„ Парламентарна монархия
Изтегляне 49.22 Kb.
|
| Парламентарна монархия
Изучаването на историята на парламентаризма като правило започва с неговата "люлка" Англия. Английският конституционализъм е създаден, чрез постепенно ограничаване на кралската власт в полза на парламента. След като през 1066 г. норманите завладяват острова се учредява институционна система на върха на която стои кралят, който е раздал земя на своите васали, но запазва властта си на сюзерен. Всички васали му дават клетва за вярност и подчинение, а той следи за нейното изпълнение. Законодателната и управителната власт обаче е в ръцете на краля. Към него е съществувал висш болярски съвет със съвещателни функции, който обикновено се сочи като първообраз на парламента. По време на управлението си Хенрих II Плантагенет (1154-1189 г.) привлякъл в Съвета и бароните и така се образувал Великия кралски съвет, който бил свикван за да гласува извънредни данъци, да обсъди кралски законопроекти. Решаващата дума обаче е била на краля. През1215 г. Йоан Безземни е принуден да приеме Великата харта на свободите, в която се фиксира, че кралят няма право да налага и събира нови данъци без съгласието на Консилиум, съставен от висши духовници и барони, повикани лично от краля и от нисши барони, избрани като представители на общините. Именно тези изборни нисши барони - по четирима от всяко графство стават и основата за формиране на бъдещата Долна Камара. Парламентарната монархия е съвременният вид на европейската монархия, там където тя не е заменена от република. През 1295 г. по времето на крал Едуард I се поставя началото на "образцовия" парламент. В него вече се включват и представители на "бургите", т.е. на големите селски селища. В края на ХIV век е издаден и "кралски избирателен закон", в който се регламентира кои лица имат избирателно право: благородниците по рождение; подвасалите и земевладелците; граждани имащи определен годишен доход от недвижим имот. Образуване на двете камари. Разликата в общественото положение, интересите и традициите между висшата и нисшата аристокрация е твърде голяма. Висшите слоеве често се събирали отделно за да не се сместват с нисше стоящите. През 1335 г. е издаден закон, регламентиращ създалото се фактическо положение. Така се формира Горната камара или Камарата на лордовете. Останалите дотогавашни членове на парламента, допълнени с по един-двама представители на университетите в Оксфорд, Кембридж и Дъблин се оформят като Долна камара или Камара на общините. Първоначално парламента има право да гласува данъци и да дава мнение по поставени от краля въпроси. Законодателната инициатива и даването сила на закон на законопроектите е било в ръцете на краля, въпреки изискването за съгласие на двете камари. Парламентът имал право само на петиция, т.е. да отправя колективни и мотивирани молби до краля за създаване или промяна на закона. Като правило в мотивировката се излагат злоупотребите на кралските чиновници, слабостите в действащите закони. В тези мотиви обикновено се търсят наченките на парламентарния контрол. Петициите се четат в тържествено заседание на парламента. Ако след прочитането кралят произнесе формулата "кралят го желае", то петицията става закон - опростена законодателна процедура. Кралят обаче може да отговори уклончиво "кралят ще си помисли" или директно да откаже. За постигане на целите си в подобни случаи депутатите от Долната камара използват методи за натиск върху краля, изразяващи се в гласуване или не гласуване на исканите от него данъци. Оформянето на внесените петиции в закон ставало в кралската канцелария, но много често тяхното съдържание било сериозно променяно. В отговор на това още през 1332 г. започва да се оформя правото на Камарата на общините да внася законопроекти без да искат съгласието на друг орган в държавата, т.е. пряка законодателна инициатива. Постепенно се налага практиката след като законът е обсъден и гласуван от двете камари, кралят да го одобрява или не без да прави редакции. Така се оформя принципът на суспензивното монаршеско вето. Същевременно кралят запазва правото си на законодателна инициатива, но проектите му се обсъждали последователно в двете камари. Същевременно кралете можели да издават кралски укази със силата на закон, които са с временен характер, но служели за отмяна на законодателни разпоредби, които не се нравели на монарсите. По късно парламента се самообявява за "законен, пълен и свободен представител на всички класи от народа в кралството". По тази причина гласът на парламента става глас на народа. Един закон може да бъде спрян или отменен само със съгласието на парламента. Кралят вече не може да законодателства по своя воля, а правото за налагане на данъци принадлежи само на парламента. Парламентът има гаранции за своето свободно излъчване, конституиране и функциониране. Следователно изборите трябва да са свободни, а парламента да заседава често за да може да взема ефикасни мерки срещу произволите на изпълнителната власт; да упражнява парламентарен надзор върху кралското управление; да се произнася върху изменението, потвърждаването и спазването на законите. Установява се депутатски имунитет. Завършването на парламентарната система е свързано с името на Уилям Пит (1756-1778 г.). Докато Уолпол е посочен от краля за премиер, то Пит е посочен за пръв министър. На практика първото назначение е елемент от конституционната монархия, а второто на парламентарната. През 1783 г. крал Джордж III прави опит да върне практиката да назначава правителство, независимо от своето желание, но управлението върви трудно и в крайна сметка кралят отстъпва. При парламентарната монархия монархът запазва присъщите на институцията държавен глава правомощия, но те са неутрализирани с правомощията на други конституционни органи, монархът не е „решаващ орган“, а е гарант за авторитета на държавата. Народът чрез своите представители в парламента и чрез подкрепяното от него правителство взема политическите решения. Актовете на монарха изискват преподписване от министър, с което той, респективно правителството поема отговорност за тях, вкл. пред парламента. Следователно при парламентарната монархия се откриват всички признаци на парламентарната форма на управление а парламентарната република и монархия са функционални еквиваленти. Именно това дава основание на някои автори да ги посочват като обща група и да ги противопоставят на дуалистичните системи – конституционна монархия, президентска република, а в типичния случай, т.е. през президентската фаза – и полупрезидентската република. Като примери за парламентарни монархии могат да бъдат посочени съвременна Великобритания, Испания, Швеция, Япония и др. С други думи, при конституционно - парламентарната и при парламентарната монархия е налице такава система на разделение на властите, при която надмощието се намира в единния властови блок правителство - подкрепящо го парламентарно мнозинство, а ролята на монарха е сведена до символични и протоколни функции. Парламентарна монархия е конституционна монархия, при която монархът няма значителна власт над правителството и играе предимно представителна или церемониална роля. В парламентарната монархия правителството е отговорно пред парламента, който има формално надмощие над други органи на държавата. Изтегляне 49.22 Kb. Сподели с приятели:
|