Кабалистите за кабала
Изтегляне 156.5 Kb.
|
Свързани:
Същност на науката Кабала, Силата на КАБАЛА, Кабалистите за кабала, КАБАЛА НА ЧИСЛАТА
|
Кабалистите за кабала Ако обърнем внимание на един известен за всички въпрос – аз съм уверен, че всички съмнения за необходимостта от изучаване на кабала ще изчезнат от полезрението. Става дума за горчивия, въпиющ за справедливост въпрос, който задава всеки роден на земята: “В какво е смисълът на нашия живот?” Й. Ашлаг [i] “Предисловие към Учението за Десетте Сфирот” Абсолютното задължение, възложено на всеки – да се занимава с кабала, без нея човек не може да достигне целите на своето творение. Затова ние постоянно се въртим в кръговрата на живота и смъртта, едно поколение си отива друго идва – така до нашето поколение, което представлява остатък от душите, които не са достигнали целта, заради която са създадени, защото не са удостоени да достигнат тайните на мирозданието в миналите поколения, в които вече са били тук. Й. Ашлаг “Предисловие към книгата Устата на Мъдрия” Да се разбере управлението и замисъла на Висшето Желание, защо са създадени всички тези създания – това е предмет на науката кабала. Какво иска Творецът от своите създания, какъв ще бъде краят на кръговратите на света, неговите тайни – всичко това го изучаваме като физика на висшите сфирот. РАМХАЛ [ii] “Даат Твунот” Има тъмнина, която покрива човешките очи, пуска хората в изучаване на природата, от което те вече не усещат Твореца като Висш управител на всичко, а смятат, че всичко зависи от природата, късмета и случайността. Науката също им помага в това. Затова хората изобщо не усещат вътрешното управление на мирозданието. И така се спускат до най-низшето ниво толкова, че забравят кабала, не разбират истинското управление, следват природата и очите им не виждат Висшето управление. РАМХАЛ “Адир ба Маром “ За когото мъдростта на кабала е неизвестна, този може да постигне само външното, видимото, материалното. Но главното - това е вътрешното, постигнато по пътя на вътрешно управление. РАМХАЛ “Адир ба Маром “ Постановлението отгоре за забрана на откритото изучаване на Кабала е действително само през определен период от време – до края на 5250 г. [1490 г. н.е.], от това време нататък се отменя това постановление и се разрешава открито да се изучава “Книга Зоар”. А от 5300 г. [1540 г. н.е.] заниманията с тази мъдрост се смятат за висше предназначение и всички, както възрастни, така и деца, са длъжни да се занимават с нея, както е казано в “Рейа Меемна”. А. Азулай [iii] “Предисловие към книгата Ор Хама” Изучаването на “Книга Зоар” в наше време е настоятелно необходимо за защитата от злото, тъй като разкриването на мъдростта именно в това лошо поколение е необходимо, ЗА ДА имаме щит, с който да се задържим за Висшата сила. Предишните поколения са били по-близо до Твореца, но нашето, отдалечено от Твореца поколение може да бъде защитено само от кабала. Я. Цемах [i] “Предисловие към Дървото на Живота” Именно това поколение, толкова празно и отхвърлящо всичко е по-достойно от другите за Висшата светлина. А. Кук “Игрот“ В днешно време е абсолютно необходимо овладяването на кабала. “Книга Зоар” е задължена да прокара пътя към вратите на освобождението. А. Кук “Игрот“ Философите за кабала „Моят учител Питагор, бащата на философията, все пак е възприел своето учение не от гърците, а по-скоро от юдеите. Затова той трябва да бъде наречен кабалист... Той е първият, който превежда неизвестната за съвременниците му дума „кабала” на гръцки език с думата „философия”. И. Рейхлин [v] „Изкуството кабала” „Същото това тълкование на Закона (vera illius legis interpretatio), което било разкрито на Мойсей в Божественото откровение, се нарича „кабала” (dicta est Cabala), което при юдеите означава „получаване” (reception)”. Дж. Пико де ла Мирандола [vi] „Реч за достойнството на човека” „Кабала се нарича способността за извеждане на всички Божествени и човешки тайни от Закона на Мойсей”. П. Риций [vii] „Буквалният смисъл на (Писания) се подчинява на условията на времето и пространството. Алегоричния и кабалистичен смисъл остава за векове, без времеви и пространствени ограничения”. П. Риций Кабала не ни оставя да прекараме живота си в прах, а издига разума към върха на познанието. И. Рейхлин „Изкуството кабала” „Изучавай кабала (artem cabbalisticam), тя ще ти обясни всичко!” Т. Парацелс [viii] „Парагранум” „Адам – първият човек знаел добре кабала. Той познавал всички обозначения на нещата и затова дал на животните подходящи имена, които по съдържанието си показват тяхната природа”. К. Шпренгел [ix] „Скица на прагматичната история на лекуването” „Общо съществуват две науки: ... Едната се нарича комбинаторика (ars combinandi) тя е мерило за прогреса в науката... Другата разказва за силите на Висшите неща, които са по-високо от Луната и които са част от природната магия (magia naturalis). Двете заедно се наричат от юдеите „кабала”. Дж. Пико де ла Мирандола „Съчинения” „Битие или език – това е адекватният субект на науката кабала... Затова става ясно, че нейната мъдрост в особена степен управлява всички останали науки”. Р. Лулий [x] „ Съчиненията на Раймонд Лулий” „Науки като теология, философия и математика взимат принципите и корените си от нея [кабала]. Затова всички тези науки (scientae) са подчинени на тази мъдрост (sapientia); и техните принципи и правила са подчинени на нейните принципи и правила и затова тяхната аргументация е недостатъчна без нея”. Р. Лулий „Съчиненията на Раймонд Лулий” Кабала дава непроизносимо име на висшия принцип; от него тя извежда под формата на еманация на втора степен четири принципа, от които всеки се разклонява на дванадесет, а те на свой ред – на 72 и т.н... до безкрайни следващи разклонения, както съществува безкрайно количество видове и под видове... В крайна сметка се получава, че всичко Божествено може да доведе до един Първоизточник, също както и цялата светлина, която свети от векове и сама по себе си и изображенията, които се отразяват в множеството огледала и в толкова отделни предмети, може да доведе към един идеален формален принцип – източника на всички тези изображения. Дж. Бруно [xi] „Италиански съчинения” „Тъй като хората не са имали верния ключ към Тайната, то страстта към знания, в крайна сметка е била сведена до различен род нелепости и поверия, от които възниква „вулгарна кабала”, която е далече от истинската кабала, а също различни фантазии под лъжливото наименование магия и с това се пълнят книгите”. Г. В Лайбниц [xii] „Философски трудове” „Истинска естетика – това е кабала”. Ф. Шлегел [xiii] „ Издание на критиката на Ф. Шлегел” Кабалистичния подход към Библията – това е херменевтика, която отговаря в убедителна форма на самостоятелността, на чудесната оригиналност, многостранност, всеобхватност, неизмеримост на съдържанието. Й. В. Гьоте [xiv] „Материали към история на учението за цветята” „Кабала не е продукт на Средновековието, нито на александрийското мислене. Незаличимият печат на нейния древно-еврейски произход и съществената разлика от неоплатоничното учение, виждаме в особения първобитен реализъм и целенасочен монизъм на този своеобразен възглед за света. Характерно за цялата гръцка философия и изцяло съхранената в неоплатонизма противоположност между света на постигнатите чрез ума същности, областта на истинското, действително битие и света на материалните явления – тази дуалистична противоположност отсъства в кабала (за нея материалният свят е само последната, крайна степен на реализация и въплъщение в истинската същност)”. В. С. Соловьов [xv] „Събрани съчинения” „Идеята за човека като за микрокосмос, толкова многократно изказвана във философската литература от старото и новото време, никъде не получава такова задълбочено тълкувание, както в кабала”. С. Н. Булгаков [xvi] „Светлина в Навечерието” „В кабала самоосъзнаването на човека достига до върха”. Н. А. Бердяев [xvii] „Философия на свободата. Смисъла на творчеството” __________________________ [i] Йегуда Ашлаг (Баал Сулам) (1884-1954) – най-великия кабалист на XXвек. Името на “Баал Сулам” му е дадено от познавачите