От охрид до струга се стига за три години

ОТ ОХРИД ДО СТРУГА СЕ СТИГА ЗА ТРИ ГОДИНИ

Седем от тях са до село Подмолие и още седем все по брега на езерото до Струга.

Освен със скалната църква на “Свети Еразъм” и двадесетината си къщи Подмолие е известно и с нещо друго, за което сегашните местни активисти не обичат да си спомнят. Тук за последно е била границата между България и Италия преди малко повече от 50 години.

За сметка на политиците, старците и до днес разказват, че албанците, спуснали се по гърба на Мокра планина и Ябланица, гледали да не преминават на изток от границата. Плашел ги един обикновен български войнишки шинел, прострян да съхне на стобора на крайната къща.

Днес, по модерните македонски серпентини, от Охрид до Струга се стига за цели три години. Защото от подписването на Охридския рамков договор, който задължи четирите основни политически партии / към 2001 г. / - ВМРО-ДПМНЕ, Социалдемократическия съюз на Македония /СДСМ/, Демократичната партия на албанците /ДПА/ и Партията за демократичен напредък /ПДП/ да прилагат правилно и последователно, под стриктен международен контрол, правата на малцинствените групи и да им гарантират съизмеримо с броя им присъствие във властта и държавните структури, до запалването на колата на македонския военен министър Владо Бучковски с коктейли “Молотов” и последвалата Декларация за обявяването на Струга за независима, изминаха три години.

Време, напълно достатъчно да отдалечи не само двата съседни града на брега на Охридското езеро, но и да постави дилема пред съществуването на навлизащата в четиринадесетата си година млада македонска държава. Защото скромното македонско летоброене заплашва да придобие странни отправни точки – преди и след Охридския договор, преди и след Децентрализацията...

Иначе казано Македония днес не прилича на Македония от 2000 година. Утрешна Македония - няма да прилича на днешната. И не защото с последния приет Закон за териториалното делене на страната, наречен Закон за децентрализацията, се отбелязва и последната задължителна кота от усвояването на Охридския рамков договор. Не защото броят на общините от 123 е сведен до 80. Сигурно за мащабите на Македония и те са много, а и броят им е напълно съизмерим с броят на общините отпреди 1996 г.

Разликата е, че в повече от двадесет от новосъздадените общини, в това число и в столицата Скопие, предстои да бъде въведен албанския като втори служебен език.

Така на границата на своя пубертет македонската държава стана държава на два “държавотворни народа”. Нещо, за което албанците бленуваха много преди да дойдат сблъсъците на Скопската чаршия, затварянето на кметовете на Гостивар и Тетово, албанските паравоенни формации от 1996 г., Тетовския университет, сраженията в Липково, Тетовското кале, Арачиново и клането край Вейце.

Албанската квота в държавните институции, армията, полицията, службите за сигурност и безпроблемния 100 процентов албански вот на всички видове избори, обещават пълзящо развитие на федерализацията на страната и в съвсем обозримо бъдеще обособяването на етнически чисти кантони.

В Западна Македония – като се започне от спорната Струга, през Дебър, Кичево, Гостивар, Тетово, западно и северно от Скопие, в повече от 1/5 от територията на македонската държава, македонското население обещава да се превърне в екзотика, а в последствие да изчезне.

В централната и източната част на страната – обратно – албанците няма да присъстват и вероятно скоро няма да възстановят опожарените през май 2001 г. дюкяни, къщи и джамии в Битоля и Прилеп. Освен ако етническата им популация в последващ етап не се съчетае с ново радикализиране на политическите искания и не се търси ново териториално решение на етническите спорове. В това отношение историята на географската област Македония е пълна с редица показателни примери.

Защото само преди 100 години, по времето когато директорът на българските училища в Османската империя Васил Кънчов пише своята “Етнография на Македония” селата в Полога /долината между Тетово и Гостивар/ в никакъв случай не могат да се нарекат албански, а селата по Шар планина имат смесен етнически характер. Днес те са албанизирани изцяло, а македонското население се изтласква все по на изток.

Подобно е положението в Горни и Долни Дебър, по склоновете на Бистра планина и Караорман, за да се стигне до съвременните поселения на албанците в Битолско/ по границата с Гърция/ , Прилепско и дори във Вележко.

Така моментното федерализиране на Македония и предстоящото обособяване на етнически кантони, може да се приеме като отражение на изцяло временното съотношение на политическите сили и човешките ресурси на основните етнически групи. В бъдеще това съотношение лесно може да се промени и то не в полза на смятаното за мнозинство македонско население.

