1.1. Първи принцип на властовия ред на буржоазната държава е възстановяване на обществения характер на всеобщата социална власт. В кастовата и в съсловната държава управлението се основава на господството на едно лице или група върху останалите членове на общността. В гражданското общество няма принудително съхраняване на организационната структура. Тя се формира на базата на свободния достъп на всеки до стопанската, социалната и управленската функции. Гражданското общество установява всеобщата власт като израз и условие на своята свобода.
2.2. Заменянето на господството с държавна власт се основава върху теорията на Жан-Жак Русо за народния суверенитет. Същината на осъществената трансформация е в отделянето на носителя на властта от този, който я осъществява. Според Русо със сключването на обществения договор се появява един нов субект, едно политическо тяло. “Когато то е пасивно, членовете му го наричат Държава, когато е активно – Суверен, когато го сравняват с подобни нему – Власт” (Русо, За обществения договор, С., 1996, стр. 19). Властта, която идентифицира политическото тяло, се проявява в два аспекта – активен – като суверен, и пасивен – като държава. Разликата в двете позиции – активна и пасивна – е във волевата натовареност на субектите. В първия случай политическото тяло формира и изразява воля, във втория се подчинява на волята.
Според Русо суверенът сам учредява властта и сам трябва да я реализира, което на практика е само пожелание. Именно поради това трябва да се прави категорична разлика между “активното” и “пасивното” битие на властта, т. е. между суверен и държава.
2.1. Суверенитетът и държавната власт са две различни социални дадености, които се намират помежду си в причинно-следствена връзка. Суверенитетът е упражняване на обща воля, която установява властта (свободата да се вземат общозадължителни решения). Властта е свободата, установена и ръководена от една обща воля. Суверенитетът не е самата държавна власт, а неин легитимиращ източник. Държавната власт има право на съществуване защото е резултата на общата воля на суверена, защото е суверенна власт. Суверенитетът не придава нито една нова характеристика на държавната власт. Върховенство, независимост, самостоятелност, неотчуждаемост и др. са характеристики на всяка всеобща социална власт (родова, племенна, държавна). Това, което разграничава съвременната държавна власт от господството е нейната легитимност – получена чрез волята на суверена. На подчинението на подвластните се противопоставя свободата на гражданите, учредяващи държавната власт. Свободата се изразява в това, че всеки, който участвува във формирането на общата воля, се подчинява на действията на властта не като наложени, а като предложени от самия него. Власт, която не е установена от суверена, е нелегитимна власт.
Суверенитетът е формиране и изявяване на една обща воля. Общата воля не е сбор от индивидуалните воли, не е волята на всички. Общата воля е насочена към общия интерес, тя е подчинена на крайната цел – общото благо. Обратно, волята на всички е насочена към частния интерес и е само сбор от частни воля. Общият интерес, който мотивира общата воля, е пресечната точка на различните индивидуални интереси. Общото благо е държавната власт. Суверенитетът е волеизявление, чийто резултат е държавната власт.
2.2. Суверенитетът е правото да се упражни общата воля, която да установи легитимира собствената държавна власт като благо, чрез което суверенът обективира своята отделна и самостоятелна държава. Разглеждан като субективно право суверенитетът включва различни правомощия на суверена. Безсъмнено първото и основно от тях е установяването на държавната власт. Второто е поддържането, съхраняването на властта срещу аномията и анархията. Трето, суверенът може да участва непосредствено в реализирането на властта. Четвърто, той участва във формирането на субекта (или на част от него), който реализира властта. Пето, важно правомощие на суверена е контролът върху осъществяването на властта.
Във всички случаи този, който учредява властта, е организираната в самостоятелна държава етносоциална общност. Тя е суверена. Под влияние на Русо се приема, че суверен в една държава е нейния народ.
В теорията се отделят национален суверенитет, държавен суверенитет и народен суверенитет. Различните наименования не почиват върху различни носители и различни суверенитети. Суверенът е само един – народът, но в трите посочени случаи той се характеризира от различни страни: като национална общност, като организирана в държава общност и като политическо тяло, вътре в самата държава.
3. Националният суверенитет е правото на всяка отделна общност (етнос) да се самоорганизира по своя национален признак в самостоятелна държава. Модерните държави са възникнали като национални държави и при тях националният суверенитет е и народен суверенитет, както и обратното.
4.1. В международното право се използва термина “държавен суверенитет” въпреки, че международната общност се разглежда като съвкупност от нации с организационен израз ООН. Международното право определя държавата като изразител на самостоятелна воля и я признава за носител на държавен суверенитет. Тази теоретична конструкция е създадена за удобство и от нея не може да се изведе някакъв отделен вид суверенитет. Държавата извън общността не съществува. Държавният суверенитет всъщност принадлежи на съставляващата я общност. В международен план всяка държава има суверенитет.
4.2. От гледна точка на международно-правната доктрина държавният суверенитет се изразява в независимостта на всяка една държава от другите държави. Всяка държава има правно призната свобода на действие в международните отношения. Държавният суверенитет се проявява и в признатата възможност на всяка държава да определя самостоятелно своята вътрешна и външна политика. Само така държавата може да защитава националните интереси.