на ТОРА СЛЕД написания от него КОМЕНТАР „СУЛАМ” [Perush Ha-Sulam] (иврит – букв. Стълба [в духовния свят] на “Книга Зоар”. Смята се за основоположник на съвременната наука кабала, тъй като е създател на новия подход към трудовете на АРИ. [ii] РАМХАЛ – рав Моше Хаим Луцато (1707-1746) – най-великия кабалист на Италия. Впоследствие се премества в Амстердам, после в Акко (Израел), където живее през последните години от живота си. [iii] Рав Авраам бен Мордехай Азулай (1570-1644) кабалист от Мароко [iv] РАВ Яаков Цемах (16 век) – кабалист, ученик на сина на Хаим Витал. Роден в Лисабон, впоследствие преминал в Йерусалим. [v] Йохан Рейхлин (1455 – 1522) – немски хуманист и филолог, един от най-добрите специалисти по древни езици-латински и особено иврит и древногръцки. Работил е като личен съветник на императора на Германия и е бил близък на главата на Платоновата Академия ( Дж. Пико де ла Мирандола и др.) [vi] Джовани Пико де ла Мирандола (1463 – 1494) – италиански учен от епохата на Възраждането. Неговите философски възгледи съчетават неоплатонизма и учението на кабала. Пико де ла Мирандола учи в университетите в Болоня, Ферара и Падуа, владеел иврит и арабски, изследвал е кабалистичните трудове, Тора и Корана като ги чете на оригиналния език. [vii] Паул Риций (1470 – 1541) доктор по медицина и професор по философия в университета в Павия. Работил е като лекар и личен съветник на император Максимилиян I, а също и личен възпитател на принца, наследник на Фердинанд I. [viii] Теофраст Парацелс (1493 – 1541) швейцарски лекар и естествоизпитател, един от инициаторите за прилагане на лечебните химически препарати в медицината. Смята се за родоначалник на съвременната наука. [ix] Курт Шпренгел (1750 – 1816) - немски лекар и ботаник. Посветил много време за изследване на историята на медицината и ботаниката. Прославил се, преди всичко, благодарение на приноса си в съвременната наука, изразен в стимулиране и поощряване на микроскопските изследвания на тъканите на развитите растения. [x] Раймонд Лулий (1235 – 1315) – философ и писател. Смята се за изследовател на своето време в областта на кабала и исляма. Отрича алхимията, анализира и развива учението за логиката. Това го довежда до изобретяване на първата логическа машина. [xi] Джордано Бруно (1548 – 1600) – италиански учен, философ, поет и астроном. Преследван от католическата църква заради своите възгледи, бил е принуден да бяга от Италия във Франция. При завръщането си в Италия е обвинен в ерес и е изгорен на кладата. Джордано Бруно формулира цяла серия космически теории, които са изпреварили времето си: теория за съществуването на други планети, за въртенето на Слънцето и звездите около оста им, теория за съществуването във Вселената на безбройно множество тела, подобни на Слънцето. Бруно опровергава погрешното средновековно разделение между небето и Земята. [xii] Готфрид Вилхелм фон Лайбниц (1646 – 1716) – виден немски философ, физик, математик, историк, дипломат; един от най-универсалните и продуктивни учени на XVII в. Лайбниц въвежда термина „функция”, разработил диференциалните и интегрални изчисления, а също и двоичната система, която е основана съвременната област на електрониката и компютрите. [xiii]Карл Вилхелм Фридрих фон Шлегел (1772 – 1829) – немски критик, философ, езиковед, писател. Идеолог на немския романтизъм, основоположник на съвременната „история на идеите” и „история на духа” (Geisteswissenschaft) и съвременните исторически науки. [xiv] Йохан Волфганг Гьоте (1749 – 1832), един от най-великите деятели на културата в световната история, писател, поет, драматург, мислител, хуманист, политик и учен. Гьоте се смята за един от най-влиятелните писатели в немската литература на XVII – XIX векове. Направил е безброй открития в биологията, оптиката, акустиката, геологията, метеорологията, цветоусещането, психологията и физиологията на зрението. [xv] Владимир Сергеевич Соловьов (1853 – 1900), руски философ, поет, публицист и литературен критик. [xvi] Сергей Николаевич Булгаков (1871 – 1944), руски философ и богослов, икономист, публицист и общественик. [xvii] Николай Александрович Бердяев (1874 – 1948), руски философ и публицист. Тук ще разясним отношението към кабала на изтъкнати западни мислители, изследванията на които в областта на тази науката , са образували, отделно направление, наречено философско-умозрителна кабала. Това направление получава своето широко разпространение в Европа през епохата на късното Средновековие (XIII в.) в средите на християнските теолози и особено през епохата на Възраждането в средите на философите-хуманисти. Християните започват да проявяват интерес към кабала практически едновременно с откриването на текстовете на изключително значими кабалисти като „Книга Зоар" и „Сефер Ецира" (през XIII в.), но кабала започва да оказва особено значимо влияние на западната култура през XV в., с появата на първите преводи на кабалистична литература на латински език. Джованни Пико делла Мирандола (1463-1494) е един от първите, който пренася кабалистичното познание в Хуманитарната република на учените, чийто център става Платоновата Академия във Флоренция, създадена от аристократа Козимо Медичи (1389-1464) през втората половина на XV в. Пико събира неголяма библиотека с кабалистична литература, която се състояла от преводи, направени от еврейски мислител от Сицилия, приел християнството - Флавий Матридат (Flavius Mithridates). Поръчката била за Папа Сикст IV, а след това и за самия Пико през 1486г. Списъкът на личната библиотека на друг християнски хуманист и учен, от този период на епохата на Възраждането, последователят на Мирандола, Йохан Рейхлин, нагледно демонстрира как през периода около хиляда и петстотната година той е закупил на обикновен книжен пазар огромно количество еврейски книги, в това число и кабалистични трудове като : «Сефер Ецира», «Сефер а-Баир» [Sefer ha-Bahir], книги на Авраам Абулафия, Нахманид, Маймонид , Йозеф Хикатил, Авраам Ибн Езра , Йосеф Албо , Йеуда а-Леви и др. Като започнем от епохата на Ренесанса и достигнем до края на XVIII в., към изучаването на кабала се е отделяло особено внимание сред обществото на високообразованите, великите мислители-хуманисти, философи, учени и християнски богослови. В това число можем да отбележим такива ярки представители на западния интелектуален елит като: Парацелс, Джордано Бруно, Томазо Компанела, Мишел Монтен, Джон Милтън, Готфрид Вилхелм Лайбниц, Исаак Нютон, Йохан Волфганг Гьоте, Уилям Блейк, Франсис Бейкън, Спиноза, Бъркли, Шелинг, фон Баадер, Фридрих Етингер и цял ред други водещи мислители на Европа. Тяхното запознаване с кабала се осъществявало основно благодарение на преводи на оригиналните кабалистични източници (най-често съчиненията на АРИ, откъси от „Книга Зоар" и „Сефер Ецира"), компилации и собствени съчинения на автори като Пико, Рейхлин, Хенрих Корнелий Агрипа от Нетесгейм, Раймонд Лулий, Едиджио де Витербо, Франческо Джорджио, Паулус Рициус, Йохан Писториус, Хенри Мур, Ралф Кедворт, Джон Пордедж, Йохан Стефан Ритангело, Франциск Меркурий ван Хелмонт, Жак Гафарел, Кнор фон Розенрот, Франц Иосиф Молитор и много други. Обзорът и анализът на текстовете на християнските кабалисти показва, че всички те са личности, стремящи се да придобият единната картина на законите на вселената, доказващи в своите трудове отсъствието на разлики между духа и материята като компоненти на единен континиум. Целият свят изглеждал за тях като в процес на непрекъсната еволюция, насочена към възстановяването на първоначалната хармония. Особена роля в акта на възраждането на света се отделя на човека като носител на Божествената природа. Много от тези учени предполагали че именно еврейската кабала е способна да преодолее разкола в християнската църква и да предотврати религиозния упадък, но основен стремеж на болшинството християнски кабалисти било търсенето на единна вяра, която би обединила християни, юдеи и мюсюлмани. Пико, Райхлин, Постел и особенно христианските кабалисти на XVII в. начело с Кнор са виждали в кабала най-чистия и пълен изразител на единна традиция, истинската prisca