Социализмът на Б
Изтегляне 90.74 Kb.
|
| Социализмът на Б.
Веселин Бранев, Следеният човек.Спомени, предизвикани от документи. Изд.ФАМА, 2007 г. цена 16 лв. Не познавам лично Веселин Бранев. Смътно си спомням репутацията му на добър режисьор от времето на социализма. Сега, в тази негова своеобразна автобиография си припомям и за ролята му на сценарист на някои от филмите, които всички неизбежно гледахме.Тогава. Дълго време не можех да оформя размишленията върху тази книга. Напоследък ми хрумна да отстраня автора от текста. Избрах да пиша за текста като за една определена история – като за разказ. Този разказ, за който пиша, не е истината за живота на човека Веселин Бранев. Приемам книгата за фикция, за своебразен роман. Затова героят на този роман ще нарека Б. и всякакви прилики с „истинския” автор на тази своеобразна автобиография са плод на паметта и въображението на хората, които познават и двамата – и Б. от текста на Бранев и самия господин Веселин Бранев. И така – в тази история Б. разказва за себе си и разказът му е истинска находка за всеки, който се опитва да разбере нещо за социализма. Такива хора, изглежда, са все по-малко. Основната тема на разказа на Б., така както прочитам едрите букви на авторовото намерение е разчистване на сметки с едно ведомство без граници, без ясен вход и изход, но с много лица и на практика – „душата и сърцето” на социализма – Държавна сигурност. В разказа, начало на този процес на разчистване на сметки поставя т.нар. „отваряне” на т.нар. „досиета”. Б. има такова досие, то е голямо и официалният достъп до него позволява на автора да ни запознае с отделни извадки от това, изглежда, обширно свидетелство за наблюдение и интензивно общуване и неохотно сътрудничество в младежките (и на двете страни) години. Наистина, още в подзаглавието авторът предупреждава, че това не са спомени изобщо или спомените като опит за цялостна разносмекта и осмисляне, а само „Спомени, прездизвикани от документи.” Нищо повече. Съвсем кинаджийски Б. отива в една стая, там сяда пред грозна(?) маса и анонимен чиновник „в миши костюм”(по Илф и Петров) му носи прашни (?) папки, които той отваря и ...спомените нахлуват в кадри, в които главният герой е много подмладен, или направо ролята се играе от друг артист. Основното, за което социалистическата власт „взема на мушка” и започва да следи Б. е една младежка забежка от Източен в Западен Берлин. Неясно защо, но според него - подплашен от оферта на КГБ „на която трудно се отказва”. Никъде не се казва дали е насилван, интерниран, затворен, изселен, уволнен или по някакъв друг начин репресиран за това. че с младежка аристократичност (това мисля е посланието) Б. прескача Стената и после се връща обратно...Малко по-късно става ясно, че опитите за привличането му на страната на „хладния ум и горещото сърце” започват отдавна и едно от началата е дадено в мътните и кървави времена непосредствено след „девети”. От юношата Владимир Топенчаров. Има един човек със същото име във Висшия съвет на БСП, който отговаря за „работата с ветераните” (в неговия случай - връстници). Историята на Б. е и история на един от онези родове на леви интелектуалци, които подкрепят съветския комунизъм и стават особено ценни за новия режим като връзка с епохата преди него. Истинска (при липса на друга) „аристокрация”, която духовно легитимира новия режим и, според мен е интелектуалния гарант и гръбнак на тоталитаризма. Лично аз винаги съм подозирал, че тоталитаризмът ни се корени дълбоко в капитализма ни. Историята на Б. е много ценна за мен лично, защото ми дава една от липсващите брънки в моето собствено изучаване на моя собствен (друг не познавам) социализъм. ...Б. уважава искрено баща си, харесва неговото сътрудничество с КГБ, шпионажа в полза на Съветския съюз, не се гнуси особено от т.