Нормите на международното право са от висш, наддържавен порядък, и държавите трябва да се съобразяват с тях. Тези норми изразяват универсалното, всеобщото, общочовешкото. Те установяват стандартите за правата на човека. Поради това суверенитетът на държавата не може да се разглежда като неограничена “волевластие”. Той не е абсолютен, а относителен.
4.3. Върху държавния суверенитет съществено влияние оказва фактическата зависимост от друга държава. Примерите с доктрината Брежнев, с доктрината Вяхирев и др., доказват това. Държавният суверенитет може да бъде накърнен и в името на общочовешките интереси, общочовешките ценности. Особено ако други държави са се самоопределили като страж на тези ценности и считат, че могат да ги налагат силови на други държави. Участието в съвременните международни съюзи, като НАТО и Европейския съюз, отново влияе силно върху държавния суверенитет.
5.1. Народният суверенитет е проявление на суверена във вътрешнодържавен план. Той не противоречи на двата други вида суверенитети. Когато става дума за народен суверенитет думата “народ” се използва не като етническо понятие, а в политико-правен смисъл. В народа като суверен се включва само онази част от етническата общност, която се намира в правна връзка с държавата, т. е. само нейните граждани. При това само тези граждани, които имат право да участвуват във формирането на общата воля, т. е. дееспособните граждани. Ограничаването на гражданите, участвуващи във народа, може да се извършва чрез цензове като възраст, образование, имущество и пр.
6.1. Народният суверенитет е установяване чрез волята на народа на държавна власт. Учредяването на държавната власт е акт на реализиране на народния суверенитет. Тъй като съвременната държавна власт е юридическа власт, то и първоначалният акт на упражняване на народния суверенитет се свързва с приемането на Конституцията на държавата.
10 Юридически признак на държаватал Държава и право
Особеното при проявлението на държавата на субстанционално ниво е свързано с правото.
Посредством правото всички индивиди получават правен статус, стават субекти на правото. Всеки гражданин на държавата е правен субект. За правни субекти при определени условия се признават и пребиваващите в държавата чужденци. Особена правосубектност се признава на някои от обединенията (общностите) на гражданите. Те стават самостоятелни правни субекти. В някои случи придобиват и качеството юридическо лице.
Самостоятелен правен субект е и държавата. Държавата е носител на общите интереси и затова получава правосубектност. Последната се простира в 2 правно регулирани сфери. Първо, държавата е правен субект по вътрешното национално право. В този план тя има частноправни и публичноправни права. Второ, държавата е субект и по международното право. В това си качество тя е страна по международните договори и притежава и упражнява изключителни суверенни права върху някои обекти – континенталния шелф, радиочестотния спектър и др.
Действието на държавата като правен субект почива върху правна презумпция. Реално правомощията на държавата се осъществяват от нейните държавни органи.
По отношение на лицата действието на правото се проявява и в установяване на качеството “гражданин”. Политико-правната принадлежност на човека към държавата го прави неин гражданин. Гражданството е многоаспектна политическа публично-правна връзка между индивида и държавата. Съдържанието на тази връзка включва групи права и кореспондиращи им групи задължения за двете страни. Така напр. гражданите има право да участвуват в учредяването на държавната власт, във формирането на органи, които да я реализират, в управлението на държавата, в контрола върху държавните органи. На свой ред държавата в лицето на държавния апарат следва да охранява личността на всеки гражданин вътре и вън от страната, да носи юридическа отговорност за причинените о нея вреди на гражданите, да зачита личната автономия на гражданите и пр.
Особеното, което характеризира държавата на субстанционално ниво от страна на държавата е нейното териториално върховенство.
Териториалното върховенство е проекция на държавния суверенитет вътре в страната. Границите на територията са граници на действие на държавната власт, на нейния империум. Упражняването на държавната власт на цялата територия на държавата се определя като териториално върховенство.
Властта на държавата се простира върху всички лица на нейната територия. Националното право действа както по отношение на гражданите, така и по отношение на чужденците, намиращите върху територията на държавата.
Изключение от този принцип представлява института на имунитета. Имунитетът е установено от правото ограничение на неговото действие спрямо някои лица във връзка и за времето, през което те изпълняват определени служебни функции. Имунитетът се налага в случаи, по ред и в предели определени от правото.
Преобладаващо място и значение има имунитетът по наказателно право. Международното право въвежда още имунитет по данъчно, митническо, административно право. То също така признава и дипломатически привилегии.
Законите на държавата действат и по отношение на нейните граждани, намиращи се на територията на друга държава.
Възможни са случаи на ограничаване на териториалното върховенство на държавата от страна друга държава. Това става по 2 линии: чрез координация и чрез субординация с друга държавна власт. В първия случай са известни няколко форми: кондоминиум, капитулация, международен статут, екстериториалност и пр. Във втория случай има 2 форми: окупация и мандат.
Кондоминиумът е установено от международен договор състояние на упражняване на власт от няколко държави върху една територия. Така напр. България, Германия и Турция след Първата Световна Война са управлявали Добруджа.
Капитулациите се установяват също в международен договор и се изразяват в правото на една или няколко държави да упражняват административна и съдебна власт спрямо своите граждани, пребиваващи на територията на санкционираната с капитулации държава. Типична държава на капитулациите е Османската империя през ХІХ век. Така по чл. 8 от Берлинския договор от 1878 год. е било и в България.
