Списание „Прозорец”1/07

Наталия Войтенко

Децата се усмихват...

В онзи ден децата се чувстват съвсем големи, защото родителите им са ги пуснали в гората да берат гъби сами, макар че строго са ги предупредили да не ходят по-далеч от блатото. Но това няма да им попречи - гъбите са много през този сезон.

Децата носят кошнички и се събират в края на селото. Виктор, най-големият, вече дава команда да тръгват, когато изведнъж от крайната къща излиза бабата на Миленка, като я води за ръка. „Нима и тя ще дойде с нас?” – с ужас си мислят децата. Миленка ходи заедно с баба си на църква, която се намира на няколко километра и много рядко излиза да играе с децата от селото. Не я обичат, щото не е много добра в училище и е доста изнежена. Дори сега е облечена с топли вълнени чорапи, а навън е горещо. Но най-вече не им харесва това, че когато решат да направят някаква лудория (да влязат в чужда градина, да си направят шега със слепия старец или да се закачат с минувачите), Миленка казва, че не бива - било грях.

„Виж я ти! Прави се на свята” – мислят си децата.

И ето сега баба й сигурно ще ги помоли да я вземат с тях. Така и става.

- Деца, вече съм стара да бера гъби. Вземете внучката ми - моли ги старата жена и добавя: - Бог да е с вас!

- Как така Бог да е с нас? Нима Бог ще бере гъби заедно с нас? – шегува се Виктор, а останалите се смеят.

- Не, Бог ще ви пази - отговаря жената.

- От какво да ни пази? В гората ни освен катерички и комари хищници няма... – ехидно казва Виктор и всички отново го подкрепят с весел смях.

Възрастната жена ги изпраща с поглед, докато се скриват зад хълма. Тя гледа червените вълнени чорапки, които се виждат отдалеч. Миленка наскоро преболедува и тя й ги обу да не измръзне в гората. „Не трябваше да я пускам” – мисли си баба й. Но момичето чака на гости майка си от града и много й се иска с баба й да направят баница с гъби в чест на нейното пристигане.

В селото започват да се притесняват, когато слънцето залязва, а децата все още ги няма. Родителите отначало обикалят другите къщи, а след това молят кмета за кола и решават да тръгнат към гората да ги търсят.

- Нали трябваше да се приберат най-късно към седем часа – притеснено казва майката на Виктор.

- Да не би да са отишли зад блатото? – ужасява се друга жена.

А бабата на Миленка през това време се моли:

- Господи, спаси ги и ги опази...

А ето какво се е случило всъщност. След като е събрал половин кошница с гъби, Виктор дава команда:

- Момчета, който не го е страх, нека дойде с мен да събираме гъби зад блатото. Разправят, че там имало много гъби.

- Но родителите казаха... - опитва се да възрази Миленка.

Никой обаче не й дава да се доизкаже. Децата я заобикалят и Виктор, като я измерва със злобен поглед, казва:

- Слушай, монахиньо! Родителите няма да разберат, ако ти не им кажеш. А ако ни издадеш, ще съжаляваш! Ще се ориентираме за пътя по хълмовете и дърветата.

Всички тръгват към блатото и само Миленка остава да плаче до брезата. Зад блатото децата се пръскат из гората в различни посоки и отвсякъде се чуват викове:

- Охо, колко е голяма!

- Леле, колко много са тук!

- Първа се опомня Катя, като вижда, че слънцето залязва:

- Е, край! Трябва да си тръгваме!

Всички се оглеждат и тогава осъзнават, че са се загубили.

Ти си виновен, Викторе! Какво ще правим сега? Всички дървета са еднакви... По-добре да бях останала с „монахинята”!

- Аз пък не останах, тръгнах след вас...

Едва сега забелязват Миленка, която спокойно събира гъби.

- Ти какво, с грешниците ли тръгна? Напразно! Сега цяла нощ ще седиш заедно с нас в гората - злобно казва Виктор.

- Не, няма! Нито аз, нито вие... Отбелязвах пътя за вкъщи с конци.

Децата се вглеждат и чак тогава виждат, че Миленка е само с единия си чорап, а половината от другия държи в ръцете си.

- Слагах конци по дърветата, затова използвах чорапа – обяснява Миленка.

- Ура! - викат децата и се хвърлят към първата бреза, на която виси червен конец.

- Ето тук има един!

- А ето и другия!... - чуват се възгласи из гората.

Така, от дърво на дърво, най-накрая излизат към блатото, а по-нататък пътят е познат. Слънцето вече се скрива зад хоризонта, когато децата изкачват хълма и виждат включените фарове на колата, които ярко осветяват пътя.