Наталия Христова интелектуалната почтеност като

ИНТЕЛЕКТУАЛНАТА ПОЧТЕНОСТ КАТО

БУНТАРСТВО: ВЕСТНИК "НАРОДНА КУЛТУРА"

1986-1989 Г.

Вестник "Култура" излиза вече 50 години. Издание с такава продължителна биография, натрупана през две различни обществени системи - социализъм от съветски тип и преход (според някои комен­татори вече приключил) към т. нар. демократично, пазарно общество от западен тип, с опити, макар и не винаги успешни, за съхраняване на българската културна идентичност, за лансиране на нови идеи и заемане на контраадаптивни граждански и алтернативни естетически позиции - израз едновременно на интелектуална почтеност и бун­тарство, издание, неизбежно преминало през моменти на слава и мо­менти на криза, изправя пред сериозни въпроси изследователя, който реши да го превърне в обект на анализ и оценка. Два са възможните принципни подхода.

Единият - да проследи цялата история на вестника от основа­ването му през 1957-а до днес, което единствено гарантира достатъчна обоснованост на изводи и оценки.

Другият - да вземе само отделен период от издаването на вест­ника, който обаче да е ясно отграничим, т. е. да е качествено различен от другите.

Съществува, разбира се, и трети, до известна степен формален подход - анализ на вестника в годините на отделните главни редакто­ри.

В началото решението ми беше да избера времето от 1984 до 1988 г., когато главен редактор на „Народна култура" е Стефан Продев,

популярен сред съвременниците си като ярък есеист и като интелек­туалец, който отправя своите нравствени послания към обществото и който успява да превърне вестника в институция за културен и граж­дански дебат. В това отношение решаващи се оказаха и изплувалите в съзнанието ми спомени за три неща, които ме изкушиха и ми се сто­риха достатъчно основание за избора ми.

Става дума за записаните от Георги Стойчев монолози на арх. Богдан Томалевски под заглавие "Защо в тая чаша?",¹ чийто край е след­ният; "Баба Райна, като легна на деветдесет и седем години на смърт­ния си одър, изведнъж ми рече: "Ке ми дадеш ли малко винце?"... Изне­надан, сипах в първата попаднала ми чаша и подадох, а тя: "Синко! Защо у овая чаша?" - и умря. Бях й подал виното в чаена наша, никога няма да си простя този грях... Случва се да мина покрай някоя сграда, в която имам пръст, и да се чуя: "Богдане, защо в тая чаша?...” ²

Оттогава насетне каквото и да правех все си казвах - Да не сбъркам чашата.

Следващото е писмото-призив на Съюза на българските худож­ници до творческите среди в подкрепа на град Русе, обгазяван еже­дневно от химическия завод в румънския град Гюргево. ³

Това писмо именно чрез в. "Народна култура" провокира раз­мисъл и подсили съмнението ни, че управляващите не правят всич­ко възможно да разрешат проблема със замърсяването на въздуха в крайдунавския град, а си служат само с елементарни пропагандни хо­дове. Сега, когато проучваме документацията на висшите партийни и държавни органи става ясно, че не сме били съвсем прави.

Третото беше подписката в защита на Стефан Продев по повод пенсионирането му и респективно - освобождаването му от длъж­ността главен редактор на вестника, която активизира - граждански и морално - немалка част от интелигенцията.

Архивните документи и публикациите в "Народна култура" от втората половина на 80-те години на XX в. обаче показаха, че по-ясно отграничим е периодът 1986-1989 г., когато българската "перестройка" става осезателна, а след лятото на 1987 г. вече навлиза и в заключи­телната си фаза. На пръв поглед това е политически критерий, а не културно-ценностен, какъвто логично, при нормални обстоятелства, би трябвало да бъде. Но в тези години двете неща са взаимнозависими и взаимообуславящи се. За да се разбере дали критичните материали в "Народна култура" както към политическите, така и към процеси­те в културата и основни прояви в духовния живот са изпреварващи, успоредни или закъснели в сравнение с наблюдения и взети решения на висше партийно и държавно ниво, е необходимо тези два източ­ника да се проучат внимателно и едва след това да се правят изводи за мястото и ролята на вестника в обществения живот и особено в интелигентските среди.

Информация за това доколко и как се проявява тази интелекту­ална почтеност дават и документи и решения на Комисията по духов­ните и идеологическите въпроси към Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП, създадена на 18 март 1986 г.⁴ и работила вероятно до края на 1989-а.⁵ За съжаление в този фонд са запазени стенограми и докла­ди по важни въпроси в духовната сфера само до началото на февруари с. г. Какви са били основните теми и решения, мнения и резолюции на тази комисия през следващите, наситени със значими събития и проя­ви месеци, засега остава неизвестно. Разбира се, има достатъчно други архивни материали - на Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП, на отделните творчески съюзи, както и на Шесто управление на Дър­жавна сигурност, които съдържат богата информация за отношението власт -интелигенция в тези последни месеци преди промяната от 10 ноември 1989 г. Те обаче само индиректно биха могли да послужат при анализа на в. "Народна култура", а освен това вече многократно са из­ползвани от изследователите на периода и са известни на българската общественост.

1986 година. Вестникът отразява обичайните вълнения и анализи за българския балет, опера, класическа музика, литература, театър, кино. И нови акценти в иначе старата тема за фестивала за политическо изкуство "Ален мак", поставени в материала на Надежда Атанасова "Предупреждението остана навън".⁶ Оценката за неадек­ватността на "репертоара" на участниците е направена в цитирания накрая случай как по време на прожекция на български филм, раз­глеждащ конфликта между поколенията, присъстващите в началото ученици били повече от шумни, а на финала, когато залата е осветена, в нея има едва 15 младежи. Следват размислите на Розмари Стателова за "Нашенският "фолк",⁷ които са в посока на разумния призив да се погледне по-спокойно на масовата култура, да се пусне малко на сво­бода, но процесът внимателно да се лимитира, за да не стане шумът в околната среда нетърпим - както всъщност стана.