Международният сервитут е временно ограничаване на някои дейности на държавата, които тя по начало е суверенна да осъществява, като укрепване на военни обекти, увеличаване на армията, режим на корабоплаването и пр. Типичен пример в чл. 29 от Берлинския договор.
Институтът на екстериториалност има своето начало в старото азилно право. В съвременните условия сградите и прилежащите им територии на посолствата на чужди държави и на други обекти (военни бази и пр.) по силата на една правна фикция се приемат за част, която е извън територията на местната държава. На това основание върху тези обекти действа чуждата държавна власт.
Окупацията се изразява в разполагане на военни части на чужда държавна територия и въвеждането чрез тях на извънреден военен режим. В последно време в резултат на хуманитарните интервенции се достига до окупация, която няма завоевателен, а умиротворителен характер.
Мандатът е въведен с чл. 22 от Пакта за Обществото на народите и се възпроизвежда впоследствие и от Устава на ООН. Мандатът е административно управление на определена територия в интерес на социално-икономическото развитие на местното население. Тази територия и това население не стават част от държавата-мандатьор. Държавата-мандатьор се определя от ООН и се отчита пред нея. Т. напр. през 1947 год. СА получават мандат да управляват Маршалските острови, който продължава до 1991 год.
Обстоятелството, че държавната власт има върховенство в територията е общоприето и неоспоримо. Териториалното върховенство се признава и спрямо обекти, които се намират извън границата на държавата, като кораби, самолети, дипломатически мисии, дипломатически автомобили и пр.
Трябва да се прави разграничение между територията като пространствено измерение на държавната власт и земята като ресурс (обект). Територията е елемент на субстанцията на държавата. Една от спецификите на държавата като правен субект е тази, че тя е териториална общност. Върховенството на държавната власт върху индивидите се опосредства от територията, то е териториално върховенство. Принципът за единство на територията изразява запазването на субстанцията на държавата. Нарушаването на единството на територията, като отнемане на части от нея по какъвто и да било начин, е равнозначно на разрушаване на държавата. По същия начин стоят нещата и ако се допусне отстраняване или премахване на части от населението. Държавата като правен субект не може и не бива да прави нито едното, нито другото.
По отношение на земята и другите вещни права върху нея, държавата като правен субект е носител на право на публична собственост (dominium) и наред с другите правни субекти – на право на частна собственост. Публичната собственост обслужва обществения интерес, тя е патримониум на цялото общество, частната собственост е включена в гражданския оборот.
Връзката между държавната власт и територията се проявява във формирането и осъществяването на регионално самоуправление. Всяка държава има свое вътрешно административно-териториално деление на различни нива. У нас това са общини и области. В зависимост от приетата структура се изгражда и системата от местни органи на власт и самоуправление.
11 . СОЦИАЛНА РОЛЯ.
Функциите на държавата са основните направления на дейността. От тази гледна точка те биват социални и юридически. Юридическите функции се наричат още юридически форми на дейност.
Социалните функции от своя страна биват два вида: вътрешни (насочени навътре към обществото) и външни. Сред вътрешните са: защита на правото на личността и нейните общности; икономическата; политическата; осигуряване на обществения ред; културната.
Колкото до външните, можем да ги обособим в три групи: мирно сътрудничество и взаимодействие с други държави; международно икономическо взаимодействие; осигуряване и гарантиране на националната сигурност (държавен суверенитет).
Всяко изменение в същността на държавата води до изменение на социалните функции. Всяка от тези функции е правно регламентирана.
1. Характеристика на функциите на държавата.
Същност. Функциите на държавата са предопределяни от социалната същност и задачите на държавата нейните основни направления на дейност по разрешаване на тези задачи. Функциите на държавата изразяват нейното социално предназначение, нейното обслужване на общите интереси на обществото. Социалното предназначение на държавата се определя от множество фактори, най-важен от които е волята на народа.
Функциите се развиват заедно с развитието на държавата. Те се появяват и изчезват в зависимост от историческите задачи пред държавата. Съществува тенденция към увеличение на функциите на държавата.
В зависимост от историческия етап на развитие една или друга функция придобива приоритет.
12. ФУНКЦИИ НА ДЪРЖАВАТА.
Функциите на държавата са основните направления на дейността. От тази гледна точка те биват социални и юридически. Юридическите функции се наричат още юридически форми на дейност.
В зависимост от историческия етап на развитие една или друга функция придобива приоритет.
Съществуват различни концепции за това с какъв интензитет да се осъществяват държавните функции. По важни са:
- консервативна;
- либерална;
- социалдемократична;
- комунистическа.
Функциите на държавата имат следните характерни черти:
- те имат обективен характер;
- имат систематичен, постоянен характер;
- изразяват същността и социално предназначение на държавата;
- възникват и се развиват в съответствие със задачите и целите на държавата;
- осъществяват се посредством всички държавни органи;
- осъществяват се определени форми и с определени методи.
на държавната дейност.
Видове държавни функции.