theologia (лат. - древна теология), водеща началото си от времето на Адам, Авраам и Мойсей и в една или друга степен - съхранила се във всички религии и философски системи. Според Кнор - античните гърци, възприели древната еврейска мъдрост, в последствие са я изопачили, което на свой ред е оказало вредно влияние на християнството; необходимо, според Кнор, е връщането към първоначалния източник на християнството - към кабала и обединение на всички религии в единна вяра. Кнор предполагал, че кабала съдържа най-главните християнски доктрини. Той е считал, че щом бъдат намерени неопровержими доказателства за това, то ще отпадне необходимостта от каквито и да било религиозни спорове. По естествен път евреите биха могли да се върнат отново към древната си религия, чиито догми съхраняват в продължение на хилядолетия, към същата древна исконна християнска вяра биха се върнали и представителите на многобройните християнски църкви. Изучавайки оригиналните текстове и преводи на еврейските кабалисти, християнските мислители на Новото време са виждали в тях съкровени християнски истини, което ги е подбуждало да публикуват свои преводи, коментари и да издават в още тиражи оригиналните текстове на еврейските кабалисти. Публикациите на християнските кабалисти изразяват мисионерски призив, отправен едновременно в две направления: от една страна те желаели да обяснят на юдеите същността на тяхната собствена вяра, а от друга, дори може да се каже в по-силна степен, те искали да помогнат на християните да достигнат до истинското християнство. В предисловието си към превода на три трактата от „Книга Зоар" във втория том «Kabbala Denudata» Кнор открито заявява за богооткровенния произход и светостта им. По негово мнение познаването на „Книга Зоар" е полезно за разбирането както на Вехтия, така и на Новия Завет. В потвърждение на мислите си Кнор привежда стотици цитати от „Книга Зоар" в съпровод на съответстващите, по негово мнение, фрагменти от Новия Завет. За да обоснове необходимостта от латински превод на „Книгата Зоар", Кнор подчертава важността от изучаването на философски учения от епохата на Христос и апостолите, като така се въвлича в разгорещената през XVII в. полемика относно авторството, датировката и произхода на „Книга Зоар". В тази връзка е интересно да се отбележи, че пренебрегвайки някои тогавашни доводи както на еврейски, така и на християнски философи, изследователите на кабала - християнските кабалисти следват еврейската ортодоксална традиция, която отнася създаването на този труд към II в. н.е. и считаща за автор раби Шимон бар Йохай. С помощта на „Книга Зоар" и по-късно и на съчиненията на АРИ, християнските кабалисти се надявали да разрешат мъчителните догматични проблеми, вълнуващи по това време християнския свят и явяващи се предмет на разгорещени спорове и поводи за появата на множеството ереси: как справедливият и милосърден Бог е могъл да обрече създадения от него човек на вечни адски мъки? Как да бъде оправдано учението за предопределеното? Как е възможно християнството с неговите несъвършени служители, с неговата сравнително кратка история и незначителна разпространеност да бъде вселенска универсална религия, единствен път към спасението? Учението за сфирот се възприемало от християнските кабалисти като най-добро потвърждение на догмата за троицата: трите първи сфирот - кетер, хохма и бина - се съотнасят в християнската догматика с трите Божествени същности. Да се определи отношението на християнските мислители на късното Средновековие и епохата на Възраждането към кабала, можем и по следните изказвания: «Тази, същата трактовка на Закона (vera illius legis interpretatio), която е била разкрита на Мойсей в Божествено откровение, се нарича „кабала" (dictaest Cabala), което при юдеите означава „получаване" (receptio)" » (Пико делла Мирандола, «Реч за човешкото достойнство») «Кабала се нарича способността да се разкриват всички Божествени и човешки тайни от Закона на Мойсей в алегоричен смисъл». » (Паулус Рициус «Въведение в основите на кабала». 1540 г.) «Кабала придава на висшия принцип непроизносимо име; от него тя извежда под формата на еманация на втора степен четири принципа, от които всеки отново се разделя на дванадесет, а те, на свой ред - на 72 и т.н. до безкрайно по-нататъшно разклоняване, така както съществува безкрайно количество на видове и подвидове... И в крайна сметка изводът е, че всичко Божествено може да се сведе до един Първоизточник, така както и цялата светлина, която свети изконна и сама по себе си, и изображенията, които се пречупват и отразяват в множество огледала и в странични отделни предмети - можем да ги сведем към един формален и идеален принцип - Източникът на всичките тези изображения» (Джордано Бруно «Италиански съчинения») Освен в качество на древна и универсална теология, западните учени на Новото време са виждали в кабала и една универсална наука, притежаваща универсален език: «Цялата физика, включвайки и нейните частни науки: астрономия, астрология, пиромантия, хаомантия, хидромантия, геомантия, алхимия... - всички те са произлезли от матрицата на благородната наука - кабалистика». (Парацелс. «Съчинения») «Битието или езикът - това е адекватният субект на науката кабала... Затова ни става ясно, че нейната мъдрост в особена степен управлява всички останали науки ». (Раймунд Лулий. «Съчинения на Раймунд Лулий») «Такива науки като теология, философия и математика, вземат своите принципи и корени от нея [кабала]. Затова всички тези науки (scientiae) са подчинени на тази мъдрост (sapientia); и техните принципи и правила са подчинени на нейните принципи и правила; и затова тяхната аргументация е непълна без нея». (Раймунд Лулий. «Съчинения на Раймунд Лулий») «Изобщо, съществуват две науки... едната се нарича комбинаторика (art combinandi), и тя се явява мерило за прогреса в науките... Другата наука говори за силите на висши неща , които са по-високо от Луната и които се явяват част от магията на природата (magia naturalis). И двете науки при юдеите се наричат «кабала» (Пико делла Мирандола. «Съчинения») «Кабалистичният подход към Библията - това е херменевтика, която дава отговори в убедителна форма, с чудесна оригиналност, изчерпателност, с неизмеримост на съдържанието». (Гьоте. «Материали към история и учение за цветовете») «Адам - първият човек - е познавал добре кабала. Той е познавал всички обозначения на вещите и затова е дал на животните подходящи имена, които сами по себе си показвали тяхната природа». (Курт Шпренгел. «Фрагменти на прагматическата история на врачуването») «Кабала не ни позволява да прекарваме живота си в прахта, но въздига разума към върховете на познанието». (Йохан Райхлин. «Изкуството кабала») «Истинската естетика - това е кабала». (Фридрих Шлегел. «Издание на критика от Ф. Шлегел». 1802 г.) Г.В. Лайбниц (за влиянието на кабала върху възгледите) също определя кабала като scientia generalis (лат. - обща наука), която съединява в себе си всички базисни науки, действащи като инструменти на познанието. Техният общ знаменател, както твърди и Пико, се явявя методиката на комбинирането на букви, с помощта на която всичко опознато може да бъде класифицирано и съхранено: «Древна поговорка гласи, че Бог създал всичко според тегло, мяра и число... Поради тази причина числото се явява един вид - метафизическа основна фигура, а аритметиката - един вид статистика на вселената, с помощта на която е възможно изследването на силата на предметите. Още по времето на Питагор хората били убедени, че числата крият у себе си най-дълбоките тайни. Питагор, както и много други учени - по надеждни източници пренасят това убеждение от изтока в Гърция. Но тъй като хората не притежавали правилния ключ към Тайната, то страстта по знанието била, в крайна сметка, отклонена към различни родове безсмислици и поверия, от което и възникнала „вулгарната кабала", която е далеч от истинската кабала, също и различни фантасмагории под лъжливото название „магия", с които се пълнят книгите. В същото това време у хората се е съхранила вярата, в това че предстоят чудесни открития с помощта на числата и буквите и с помощта на новия език, които някои наричат адамически, а Яков Беме - природен (естествен)». «Майсторите на познанието (както по холандски маниер наричат онези, които се занимават с математика) владеят изобретението на изкуството на знаците, чиято малка част се явява алгебрата: с негова помощ днес е възможно да се разберат неща, до които не са могли да достигнат древните, и все пак, цялото изкуство се състои в това - да се използват само правилните знаци. С помощта на кабала - древните правили нещо още по-съществено като търсили тайните в думите, и те наистина ги намирали в добре построения език: такъв той им служил не само за майсторството в познанието, но и за всички науки, изкуства и дела. По този начин е възможно да се търси явлението кабала, или майсторското владение на знаците, не само в еврейските езикови тайни, но и във всеки един език, разбира се не в дословните тълкования, а чрез правилни разсъждения и прилагане на думите». Като цяло западните мислители разглеждали кабала като древно и в същото време съвременно знание, сходно с философските учения на Платон, Аристотел, Питагор. Те считали кабала като основополагащ източник на тези учения. «Моят учител Питагор, бащата на философията, все пак е получил своите познания не от гърците, а по-скоро от евреите. Затова следва да го наречем кабалист... И той е първият, който превежда думата «кабала», неизвестна на съвременниците му, с думата «философия» (Йохан Райхлин. «De arte cabbalistica») «Изучавай кабала (artem cabbalisticam), тя ще ти обясни всичко!» (Парацелс. «Paragramum») В края на XVII в., в епохата на религиозния кризис, великите апокалиптични очаквания и, заедно с всичко това, формирането на новото научно съзнание и практическия, атеистичен скептицизъм, концепцията за „предвечната традиция" (prisca theologia) - започва да придобива, присъщия за епохата на Ренесанса облик на учение за всеобщото братство между хората, които са носители на единната Божествена природа, говори се за поправянето на света и универсалното спасение. В същността си това е било целеви мироглед и не последна роля за неговото възникване изиграва еврейската кабала, която в определена степен е била пречупена в трудовете на християнските кабалисти. През XVIII столетие, известно като века на Просвещението, християнската кабала някак отива на заден план и продължава да се развива само в закритите масонски общества и всевъзможни движения, проповядващи идеи на универсално братство. От друга страна, през този период кабалистичните идеи се предлагат и от западни мислители и философи (Етингер, Баадер, Гьоте, Шелинг, Молитор и др.) като някаква алтернативна, нова атеистична идеология. Тогава, в началото XVIII в., започва бързото нарастване на количеството от различни видове окултно-кабалистични течения, като процесът достига своя разцвет през втората половина на XIX в. В действителност зараждането на тази тенденция се е зародила още през XVI в., когато някои християнски кабалисти започват постепенно да се отклоняват от еврейските първоизточници и съединяват кабалистичните идеи с алхимията и магически практики. Основоположници на това направление се считат Хенрих Корнелий, Агрипа Нетесгеймски и Теофраст Парацельс. Безусловно, преоткриването на кабала в епохата на късното Средновековие и Новото време оказва голямо влияние на европейската култура и на процесите, предопределили облика на западната цивилизация. Неоспорим е фактът, че изучаването на тази наука е помогнало на едни от най-великите учени и философи да открият основополагащи закони на вселената, а също така и по-дълбоко да вникнат в природата на човека и да определят целта на неговото съществуване в този свят. Руските мислители и религиозни философи започват да се запознават с кабала едва към края на XIX - началото на XX в. Едни от тях търсят в кабала нова интерпретация на Писанието, с цел да обосноват собствените си религиозно-философски разбирания, други - търсят допълнителни аргументи, които да използват за антисемитската пропаганда. От кабала се интересуват такива руски мислители като В. С. Соловьов, С. Н. Булгаков, П. А. Флоренский, Н. А. Бердяев, В. В. Розанов, Л. А. Тихомиров, А. Ф. Лосев и др. За разлика от западните, руските философи практически не са имали възможност да се запознаят с оригинални източници на еврейските кабалисти и са ползвали преводи - трудове на християнски мислители и окултисти, запознати в различна степен с кабалистичното учение. Ранните разработки на Владимир Соловьов изцяло са пропити с кабалистична тематика: това са идеите за искреното, съпричастно към Бога съществуване, целостта на вселената и единството на творението («световната душа») и Твореца, където душата на човечеството Адам Кадмон - « е мисловният център и вътрешна връзка на всички същества...» Своето гледище за кабала, Соловьов формулира така: «....кабала не е нито продукт на Средновековието, нито александрийско мисловно течение. Неизгладим е отпечатъкът на древноеврейския произход и съществената и разлика от неоплатоническото учение - ние забелязваме в особения, първобитен реализъм и целевия монизъм на този своеобразен светоглед. Характерното за цялата гръцка философия и напълно валидното за неоплатонизма противопоставяне между света на умопостигаемите същности, областта на истинското изначално битие, и света на материалните явления - това дуалистично противопоставяне напълно отсъства в кабала (за нея материалният свят представлява само последната, крайна степен на реализация и въплъщение на истински съществуващото)». Обаче, въпреки изобилието от кабалистични идеи в работите на Соловьов, смисълът на много от тях е крайно трансформиран и изопачен. Причината се дължи на това, че познанията му в кабала се базират основно на източници от късната християнска кабала с преобладаващо окултни съставки, което оказва своето влияние на Соловьев да възприеме кабала като религиозно-мистично учение. Неговите разработки на тема кабала служат за фундамент на по-нататъшни изследвания на руските философи по този въпрос. Виждайки в учението на Соловьов кабалистичния елемент на единството, руският философ и богослов Сергей Николаевич Булгаков (1871-1944 г.) се заема в началото на XX в. със сериозно проучване на тази наука, за което основно свидетелства неговата работа «Светлина Невечерна» (1917 г.). В опитите си да разбере кабалистичното учение, Булгаков се обръща към достъпните тогава преводи на „Книга Зоар" и „Сефер Ецира", най-известният от които се явява шест томният френски превод на „Книга Зоар" на Жан де Паули, направен в началото на XX в. Нужно е да се отбележи, че този превод, който се явява за руските философи от първата третина на ХХ столетие най-често единствен източник на кабалистично знание, за съжаление е бил изпълнен с множество изопачения и фалшификации. Жан де Паули практически не е бил запознат с кабала, което налага отпечатък не само на адекватността на превода на изключително сложния текст на „Книга Зоар", но и на онзи образ на кабала, който се налага у неговите читателите. Зависимостта от лоши преводи - води до тъжната разлика между руските ентусиасти по кабала и техните предшественици преди векове - християнските кабалисти. Въпреки всичко, на Булгаков по удивителен начин му се е отдало да избегне окултните изопъчавания и разбирания за кабалистичното учение. В дълбочината на разбирането си на кабала, ние можем да го сравним с класическите християнски кабалисти на Европа. Нееднократно цитирайки „Книга Зоар" и като съпоставя кабалистичното учение с новозаветното, Булгаков стига до следния извод: «Идеята за човека като микрокосмос, така многократно изказана във философската и мистична литература на старото и ново време, никъде не получава така задълбочено тълкувание, каквото има кабала» До аналогичен извод достига и Николай Бердяев (1874-1948 гг.): «В кабала самосъзнанието на човека достига върхове». «В обикновеното християнско самосъзнание - пише руския философ - истината за човека-микрокосмос се задавя с чувството за греха и човешкото падение. В официалното християнско съзнание антропологията все още си