Дали тези интерпретации са резултат от интелектуална почте­ност или от интелектуална чувствителност, или по-скоро и от двете, е трудно точно да се определи. Факт е обаче, че "Народна култура" в този момент е културно-гражданска трибуна, резултат на далеч по-из­острените сетива на автори и редактори към явления не просто тре­вожни, а и подсилващи усещането за дискомфорт в обичайно възхва­лявания социалистически ден.

На пръв поглед учудваща за вестника е темата за корупция­та.⁸ Но редакцията на "Народна култура" разглежда корупцията като нравствен проблем, като морална развала. Темата продължава и в следващи броеве и достига кулминация в материала на Георги Мишев "Кого пази страхът",⁹ чийто финал е следният: "Връх на позора и без­образието е властващата партия да защитава "своите" мерзавци. Това е гневна мисъл - казва авторът - на В. И. Ленин." И продължава: "Напълно подходяща, мисля, да виси като лозунг на стената на всяко нашенско учреждение."

Темите всъщност са много, темите са за духовността и култу­рата, темите са си на "Народна култура" - проблемите на архитекту­рата, "Актьорът между театъра и киното" на Вили Цанков,¹⁰ за екс­перименталния сатиричен вариететен театър в Габрово във връзка с гостуването му на софийска сцена, за чистотата на езика - рубрика, която продължава повече от година. Владимир Висоцки като явление в културата,¹¹ интервютата и статиите на Еми Барух за процесите в съветската "перестройка". Един от постоянните автори на вестника - Атанас Натев - известен с коментари и интерпретации на западно­европейския театър и западноевропейската култура като цяло, когато интелектуалната му чувствителност е силно провокирана, веднага ре­агира и по въпроси, засягащи българското духовно пространство. В "Око за око - вкус за вкус"¹² е изявено в пълна мяра отношението му към все по-осезателно присъстващата в медийната среда субкултура чрез призива да се възстанови "екологичното равновесие" между нея (ТВ сериалите) и изкуството. Неговото предложение - да се премине към "студийността", т. е. към прожекции на филми дълбоко фило­софски по съдържание и модерни по форма, които удовлетворяват нуждите на интелигентната, просветена и посветена публика, съвсем не е изненадващо. Интелектуалецът, превърнал в свръхценност "ви­соката" култура трудно може да приеме, а най-вероятно не желае и искрено се дразни от вече не малкото прояви на т. нар. "демократизи­раща" се култура. И тук не става дума за липсваща толерантност, за неразбиране на необходимостта от тази масова култура, а за изконен страх от "опростачване", ако не се възстанови навреме "равновесие­то". Безспорно прогностична реакция, след като само няколко години по-късно, тревогата му се оказа основателна. Тази опасност е може би повече интуитивно доловена, отколкото аналитично обоснована, но несъмнено бързата реакция срещу нея на автора, респективно и на "Народна култура" свидетелства за добре изпълнени социокултурни функции. Нещо повече. Съпоставени с опитите подобни проблеми да се обсъждат и решават на политическо ниво, тя показва не само несъстоятелността, а и невъзможността това да става, без да се взема мнението и да се ползват идеите на културния елит.

В последния - 52 бр. от 26 декември 1986 г. е поместен матери­алът "Търсят се събеседници" в който редакцията настойчиво пита и подканя министерства и организации да отговорят на публикуваните през годината критични материали.

По страниците на вестника обаче липсва информация за явле­ния от публичния културен живот, които Комисията по културно-организационните въпроси към Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП нарича "някои отрицателни прояви сред младежта и възникнали младежки неформални групи извън дейността и организационните структури на Комсомола" и които обсъжда и анализира на свое засе­дание през ноември 1986 г.¹³

Тези прояви през следващите месеци стават все по-многоброй­ни, те разнообразяват културния пейзаж на столицата и постепенно се налагат като естествена характеристика на неизбежно отварящия се и ставащ все по-мобилен свят на българите. Те естествено ще застанат в центъра на вниманието на властта година по-късно.

С какво обаче можем да обясним тяхното отсъствие от стра­ниците на "Народна култура"? Може би с липса на наблюдателност и чувствителност към тях или с нежелание да се дава информация и се интерпретират теми, които биха създали проблеми с контролните органи. Или просто с проява на естетска високомерност.

През пролетта¹⁴ вече се появява впечатляващата статия на Александър Кьосев "Импровизацията" - призив за хепънинги, за младежката култура на бунта и свободата"; спомените на Леон Даниел за Бургаския театър (тогава много еретични); репортажите от "Аполония" - за радостта от живота, които носят уличните спектакли. С това се изчерпва хрониката на все по-осезателно присъстващите в публич­ното пространство разнообразни културни прояви.

Юлският пленум на ЦК на БКП от 1987 г., родил т. нар. Юлска концепция, извежда преустройството на нов етап. Поставя се начало­то на опита за съчетаване на пазарните механизми в икономиката с демократизация на обществото в умерени граници. Започва подготов­ката на нова конституция, предлага се и принципът на мандатност за всички ръководни партийни и държавни постове, разрешава се създа­ването на граждански организации под формата на неформални сдру­жения.¹⁵ Тези и редица други идеи и решения довеждат до промени както в управлението, така и във финансирането на културата. И ако първоначално преустройството в заключителната фаза се подкрепя от интелигенцията, то когато произтичащите от новите икономиче­ски механизми негативи засягат пряко отделни нейни представители в края на 1988 г.), те започват да изразяват съмнения и открито да недоволстват, дори да се противопоставят на някои от тях. Това на пръв поглед е необяснимо противоречие между желанието и призи­вите за демократизация на социализма от страна на интелектуалци­те и реакциите им, когато този процес е в ход. Погледнато обаче по-спокойно и от познанието за вече случилото се, става ясно, че макар и повече интуитивно самосъхранимо, отколкото осъзнато, те още в онзи момент са усетили рисковете на промяната, които в годините на прехода ще изведат на преден план разочарованието и резигнацията от настъпилия срив и хаос в обществото и културата. Или, ако си поз­волим по-общ извод, началото на краха на социализма (имам предвид планиране и осъществяване на качествени промени във всички сфе­ри на обществения живот, които разклащат устоите на действащия до момента "държавен социализъм") е поставено именно през втората половина на 1987 г.

