Департамент

Ася Асенова Маркова

Разбира се, за тези, за които достойнство на хората с увреждания е нещо саморазбираемо изразите универсално достойнство и равни права имплицира естествено и тяхното достойнство и права. Дали тогава рационалистическата редукция на значението на понятието не се разкрива само като един спекулативен философски проблем, съвсем нерелевантен, или пък сляп за действителния цивилизационен прогрес, осъществен с приемането на хартата на универсалните човешките права? Нали техните права в действителност също се имат предвид, ако и дефиницията да създава неяснота?

Тази интерпретация обаче има своите основания само до момента, до който никои не поставя под въпрос саморазбираемостта на техния екзистенциален и правен статус.

Въпросът за дефиницията на понятието достойнство на равнището на конкретните термини става обаче действително и философски и политически важен тогава, когато някой се позове на тях в противоречие с духа, целите и принципите, на които се основават човешките права². В такъв случай най-очевидно се демонстрира, че саморазбирането и интуициите са недостатъчни – необходимо e понятията да бъдат недвусмислено определени, а нормите-недвусмислено обосновавани.

В кантианското понятие за достойнство е заложен този риск за превратно тълкуване. Рискът е най-очевиден по отношение на хората с ментални увреждания: то не позволява да се интерпретират като съществени човешки характеристики, нито пола, цвета на кожата, националността, социалното положение или сексуалната ориентация, но все пак оставя пространство за дискриминация, доколкото, от разнообразните жизнени форми, в които се проявява хуманността, то изтъква като значима единствено моралната сфера, а способностите, позволяващи да се участва в нея са редуцирани до едно тясно понятие за рационалност. Тъкмо за това именно перспектива на хората с увреждания отправя значимо предизвикателство пред нормативното обосноваване на политическия либерализъм днес.
Когато става дума за обосноваването на универсални норми и на първо място сред тях- уважението към човешкото достойнство, би могло да изглежда,че можем да минем и без философско обосноваване, защото те могат да се обосноват и на базата на исторически основания, когато историческия опит от който са почерпани е засегнал цялото човечество. За това макар първото посочено основание за приемането на декларацията за правата на човека да е философско и както показахме проблематично, поради неяснотата на термина достойнство, то второто се позовава на общия трагичен исторически опит на Холакост:

Като взе предвид, че пренебрегването и неуважаването на правата на човека доведоха до варварски деяния, които потресоха съвестта на човечеството, и че създаването на един свят, в който хората ще се радват на свобода на словото и убежденията си и ще бъдат свободни от страх и лишения бе провъзгласено за най-съкровения стремеж на човека…³

Една от групите, жертви на Холакост са именно хората с увреждания. Според официалните статистики броят на жертвите сред тази група е около 200 000⁴, убити в рамките на националсоциалистическата държавна програма за евтаназия, известна като Т4⁵, проведена в името на публичното здраве и под идеологическия лозунг „Живот недостоен на живот“ (Lebensunwertes Leben)⁶. Поуката от този трагичен исторически опит би трябвало да е достатъчна, за да обоснове необходимостта от експлицитни нормативни гаранции срещу това този опит да се повтори. Тук няма да спекулирам за причините, защо в декларацията на правата на човека липсва морално релевантна клауза, отчитаща недвусмислено като недопустима дискриминацията на базата на здравен статус. Достатъчно е да се подчертае само,че въпросът за човешкото достойнство на хората с увреждания е неглижиран както във философския, така и в историческия и политически дискурс.

Причините да считам, че съществува актуална необходимост от подобно обосноваване е на първо място споменатото историческата неглижиране и липсата на отчетлив морален коментар на престъпления срещу хората с увреждания, като тези проведени по времето на Холакост и др.⁷ Този пропуск ни пречи да забележим аналогиите и референциите, които подобни практики имат в актуалните правни и биоетически и дискусии, осигуряващи основа за взимане на политически решения в тази област⁸. За съжаление такива аналогии със сигурност много лесно могат да бъдат направени и по отношение на българския контекст, взимайки предвид условията, при които се третират възрастни и деца с ментални увреждания в специализираните държавни български институции. Почти всички разкритията за датиращи години назад, систематичните недохранвания, неразследвана смъртност, физическа или химическа демобилизация, изолация, липсата на адекватна медицинска грижа и липсата на каквато и да било форма на организирана образователна програма в тези институции, идват от спорадични журналистически разследвания или от доклади на неправителствени организации, а не от представителните държавни органи⁹. Предвид на това, че ограниченият отзвук, които намират тези разкрития в българското медийно и публично пространство не съответства на скандалността на изнасяните данни, както и че те не успяват да отворят път на широк публичен дебат за поправяне на тези престъпления срещу човешките права, не е трудно да се предположи, че възгледът за хората с увреждания, като „непълноценни човешки същества“, при които въпросът за достойнство не се разглежда като релевантен, и днес не маргинален, а изразява все още широко разпространени ежедневни нагласи. Макар тези нагласи в повечето случаи да остават негласно изразени, би могло да се покаже, че именно тяхната подривната сила блокира възможността дори драстични нарушения на човешките права на хора с психически увреждания изобщо да намират отзвук в публичното пространство и така да достигат до възможност за правно санкциониране. Не бива да се забравя, че необходимостта от публичната гласност е много по-голяма по отношение на нарушаването на правата на хора, на които, поради здравословното си състояние имат ограничени възможност да се борят за правата си.

От казаното до тук вероятно е станало видно, че нашите интуиции не са достатъчни за обосновем една норма като универсалната ценност, тъй като, както се опитах да покажа - съществуват противоположни и несъвместими интуиции. Ако обаче споделяме - както аз споделям - витгенщаинианския възглед за езика, според които понятията ни имат значение, защото са споделени, тоест свързани са с определени форми на живот или езикови игри, в които тъкмо това значение има смисъл, то мисля че има основание да се надяваме, че може да бъде извадено на яве онова значение на понятието за

достойнство, което интуитивно и въпреки рационалисткия редукционизъм в съвременната култура, ни кара да зачитаме достойнството на хората с увреждания. Може би най-недвусмислен аргумент в полза на възможността и необходимостта да бъде артикулирано по-адекватно понятие за достойнство от рационалистическото, е че чрез последното, ние не можем да обясним чувството на морално задължение към ограничените в своята автономност хора: източникът на това морално задължение със сигурност не е обичайното понятие за достойнство, доминирано от идеята за самоопределение. Затова то си заслужава то да бъде експлицитно артикулирано.