остава старозаветна. В основната кабалистична книга «Зоар» и при Беме в «Mysterium magnum» (тълкования на първата книга на Мойсей) се снемат от Библията оковите на ограничеността и подвластното състояние, спрямо вехтото съзнание на човечеството, и се преоткрива истината за космическия човек» . През ХХ в. философите, мислители и писатели - Гершом Шолем, Валтер Бениамин, Франц Кафка, Мартин Бубер, Исаак Башевис Зингер и други продължават теоретическото изследване на феномена - кабала. Няма спор, в рамките на една глава е невъзможно дори само частично да бъдат засегнати или дори просто изброени имената на всички изследователи на кабала. Но това и не е целта на този очерк. Задачата, която се поставя от автора тук - е да се освети в пределите на общото историческото развитие изследването на кабала; да се покажат основните кабалисти и техните трудове, а така също да се илюстрира фрагментарно отношението на най-изтъкнатите мислители от миналото към тази наука - всичко това ще позволи на читателя да получи по-обемна картина, с цел сериозно осмисляне на това знание. Днес кабала се изучава в множество световни университети. Особен интерес се проявява към нея в последното десетилетие: публикуват се множество интересни разраработки, изследващи различни аспекти от кабалистичното учение, все повече хора се устремяват към различни източници в търсене на информация за кабала. Учени, представители на различни области на науката обръщат своето внимание към древното учение, забелязвайки в него подробни обяснения за сложните закономерности на природните процеси. Постепенно хората започват да осъзнават, че в кабала присъства някакъв инструмент, който щом умеем да ползваме ще помогне на човека да реши множество неразрешими проблеми и ще му позволи да открие нови граници на познанието в себе си и обкръжаващия ни свят. Телевизия Кино Хороскопи Времето АЛХИМИЯТА наука, фантастика или мистерия Алхимията се оформя около ІV век и през средните векове се развива като своеобразна наука, в чиято основа лежи погрешната представа за възможността да се превръщат неблагородните метали в злато и сребро. Началото на тези идеи обаче се корени още в дълбоката древност. Преходът от каменната епоха към епохата на металите за пръв път сблъсква човека със самородното злато, сребро и мед. Хората откриват горещата обработка на металите, получават и първата сплав – бронзът. И вероятно тогава се заражда дръзновената мечта за превръщане на металите и за правене на изкуствено злато. Мечта, която по-късно средновековните алхимици така упорито се стремят да реализират. Древният Египет е люлката на алхимията. За неин родоначалник е считан бог Тот – един от най-древните и загадъчни богове на Западен Египет, почитан като основоположник на науките и изкуствата, изобретател на писмеността и покровител на библиотеките. На него се приписва и изобретяването на везните, на водния часовник и мярката за дължина (лакът). Древните гърци отъждествявали Тот със своя бог Хермес и го наричали “Хермес Трисмегист” (три пъти велик). Античните автори, като евемеристите (последователи на древногръцкия философ Евемер, според когото митовете за боговете са разкази за някогашни хора-герои) и неоплатониците, смятали бог Тот за един от първите египетски царе. А египетският жрец-историк Манетон съобщава, че е имало трима царе с това име: Тот І, Тот ІІ и неговият син Тат. Първоначално център на култа към бог Тот е древният град Шмун или както го наричали гърците, Хермопол – столица на Горен Египет през Древното и Средното царство. В надписите на пирамидата на фараона Пепи І (VІ династия) се отбелязва, че бог Тот е от град, чието наименование и досега не е разшифровано. А в 24 глава на “Книга на мъртвите” и в “Химните на фараона Рамзес ІV (ХХ династия) се споменава, че бог Тот е роден в някакво загадъчно място “езеро на пламъците” (езеро на двата огъня). В надписите на фараона Усеркаф (V династия) бог Тот е наречен “чуждестранен владетел”, “бог на двете земи”. Не е безинтересно да се спомене, че древните египтяни не са познавали вулканите, поради което може да се предположи, че Тот е бил пришълец от други места (Атлантида?), където вулканичните изригвания са били често явление. В други древни източници се отбелязва, че от тази полуфантастична личност са останали множество надписи. Жрецът-историк Манетон пише, че е взел сведенията за прастарата история на Египет от надписите, направени от бог Тот със свещени йероглифи. Тези надписи били изсечени на колони, намиращи се в страната Сириат (загадъчна местност, неидентифицирана и досега. Р.Хениг я отъждествява с о.Мадейра, Дьорпфелд – с островите Малта или Пантелария, а Н.Жиров – с Атлантида). След потопа те били преведени и записани в книгите от Агатодемон, син на втория Тот, и скрити в подземията на храмовете. По други сведения, бог Тот е написал 42 тайни книги, наречени “Душата на Ра”, в които била вложена цялата негова мъдрост и знания. А в древноегипетската повест “Сатни” се споменава, че книгите на Тот са скрити сред морските вълни и за тяхната кражба веднъж било наложено тежко наказание. Изминават години и столетия. Египетската култура се развива и усъвършенства благодарение на практическите нужди за задоволяване потребностите на привилегированите класи. Освен злато, сребро и мед, египтяните вече познавали желязото, оловото, калая и живака. Оживената търговия с други народи допринася за разпространяването на египетската алхимия в Гърция. От своя страна гръцката философия и по-специално Аристотеловата физика предава на александрийската школа идеята за превръщането на елементите. Според питагорейците числото седем е свещено, седем са и металите. Те са свързани със седемте планети (Слънце – злато, Луна – сребро, Венера – мед, Марс – желязо, Сатурн – олово, Юпитер – калай и Меркурий – живак). Става известно, че при прибавяне на различни минерали (арсенолит и др.) към медта се получават бели и жълти сплави, подобни на златото и среброто. На тази основа са правени опити за изкуствено получаване на благородни метали по пътя на тяхното “нарастване”, а не чрез взаимното им превръщане. От гръцките легенди са известни процеси на “удвояване” и “утрояване” на благородните метали, които подробно са описани и в Лайденския папирус. Наред с безплодните си опити за получаване на злато и сребро гръцко-египетските алхимици разширяват и задълбочават химическите си познания. Подобряват процеса на очистване на златото, като нагряват богата златна руда с олово и селитра. Започват да прилагат златната амалгама за позлатяване. Среброто отделят, като разтопяват рудата с олово. Създават методи за получаване на живак от сулфидните му руди и го използват за извличане на златото и среброто. Добиват трайни багрила от индиго и пурпур, като за закрепване на боите върху материите използват стипца. Стъклото също е известно на древните народ, като в Египет производството му е облагоприятствано от наличието на естествени запаси от сода. Керамичните изделия са покривани с великолепни глазури, получавани от съединенията на оловото и калая. Египетските алхимици откриват нишадъра (амониев хлорид), домиван като природен продукт в оазиса Амон. Когато през VІІ век арабите завоюват Египет, те не само запазват културата му, но и продължават да развиват древните традиции. Същата политика те водят и в Испания, където създават Кордовския халифат (756 г.) промишлеността и търговията започват да процъфтяват, поощрява се развитието на науката и изкуствата (само в Кордова имало 27 висши училища). В трактатите, принадлежащи на Халид, за първи път се споменава думата “алхимия”. В този период на подем се ражда човекът, който с право може да се счита за основоположник на средновековната алхимия – Абу Муса-Джабир ибн Гайан, наричан още Гебер (VІІІ – ІХ в.). Сведения за него почти липсват, но до нас са достигнали много съчинения, подписани от него (“Книга на седемдесетте”, “Книга за отровите” и др.). Гебер описва и много практически операции: топене на металите, боядисване на тъкани, сублимиране, разтваряне, кристализация и др., както и методи за добиване на азотна киселина, живачен двухлорид