Функциите на държавата са най-различни видове, тъй като дейността, която държавата осъществява е в най-различни направления. По-важни деления на функциите са както следва:
- Според значението им за правото:
Съвременната държава осъществява 4 (юридически) функции:
- правотворческа/ нормотворческа/ – приемане на правни нормативни актове. Приемат се от Народното събрание. Нормотворческата дейност има за цел гарантиране на правата и свободите на личността. Тези основни права ,свободи и юридически задължения се установяват и гарантират пред закон, като висша форма на конституиране волята на обществото, поради което мнозина свеждат нормотворческата форма на дейност до законодателната. В рамките на нормотворческата дейност се приемат и подзаконови актове. Тази форма на дейност на държавата се осъществява не само от един държавен орган – Парламента, но и от Министерски съвет, министрите и общините. Но основният орган реализиращ тази дейност си остава Парламента. Нормотворческата дейност, която най-често е свързана с правообразуването се осъществява в две фази: предпарламентарна и законодателен процес.
- изпълнително-разпоредителна; - осъществява се от изпълнителни и разпоредителни органи. Свързана е с управление вътре в обществото и на външната политика. Тази функция е изпълнителна в тази част, в която администрацията като държавен апарат, реализира решенията на парламента в изпълнение на закона. Разпоредителната част на тази функция е свързана с управлението на този апарат. В рамките на тази дейност изпълнителната власт издава подзаконови нормативни актове. Изпълнително – разпоредителната функция не се осъществява само от висшите органи, а тя се осъществява и на местно ниво – кметове.
- правозащитна, /ПРАВОРАЗДАВАТЕЛНА/ - осъществява се чрез решаване на спорове, които са граждански, наказателни и административни.прилагат се правила при решаването на спорове между държавата и отделни личности, или между самите членове на обществото. Най – важната част от тази дейност е осъществяването на правосъдие. В тази дейност влиза и юрисдикционната дейност на разпоредителните органи.
- контролна. Някои автори смятат, че има и контролна функция ,която е свързана с балансиране между останалите форми на дейност и по този начин се убеждаваме, че държавната власт е единна.Парламента оказва контрол върху изпълнителната власт чрез института на актуалните въпроси и питания. В рамките на контролната форма на дейност огромно място заема Конституционния съд.
Съществува тенденция към увеличение на функциите на държавата.
Според сферата им на действие функциите биват:
- Вътрешни. Това са функции, осъществявани вътре в рамките на отделната държава.
- Външни. Това са функции, осъществявани извън пределите на дадена държава.
Според сферите на обществен живот функциите се делят на:
- Икономическа. Отнася се до управлението на икономиката.
- Социална. Отнася се до управлението на социалното подпомагане, социалното осигуряване, образованието, културата и здравеопазването.
- Политическа. Отнася се до поддържане на политическата система и отношенията в политическото общество.
- По опазване на обществения ред. Отнася се до опазването на обществения ред и правата на правните субекти.
- Екологична. Отнася се до опазване на околната среда.
- Отбранителна. Отнася се до вътрешната и външна защита на държавата.
-. По опазване на световното сътрудничество. Отнася се до защита на общочовешките интереси и международната интеграция.
- Според обхвата им функциите се делят на:
-. Общосоциални. Осъществяват се от едновременно от държавата и от други публичноправни и частноправни субекти.
- Специални. Осъществяват се само от държавата.
Според значението им функциите биват:
-Основни. Това са трайни, значими функции.
- Допълнителни. Това са по-маловажни функции.
Според времетраенето им функциите са.
-. Постоянни. Осъществяват се в продължителен период от време.
- Временни. Осъществяват се във връзка с определени събития.
13 Правни ФОРМИ НА ДЪРЖАВНАТА власт.
Формите на държавна дейност са едноименни с трите основни юридически функции, т.е. функцията дава името на формата на дейност.Формите на дейност на държавата при осъществяване на нейните функции са правотворческа, изпълнително – разпоредителна и съдебна плюс една контролна форма на дейност.
Правотворческа – свързана е със създаване на общите правила за поведение, които регулират обществените отношения. Тази форма на дейност се осъществява от всички звена на държавния апарат, но най – вече от парламента. Освен законите и Конституцията, парламента ратифицира и международни договори.
Изпълнително – разпоредителна. Осъществява се от Министерски съвет, отделните министри или ръководители на ведомства. Тази форма е свързана с изпълнение и прилагане на общите правила за поведение, чрез които се осъществява управлението, както във вътрешен, така и в международен план. В рамките на тази дейност, органите на държавно управление приемат подзаконови нормативни актове.
Правораздавателна – свързана е решаване на граждански, наказателни и административни спорове. Тя е триинстанционна като организация, тъй като съставлява съдебната система на държавата, в която влизат съдебните органи, прокуратура, следствие. Разделена е на районни, окръжни, апелативни и върховни съдилища, като върховен съд по граждански и наказателни дела е ВКС, а по административни ВАС, в системата влизат и военните съдилища. Прокуратурата е Районна, окръжна, апелативна, към върховните съдилища. Следствие – с ранг към окръжния съд. Към съдебната власт са и съдия – изпълнителите, те участват във фазата на изпълнителното производство.
Контролна – осъществява се от Сметната палата, също и от президента (когато използва правото си на вето). Съществува и външноведомствен контрол в рамките на отделно министерство.
Форми на осъществяване на държавните функции.
Същност на формите на осъществяване на държавните функции.
Това са начините, по които държавните органи осъществяват държавните функции. Всяка функция се осъществява едновременно в правни и организационни форми.
-. Правни форми:
- правотворческа;
- правоизпълнителна;
- правозащитна.
- Организационни форми.