Още повече, че поведението на македонските албанци може да се катализира и радикализира от редица външни за Македония фактори – криза в общините на Източна Сърбия, населени с албанци – Прешево, Медведжа, Буяновац или разрешаване на Косовския проблем в полза на подавящото албанско мнозинство и създаване на независимо Косово.

Разбира се, радикализацията на албанските искания може да бъде и изцяло вътрешна.

Раждането на нови политически субекти, които сами по себе си не са страни по Охридския договор, прилагането на част от охридските решения в полза на една от двете страни или споменатото вече териториално решаване на етническите въпроси, могат да бъдат само част от причините за подобно радикализиране.

Наличието на все още неразоръжени албански формации – Албанската национална армия /АНА/ или възраждането на някогашните балисти от “Бали комбтар”, съчетани с екстремни искания на ново албанско поколение, мечтаещо за Велика Албания от Косовска Митровица до Чемерия / сега в Гърция/ могат да станат реална част от най-близкото бъдеще на Македония.

В подкрепа на тези тревоги идва и все по-задълбочаващото се македоно-сръбско сътрудничество. Общото югославско минало на лидерите на новите държави и общите постюгославски мечти за бъдещето, са само едната част от неговата основа. Останалото е наличието на общ враг в лицето на албанската експанзия. Така години преди Цървенковски и Кощуница да застанат заедно пред портите манастира “Св. Прохор Пчински” на отминалия Илинден /2 август/, двамата вече бяха обсъдили общите действия с общи сили срещу албанските терористи в санитарната зона около Косово, в Източна Сърбия или в Македония.

Лошото за Белград и Скопие е, че времето отдавна не търпи радикални коминтерновски решения и че скроената от великите сили Югославия може да бъде само и единствено спомен. Отделянето на Косово предстои да бъде узаконено и въпросът с Прищина не започва с “Дали”, а с“Кога и Как”.

По-кротко, а всъщност и по-тревожно е положението на Македония. Защото ако Сърбия преживее загубата на Косово, все пак ще и остане Стара Шумадия. Македония няма нито критичната маса да преодолее едно над 30 процентно малцинство, нито има резервен запас от територии.

Ако се питат македонистите от България, Гърция и Албания, на съседните държави също трябва да бъде наложен Охридски договор и Македония да бъде компенсирана за териториалните си загуби. Подобни искания имаше и през 2001 г. има ги и днес.

Това не само, че не е сериозно, но е и достатъчно показателно за задълбочаването на кризата на македонската идентичност, която постоянно генерира вътрешни комплекси и противоречия и заплашва съществуването на държавата с не по-малка сила от албанската експанзия. Липсата на потенциал и традиция, съчетани с ревностното търсене на символи за себедоказване в миналото на роднините и съседите, могат да бъда аргумент за строго вътрешна консумация, без особена стойност в междудържавните отношения и без особени гаранции за национално и държавно дълголетие.

С други думи, ако саниращите програми на Европа се забавят, европейските комисари от най-различен ранг рискуват да останат без обект за саниране.

Дезинтеграцията на различните етнически части на Македония ще приеме своя най-естествен път на разделяне, който в унисон с досегашното развитие и вече преживените прецеденти, рискува отново да не бъде безкръвен.

Разбира се, целият този процес може да бъде забавен и отложен във времето с методично прилагане на цялата европейска система от помощи и превенции, но пак без особени надежди за краен успех, главно заради икономическата немощ на държавата и изостаналостта на голяма част от населението, която в западните райони на страната стига дори и до родово-общинни отношения.

В обозримо бъдеще уморената от разширяване Европа едва ли ще намери идеи и сили за разрешаване на балканския възел във всичките му варианти – босненски, косовски и македонски. А оставена на собствените си сили Македония все повече ще затъва в блатото на етническите недоверия и проблеми.

В този контекст задълбочаването на македонската етническа криза може да се отрази негативно върху цялостната ситуация на Балканите и на тяхното икономическо развитие. Вариантите за запазване на статуквото, без преливане на кризата зад националните граници, никак не са много и повтарят формулата за хлабава федерация, за централни и местни закони и може би за двукамарен парламент. Нещо, за което македонските албанци настояваха в Струга преди повече от 5 години.

Нещо повече, гарант за сегашното съществуване на Македония не са партиите от македонския политически блок, а албанските партии, колкото и еретично да изглежда това твърдение. Просто сегашното състояние, в сегашният момент, ползва албанците и техните искания. За по-късно никой не говори...