и други съединения. Приносът на Гебер за развитието на алхимията е голям. В продължение на векове авторитетът му е неоспорим. Той оставя много ученици и последовател, между които най-известни са Абу-ар Рази, Авензоар, Абу-Мансур и Авицена. Главната заслуга на арабските алхимици се състои в създаването на първата рационална фармация. В съчинението “Трактат върху основите на фармакологията” (975 г.) на персийския лекар и алхимик Абу-Мансур се съдържат важни сведения за равнището на тогавашните химически знания. Чрез дестилация са получавани някои етерични масла и дестилирана вода. Приготвят и някои химически съединения: черен живачен сулфид, живачен оксид и сублимат за лекуване на кожни заболявания, меден сулфат (син камък), цинков оксид и цинков сулфат за лекуване на очни болести, природна сода, боракс, танин и др. В редица арабски съчинения по алхимия се споменава и за някакво необикновено лекарство – “Питейно злато”. Арабите и по-късните им “колеги” – европейските алхимици – единодушно възхваляват неговите универсални свойства, като го сравняват с прословутия “елексир на младостта”. Обаче сведенията за него са обгърнати с такива алегории и мистични окраски, че и до днес не може да се установи истинската му същност и свойства. За осъществяването на заветната си цел – превръщането на металите – арабските алхимици въвеждат ново понятие: “Философски камък”. В латински съчинения, приписвани на Гебер, се излагат тогавашните представи за металите, според които съставните им части са живак и сяра. Според тази теория философският камък спомага за превръщането на металите, тъй като прибавянето му към неблагородно вещество превръща последното в злато. На това фантастично вещество са давани различни наименования: велик магистър, червена тинктура, велик елексир и др. Според алхимиците той има следните свойства: червен на цвят, прозрачен и ковък, а във форма на прах – жълт, светещ на тъмно. Смятало се, че има второстепенен философски камък, който превръща веществата в сребро. Но какво представлява това митично вещество? Сведенията за него са забулени с алегории и мистика, а рецептите за получаването му са написани на такъв език, че “непосветените” нищо да не разберат. Ето една от тях: “Има само една природа.Ти можеш да я разделиш на трии като ги събереш в триединство,от тях да получиш едно.гледай, това е философският камък!” Проникването на арабската култура в Европа и оживеният търговски обмен между Изтока и Запада допринасят не само за запазването на античната философия и култура, но и за предаването на научнопрактически знания най-вече в областта на алхимията и медицината. Политическите и икономическите условия на ранното средновековие също благоприятстват разпространяването на алхимията. Феодалната система, войните и междуособиците сковават промишлеността и икономиката, вследствие на което кралете и феодалите страдат от хронически недостиг на злато. Привлекателната възможност за бързо получаване на изкуствено злато дразнела въображението и алчността на владетелите и те се надпреварвали да търсят алхимици, които да оправят разстроените им финанси. Освен получаването на злато алхимиците си поставят и още “по-сложни” задачи: изработване на философски камък, създаване на изкуствен човек “хомункулус” и откриване на елексира на безсмъртието. В периода от ІХ до ХVІ век европейската алхимия дава редица крупни учени и мислители, които оставят дълбоки следи в историята на науката. Те били искрено убедени, че в алхимията е истината, трудили се неуморно и безкористно, извършили безброй опити и открити редица елементи, химически съединения и технологични процеси, с което полагат основите на съвременната химия. Но наред с честните алхимици имало и много лъжци и мошеници, известни предимно като фалшификатори на металите. АЛХИМИЦИТЕ Мрачно подземие. От малкото прозорче на тавана прониква слаба светлина. Над огнището се е надвесил слаб дрипав мъж, който внимателно следи тайнствената смес, бълбукаща в дълбокия глинен съд. На масата до него са разхвърляни стъклени колби, реторти и тигли, в един от ъглите е изправен човешки скелет, а до него са натрупани старинни фолианти… Тази картина не претендира за достоверност, но въз основа на запазилите се до днес старинни гравюри и картини може да се предположи, че в подобна обстановка е работил един от първите известни алхимици Алберт Болщедски, наричан Велики (1193 – 128). Доминикански монах, богослов, философ и естествоизпитател, той преподавал в Регенсбург, Страсбург, Кьолн и Париж. Ползвайки се от арабски и староеврейски източници Алберт Велики успява да възстанови почти цялата философия на Аристотел. В разказите на съвременниците му обаче той е представен като магьосник, за което значителен дял има известният църковник и реакционер Тома Аквински. На младини, като ученик на прочутия алхимик, той случайно влиза в тайната лаборатория на учителя си. В ъгъла вижда женска фигура, която го приветства с вдигане на ръка. Считайки това за “дяволска работа”, Тома Аквински се нахвърля върху фигурата и я разбива с тоягата си. Когато Алберт Велики влиза и вижда това, гневно извиква: “Тома, Тома, какво направи? Ти унищожи моя движещ се автомат, плод на тридесетгодишни усилия!” За тези си експерименти големият учен е обявен за магьосник и е принуден да се откаже от епископския си сан. Раймунд Лулий (1235 – 1315) е испански теолог и философ, който се прочува с опитите си да конструира машина за решаване на логически задачи за откриване на истината. Съвременниците му го наричали “просветеният учител” и сам той самоуверено заявява: “Ако морето се състоеше от живак, аз мога да го превърна в злато”. През 1315 г. престарелият философ отива в Тунис, за да проповядва евангелието. На площада тълпата обаче го пребива с камъни и генуезкият търговец Стефан Колумб едва успява да прибере и скрие стареца. Според легендата преди смъртта си Р. Лулий успява да добие много злато за английския крал Едуард, но никой не го е обвинявал в шарлатанство или магьосничество. Един от най-интересните и бележите представители на средновековната наука е англичанинът Роджър Бейкън (1214 – 1294). Монах от ордена на францисканците, Р. Бейкън е един от първите, въвели опита, като единствен път за откриване на истината и първи нарича алхимията наука. Той се интересува от алхимичните проблеми, но не за собствено обогатяване, а като честен естествоизпитател. В съчиненията си Р. Бейкън се проявява като противник на магията и не споменава, че задачата на алхимията е да получава злато. Това обаче не пречи на съвременниците му да го обвинят в магьосничество и да го хвърлят в затвора за дълги години. Там той изучава свойствата на селитрата и открива начин за приготвяне на черен барут. Произходът на Арнолд от Виланова (1250 – 1313) и досега не е изяснен. Занимава се с медицина и алхимия във Ферара, Болоня, Рим, Неапол и Барселона. Известно време е в двореца на Фредерик ІІ в Сицилия и у папа Климент V в Авиньон. Загива при корабокрушение . Филип Ауреол Теофраст Бомбаст фон Хохенхайм, наричан Парацелз (1493 – 1541), е немски лекар и естествоизпитател. Бележита и колоритна личност, той ярко се отличава от събратята си по професия. Полага основите на ятрохимията (направление в науката, в което се стреми да постави химията в служба на медицината). Възгледите му са своеобразно материалистични – счита, че всички жизнени явления се свеждат към химически процеси. Болестите произхождат от нарушаването на съотношението в организма между трите “начала” – сяра, живак и сол, следователно задачата на лекаря е да отстрани недостига или излишъка на тези “начала”, като вкарва в организма съответното лекарство. Според него “истинската цел на алхимията е не да прави злато, а да прави лекарства”. Развива новата за онова време представа за дозировката на лекарствата. Изучаването на терапевтичното действие на различните химически вещества обаче му донася славата на магьосник, заради което е убит. Френският астролог Мишел Нострадамус (1503 – 1566) е считан за бележит предсказател и вълшебник. Фактически той умело използвал неизвестния тогава проекционен апарат, който