- организационно-регламентираща (уточняват се статута, устройството и правомощията на отделните държавни органи, осъществяващи държавните функции);
- организационно-стопанска (в т. ч. оперативно-техническа, статистическа, счетоводна и пр.);
- организационно-идеологическа (осигурява се идейно-политическа подкрепа за държавните органи, осъществяващи държавните функции).
14. МЕТОДИ НА ДЪРЖАВНАТА ДЕЙНОСТ.
Методите на дейност са : метод на принуда и метод на убеждение.
Метода на принуда бива: метод на физическа принуда и метод на психическа принуда.При метода на физическата принуда насилствено се заменя волята на субекта с държавно установената и нормативно закрепена. Докато при психическата принуда се създава един мотив на субекта да се приведе в съответствие.
Метода на убеждение – към него можем да прибавим метода на поощрение. Той стимулира правните субекти към едно правомерно поведение. . Методи на осъществяване на държавните функции.
Същност на методите за осъществяване на държавните функции. Това са способите на въздействие на държавата спрямо нейните граждани и техните образувания.
- Метод на принудата. Функциите на държавата се осъществяват независимо от волята на правните субекти.
- Метод на убеждението. Функциите на държавата се осъществяват чрез доброволно съдействие на правните субекти.
- Метод на поощрението. Функциите на държавата се осъществяват чрез доброволно съдействие на правните субекти като те се стимулират с материални или духовни поощрения. Този метод се счита от повечето автори за вариант на предишния метод на убеждението.
- Централизиран. Функциите на държавата се осъществяват от централната власт.
- Децентрализиран. Функциите на държавата се изпълняват частично от местната власт.
15, ДЪРЖАВЕН ОРГАН – ПОНЯТИЕ И ЮРИДИЧЕСКИ БЕЛЕЗИ.
Държавният орган е звено в механизма на държавния апарат снабден с държавни властнически правомощия. Те формират специфична юридическа качествена характеристика, наречена КОМПЕТЕНТНОСТ.Органът е такава част от организация, която е носител на власт. Органът има определени правомощия, които се осъществяват от един човек или от колектив от хора.Държавата (по българското право) не е юридическо лице, но органите ѝ са. Обратно, частноправното юридическото лице има свои органи.Органът може да се подпомага от администрация, като заедно формират държавно учреждение (ведомство) или структурна единица.Всяка държава създава единна система от политически институти и отношения, осигуряваща управлението на обществото. Включва държавните и обществените органи и организации, които се намират в определени взаимоотношения при осъществяването на своите политически функции. Чрез дейността на нейните органи (в България - президент, Народното събрание, Министерски съвет, министерства, местни държавни органи, съдилища, прокуратура) се реализират държавната власт, държавното управление и съдебната власт. Политическата система в България се основава върху принципа на политическия плурализъм. Нито една политическа партия не може да се обявява или утвърждава за държавна. Партиите съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност.
Функциите са присъщи на държавния апарат като цяло, на цялата система от държавни органи. Функциите се осъществяват чрез различни форми на дейност и именно те се разпределят между държавни органи. Така всеки държавен орган осъществява различни функции, но в рамките на присъщата за него част от тях – вид дейност, за която той има правомощия. Обособяването на държавните органи изразява автономното действие при осъществяването на единни, общи задачи.
Ето защо предметният обхват различава държавните органи според изричната или определящата им компетентност върху вид дейност в рамките на определена функция.
Компетентността на всеки вид държавен орган дава израз както на определена дейност, така и на определена функция, но докато функциите ги обединяват, дейностите ги разграничават
16, КЛАСИФИКАЦИЯ НА ДЪРЖАВНИТЕ ОРГАНИ.
Съществуват различни видове държавни органи. Критерият за тяхното разграничаване е специфичното проявление на признаците, които характеризират държавния орган като обективна даденост.
Държавният орган е самостоятелно звено в държавния апарат със свои властнически правомощия. В зависимост от това дали правомощията на органа са определени от закона или са делегирани от друг, държавните органи се делят на първични и производни. Делегирането става чрез изрично упълномощаване. Правомощията на производния орган се определят от първичен и винаги са ограничени. Те са част от правомощията на първичния орган. Делегирането е различно от заместването. При последното е налице генерално упълномощаване, заместващият встъпва в длъжността на титуляра и осъществява изцяло неговите правомощия.
Дъжавният орган се състои от лица, които осъществяват предвидените правомощия. С встъпването си в длъжност те стават служебни лица и персонифицират държавния орган като правен субект.
В зависимост от числеността на служебните лица, които се включват в персоналния им състав, държавните органи се делят на еднолични и колективни.
Персоналният състав на държавните органи се формира чрез избор или чрез назначаване. От тази гл. т. държавните органи се делят на изборни и назначаеми.
Всеки държавен орган притежава своя компетентност, но тя е различна по териториален обхват и по предмет.
В зависиост от свята териториална компетентност държавните органи се делят на централни и местни.
- В теорията е прието, че предметният обхват на компетентност на държавните органи се определя от функциите, които осъществяват. Държавата осъществява различни политически, духовни, социални и пр. функции, които само допълват основните, т. е. юридическите функции. Именно последните се приемат за критерий за разделението на държавните органи на органи на законодателната власт, на изпълнителната власт и на съдебната власт. Самостоятелно място в системата на държавните органи заемат органите на военната власт и военизираните институции.