На свое заседание от 22 юли 1987 г. Комисията по духовните и идеологическите въпроси обсъжда материала "За някои специфични явления в художествения и музикално-артистичен живот". Посочени са следните прояви: изложби в градинката зад мавзолея на Г. Димитров на млади художници-любители, рекламирани като Студио "Бинчев", всеки петък от 17 до 19 часа. Към него "гравитират и други "непри­знати" любители-художници, ученици и студенти от художествени­те училища, а така също неизвестни изпълнители на песни и музика, главно чуждестранна. Открита поддръжка на изложбите - се казва в документа - проявяват някои професионални дейци на изкуството като художниците Димитър Казаков и Лика Янко, артистът Йосиф Сърчаджиев и др.; продажба на картини от любители-художници в градинката пред ЦДНА до комплекса "Кристал"; импровизираните концерти в градинката пред ЦДНА на популярния актьор Ицхак Финци, който изпълнява на цигулка предимно класическа музика, в съпровод на 1-2 млади музиканти. Проявите са безплатни, но спира­щите се граждани подхвърлят в калъфа на цигулката стотинки или подаряват цветя; аналогични шоу-програми на млади "непризнати" художници, музиканти и поети са устройвани в двора на Софийския университет в присъствието на студенти, преподаватели и граж­дани; своеобразни концерти на открито се устройват от младежки групи в различни градинки на столицата, като се изпълняват главно песни на нашумели западни състави".

В доклада се изброяват и направени предложения за органи­зиране на нови подобни прояви: "писателят Димитър Шумналиев е поискал разрешение за размяна на антикварни книги в градинката на ул. "В. Коларов"; председателят на БИСА И. Пехливанов е поискал от ГК на БКП да определи място за периодични изложби на художници и дизайнери, работещи в различни промишлени предприятия, извън ор­ганизираните от Комитета и СБХ общи и специализирани изложби; естрадната певица Ваня Костова е предложила настойчиво на ЦК на ДКМС организирането на цял пакет от прояви, посветени на самоу­билата се млада поетеса Петя Дубарова".¹⁶ Политбюро на ЦК на БКП смята тези прояви за приемливи в политическо отношение - "засега не дават достатъчно основания да бъдат категорично квалифицирани като политически вредни или като типични отрицателни явления",¹⁷ в естетическо - че са на "кичово равнище", че са заимствани от "арсенала на буржоазната западна култура и от актуалната практика на някои социалистически страни",¹⁸ в професионално отношение ги намира на "посредствено любителско равнище".¹⁹

Изводът обаче е категоричен: "Явленията, които са предмет на внимание, несъмнено са сложни и се нуждаят от комплексно проучва­не... Към спонтанно възникналите художествени, музикално-артистични и други прояви, както и към младежките неформални групи, следва да се подхожда диференцирано, при пълно отчитане на тях­ната специфика, качествен състав на участниците и пораждащи ги причини. Главното е не да се атакува необичайността на външ­ната форма, а тяхното съдържание и действителни цели. Оценка­та на обстановката показва, че грубите административни мерки, формализмът и некомпетентността могат да доведат до открити политически провокации, до ненужна конфронтация и още по-голямо отчуждаване на част от младежта и на някои дейци на изкуството, което би имало тежки и трудно предвидими последици”.²⁰

Предлагат се и конкретни практически действия, целящи офи­циални институции и организации като ДКМС, Комитета за култура, творческите съюзи, Съюза за духовно развитие към Министерския съвет и др. да продължат тези и поемат нови подобни инициативи, като постепенно ги възглавят и направляват. Идеята е културата да се развива в посока, адекватна на съвременните потребности на обще­ството.²¹

Такова е отношението на отдел "Идеологическа политика" към Политбюро на ЦК на БКП. Последвалата дискусия между членовете на комисията и присъстващите специално поканени гости показва не само адекватност на анализите, а и пълно съгласие с оценката, че става дума за естествен процес на "демократизиране на културата”, който трябва спокойно да се приеме и дори стимулира. Единодушни са и в мнението си за абсолютната недопустимост на административна на­меса, да не говорим за санкции. Не се поставя под съмнение и фактът, че става дума за подражание на ставащото на Арбат и Монмартър, в което никой не вижда нищо лошо. Дават си сметка и че "в условията на самоуправлението... ние не можем да се наложим на самоуправля­ващата се организация. Тя си има свободата по икономически меха­низъм да влиза в диалог с пазара и да преценява кое е добре и кое не." (Георги Йорданов)²²

Доказателство за това, че тези думи не са демагогия, а добре премислена и следвана политика, че уличните "спектакли" се появя­ват някак естествено, е споменът на Ицхак Финци за музикалните му импровизации и реакцията на властта към тях през онези години: "Аз се сприятелих с Хайгашот Агасян. Той свиреше в оркестъра на Мла­дежкия театър, където играех тогава. И веднъж ми каза, че при него дошъл някакъв режисьор от телевизията, който искал да прави ко­ментар на тема улични музиканти, да предизвика разговор защо няма в София улични музиканти... И аз тръгнах с една група. След дневно театрално представление за деца излизахме и специално се събирахме с оркестранти от този оркестър. И така продължихме, хареса ни, беше ни приятно. После излязохме с Илка Зафирова в градинката и изнесохме една програма - "На смях" (по стихове на Валери Петров - б. а.). Направихме го един или два пъти в градинката... И все пак - с шапка за пари, тя беше задължителна. С оркестрантите събирахме пари и отивахме на ресторант в Шератон. От няколко свирения се събраха пари и - хоп! На два пъти отидохме. Тогава там беше евтино, беше 17 лева на човек и ядеш колкото можеш. Шведска маса... Ние не сме го мислили като протест, но беше малко рисковано. Аз така си обяснявах работата - на оркестрантите им беше приятно и те да се почувстват малко като свободни и да посвирят. Сами не биха могли да излязат, а с мен - вече малко известен артист, това ставаше по-като игра. И наистина на два пъти идваха милиционери, веднъж един цивилен искаше да ни забрани, но публиката каза - защо, той малко се сконфузи и си тръгна. Втори път дойдоха милиционери с кола, поис­каха ни паспортите, малко преговори и пак ни оставиха... После там вече художниците започнаха да си продават нещата, вече приложници с разни украшения, и като гледах това, на мен вече това малко не ми харесваше, ние сме първооткривателите, вече това няма да бъде същото и спряхме...” ²³

