160
всички култури са се променили почти до неузнаваемост, плувайки в потока на глобалните влияния.
Един от най-интересните примери за
такъв тип глобализация е „етническата“ кухня. В италиански ресторант очакваме да намерим спагети с доматен сос, в полските и ирландските ресторанти — изобилие от картофи, в аржентински ресторант — избор между
дузина видове говежди стек, в индийски ресторант — лютив сос върху всички гозби в менюто, а специалитетът във всяко швейцарско кафене е гъст топъл шоколад под планина от бита сметана. Нито една от тези храни обаче не е „местна“.
Доматите, лютите чушки и какаото са мексикански по произход и достигат
Европа и Азия едва след като испанците завладяват Мексико.
Юлий Цезар и Данте Алигиери никога не са усуквали върху вилица пропити с доматен сос спагети (всъщност дори не са виждали вилица, тъй като тя е изобретена по- късно). Вилхелм Тел не е вкусвал шоколад, а Буда никога не е подправял храната си с люти чушки. Картофите достигат Полша и Ирландия преди не повече от 400 години.
Единственият стек, който биха ви сервирали в
Аржентина през 1492 г., би бил от лама.
Холивудските филми увековечиха образа на индианците от Големите равнини като смели ездачи, безстрашно нападащи дилижансите на европейските заселници в опит да защитят начина на живот на древните си предшественици. От
друга страна, тези индиански конници не са защитници на някаква древна автентична култура. По-скоро те самите са продукт на голямата военна и политическа революция, обхванала земите в западната част на Северна Америка през XVII и XVIII в.; тях нямаше да ги има, ако конете не бяха докарани от Европа. През 1492 г. в Америка няма коне.
Културата на сиуксите и апахите от XIX в.
има много забележителни отлики, но тя е съвременна култура, резултат от глобални влияния и съвсем не е
„автентична“.
Сподели с приятели: