Gatanki ot nebeto
КАКВО ИМА В КУФАРА НА ЖИВОТА ВИ
Изтегляне 0.77 Mb. Pdf просмотр
|
| КАКВО ИМА В КУФАРА НА ЖИВОТА ВИ И тъй, ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете. (1 Кор. 10:31) Един човек починал внезапно и видял, че Бог приближава към него, носейки в ръка някакъв куфар. – Сине мой, време е да тръгваме – казал Бог, когато се изправил пред мъжа. Човекът учуден попитал – Аз? Точно сега ли Имах толкова планове. – Съжалявам, сине, но всичко свърши. Настъпи моментът да си тръгнеш. – А какво носиш В куфара – полюбопитствал мъжът. – Това, което ти принадлежеше на земята – отвърнал Бог. – Това моите вещи лиса изненадал се човекът. – Съжалявам, сине, но материалните неща, които си имал, никога не са ти принадлежали. Аз ти помогнах да ги придобиеш. – Може би носиш талантите ми – предположил човекът. – Съжалявам, сине, но и те никога не са били твои. Аз ти ги дадох да ги ползваш. – Да не би да носиш приятелите ми – опитал пак мъжът. – Съжалявам, сине, но те никога не са ти принадлежали – аз ги пратих напътя ти. – О, сигурно са жена ми и децата ми – пробвал да отгатне човекът за пореден път. – Съжалявам, сине, те никога не са ти принадлежали. Бяха за утеха на сърцето ти дар от мен. – Хм, може би носиш тялото мине се отказвал мъжът. – Съжалявам, сине. То никога не ти е принадлежало. Аз го сътворих отпрах Е, тогава няма какво друго да е, освен душата ми. – предположил човекът за последно. – Съжалявам, сине, но тя никога не ти е принадлежала. И тя е от мен. Мъжът, решен да узнае какво е съдържанието на куфара, помолил Бог да го отвори. И с изненада установил, че е съвсем празен. – Никога нищо ли не съм имал – едва отронил човекът. 88 – Сине, всеки един от моментите, в които си живял пълноценно, беше твой – отвърнал му Бог. Сигурно ще се намери някой, който след тази история да попита И как да знам, че живея пълноценно. Веднъж в някакъв форум някой беше задал същия въпрос под една подобна притча, разказана от Хорхе Букай в една от книгите му. В нея се говореше за човек, който минавал покрай гробището в някакво село и му направило впечатление, че възрастта на починалите, отбелязана на надгробните плочи, е много малка. Изглеждало като чели всички в това село умират някъде между първата и петата си година. Потресен, мъжът попитал местен човек какво е това проклятие, което тегне над селото им, та всички негови жители да си отиват от този свят толкова млади. Местният му обяснил, че отбелязаните години на гробовете са всъщност сумата от пълноценно преживените от тези хора моменти на земята. Много хора бяха дали различни отговори на въпроса как да разпознаем пълноценно изживения животно никой от тях неми звучеше убедително. Като цяло преобладаваше разбирането, чеда живеем истински означава да се концентрираме върху удоволствията ида избягваме страданията. За мен пълноценен момент от живота мие този, който ми дава усещането, че направеното от мен има смисъл не само за мен, а по отношение на Бог. Защото моята абсолютна увереност е, че без божественото присъствие, което да санкционира или утвърждава всяко мое действие, с каквото и земно съдържание да го тъпча, куфарът ми винаги ще си остава празена животът ми ще е просто суета и гонене на вятър (Екл. 1:14). Наскоро в групата ми Животът може да е чудо във фейсбук беше публикуван въпросът дали някой може да разгадае посланието на китайското проклятие Пожелавам ти интересен живот Мисля си, понякога твърде интересният – в светския смисъл на думата – живот наистина може да е проклятие. Защото отклонява погледана човека от истински значимото и вълнуващото в битието ни. Привързва го към живота по един повърхностен начин. Превръща живеенето в правото дами е интересно и насочва погледа му навън – към удоволствията, които може да преживее, а не навътре, към извора на живота, към Твореца, към усещането за вечността на битието. В подобен интересен живот, в който обаче липсва дълбочина, всяко нещастие може да се превърне в страшен удари да бъде дори пагубно. Защото човекът няма устои и не е истински жизнеспособен. Познавах една жена, която умря насила, след като интересното в живота ѝ свърши. Бе прикована на легло и не можа да намери смисъл да бъде жива без екскурзиите, забавленията, компаниите и прочее. Не мога да се примиря, че вече не съм в състояние да живея както преди, затова не искам да живея, казваше тя. Отказа да се опитва да се възстанови, спря да се храни и не след дълго физическата и духовна немощ я убиха. С други думи, моето разбиране за пълно-ценно преживяване е, че ако направеното от мен неми дава чувство за среща с Бога, за удовлетворяване на Неговите изисквания, а не на моите представи за доброто е не просто мало-ценно. То няма смисъл. По същия начин както детето, което търси одобрението на родителите си дали това, което е направило, е добре, Защото не е уверено в преценката си и има нужда от критерий, по-висш от собствения му. За мен мярата и последната инстанция затова колко стойностен е животът мие Бог. Но аз съм вярваща. За разлика вероятно от мъжа от притчата. Имам такива познати – хора, които изглеждат напълно доволни от живота си и смятат, че живеят наистина пълноценно и интересно. Имат хубава работа, която те харесват и вършат добре, изкарват достатъчно пари, ходят по екскурзии, имат интересен живот, чудесни деца, много приятели и по свой начин са щастливи. Но при цялото имане, с което мислят, че пълнят куфара на живота си, може би накрая той също ще се окаже празен, както на човека от горната история. Защото, мисля си, ако сме живели наистина пълноценно, Бог не би трябвало да носи куфара на живота ни в ръката си. Би трябвало да бъде вътре в него, придавайки стойностна всеки изживян миг. Изтегляне 0.77 Mb. Сподели с приятели:
|