способност да се Заблуждавам в изходната позиция зададена ситуация, така и за необикновената изобретателност, с която мога да я аргументирам, колкото ида е нелепа. И за лекотата, с която се отказвам да използвам ума си по предназначение. В тази връзка се сещам за
един наистина абсурден случай, който, макари творчески доукрасен, съм разказала в Животът може да е чудо. Когато отидох във Великобритания във връзка с проектна компанията, за която тогава работех, се оказа, че цялата група новопристигнали трябва да минем през медицински изследвания. Тъй като бях отговорник на групата, попитах какви ще бъдат изследванията, за да съобщя на останалите.
Изредиха ми няколко рутинни, сред които и някакъв воден тест, както го нарекоха. Понеже изобщо не помислиха го приех най-буквално, когато моите хора поискаха да разберат в какво се състои тестът, аз веднага измислих обяснение, най-близко до ума ми. В Англия постоянно вали, следователно е много влажно, поради което хората там боледуват от ревматизъм. Реших, че въпросният воден тесте някакво специфично за онази страна
профилактично изследване, базирайки сена установеното от пръв поглед мокрото време и броя на хората в инвалидни колички по улиците. Впоследствие си дадох сметка, че по улиците има толкова хора с увреждания не защото са се изкривили от влагата, а защото държавата име създала условия да се движат свободно. А мистериозният воден тест се оказа. най-обикновено изследване на урина. Разказвам това не само за да онагледя идеята за „обяснявкането“, а и за да покажа колко лесно можем да сгрешим, ако не се опитаме да вникнем ида разсъдим. За съжаление последиците невинаги са толкова смешни и безобидни, както в моята история. В днешната ню ейдж култура някак стана много популярно да се заклеймява умът като източник ако не на всяко злото поне на голяма част от проблемите ни. Според християнските отци обаче, често истинските ни беди започват именно с отричането на ума и неохотата ни да помислим задълбочено. На отричането на ума се гледа като на отказ от една от най- основните християнски добродетели, която някои поставят дори по-високо от любовта.
Става въпрос за разсъдителността. Разсъдителността е наречена зрение на душата – тоест тя е окото, което помагана душата да вижда ежедневието в неговата реалност, да се ориентира в манипулациите ида преценява тази реалност трезво. Тя разпознава истинското от фалшивото, включително и по отношение на любовта. Тя е инструментът на Бога, който ние дал да се ориентираме за истината в царството на лъжата. Или както казва премъдрата книга на Еклисиаста:
На мъдрия очите са в главата му, а глупавият ходи в тъмнина (Екл. 2:14).