизми, които го задвижват, не са известни, но близостта до Бога се случва на всякаква възраст и при всички народи. Всички ние сме способни да отидем отвъд материалните си задръжки, но много често не оценяваме тази своя способност. Макар да чуваме в църквата, в храма или в джамията, че Бог е любов, той като че ли вече не ни привлича много страстно.
Аз не вярвам, че светците и мистиците са наистина много различни от другите човешки същества. Ако се взрем в нашата действителност, представена като сандвич, преходната зона се оказва субективна: точно тук се чувства или вижда Бога. Всяко субективно нещо ангажира мозъка, тъй като са нужни милиони едновременно задействани неврони, за да почувстваме каквото и да е.
Така нашето търсене донякъде се стеснява и изглежда доста обещаващо: присъствието на Бога, неговата светлина, става действителна, ако можем да я превърнем в реакция на мозъка, което аз ще наричам „нагласа за Бога". Можем да бъдем и по-подробни. Божествените видения и разкрития не са произволни. Те спадат към седем определени явления в мозъка. Тези нагласи са много по-същностни от вашите вярвания, но те са в основата на вярванията. Те са мост от нашия свят към невидимото царство, където материята се разпада и се появява духът:
1. Нагласа „бори се или бягай": нагласата, която ни помага да оцеляваме, когато сме изправени пред някаква опасност. Тази нагласа има връзка с Бога, който иска да ни защитава. Той е като родител, загрижен за безопасността на малкото си дете. Ние се обръщаме към този Бог, защото трябва да оцелеем.
2. Реактивна нагласа: това е реакцията на мозъка за изграждане на лична идентичност. Отвъд оцеляването всеки преследва потребности от рода на: „Аз, мен, мое". Ние правим това инстинктивно и от тази нагласа се ражда един нов Бог, който има сила и власт, закони и правила. Обръщаме се към него, защото трябва да постигнем, да завладеем, да се състезаваме.
3. Нагласа за успокоено съзнание: мозъкът може да бъде активен или да почива и това е реакцията му, когато иска покой. Почивка и активност се редуват във всяка част на мозъка. Свещеният еквивалент е Бог, който носи мир, който ни помага да намерим своя център на спокойствие сред външния хаос. Ние се обръщаме към този Бог, защото имаме нужда да почувстваме, че външният свят няма да ни погълне в безкрайния си водовъртеж.
4. Интуитивна нагласа: мозъкът търси информация както вътре, така и навън. Външното познание е обективно, а вътрешното - интуитивно. Никой не се съветва с експерт, преди да каже „Аз съм щастлив" или „Аз съм влюбен". Ние разчитаме на способността си да познаваме себе си отвътре. Богът, който отговаря на тази нагласа, е разбиращ и прощаващ. Той ни е нужен, за да потвърди, че нашият вътрешен свят е добър.
5. Творческа нагласа: човешкият мозък може да изобретява нови неща и да открива неоткрити факти. Тази творческа способност очевидно идва отнякъде -неизвестното просто ражда нова мисъл. Наричаме това вдъхновение и то е отражение на Твореца, създал целия свят от нищото. Ние се обръщаме към него, възхитени от красотата и формалната сложност на Природата.
6. Пророческа нагласа: мозъкът може директно да контактува със „светлината", форма на чистото съзнание за радост и благословия. Нерядко този контакт е объркващ, тъй като няма корени в материалния свят. Той се появява като видение и Богът, който отговаря на него, е екзалтиран - той носи изцеление и чудеса. На нас ни е нужен такъв Бог, за да си обясним защо вълшебното съжителства редом с обикновената житейска действителност.
7. Свещена нагласа: мозъкът се ражда от една-единствена оплодена клетка без мозъчни функции, а само с петно за живот. Макар от това петно да са се развили стотици милиарди неврони, то остава непроменено в своята невинност и простота. Мозъкът го чувства като свой извор, като нещо от което е произлязъл. В съответствие с него има Бог на чистото съществуване, който не мисли, а просто е. Той ни е нужен, понеже без източник нашето съществуване въобще няма да има някаква основа.
Тези седем нагласи, всичките реални и полезни за нас в дългото ни пътуване като биологичен вид, формират непоклатимата основа на религията. Ако сравните които и да е два ума - на Мойсей или Буда, Иисус или Фройд, св. Франциск или председателя Мао - всеки има различно виждане за действителността и съответстващия й Бог. Никой не може да натика Бога в една-единствена рамка. Ние се нуждаем от широко като самия човешки опит виждане. Атеистите имат нужда от Бог, който отсъства или не съществува, докато в другата крайност мистиците се нуждаят от своя Бог, Бога на чистата любов и просветлението. Само мозъкът е способен да създаде такъв широк обхват от божества.