Променяща се България в ерата на "гласността" отприщва енер­гията за истински живот в културата, чрез културата и извън култу­рата. Първият материал "Народна култура", свързан с обсъжданите в Политбюро явления, е на Мая Чанкова.²⁴ Тя разглежда дейността на т. нар. "Ателие на открито", осъществявана всеки петък (става дума за три поредни петъка) от 17 часа в парка "Владимир Заимов". Чрез вест­ника авторката призовава младите хора да участват по-активно във въпросните публични изяви. Анализирайки само тази статия бихме направили извода, че "Народна култура" сама поема инициативата да подкрепи, а и да съдейства за по-нататъшното развитие на тези нови форми на публичната култура. Архивните документи обаче показват, че идеята точно на това място и по този начин да се изявяват нефор­малните художествени и музикални групи идва от Политбюро - чрез Комисията по духовните и идеологическите въпроси, а целта е те да се локализират, т. е. да не се появяват неконтролируеми из цяла Со­фия, за да могат да се наблюдават и, макар и твърде внимателно, да се удържат в допустими граници.²⁵ Това далеч не означава, че властта тръгва в познатата отпреди посока единствено на контрол и евенту­ални санкции. Намерението по-скоро е да се проучи явлението. През септември 1987 г. Комитетът по партийно-организационните въпроси към Политбюро и Секретариатът на ЦК на БКП на свое заседание об­съждат "Информация за резултатите от експериментирането на мето­диката за ежемесечното изучаване на общественото мнение и за някои предложения относно по-нататъшното развитие на Единната система за комплексно изучаване на общественото мнение и политическото настроение на трудещите се". На него Чудомир Александров казва, че трябва да се съобразяват с мнението на хората, като в същото време се опитват и да им въздействат в желаната от тях (управляващите култу­рата) посока, а акад. Ангел Балевски предлага да се създаде специална секция за проучване на общественото мнение и социалните нагласи към Института по социология.²⁶

Политиката както на висшите партийни органи, така и на "На­родна култура" са повлияни естествено и от хода на съветската "пе­рестройка". В броя си от 3 юли 1987 г. вестникът помества интервю на Жана Авишай с министъра на културата на СССР Василий Захаров под заглавие "Демокрацията и гласността са несъвместими със забра­ните".²⁷

В началото на октомври чрез статията на Румен Димитров "Три­буната. Опит за НЕлингвистичен анализ" се дава отговор на въпроса какво означава и какво представляват обществената, социалната и по­литическата трибуна: възможност свободно и във всякакви форми да се изразяват мнения и отправят послания. Авторът обаче е далеч от мисълта да вменява подобно поведение във всеобщ дълг. Това ясно е формулирано в края на статията: "Да си трибун - не е привилегия, а да не си - не е беда".²⁸ Този спокоен и толерантен тон изчезва след начало­то на прехода от края на 1989 г.

Вестникът реагира почти по всички въпроси, които се обсъж­дат от ръководството на БКП. Естествено, познавайки механизмите на действие при социализма, това става след инструкция от съответния отдел към ЦК. Така например там обсъждат въпроса за прекалената употреба на алкохол от българите и особено от младежта и веднага формулират начините за справяне с проблема. Един от тях е публика­ции във вестниците "Труд" и "Народна младеж" препоръчват и дър­жавните радио и телевизия да подготвят специални предавания срещу алкохолизма.²⁹ "Народна култура" също помества материали по тази тема.

На 16 декември 1987 г. Комисията по духовните и идеологиче­ските въпроси обсъжда проектотезисите за Националната партийна конференция "За коренно преустройство на духовния живот, на иде­ологическата работа, за многостранно развитие на човека като труженик, творец и индивидуалност".³⁰ "Народна култура" месец по-късно открива рубрика на името на предстоящия партиен форум.

Още в бр. 1 на 1988 г. е поместен материалът на Николай Текелиев "Нов тип мислене. Етапи в развитието на "Ален мак", чрез кой­то "Народна култура" започва и вече активно ще отразява проявите на публичната култура, които половин година по-рано Политбюро обсъжда. В него се казва: "В страната съществуват многобройни клубове и спонтанни групи, които не винаги получават подкрепа, а напротив - често се сблъскват с неразбиране, пренебрежение и забра­ни. Някои реакции срещу т. нар. "неформални групи" са достатъчно показателни. Съществуващите клубове и групи са доброволни обеди­нения на млади хора, които могат да осъществяват самоуправление, но трудно ще се справят с редица технически и творчески въпроси. Обществените организации трябва да ги подкрепят, като им предос­тавят база и условия за творческа работа или ги насочат към под­ходящи "покровители меценати". Крайно време е да престанем да ги смятаме за "доведено дете" и в никакъв случай да не опекунстваме." ³¹

"За ценностните филтри в културата" - това е фундаментална, вълнуваща, стойностна тема за интелигента. За нея пише Атанас Натев,³² чрез нея редакцията участва в дискусията "Пред националната партийна конференция". А за автора това е поредното доказателство, че е верен на себе си и не излиза от естетското поле, без значение под и за каква рубрика пише. Именно чрез него и в него той изразява и гражданска позиция: "Да, гласността означава преди всичко общест­вена отговорност. Но именно поради туй тя е насъщно потребна на съвременната ни култура. За да се премести ударението от инсти­туционалната отговорност към правото на интелектуална самоотговорност. За да се поддържат естествените ценностни филтри в духовния ни живот, без които най-главното ще си остане културна­та посредственост!”³³

На 7 февруари е публикувано цитираното вече писмо "Вик за Русе" на СБХ.³⁴ За основания обаче от група интелектуалци на 8 март 1988 г. Обществен комитет за екологична защита на Русе (ОКЕЗР), из­вестен като Русенския клуб, за неуспешния му опит да се регистрира като официално неформално сдружение, за съдбата на организаци­ята като цяло и за репресиите срещу отделни негови представители липсват каквито и да е информационни или коментарни материали във вестника.