От друга страна съществува различие между функции и власти. Освен това понятието функции се разбира по различен начин и се смесва с понятието дейност, с формите на дейност на държавните органи. Функциите са основни насоки в дейността, а дейността (дейностите) са нейното съдържание..
Съвременната държава осъществява 4 (юридически) функции: правотворческа, изпълнително-разпоредителна, правозащитна и контролна.
Правотворческата функция се осъществява основно в 2 форми на дейност: законодателна и подзаконова правотворческа дейност. Последната се осъществява с цел да се организира изпълнението на законите, да се даде първична уредба на неосновни обществени отношения или на отношения с временен характер или пък при уреждане на ведомствени отношения.
Ако приемем, че съдебната практика играе роля на източник на правото, то тълкувателната дейност на ВКС и на ВАС представлява трета форма на дейност, чрез която се осъществява правотворческата функция на държавата. Но следва да се има в предвид, че правовият ред не е спонтанен, докато съдебните решения са. Съдебните решения също така признават или не права и задължения, установени от закона. Освен това съдът дава правата, законът дава правото.
Изпълнително-разпоредителната функция на държавата се осъществява чрез дейност по издаване на индивидуални административни актове, издаване на общи административни актове и налагане на принудителни административни мерки.
Издаването на индивидуални административни актове е пряко свързано с прилагането на закона. То става в диспозитивна форма (т. е. прилага се диспозицията на правната норма) или в санкционна форма (т. е. прилага се санкцията на правната норма). Правомощията по осъществяване на тази дейност са разпределени между различни органи на изпълнителната власт.
Макар и по изключение, правомощия да издава актове, приравнени на индивидуалните административни актове имат и органи на съдебната власт. Така конститутивните решения на съда в рамките на административното правосъдие играят роля на административен акт.
Дейността по издаване на общи административни актове е от преимуществена компетентност на административните органи.
Дейността по налагане на принудителни административни мерки също е предоставена на административните органи и на съда. Следва да се различават правомощията по налагане на тези мерки от дейността по фактическото им осъществяване.
Правозащитната функция се осъществява чрез правосъдна дейност, правораздавателна дейност и правоохранителна дейност.
Функцията е родово понятие, а дейността – видово понятие.
Правосъдието е дейност по решаване на правни спорове от съдилищата. Правосъдната дейност е от изключителната компетентност на съдилищата. Всички други извънсъдебни органи – административни юрисдикции, доброволни арбитражи, Конституционен съд и пр., осъществяват правораздавателна дейност. Тя е решаване на правни спорове не от съда.
Органите на прокуратурата и на следствието осъществяват правоохранителна дейност. Тя е насочена не към решаване на правни спорове, а към охрана на законността.
Контролната функция ключва дейности по осъществяването на контрол върху реализирането на първите три функции.
Дейността по реализирането на всяка функция се обективира в правен акт. Поради това контролът върху отделните дейности, чрез които се осъществяват функциите, е контрол върху правните актове на съответните държавни органи. Тук не се включват различните форми на обществен, политически и дисциплинарен. контрол.
Конституционният съд контролира законодателната дейност на Народното събрание. Той има изключителната компетентност да упражнява контрол за конституционосъобразност на законите. Това е самостоятелен вид дейност на КС, която не се покрива с неговата правораздавателна дейност. По начало държавните органи не осъществяват само една функция или само една дейност.
Контролът върху подзаконовата нормотворческа дейност се осъществява от Върховния Административен Съд.
Съдебният контрол се разпростира върху всички актове на органите на изпълнителната власт – индивидуални и общи. Едновременно с това те подлежат и на административен контрол от страна на вишестоящ административен орган.
Контролът върху дейността по осъществяването на правозащитната функция се осъществява от прокурорските органи във формата на общ надзор за законност.
Правораздавателната дейност на несъдебните юрисдикции (без тази на КС) се контролира от съдилищата.
- Всяка отделна държава отстоява правото си на самостоятелно съществуване. То се изразява в признаването й като самостоятелен субект по международното публично право. Съдържанието на това право включва независимост на държавата, съхраняването й като субстанция и като институция.
Самозащитата на държавата е особена нейна функция, която се осъществява, както останалите, от всички видове държавни органи. Особеното произтича от това, че за нейното реализиране в системата на държавния апарат се създава нарочен апарат за защита. В държавата се обособява военна власт, която се осъществява от свои органи и чрез свои институции – въоръжени сили. Те си взаимодействат и се контролират от останалите държавни органи.
Свое място в осъществяването на защитната функция на държавата заемат институциите на държавната власт. Те използват, както всички други държавни органи, принудата като метод на действие с цел защита на държавата.
Служителите на тези военни институции имат изключителната компетентност да използват въоръжена и невъоръжена принуда, да упражняват физическо насилие.
Тези органи не са административни, но издават индивидуални административни актове, които подлежат на административен и съдебен контрол.
17, ДЪРЖАВЕН АПАРАТ. СТРУКТУРА, ОРГАНИЗАЦИЯ.
Държавния апарат се състои от няколко подструктури, всяка една, от които осъществява преимуществено една от юридическите функции. Звената в структурата на държавния апарат: - законодателни органи (парламент); - изпълнително – разпоредителни; - съдебни; - контролни.