Вие можете веднага да възразите, че човешкият ум създава тези варианти на Бога, а не просто мозъкът. Аз съм напълно съгласен - в края на краищата умът е много по-първичен от мозъка в създаването на всички възприятия. Но засега мозъкът за нас е единственият конкретен начин за „влизане" в ума. При карикатурите над главата на човек е изрисувана електрическа крушка, когато му хрумва умна идея; но в действителния живот не става така. Умът без мозъка е невидим и недоказуем като Бога.
Бихте могли да възразите и по следния начин: Това, че виждаме Бога по определен начин, не означава, че той наистина е такъв. Аз не вярвам, че той е черен или бял. Действителността на Бога не е нещо отделно от нашите възприятия, а е вплетена в тях. Майката смята новороденото си дете за чудесно и несравнимо ценно, а чрез нейното възприятие това бебе израства и се превръща наистина в чудесен, изпълнен с достойнство човек. Това е едно от тайнствата на любовта. Един неосезаем обмен между родител и дете, който се осъществява на най-дълбоко ниво. По същия начин Бог като че ли изниква направо от най-големите дълбини на вътрешната ни ценностна система. Подобен обмен се осъществява под нивото на чистата вяра. Смъкнете отделните люспи и слоеве на лука и в средата ще откриете празнота; смъкнете слоевете на човешкото същество и в средата ще откриете Божието семе.
Вярвам, че трябва да опознаем Бога, като се взрем в огледалото.
Ако се виждате изплашени, вкопчени единствено в оцеляването, тогава вашият Бог е този на нагласата „бори се или бягай".
Ако се виждате способен на власт и усъвършенстване, вашият Бог е Богът на реактивната нагласа. Ако се видите като съсредоточен и спокоен човек, вашият Бог е Богът на нагласата за успокоено съзнание. Ако се виждате като израстващ и развиващ се индивид, вашият Бог е Богът на интуитивната нагласа. Ако се виждате като човек, който осъществява собствените си мечти, вашият Бог е Богът на творческата нагласа
Ако се виждате като човек, способен да върши чудеса, вашият Бог е Богът на пророческата нагласа. Ако се виждате като едно цяло с Бога, тогава вашият Бог е Богът на свещената нагласа.
Макар човешкият мозък да е в състояние да създава безброй мисли, ако допуснем, че това са десет мисли на минута, мозъкът би произвел повече от 14 000 мисли на ден, 5 милиона - на година и 350 милиона - за един цял живот. За
да запазим мозъка си здрав, голямата част от тези мисли са повторения на минали мисли, просто ехо... Мозъкът е икономичен по отношение на начина, по който произвежда една мисъл. Вместо милиони начини, той използва само ограничен брой. физиците обичат да казват, че Вселената наистина е единствено „квантов бульон", който всяка минута атакува нашите сетива с милиарди частици от данни. Този вихрен хаос също трябва да е организиран в някакво управляемо число. Така и мозъкът, с неговите седем основни нагласи, осигурява не само умствено здраве и смисъл; той ни осигурява цял един свят. Над този самосъздаден свят господства Бог, който обгръща всичко, но същевременно не противоречи на начина, по който функционира мозъкът.
По един или друг начин, когато човек произнася думата Бог, той посочва една конкретна реакция от дадените по-долу:
Всеки Бог, който ни защитава като баща или майка, произлиза от нагласата „бори се или бягай". Всеки Бог, който създава закони и правила за обществото, произлиза от реактивната нагласа. Всеки Бог, който носи вътрешно спокойствие, произлиза от нагласата за успокоено съзнание. Всеки Бог, който подтиква човешките същества да достигнат своя максимален потенциал, произлиза от интуитивната нагласа.
Всеки Бог, който ни вдъхновява да изследваме и откриваме, произлиза от съзидателната нагласа. Всеки Бог, който прави чудеса, произлиза от пророческата нагласа.
Всеки Бог, който ни връща към единство с него, произлиза от свещената нагласа.
Доколкото знам, мозъкът не може да регистрира божественост извън тези седем нагласи. Защо? Защото Бог е вплетен в действителността и мозъкът познава действителността по тези ограничени начини. Може да звучи сякаш свеждаме Всемогъщия Отец, Предисторическата Богиня и Тайнството на тайнствата до един вид огнена буря на електрическа активност в мозъчната кора, но не е така. Опитваме се да открием основните факти, с помощта на които Бог да стане възможен, действителен и полезен.
Много хора се отнасят съпричастно към това, тъй като те копнеят за Бог, който да намери място в живота им. Никой обаче не може да направи така, че Бог да влезе във всекидневния живот. Истинският въпрос е дали той не е вече тук и дали не се движи край нас невидим. Аз се връщам отново към преходната зона в нашия „сандвич на действителността". Ако нямате желание да надникнете там, присъствието на Бога е твърде призрачно, за да се разчита на него. Подготвен ли е мозъкът за такова пътешествие? Абсолютно.