и досега се нарича “вълшебен фенер” (латерна магика), съчетавайки го с оптичните свойства на тристенна стъклена призма. Той изследвал свойствата на наркотиците и вероятно под тяхното влияние прави своите “предсказания” в съчинението си “Цертурии”. В паметта на поколенията Корнелий Хенрих Агрипа от Нетесхайм (1456 – 1535) остава като “черен магьосник”. Фактически този учен е един от най-ярките мислители на немското Възраждане. В книгата си “За окултната философия”, той превръща магията във физика, химия и математика, като ги отделя от теологията. Ярък противник на инквизицията, Агрипа защищавал обвинените като вещици и успява да спаси от кладата през 1519 г. една селянка от селцето Вапе до гр. Мец – безпрецедентен случай в историята на Инквизицията. Доктор Фауст – легендарното име на човека, продал душата си на дявола. В историческите документи от 1500 г. за пръв път се споменава за някой си Йохан Фауст, печатар, прославил се като магьосник и съюзник на дявола. По същото време скитащият фокусник и шарлатанин Георг Сабелиниус се обявява за Фауст-младши (за обикновените хора той също си бил продал душата на дявола). Запазени са два любопитни документ: протокол на градския съвет в Инголщадт от 1528 г. и заповед на заместник-бургмайстера на гр.Фюрт (до Нюрнберг) от 1532 г. От тях е известно, че Фауст не само е изпъждан от тези градове, но и давал обещание да не пакости с магии на жителите. През 1540 г. Фауст-младши умира от насилствена смърт, която народната мълва приписва на дявола. В съзнанието на хората обаче двамата Фаустовци се сливат в един образ, достигнал до нас благодарение на книгата на Йохан Шпис от 1587 г. ЗАГАДКИТЕ Учени или шарлатани? Изброихме само някои от най-известните алхимици, а те са били хиляди, звани и незвани, мошеници и истински учени. В безбройните си опити те откриват “между другото” много органични и неорганични съединения и технологични процеси, които полагат основите на съвременната химия. Естествено, абсурдно е да се мисли, че може да се получава изкуствено злато посредством философски камък. Но в много от алхимичните трактати и рецепти са описани вещества и процеси, някои от които изглеждат невъзможни за тогавашното научно-техническо равнище, а други все още са загадка. Ето някои от тях: 1. Херметизация – Според алхимиците това е начин за затваряне по метода на Хермес, така че затвореният съд да бъде непроницаем за газовете дори при висока температура. Съществуват много описания на очевидци, че в алхимичните лаборатории са използвани херметически съдове, но е съмнително, че те действително не са пропускали. 2. Запазване на хранителни продукти – В Средновековието голяма част от населението хронически не си дояждала поради невъзможността да запазят за дълго време оскъдните хранителни продукти. Някои алхимици твърдели, че са разкрили начин, по който храните могат да се консервират. Дори знаменитият Нострадамус написва “Трактат за сладкото”. Някои то съвременните изследователи смятат, че той е открил салициловата и бензоената киселина и дори аспирина – препарати, които действително допринасят за запазване на хранителните продукти. 3. Антимон – Алхимиците придават на този елемент голямо значение и дори на него е посветен трактатът “Триумфалната колесница на антимона” от Василий Валентин. В него подробно са описани много негови съединения: оксиди, антимоновият трихлорид, двата вида сулфиди и др. Не е известно за какви цели и при какви процеси са ги употребявали, но любопитно е обстоятелството, че днес антимонът и съединенията му с металите (антимониди) също са особено ценени като полупроводникови материали. 4. Стоманата – Още арабите са знаели тайната за висококачествено закаляване на стоманата (дамаската стомана). По време на кръстоносните походи европейците успяват да похитят този секрет, който се заключава в това, че острието, нажежено до червено, е вкарвано в тялото на жив роб. Средновековните алхимици повторили тази операция с тялото на животни и резултатът бил същия. Чак през ХІХ век химиците успяват да отделят активното вещество при този процес – азота. Така се ражда азотизацията. Освен това алхимиците умеели да изготвят неръждаема стомана, както и някаква сплав, която пробивала дебела желязна плоча. До нас са достигнали стоманени предмети, изработени от алхимици, свойствата на които се доближават до качеството на съвременните стомани. 5. Студената светлина – В някои алхимични трактати се споменава за “вечна лампа”, която гори с векове и е дотолкова студена, че може да се пипа с ръка. Ако допуснем, че има нещо вярно в тези твърдения, можем да предположим, че алхимиците са познавали някакво непознато днес органично фосфорно съединение, което през деня натрупва голямо количество енергия, а нощем я освобождава под формата на светлина. Във всеки случай известно е само, че алхимиците са разглеждали този проблем като биологически, а не като химически. 6. Гръцкият огън – Средновековният историк Теофан в съчинението си “Хронография” съобщава, че през 673 г. механикът Халиникос от Хелиополис предал на византийците рецепта на запалителна смес, която по-късно била наречена “гръцки огън”. Независимо, че той бил широко разпространен и прилаган до появата на барута, тайната му и досега не е разкрита. От античните източници е известно, че запалителната сила на гръцкия огън е огромна и може да се угаси само с … оцет. Съвременните изследователи предполагат, че той представлява смес от първичните фракции на нефта със сгъстители (борова смола, вар, сяра, селитра). Опитите да се възпроизведе този “напалм” на древността обаче и досега не са много успешни. ИЗКУСТВЕНОТО ЗЛАТО В много исторически източници се твърди, че някои алхимици действително са могли да “правят” злато (Раймунд, Лулий, Арнолд от Тиланова, Йохан Баптист ван Хелмонт и др.). Съществуват и до днес редица предмети (монети и украшения), за които е известно, че са направени от алхимично злато. Възможно ли е това? В началото на ХІV век Раймунд Лулий се договаря с английския крал Едуард да изготви 60 000 фунта (1 фунт = 453,6 г) злато от живак, калай и олово, с които да бъде финансирана свещената война против турците. Кралят обаче не си удържал на думата. От златото, което направил, Лулий, са изсечени много монети, т.нар. нобли, с надпис: “Едуард, крал на Англия и Франция”. С тях е финансирана Стогодишната война с Франция. И до днес в някои музеи се пазят такива монети, анализът на които показва, че те са направени от високопробно злато. Но дали са били направени наистина от “златото” на Лулий, не се знае, защото липсват каквито и да са сериозни доказателства. По това време Англия не е имала никакви златни източници от търговия, колонии или рудници и следователно е непонятно откъде кралят е намерил това огромно количество злато? Редица изследователи обясняват тази загадка с това, че фактически Р. Лулий е служил на крал Едуард І, който е царствал до 1307 г. А крал Едуард ІІІ (1312 – 1377) в 1340 г. е пуснал ноблите по случай морските си победи над французите. Освен това той се възкачва на престола през 1327 г. и следователно не е могъл да се договаря с алхимика, тъй като последният е починал още в 1315 г. От редица достоверни източници е известно, че Едуард ІІІ е събирал военни контрибуции, като безогледно увеличавал данъците и конфискувал всички златни предмети от църквите и манастирите. Още по-интересна е историята с августинския монах и алхимик Венцел Зайлер. През 1657 г. той се представя на император Леополд І във Виена, който бил голям почитател и покровител на алхимиците. В тайната алхимична лаборатория на императора В. Зайлер успява да “превърне” мед и живак в злато, което придворният ювелир внимателно анализирал и заявил, че това е чисто злато. След това въодушевеният алхимик се решава на един още по-удивителен експеримент. През 1677 г. на празника на свети Леополд В. Зайлер пред очите на императора, придворните и духовенството взема голям сребърен медальон и започва да го потапя в различни течности на около три-четвърти от дължината му. После изтрива медальона с вълнен парцал и го подава на императора, който ахнал от златния блясък. Днес този медальон се пази в Музея по история на изкуствата във Виена. Тежи повече от 7 кг, има диаметър около 40 см, а златното му съдържание съответства на 2055 стари австрийски дуката. На лицевата страна са гравирани прадедите на императора, а надписът на обратната страна съобщава, че в годината 1677 Венцел Зайлер извършил “този истински опит по истинско и пълно превръщане на металите”. Ясно се вижда границата, до която алхимикът отпускал медальона в тайнствените течности: горната по-малка част има сребрист цвят, а долната – златен. Виждат се и срези в горната и долната част, от които са взимали пробите за изследване. Едва през 1931 г. химиците Щрьбингер и Райф от Института за микроанализи към Виенския университет успяват да разгадаят тайната на медальона. Те анализират около 15 мг и установяват, че това е сплав с разнороден състав: 43% сребро, 48% злато, 7% мед и малки количества калай, цинк и желязо. Следователно не е било превръщане на металите, ат.