Структурата на държавния апарат и дейността на органите се основава на принципа на разделение на разделение на юридическите функции и принципа на политическата неутралност. Държавният апарат е система от държавни органи.
Държавният апарат осъществява своята дейност чрез различни методи, т. е. начини на въздействие по отношение на лицата.
Тези методи са два – на убеждението и на принуждението.
Убеждението е въздействие върху лицата, което има за цел да създаде вътрешна мотивация към правомерно поведение. Производен от него е метода на поощрението, при който има стимулиране чрез материални и морални средства.
Принуждението е въздействие извън, независимо дори против волята на лицата за извършване на определени правомерни действия (бездействия).
Принуждението се осъществява в 3 форми: психическа, физическа и фактическа (чрез принудителни административни мерки, целящи да предотвратят или прекратят дадено неправомерно поведение).
- Държавният апарат осъществява цялостната си дейност по управление на държавата, реализира дейността на суверена. Но е възможно суверенът сам пряко да участва в управлението на държавните дела, пряко да взема управленски решения. Формата за това е референдума.
- Особенот в проявлението на държавата на институционално ниво от гл. т. на правото се разкрива в 2 насоки. Държавата съществува едновременно като правоустановяваща и като правоустановена институция.
Държавата е правоустановяваща институция защото дава институционален живот на правото чрез осъществяването на своята правотворческа функция.
Държавата е правоустановена институция, защото държавният апарат се изгражда и действа на основата на правото.
18, Разделението на властта в демократичната държава
Свободата на сформиране на партии, особено свободното въздействие на една опозиция, както и подхранващото се от много източници обществено мнение, трябва да контролират притежателите на властта и да благоприятстват участието в сътворяването на обществения облик. Разбира се контролът и обществените импулси не биха били възможни, ако цялата държавна власт би била концентрирана в една институция.
Ефективен контрол и въздействие върху държавната власт са осъществими само посредством самата държавна власт. Затова едно свободно общество се стреми да разпредели държавната власт на различни самостоятелни органи, за да може те взаимно да се контролират и да се избягва прекомерното натрупване на власт чрез монополизация. Към плурализма в сферата на политическите партии и общественото мнение, в свободните демократични държави се присъединяват голям брой от висши държавни органи. Но докато при партиите и общественото мнение процеса на плурализация е оставен на свободната игра на обществените сили, разделението на държавната власт е поверено на различни, зависими една от друга инстанции, позоваващи се на писаната конституция. В нея са фиксирани компетенциите на отделните държавни органи. Едно такова конституционно-съобразено разделение на държавните компетенции няма за цел единствено взаимния контрол между органите, а и цели да придаде прозрачност и яснота на дейността на държавния апарат. Разпределянето на държавната власт защитава гражданите от държавен произвол и улеснява тяхното по-добро разбиране на процеса на управление.
Началото на новото определяне на теорията за разделението на властта произтича от това, че със законодателството, изпълнителната власт и юрисдикцията в никакъв случай не могат да бъдат описани функциите на държавната власт. Парламентите в никакъв случай не са ангажирани само с издаване на закони, и активността на правителството не се ограничава само в изпълнението на законите. В днешно време дейността на отделните държавни органи може да бъде определена и разграничена много по-добре според това, дали тя се отнася до отделните функции, или 1. във вземането на основни политически решения, 2. в изпълнението на тези решения, или 3. в техния контрол по смисъла на конституционните принципи.
Цялостното разгръщане на демократичното мислене на 20 век поставя край на строгото отделяне на изпълнителна и законодателна власти. Това разбира се не променя нищо съществено в основните принципи на разделението на властта като организационен принцип за свободно общество. Само формите, в които се изразява разделението на властта са се променили. Развитието се характеризира особено много с това, че в сферата на съдебната система е постигнато изключително много. Под формата на конституционна юрисдикция тя контролира както законодателите, така и правителството. За подобен контрол Монтескьо не е мислил. Като особено значим дял от контрола се е обособила административната юрисдикция, която успоредно с разширяването на административната дейност увеличава значението си в продължение на десетилетията. Контрола върху прилагането на законите, което според Монтескьо се прилага от законодателната власт, се извършва в много случаи от съдии. На фона на тяхното политическо преплитане с правителството, парламента е в състояние само в незначителна степен да осъществи контрол върху изпълнителната власт, най-вече при административни дейности.
И в други области са възникнали нови форми на разделение на властта. Много съвременни демократични общества са организирани федеративно. Относителната самостоятелност на някои изкуствено възникнали федеративни държави придобива своя смисъл едва през гледна точка на разделението на властта, преди всичко тогава, когато не съществува историческа традиция, която да обоснове държавността. Изграждането на самостоятелна административна единица, състояща се от общини, служи за това, да се раздели концентрираната сила на модерната изпълнителна власт и да се даде възможност за участие на гражданите на повече нива на държавна дейност. Разбира се, тази мрежа от своя страна също е елемент на контрол и взаимен надзор на държавната бюрокрация във федералната държава, в областите и общините. Тя демонстрира ясно и това, как отделни аспекти на разделението на властта служат от една страна на демократизирането, и от друга са мотивирани от него. Чрез такова разделение на властта се създават възможности за участие на гражданите във вземането на важни политически решения (...).