Една моя приятелка на времето беше много близка с Джон Ленън и продължи през годините да тъжи за смъртта му. Тя е талантлива певица и неотдавна сънувала сън, в който той идва при нея в образ от миналото, когато са били заедно. Когато се събудила, тя решила да напише нова, много интимна песен, основаваща се на съня й, но на дневна светлина започнала да изпитва колебание. Аз пристигнах на посещение в Лондон и тя ми разказа за своето колебание.
„ Все пак това е само сън, нали така?" каза ми тя. „ Може би е глупаво да му придавам толкова голямо значение."
В този момент нейният тригодишен син дотича в стаята и се настани на един стол в ъгъла. Седнал беше на дистанционното устройство за телевизора, защото той изведнъж се включи. На екрана за наша изненада вървеше носталгично предаване и видяхме Джон Ленън и моята позната, усмихващи се към камерата, уловени точно в момента, който тя бе видяла в съня си. Тя избухна в сълзи и получи търсения отговор: да напише песента за Джон Ленън.
Аз смятам, че това взаимодействие е станало в преходната зона. Послание, идващо от по-дълбоко място от това, до
което обикновено стигаме. Да кажем, че е дошло от дух или от Бога е напълно оправдано, но мозъкът също е изиграл своята роля, защото случилото се започна с всекидневни мозъчни процеси - мисли, емоции, сънища, съмнения - които накрая изкристализираха във вдъхновение. Тук виждаме съвършен пример на нашата пета нагласа - творческата.
Можем ли наистина да задоволим изискванията на обективността, когато става въпрос за Бога? Един физик би приел без проблеми нашия „сандвич на действителността". За великите квантови мислители материалният свят отдавна се е разпаднал. Откакто Айнщайн превърна времето и пространството във флуиди, преливащи един в друг, традиционната Вселена вече не издържа. Във физическия сандвич на действителността също има три нива:
Материална действителност, светът от предмети и събития.
Квантова действителност, преходната зона, където енергията се превръща в материя.
Виртуална действителност, място отвъд времето и пространството, откъдето произхожда Вселената.
Тук се натъкваме на семантичен проблем, защото фразата „виртуална действителност" вече не се използва така, както биха я разбирали физиците. Тези думи сега обикновено означават симулирана от компютър действителност или, грубо казано, всяка видео игра. Затова аз ще променя „виртуална действителност" и ще говоря за „виртуално царство", в резултат на което „квантовата действителност" ще трябва да стане „квантово царство".
Не е просто съвпадение фактът, че тези три нива отговарят на религиозното виждане за света. Двата модела трябва да съответстват един на друг, защото и двата са определени от мозъка. Науката и религията не са истински противоположности, а просто много различни опити за декодиране на Вселената. И двете представи съдържат материалния свят като нещо дадено. Трябва да съществува невидим източник на сътворение, защото Космосът може да се проследи назад само до разпадането на времето и пространството. Трябва да има място, където тези две противоположности се срещат.
Преди казах, че не мисля, че мистиците са нещо различно от обикновените хора. Те просто са по-добри квантови навигатори. Те пътуват през преходната зона по-близо до Бога и докато ние се озоваваме там само за няколко мига на радост, или най-много за няколко дни, светците и мистиците владеят тайната да остават там много по-дълго. Вместо да се чуди какви са тайнствата на живота, светецът живее в тях. И макар да няма подходящи думи, описващи това изживяване, ние откриваме известни прилики в различните култури:
-
Тежестта сякаш изчезва и тялото става безтегловно.
-
Изпитваме чувство за извисяване, или сякаш гледаме от високо.
-
Дишането става по-леко, разредено и по-равно.
-
Физическата болка или неудобство силно намаляват.
-
Изпълва ни чувството, че през тялото ни протича енергия.
-
Цветовете и звуците се усилват; изостря се чувствителността на всички сетива.
Често срещаната фраза за това усещане, която чуваме многократно, е „възнасям се към светлината". Това явление не се ограничава само до светците. Някои - или всички - от тези телесни промени се случват и с обикновени хора. Съществуването прекъсва своята сива рутина с прилив на блаженство и чистота. Някои мистици описват тези мигове като безвремие. Често последвалата възбуда продължава, превръщайки се в спокойна увереност, че човек „се е прибрал у дома". В тази преходна зона, доближаваща се почти до царството на Бога, изживяването е както вътрешно, така и външно.
Какво ще стане, ако можем да задържим проблясъка на екстаз и се научим да изследваме тази непозната нова територия? Тогава ще открием същото, което разкрива и преподобната Джулиан преди шестстотин години: „Той е нашата дреха, която ни обгръща, прегръща и завива, от любов... Останете там и ще познаете още от същото... без край." С други думи, свещеното не е чувство,, а място. Въпросът е, че когато се опитваме да стигнем там, материалната действителност непрекъснато ни тегли назад. Чудният миг отминава. Да останеш в преходната зона е невероятно трудно.
Сподели с приятели: |