нар. Народен съд, близък е с най-високите нива на новата върхушка. Б. не харесва обаче сродника си – изпълнител на екзекуциите, отприщени от „народния” съд. Описва го като жалък човек и смачкан мъж. Какво да се прави – има чекисти и чекисти. Едните са „с чисти ръце, хладен ум и горещо сърце”. Другите са с мръсни ръце, плитък ум и студено сърце, които не заслужават уважение. Б. не им съчувства особено. Това, изглежда, е част от литературния проект на Б. – да отсее „златото” на „истинската” софийска интелигиенция израсла в чаровната провинциалност около Докторската градина, бул.„Евлоги Георгиев” и ул.„Иван Асен ІІ”от „плявата” на Държавна сигурност – царството на безгръбначните, перверзните, имбецилите, доносниците и амбициозните провинциалисти, които пишат с правописни грешки глупавите си доклади за наблюдение над един човек, от когото - както непрекъснато става ясно – те нямат никакво, ама никакво, основание да се страхуват. Б. не работи срещу режима. В нито един момент от разказа. Разказът за Б. е интересен за мен защото ми дава възможност да свържа след- деветосептемврийска България с пред-деветосептемврийската такава. Винаги съм подозирал, че глупостта, сладостта и уродливостта на българския тоталитарен социализъм се корени и е пряко продължение на българския следосвобожденски капитализъм , чийто „внук” днес не носи особено благородни черти. В лицето героя Б. аз виждам една особена и важна част от буржоазната (лява) българска интелигиенция, която се готви старателно и дълго да вземе властта, и сякаш остава изненадана от това, че нещата и се изплъзват от контрол. Дали? По начина, по който Б. представя баща си оставам с впечатление за подобна нагласа. БКП е наричана аристокартично и с либерално горчива ирония „Единствената партия”. Поради произхода си Б. има привилегията да не членува в нея и въпреки това да се занимава с дела, които, помним, не бяха възможни без изричната благословия на комунистическата власт. Все пак синът на агента на съветското разузнаване и член на Върховния съд на Народна Република България може да си позволи да не е член на БКП и да пътува в чужбина, да пише, да бъде назначаван с артистично ходатайство в централен софийски вестник. Той може да откаже сътрудничество на ДС (така поне твърди авторът) и да продължи да се разминава през ден, по жълтите павета, с бившите си вербовчици. Светът (на завет под Стената) е малък. Много други, включително и партийни членове не си го позволяваха. Не го можеха, защото цената за това беше непосилна. Б. не се задълбочава особено в тази тема, въпреки че се опитва да бъде справедлив. В рамките на собствената си класа, наистина – тази на управлавляващите. Да, аз мисля, че тоталитарният социализъм е дълбоко класово общество. Ако не вярвате – прочетете тази книга...или просто си спомнете социализма (ако смятате, че сте го преживели разбира се). Б. все още няма класови угризения. Той е на страната на интелектуалеца, на „благородника”, да го наречем така. Обграден е от подобни образи. Благородникът е скептик, с достойнство, някак си – ляво настроен? Този благородник лежи с палто от камилска вълна върху тюфлека в ареста на Държавна асигурност (стр.128) и с горчивина отбелязва възхода на „амбициозния провинциалист” срещу „хората с грамотни предци” (стр. 88-89). Разказът на Б. не е автобиография в чистия смисъл на думата – липсват много от истинските приятели, семейството, творчеството, смисълът на живота ако щете – все теми които са маркирани бегло, макар и с истинска благодарност и вълнение. Героите дефилират с инициали, с агентурни имена, с истински имена, като отявлени „разузнавачи” (социалистически бонвивани) или скрити такива. Книгата не изглежда да е равносметка. По-скоро е разчистване на сметки. Не че от това нямаме нужда. Като много неща от времето на социализма и Държавна сигурност имитира дейност (стр.168). Това е изключително интересно, както е интересен и целия живот на Б. (а чий ли живот не е, всъщност, интересен?) но Б. няма сили да се занимава с причините за тази имитация както и със смисъла на историята си. Зает е да пусне по някоя пиперлива забележка по адрес на известни, или почти канонизирани инициали (Д.