нар. оцветяване. Оставало да се реши въпросът по какъв начин В. Зайлер е могъл да придаде на сребърната сплав такъв оттенък, че всичко да я приемат за злато. По молба на химиците виенският монетен двор изготвя кюлче от сплав със същия състав. След това учените започват да потапят кюлчето в различни киселини и разтвори от соли и накрая разкриват тайната на алхимика. Студената, наполовина разредена азотна киселина, която алхимиците използвали за разделянето на златото от среброто, придава на сребърните сплави ярък златен блясък. Чрез обработка с различни минерални киселини може да се постигне цвят на чисто злато от 24 карата. Но да допуснем, че в алхимичните твърдения има някакво рационално зърно. Много от алхимиците са се стремели да превърнат в злато не обикновения калай, а “калай със зелено светене”. Ако приемем, че това е талий, който прилича на него и в огъня свети със зелена светлина (спектърът му съдържа една яркозелена линия), то достатъчно е на талия да се отнеме една алфа-частица, за да се превърне в злато. Но това е неосъществимо, защото този процес теоретически е възможен само за изотопа на талия (201), който в природата не съществува. А прословутият философски камък? Някои предполагат, че това е бил своеобразен катализатор. Известно е обаче, че ядрените реакции не се влияят от никакви катализатори. През 1963 г. холандският учен К. ван Ниевенбург се заем ада повтори всички многочислени алхимически операции за изготвянето на философски камък по старинните рецепти. В крайна сметка той получава красиви червени кристали от нехигроскопично вещество, което се оказва чист сребърен хлораурат (AgAuCl4). Златното съдържание в него е високо (44%), което се обяснява с наличието на златни и сребърни примеси в изходните материали. Разбира се, с помощта на този философски камък не би могло да се “направи” повече злато, отколкото съдържал, а само т.нар. повърхностно позлатяване. И тъй, възможно ли е изобщо превръщането на метали в злато? Днес от атомната физика знаем, че устойчиво злато 197 (единственият устойчив изотоп на златото) може да се получи чрез радиоактивно разпадане на определени изотопи на съседните елементи живак и платина. Друг вариант е непосредственото ядрено превръщане на природните изотопи на живака и платината: напр., ако природният живак се облъчи в реактор с поток от неутрон, ще се получи минимално количество устойчиво злато и най-вече радиоактивно злато. То има много къс период на живот и след 30 дни отново се превръща в изходното вещество (живак) с отделяне на бета-лъчи. ХИПОТЕЗИТЕ Представата ни за алхимията и алхимиците е свързана с мистицизъм, суеверие и лъженаука. Исторически погледнато обаче, това са едни от характерните черти на средновековието, които са формирали психологията и мирогледа на хората тогава. Едно тълкуване на легендарния текст с неустановен произход, известен под името “Изумрудената скрижала”, продължава да е предмет на дискусии сред специалистите. Според легендата тринадесетте заповеди в скрижалата са написани от древноегипетския бог Тот. В тях той влага висшите познания за строежа на материята и вселената. Ето един интересен откъс от тях: “… Отдели земята от огъня, тънкото от грубото, внимателно, с голямо изкуство. Това вещество се вдига от земята към небето и веднага отново се спуска към земята. То събира сили от горните и долни неща. И ти ще получиш световна слава, и всякакъв мрак ще се отдалечи от теб…” Най-вероятно в текста се разказва за принципите, с помощта на които може да се овладее енергията, заключена в материята. В началото се посочва необходимостта да се отдели енергията (“огънят”) от материята (“земята”). Носителят на тази енергия е свързан с финия строеж на веществото, с елементарните частици (“тънкото от грубото”). Процесът е много опасен (“внимателно”) и изисква големи познания и специална апаратура (“с голямо изкуство”). Отделилата се енергия е поток от частици (“вдига се от земята”) и е във връзка със също такава енергия, идваща от космическото пространство – космическите лъчи (“веднага отново, се спуска към земята”). В последното изречение направо се казва ,че този, който овладее ядрената енергия, ще бъде най-големият благодетел на човечеството. Разбира се, едва ли има специалист, който сериозно да приеме това тълкуване на “Изумрудената скрижала”. Според редица учени тя е една своеобразна философска поема от късното средновековие, а не алхимически трактат. Един немски лекар предлага друго, още по-интересно тълкуване на алхимичния символ, представляващ кръг, около който са разположени седемте познати тогава планети и съответстващите им седем метала: Първо: Ако започнем от оловото и вървим по посока, обратна на часовниковата стрелка (олово, калай, желязо, злато, мед, живак и сребро), ще констатираме, че в този ред нараства и тяхната топло- и електропроводимост. На пръв поглед това учудва, но да не забравяме, че топлопроводимостта на металите съвпада с тяхната електропроводимост. Алхимиците може би са открили опитно, че водата завира най-бързо в сребърен съд и най-бавно в оловен. Второ: Древните астролози са смятали, че планетите Марс, Юпитер и Сатурн са външни планети, а Венера, Меркурий и Луната – вътрешни. Ако проследим реда на металите, които им отговарят (желязо, калай, олово и мед, живак и сребро), ще се получи техният електроафинитетен ред. Тази закономерност също озадачава. Да си припомним обаче, че алхимиците са знаели много видове заместителни реакции. Желязото измества медта от нейните съединения, медта – живака и т.н. Следователно това подреждане на металите в алхимичния кръг вероятно е съставено по емпиричен път. Трето: В същия този кръг, ако започнем от желязото и вървим по посока на часовниковата стрелка, като свързваме металите през един, ще получим ред, който точно отговаря на съответните им атомни тегла (желязо, мед, сребро, калай, злато, живак и олово). Вероятно това е случайно съвпадение, защото абсурдно е да се мисли, че алхимиците са познавали атомния строеж на материята (или може би са го познавали?) тук можем да приключим с проблема, като напуснем несигурната почва на предположенията и екстравагантните хипотези. За всеки един, за който все пак съществуват редица неизяснени въпроси, то е най-добре да се приеме мъдростта на Соломон, че няма нищо ново под Слънцето и това, което е било пак ще бъде. Твърде е възможно от дистанцията на времето ние съвременните хора тепърва да преоткриване онова, което други “по-мъдри” от нас са знаели и са използвали в тогавашния си живот. Глупаво е да се счита, че нашата цивилизация, такава каквато я познаваме сега, е единствената по-рода си и единствено съвременния човек е строител на научно-техническия прогрес. Нека не забравяме, че съществуват загадъчни цивилизации, култури от древността, за които не знаем почти нищо и докато не се разбули облака на тази мистерия не бива да приемаме различния писания за проста измислица или плод на нечий болен мозък. Нека да се вслушаме в думите на Спасителя: “Докато не станете като децата, няма да видите Царството Божие…” М27 По материали от “Древните цивилизации" Изтегляне 156.5 Kb. Сподели с приятели:
|