В бр. 18 от 29 април 1988 г. на първа страница е поместено ре­шението на Политбюро на ЦК на БКП "За ускоряване на преустрой­ството в духовната сфера", в което се коментират "Съображенията..." на Тодор Живков. „Съображения", подложени на иронични коментари от критичните интелигенти и провокирали самородни таланти в съз­даване и разпространяване на вицове. Ето обаче част от нещата, които се казват в официалния документ (цитатите са взети от "Народна кул­тура"): "Някои проблеми и задачи във връзка с преустройството на ду­ховната сфера - обществено-държавното и държавно-общественото начало се снема и преминава в нов принцип, в принципа на самоупра­влението; ще бъдат премахнати званията "Заслужил" и "Народен"; "априлският модел е изчерпал своите възможности", сега изцяло се стъпва върху Юлската концепция от 1987г" и т. н. в този дух.

През май под рубриката "Преустройството в културата" е по­местена статията на Едвин Сугарев "Експериментът като необхо­димост", в която се отправят призиви за изграждане на алтернатив­ни (неформални) творчески обединения, за създаване на условия за действие на закона за търсенето и предлагането, т. е. за пазара като регулатор...³⁵ Един добър и смел материал, но все пак в духа на офици­алното българско преустройство.

Дискусията продължава в следващия брой с "Мисли за модела на културния живот. Мъдрите не щат да са на щат" на Румен Дими­тров. Ето част от неговите мисли: "Общественото начало е само не­самостоятелно продължение на държавното... "Държавен културтрегер"... Като щатен творецът може и да не работи, но не трябва "да нагазва лука". В този случай критерий за успех е не само трудът, а и лоялността. Това влиза в остър конфликт с качеството му на инте­лектуалец, на опонент от позицията на интелекта!” ³⁶

Следват: "Три спънки пред диалога" от Атанас Натев. Според него те са: официалността, псевдонимността и предубедеността;³⁷ "Съдът на думите. Фактите са верни, но изводите..." на Еми Барух, коя­то накрая казва: "Знаем, че журналистите са сетивата на всяко обще­ство, че сме длъжни всичко да виждаме, точно да чуваме и да усещаме човешките болки. Че сме длъжни да говорим винаги ясно. Колкото и да уморява това. Колкото и да изхабява. Това е последният ни шанс, когато утре застанем пред съда на думите и помолим за прошка...";³⁸ "Какво виждаме напред, когато се обръщаме назад" от Стефан Продев. Той откровено заявява: "Знам, че днес се страхуваме от много неща, но ще бъде тъжно, ако утре се срамуваме от страха си. И най-малкият страх, спира развитието или го деформира... Иска се не само ум, а и смелост”. ³⁹

Това мнение на главния редактор на "Народна култура", заедно с повечето от изказаните подобни по време на широкото обсъждане на "Основните насоки на преустройството в областта на художестве­ната култура" е анализирано и критично оценено в "Справката..." от 1 юли 1988 г. на отдела към Политбюро, предоставена на Комисията по духовните и идеологическите въпроси.⁴⁰

Правят впечатление няколко неща. Първо. Силната съпричаст­ност на Стефан Продев (и на всички критични интелектуалци) към промените в културата, при това чрез предложения за качествени промени в организацията и духовния живот като цяло. Второ. Упра­вляващите не само се стремят, а, макар и по своеобразен начин, влизат в същностен диалог с творците. Трето. Тонът на общуването е осеза­телно променен. Вместо критики и груби квалификации, от страна на властта се забелязва желание за вслушване в мнения и идеи, а и из­ползване на част от тях. Естествено по-агресивни и по-настъпателни са интелектуалците, тъй като усещането им е за забавени темпове на преустройството, а желанието им е постигане най-сетне на дългочаканата и търпеливо, и продължително отстояваната свобода на твор­чеството в донякъде наивно идеализирания от тях западен вариант.

През следващите месеци темите на в. "Народна култура" стават все по-"отворени". "Монопол и култура. Защо е необходим плурализъм в духовната дейност" на Иван Евтимов;⁴¹ в рубриката "Гледища" статия от Желю Желев "Великото време на интелигенцията";⁴² "Страх наш на-сущний. Един от парадоксите на човешката природа" - статия на Иван Калчев, в която директно се заявява: "Страхът и истината са несъв­местими";⁴³ материал на Велко Вълканов (преди това той публикува цяла серия интересни статии), този път под заглавие "Убеждения над предубеждения";⁴⁴ "Реконструкция на гражданина. По следите на едно понятие", илюстриран с "Гражданите на Кале" от Огюст Роден с автори Румен Димитров и Живко Георгиев, които продължават темата за сво­бодата: "Свободата трябвало да се даде... Боже мой, кой и кога е давал свобода. Гражданинът би предпочел да се бори. Това е всичко.";⁴⁵ "Вре­ме за въпроси" от Евгения Иванова. Основният е: Каква е социалната роля на интелигенцията? Отговорът е даден накрая чрез цитирания надпис от гроба на Яне Сандански: "Животът е борба. Робът се бори за свобода, а свободният - за съвършенство"⁴⁶. Материалът очевидно е реплика към изразеното мнение от Румен Димитров и Живко Геор­гиев; "Играта е на игра. На подстъпите към "ефекта на присъствието" - критичен спомен на Леон Даниел с впечатляващо постсоциалис­тическо звучене.⁴⁷ В началото на ноември главният редактор Стефан Продев призовава читателите да се абонират за "Народна култура". Но тук съвсем не става дума за трафаретна агитация, а за искрен разговор с читателите. Краят звучи едновременно изповедно и призивно: "Тряб­ва да ви призная, че отстояването на този дух е трудна работа. Тук работата ни прилича на борба, в която ние жертваме не само илю­зии, но и нерви. Но въпреки всичко борбата не ни уморява, защото ние непрекъснато чувстваме вашето рамо, нравственото ви съучастие. В този смисъл ние не сме сами и най-естествено работим за новото чрез вас. Вие сте вярата ни, съдникът ни, онзи голям неизвестен, кой­то ни дава сили и кураж. Надявам се, че и през идната година ще бъдем заедно, повярвали един в друг, обединени от тревогите и надеждите на вестника, от любовта ни към българската култура. Времето, в кое­то живеем е сложно и всеки наш брой е една проверка. Проверката на темата, на смелостта, на истините, които изричаме. Това поддържа непрекъснато будно нашето чувство за самокритичност. Затова не ни жалете, когато сбъркаме или залитнем. Вашата тревога наред с вашата обич е най-ценното, което може да имаме. Дайте ни я, за да сме уверени, че сте с нас. Горе сърцето! - са казвали старите римля­ни. Горе доверието - бихме ги перифразирали ние. Заедно с вас ние сме сила!" ⁴⁸