Ц., Г.М .), да опише композитора Кирил Цибулка като агент „Ана” и да ни покани да си го представим с микрофон под вратовръзката на гости във вилата на Б. в полите на Витоша. Както и да оформи кинематографично спомените си в живописни кадри, дори да става въпрос за събития отпреди 60 години. „Спомените” са богати на образи и събития и оставам с впечатление че Б. разказва като човек, който се любува на текстовете си... Във всяко отношение „Следеният човек” е интересна и полезна книга. По мое мнение тя се доближава най-много до изповедта, която чакаме за да започнем. Но не е. Това, което и липсва е рефлексия. Рефлексията отговаря на въпроси като: - Защо възниква Държавна сигурност? Защо я има? Защо е така „естествена”? - Това институция ли е или начин на живот? Светоглед? Култура? - Каква е моята собствена отговорност за това? Строител ли съм на социализма? Защо? - В какъв свят живея или съм живял и за какъв свят допринасям? Светът, наречен Европа, България...или как? Има ли нещо в историята на България, което да „обясни” Държавна сигурност? - Откъде идвам (аз и средата ми) и накъде отивам? Защо точно Държавна сигурност е мой спътник по този път? Ако е успешна рефлексята отваря път за други въпроси: - Какви са тревогите, породени от модернизацията и как ги управляваме така че организираме кървав преврат, който окървавява и без това окървавената ни бедност? (И продължаваме през синурите, като трием кръвта в потурите или в пролетарския каскет). - Защо нощ и защо именно „мъртва утроба ражда вековната злоба на роба”? И изобщо вярно ли е това? - Какво ли би казала Хана Арендт по въпроса? Тоталитаризъм, маси, заличаване на личността, а с това и на способността за морално съдене, основано на идентификацията с другия...Не е за нас това, както показват изследванията на нововъзникващите институти за изследване на близкото минало. Защото точно това минало не може да се изследва като такова, а само като настояще – като личен, собствен, преживан и жив опит. Както Себастиан Хафнер прави това. Не че е лесно. Затова не упреквам Бранев. По скоро съм му благодарен. Наистина. ... Един възможен отговор. Чавдар Павлов е връстник на Бранев. Роден е през 1934 г. в едно село по дефилето на река Искър. Баща му е АБПФК – също както и този на Бранев, макар и по-малко софистициран от този на Бранев – крие партизани и яде бой (голям, както изглежда) от царската полиция през 1943 г. Дядото е заможен, за местните условия, селянин, два пъти кмет на селото „преди девети”, симпатизант на комунистическата власт. Този на Бранев има чифлик и частен затвор. И двамата са определено симпатични преддеветосептемврийски патриарси, чиито синове са част от гръбнака на трансформацията, наречена „социалистическа революция”. Техните синове, на свой ред, (имат по двама синове) напредват в Системата и стигат далеч или по-скоро - високо.Павлов пише литературно непретенциозно. Държи да разкаже биографията си, да я положи в контекста на родовата си хроника и да защити пред своите внуци живота си, който смята за пълноценен, защото е протекъл в труд и дисципрлина. Бил е полезен. Строил е социализма, издигнал се от момче от е от „момче от село” до съветник в министерския съвет при Станко Тодоров и Гриша Филипов. Успял е. Честен е. Това „човек с каскет” ли е? В разказа си Бранев не напуска „града” и градските теми. Дума не обелва за смисъла на обществената промяна, на която е съвременник и чийто авангард е. Сякаш би могъл да се впише идеално и в друга социално-икономическа ситуация. Сякаш социализмът го изненадва и то най-вече с това, че може да живее в него без да го „строи”. Нали ви