Стефан Продев издава само още един брой на вестника. От 18 ноември "Народна култура" е под главното редакторство на Григор Чернев. Тази смяна предизвиква силно раздвижване в интелигент­ските среди, тя се възприема като репресия заради ярката гражданска позиция на вестника, голяма заслуга за която повечето читатели от­дават на личността на Стефан Продев. Започва подписката в негова подкрепа.

Какво всъщност се случва? Въпросът е логичен, а истината не е една, както сме свикнали да казваме и в което обикновено вярваме, а е многозначна или по-скоро има няколко страни. От една страна, с оглед на икономическата логика на преустройството, която, макар и само отчасти, откриваме в "Някои проблеми на преустройството на средствата за масова информация в изпълнение на решенията на Декемврийския пленум на ЦК на БКП (1988 г.)" пенсионирането на Стефан Продев, Христо Пелитев (главен редактор на в. "Стършел") и др. е естествено следствие от нея. В документа става дума за промяна в статута на издания като "Работническо дело" и "Ново време", за за­криване на 15 централни издания и откриване на нови, които отгова­рят на новите интереси на гражданите, за подготвена нова тарифа за заплащане на рекламите във вестниците и списанията и за изменение на нормативните документи с оглед преодоляване на монопола в ре­кламната дейност. Съобщава се, че са разработени Временни правила за прилагане на конкурсно-изборното начало в средствата за масова информация, пред завършване е проектът за статут на издателските къщи... Говори се обаче и за "прояви на криворазбрана гласност", за не­обходимост от ликвидиране на монопола на отделни хора над рубрики и програми (визира се телевизионното предаване "Всяка неделя" на Кеворк Кеворкян) и т. н. Заявява се, че "Интензивно следва да продъл­жи търсенето на нови автори с ново мислене и подход, да се привли­чат повече автори от практиката, да се активизира сътрудничест­вото с учените от обществените науки... Да се съкрати с около 30% числеността на кадрите, заети в печата, телевизията и радиото... Да се блокират освобождаващите се места в средствата за масова ин­формация... Досега по линия на съкратените издания са регистриран:. за пренасочване около 600 души от столицата и страната. В някои редакции се пристъпи към пенсиониране на навършилите пенсионна възраст ръководни и изпълнителски журналистически кадри... Пенси­онирани са 60 журналисти на длъжности, които са в номенклатура­та на Секретариата и на отдела "Идеологическа политика" на 11: на БКП. Предстои до края на март този процес на пенсиониране да завърши за номенклатурните кадри...” ⁴⁹

От друга страна, тази до голяма степен пазарна логика се пре­плита с идеологическата. Факт е, че мерките нерядко се прилагат към личности с голяма обществена популярност и с ярка гражданска по­зиция. И ако това може да се приеме за естествено, с оглед знанието ни за механизмите на действие при социализма, макар и в тази негова интересна заключителна фаза, то повече от смущаващ е начинът, по който става всичко това. Христо Пелитев научава по пощата за пен­сионирането си, приема го като обида и го преживява като лична дра­ма.⁵⁰ Как това се случва със Стефан Продев научаваме от спомена на един от членовете на редколегията на "Народна култура" Исак Паси: "Годината беше 1988, а месецът, доколкото си спомням октомври (това, както вече отбелязах, се случва около 10 ноември с. г. - б. а.)... Редколегията на в. "Народна култура", на която бях член, заседаваше (денят беше сряда) в кабинета на главния редактор Стефан Продев... По време на заседанието получихме прясно отпечатания нов брой на вестника, който достигаше до РЕП в петък рано сутрин. А по време на заседанието, докато кротко обсъждахме нови материали, влязоха двама души с думите, че са от "Отдела" и ни съобщиха, че именно по решение на "Отдела" - и тъй не си спомням кой - на ЦК, Стефан Продев е освободен от длъжността главен редактор на "Народна кул­тура", а на негова място е "утвърден" Григор Чернев, също присъст­ващ на заседанието. Признавам, че бях дълбоко шокиран от чутото и противно на навика си да обмислям минута-две изказванията, които ще направя, реагирах веднага с приблизително тези думи; - В тази редколегия съм поканен от Стефан Продев. За току-що съобщената промяна никой не ме е уведомявал, а още по-малко е искал мнението ми. При това положение единственото, което ми остава, е още от този момент да я напусна, макар и да нямам нищо против личност­та на Григор Чернев, с когото тук никога не сме "делили мегдан". След като казах това, веднага напуснах кабинета, а по-късно научих, че още няколко члена на редколегията са ме последвали..."⁵¹

Очевидно е, че висшата партийна номенклатура е формирала през десетилетията доста цинично отношение към подчинените си. В случая дори не става дума са санкцията - "снемане от длъжност" или просто за пенсиониране, а за пълното разминаване с така шумно прокламираната през всичките години на социализма грижа за човека, израз, който не случайно се възприемаше иронично като двусмислица...