казах за Хана Аренд? Тук вече и Варлам Шаламов ще ни е нужен. Може би това е точно така и това е част от трагичността на епохата. Отново само Държавна сигурност има смелостта (или цинизма) да погледне истината в очите. Павлов споменава за ДС само на два пъти и то с уважение – нарича я „специалните органи”. Така е – тя е душата и сърцето на прехода от дребната частна собсвеност към тоталното отричане на едрата собственост и на отрицанието на съответната умствена нагласа от страна на тоталната държава. Удобно е като лоботомия. Завистта на дребната собственост към едрата такава, както и липсата на всякаква благодарност и зачитане в обратна посока поддържа тежката морална и интелектуална немощ на българския социализъм, който се опитва да се себесъздаде като материална и морална алтернатива на иначе доста грозното и бедно българско общество преди девети септември. И не успява. Павлов и Бранев са жертви на този провал. В разказа си Павлов се усеща такъв на три пъти - в двете си разочарования от социализма (не е харесан от пръв поглед от съответен чиновник) и в проклятието, което произнася над днешния капитализъм в едно свое писмо до Стефан Продев (като главен редактор на в-к „Дума”) от 22 януари 1999 г.: „С една дума – това възвеличаване, това подлизурство и позмазвачество не можеше да не доведе до подриване на моралните устои на социализма. Жалко, че това се повтаря и днес, но дано този път доведе до подриване и сриване на устоите на капитализма....” (стр.97) А Бранев? Бранев заема позата на ... на какъв? Мисля, че Бранев заема позата на обекта на желание на Павлов. Той е онова, което „момчето от село” силно желае – да е образовано, да не се занимава с изнурителната селска работа, да живее в чиста къща, с чисти улици, да изполва ток и течаща вода, да твори. Двата разказа се срещат в лицето на един чичо на Бранев, който е един от професорите, които преподават на Павлов икономика (марксическа, каква друга) във ВИИ „Карл Маркс” през петдесетте години на миналия век и към който Павлов се отнася с уважението на момчето от село. Този – същият проф. Григоров, ректор на ВИИ „К.М.” е за Бранев просто родственик, който го съветва да стои далеч от компанията на ДС и висшите армейските чинове, които изглежда намира за вулгарни и брутални. Не знаем чичото кой е, обаче. Страхувам се, че и самият чичо не знае, както и Б. не знае това за себе си. Същият чичо с артистична лекота прекъсва академичния съвет (нещо като Олимпийски съвет, за студента по икономика Павлов, предполагам) за да уреди племенника си Веско с място във вестник „Вечерни новини”. Voala! Та кой казва, че социализмът нe е класово общество? Държавна сигурност казва това и поддържа тази лъжа с ярост и енергия, които единстевни я легитимират в очите на съвременниците (съавторите и). Тя е онази отровна сплав, която свързва иначе дълбоко разделеното (и доста неферментирало) българско общество, лакомо поело по пътя на модернизацията, която се е оказала така лесно постижима както и да убиеш човек на война. Дал бог войни, бедност и лесна смърт до този момент. В разказа на Павлов селото умира, въпреки, че е получило всичко, което е желало. Къщите са големи, има течаща вода, хората са образовани. Само че ги няма вече. Отишли са някъде другаде и селото е място за помен. Павлов не изследва причините. Това не е работа на това поколение сякаш. Въпреки софистицираността си Бранев, изглежда, е на същото мнение. Румен Петров www.spomeniteni.org п.с. Дали тези книги (на Бранев, на Павлов, на Хафнер и Аренд) да се изучават в училище? Задължително, според мен. Предлагам на „Алтера” това да е тема за следващият им брой. Когато и да е той. Р.П. Каталог: 1987 1987 -> Списък на публикации на проф. Дсн димитър чолаков за периода 2006 – 2011 Г 1987 -> Дом витгенщайн” – виена, австрия месец октомври 2013 година Изтегляне 90.74 Kb. Сподели с приятели:
|