Иначе съществена промяна в облика на вестника през следва­щите месеци трудно може да бъде открита. Дмитрий Ворзоновцев в "Художникът и улицата" е подчертано критичен и към "кича", но не пропуска да отбележи, че той има едно голямо предимство - харес­ва се на масовата публика, и към "комплексите" на професионалния художник, който се страхува да излезе на улицата, за да не "загуби статута си"; има и удовлетворение, че най-сетне това, което отдавна е естествено за Европа и Америка се случва и у нас. Последното изре­чение е констативно-провокационно: "Уличният вернисаж" разклаща нашите общозадължителни норми".⁵² Публикуват се, както и преди, официални правителствени документи изцяло, или както е в броя от 16 декември - откъси от доклада на Тодор Живков пред пленума на ЦК на БКП "За по-нататъшно практическо претворяване на юлската стратегия в преустройството на нашето общество,⁵³ поместват се острокритичните статии на Атанас Натев - "Дипломираната средност. Университетското образование - има ли избор на варианти?",⁵⁴ която е част от неговата последователна борба с посредствеността и поредно доказателство за това, че мисленето му е твърде изпреварващо време­то, в което живее. Защото той лансира идеята за алтернативни курсо­ве във висшите училища, за да могат студентите да избират - в зави­симост както от интересите си в дадена област на изучаваната наука. така и от качествата на преподавателя. Образователен модел, въведен в някои университети в началото на 90-те години на XX в.

В продължение на цялата година вестникът дебатира темата за смъртната присъда, която стана тема на цялото общество в десетиле­тията на прехода.

Да се каже, че 1989 година е наситена с интересни събития звучи не само трафаретно, а и доста слабо. Защото това са не просто финалните месеци на социализма в България и света, а и време, през което комунистическата власт се опитва да реформира системата, при липсата на конкретна идея за трансформация на обществото. Същест­вуват идеологически, но не само такива резерви към съвременното за­падно общество, обхванато също от идейна криза. Неслучайно дори световноизвестни източноевропейски "дисиденти" като Александър Солженицин и Вацлав Хавел, след отшумяване на концепцията за кон­вергенцията (с най-ревностен популяризатор Андрей Сахаров), лан­сират други, доста утопични модели за бъдещо социално устройство на държавите си.

Това е и времето, когато разрушаването на Берлинската стена символно отбелязва края на социализма в Източна Европа. Започна дълъг, а за България и мъчително продължителен преход към т. нар. демократично, пазарно общество. Ноември и декември на 1989 г. са и емоционално най-силно заредените месеци на еуфория от чувство­то за свобода след извършения "държавен преврат", свалил Тодор Живков от власт, чувство, изразено силно и необуздано, с яростен ан­тикомунистически патос по време на митинги, в радио и телевизия, по страниците на вестниците.

Фактическо начало на съществени промени в икономиката, а чрез нея и в културата поставя приетия през януари 1989 г. Указ 56. В него е заложена либерализацията на стопанския живот чрез функцио­нирането на нови, типично пазарни организации - фирми и компании и "развитие на частна стопанска дейност".⁵⁵ На 7 февруари Коми­сията по духовните и идеологическите въпроси провежда заседание, на което обсъжда проект за структурно преустройство на книгоиз­даването, периодичните издания, полиграфическата промишленост и книгоразпространението на основата на принципите на фирмената организация и взема становище относно преустройството на творче­ските фондове.⁵⁶

"Народна култура" изпреварващо, още в бр. 1 от 1 януари на 1989 г. помества материал на Панко Анчев, който лансира идеята из­дателските къщи да произвеждат всичко - от рекламни брошури до книги. За да се превърнат в самоиздържащи се организации, според него, те не трябва да бъдат профилирани. Противоположна теза от­стоява Димитър Гулев в статията "Болка за книгата".⁵⁷ Пазарната тема не слиза от страниците на вестника и през следващите месеци. Въ­просите за дотациите, за спонсорството - меценатството в културата, каква да бъде импресарската къща - всичко това вълнува редакция и автори и те се опитват да съдействат, доколкото могат, за промените в тази насока.

Всъщност показателни за нагласите на културния елит са из­казванията на част от неговите представители, публикувани в първия брой на вестника: Благовест Сендов "Гражданинът на бъдещето ще живее в свят, наситен с машини"; Стефан Данаилов "Мога да се пог­ледна по-мъдро, отколкото преди година"; Найден Петков "Да открия нова страница в изкуството си; Кеворк Кеворкян "Да оставим големи­те приказки на историята, а ние да не си сваляме работните дрехи"; Невена Коканова "Краят на всяка година е началото на една равно­сметка"; Ефрем Каранфилов "Когато говорим за естетическо възпита­ние, трябва да говорим и за нравствени норми".⁵⁸

Продължават да се публикуват откъси от официални партий­ни документи. На 24 февруари под заглавие "Единство между парти­ята и интелигенцията" са поместени части от доклада на Т. Живков "Преустройството на нашето общество - призвание и отговорност на интелигенцията".⁵⁹ Но основни са темите от културния живот и особено въпросите на същинското преустройство в духовната сфера. Препечатват се материали от съветската специализирана преса. Впе­чатляващ е преводният материал от "Советская культура" на Юрий Соломонов "Интелигентността и преустройството". Впечатляващ е слабо определение. Той информира и разсъждава върху тенденции в културния живот, които тогава едва се усещат като опасни, а впослед­ствие, в годините на прехода, станаха доминиращи: псевдоавангардизмът, нетолерантността, презрението към "другостта", кресливостта, самогероизацията. "Истинският интелект - казва Соломонов - не само умее да слуша другите и да цени правото всеки да има различни убеждения - той преди всичко има свои принципи и възгледи. Но при това важно е да не забравяме, че сме здрави точно толкова, колкото са човечни нашите идеи." ⁶⁰

Всички броеве от март отделят много място за провеждащите се конгреси на художествената, научната и научно-техническата инте­лигенция.⁶¹ "Конгреси с плодотворни дискусии" - така е озаглавил и така ги определя Божидар Божилов в статията си, чрез която органът на Комитета за култура обобщава резултатите от работата на тези фо­руми.⁶²

Страниците на вестника са изпълнени и с дискусии за кича ("Кичът, който изяжда всичко" от Владимир Свинтила,⁶³ "Кич? - Да!" на Никита Наков;⁶⁴ и "Художници и художници" на Енчо Мутафов);⁶⁵ "Табу ли е еротиката? Изостанал разговор на "неудобна тема" от д-р Златко Ангелов, целта на който материал е да се интервенира върху твърде скрупульозното социалистическо българско общество;⁶⁶ "Рок за начинаещи" на Клер Леви.⁶⁷ Стремежът на "Народна култура" е да обхване повечето общокултурни теми и въпроси, които вълнуват раз­личните социални групи.

Интересни са поредиците публикации от март и април на Ди­митър Шумналиев под заглавие "Американско забавление", които ин­формират за някои страни на американската култура, образование, манталитет.

Публикувани са писмата на Зигмунд Фройд, акценти от запад­ноевропейската култура и обичайни през всичките години за вестника теми, дискутиращи факти и явления от българския културен живот. Естествено, внимание се отделя и на проблема "стопанска престъп­ност",⁶⁸ разговаря се за договорната система в театъра,⁶⁹ поставя се болезненият въпрос дали е възможен бракът между културата и пари­те - в "Спонсорството - начин на употреба" на Борис Спиридонов.⁷⁰ Прави впечатление, че чисто политическата тема отсъства от страни­ците на вестника, като се изключи информацията за изявлението на Т. Живков от 29 май по проблема с българските турци.

Провежданият международен "Екофорум" в София през ок­томври е повод да се поместят многобройни материали по екологич­ните проблеми.

Такава е в общи линии хрониката на факти, събития и явления от реалния български (и не само) общественокултурен живот, отразе­ни от "Народна култура".

Да анализираме проявите на интелектуална почтеност, а още повече да я разглеждаме в контекста на "бунтарството" до 10 ноември 1989 г.? В този момент вече ми се струва, че би означавало да я поставим под съмнение. Изпреварваща, успоредна или следваща хода на преу­стройството, реакцията на редколегия и автори на "Народна култура" е не само почтена, а и интелигентски нюансирана и професионално обо­снована. Вестникът в годините 1986-1989-а е трибуна на мислещите и милеещите за културата личности, които - всеки според възможности­те си - влияе позитивно върху цялата българска интелигенция, а също така раздвижва мисленето, провокира критичното съзнание, възпита­ва в гражданско чувство и по-широк кръг читатели.

От брой 45 (10 ноември 1989-а) до 49 (8 декември 1989-а) то­нът на вестника не се променя съществено. Публикуват се критични материали, но те звучат по-скоро плахо и все още са в духа на "пе­рестройката". Продължават да преобладават информации и анализи на културни събития (съотношението е горе-долу 1:10), а започналите съществени промени в обществения живот се долавят само от отдел­ни съобщения или анкети. Така например на 24 ноември е поместена информация под заглавие "Необходими думи", в която се съобщава за Решение на Политбюро за възстановяване на партийното членство на несправедливо изключените, сред които е и Копринка Червенкова - журналистка от вестника и бъдещ негов главен редактор. Материалът звучи оправдателно - съобщава се фактът, че партийната организация към "Народна култура" е била категорично против това изключване. В духа на времето се настоява и да се потърси отговорност на онези, "които с действията си посегнаха на човешкото достойнство и по­литическата позиция на сега възстановените партийни членове".⁷¹ В същия брой е публикувана и анкетата "Неудобни монолози" подгот­вена от Маргарита Гочева с Младен Киселов, Блага Димитрова, Кирил Кадийски. Изповедите на интервюираните интелектуалци и въвежда­щият текст носят патоса от началните дни на промените. Той е по-скоро умерен и ретроспективно-тъжен, отколкото силно емоционален, какъвто става през следващите месеци.

Осезателна промяна се усеща, а и намерението за продължава­не и задълбочаването й директно се заявява, в бр. 50 от 15 декември 1989 г., когато главен редактор на вестника отново е Стефан Продев. По цялата първа страница в едър шрифт е изписан лозунгът-призив: "Преустройството е демокрация, възраждане, покаяние. Творци на културата, България има нужда от вас! Помогнете й!" Желанието за отразяване на противоположните настроения и нагласи сред ин­телигенцията личи от публикуването още в този първи брой на но­вия (стар) главен редактор едновременно на материал, като този на Здравко Мавродиев "Не стреляйте в надеждата", който е своевременна реакция срещу заявяващите се "нови борци", този път срещу "тота­литаризма", и откъси от стихосбирката "Априлски сърца", посветена на 70-годишнината на Тодор Живков, които, макар и да са безспорен литературен факт, в онзи момент звучат като компромат. По същия начин, въпреки сполучливото заглавие "Минута за покаяние", смуща­ват публикуваните откъси от "Мислете за мен като за огън. Книга за Людмила Живкова", където са цитирани мисли за Л. Живкова от Лю­бомир Левчев, Богомил Райнов, Пантелей Зарев, Светлин Русев, Пейо Бербенлиев, Любомир Павлов, Вера Ганчева и Крум Дамянов.⁷²

Разбира се, тази шареност, а на моменти неяснота и обърканост, дори непрозорливост относно бъдещи запитания в тази посока са обясними и дори оправдани за онези първи месеци след промяната.

И може би не биха заслужавали специално внимание, ако въ­веждащите думи на Стефан Продев в първия брой след 10 ноември под негово редакторство със заглавие "Нашата позиция" не смущават с прекомерното самочувствие и откровената претенция да периодизира облика на вестника преди и след себе си:

Естествено, заслугите на Продев, неговата смелост и почтена гражданска позиция са вън от съмнение. А интелектуалната му почте­ност като израз на бунтарство са безспорни. Просто в края на първото десетилетие на XXI в., след 18 години преход, сме доста уморени и в резултат - болезнено чувствителни, дори когато се опитваме да бъдем разбиращи анализатори и обективни историци...