Разделение на властта чрез избори
Към темата за разделението на властта във всяка демократична държава принадлежи и периодичното избиране на политическите носители на служебни постове. Властта в същото време е ограничена във времето. Това, че американският президент трябва да се яви на избори за преизбиране наред със своите конкуренти, и че в същото време може да бъде преизбиран само веднъж, сериозно ограничава неговата власт. Същото се отнася за изборния период на парламента. Колкото по-кратък е той, толкова по-силна е позицията на общественото мнение и на избирателите. И те имат своя дял в цялостната система на разделението на властта и контрола над властта. Решаващи в този случай могат да бъдат наредбите за извънредни срокове (...). Властта на една политическа група често се определя според това, колко често трябва или има право да заседава. Една колегия, която се събира веднъж месечно, е много по-силна от тази, която се свиква веднъж в годината. По обратния начин, не на последно място съдебната независимост се гарантира от това, че съдиите като цяло се назначават за цял живот.
От всичко следва, че вече не съществува догмата на едно строго разделяне на властта на изпълнителна, законодателна и юридическа. В същото време модерната демокрация се стреми да изключи всякакъв монопол на властта. На пет нива тя организира еднаквите и противоречиви позиции на политическите сили: избиратели и обществено мнение, съюзи и партии, парламентът с неговите две камари, изпълнителната власт като правителство и административен апарат, както и съдебната система, участват, дори и в различна степен, във формулирането на политическите решения, тяхното провеждане и контрола над тях. Но всички участващи остават подчинени на основните принципи на конституцията и трябва да спазват наредбите, които са предвидени в нея и се отнасят до тяхната съвместна работа. Всички редовно трябва да бъдат подлагани на контрол от страна на другите органи. По този начин държавната власт в демократичната държава е ограничена от сложна система от ограничения и мерки. Но защитника на всичко това според идеите на модерната демокрация, е нормата на правовата държавност, над която трябва да стои независим съд (...).
.
19.Принцип на политическа неутралност на държавните служители
Между държавата и държавния служител при и по повод изпълнението на държавната служба възникват служебни правоотношения. По силата на измененията в Закона за държавния служител (ЗДС - ДВ, бр. 95 от 2003 г.), регламентиращ материята на служебните правоотношения, бе въведено ново съществено основание за едностранно прекратяване от органа по назначаването без предизвестие на служебното правоотношение с държавен служител - когато същият е назначен при неспазване условията на чл. 7 от закона и нарушението съществува и към момента на прекратяване на правоотношението (вж. чл. 107, ал. 1, т. 7 от ЗДС)
С новата разпоредба на чл. 2, ал. 1 от ЗДС бе въведена европейската концепция за държавния служител, съгласно която това не е обикновен служител, нает от държавата, а служител с особена социална роля и статут. Уредбата на цитирания член предвиди, че държавният служител е лице, което по силата на административния акт за назначаване заема платена щатна длъжност в държавната администрация и подпомага орган на държавната власт при осъществяване на неговите правомощия.
Не на последно място, един от основните принципи при изпълнение на държавната служба, регламентиран в чл. 18 от ЗДС, е този за политическата неутралност. Разбира се, сред кръга от права на държавния служител е посочено и правото да членува в политическа партия, но в същото време е въведена императивната забрана, съгласно която при осъществяване на службата държавният служител не може да се ръководи и да защитава интересите и волята на политическата партия, в която членува (вж. чл. 42 от ЗДС).
Още по-категоричен е законодателят, когато посочва при какви обстоятелства едно лице не може да бъде назначено за държавен служител. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от ЗДС това е невъзможно, когато това лице заема ръководна или контролна длъжност в политическа партия. Смятам, че законодателят не е разписал с необходимата прецизност законовия текст. Остава открит въпросът за параметрите на "ръководната или контролната длъжност". В практиката, за всеки конкретен случай следва да се установи дали съгласно Устава на дадена партия съответната длъжност, заемана от едно лице е ръководна или контролна.
По силата на чл. 8, ал. 3 от ЗДС при подаване на заявлението за заемане на държавната служба кандидатът подписва декларация за обстоятелствата по чл. 7, ал. 2 от ЗДС, включително и относно обстоятелството дали заема ръководна или контролна длъжност в политическа партия.
Освен това чл. 27 от ЗДС изрично указва, че когато по време на осъществяване на служебното правоотношение за държавния служител възникне някое от основанията за недопустимост по чл. 7, ал. 2 (включително и ако заеме ръководна или контролна длъжност в политическа партия), той е длъжен в 7-дневен срок от настъпване на това основание да уведоми органа по назначаването за несъвместимостта с изпълняваната служба. Това е едно от общите основания за прекратяване на служебното правоотношение по силата на чл.103, ал. 1, т. 4 от ЗДС.
В противен случай следва да се приложи новата разпоредба на чл. 107, ал. 1, т. 7 от ЗДС - органът по назначаването да прекрати едностранно и без предизвестие служебното правоотношение с този служител.
20, ФОРМА НА ДЪРЖАВАТА – ПОНЯТИЕ И ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА.
Под форма на държавата се разбира начина на организация и функциониране на държавата. Въпроса за формата на държавата спира до начина на осъществяване на държавната власт. От тази гледна точка се проявява в три насоки.
Форма на държавно устройство. Най- важното при установяване на една власт е начина на нейното формиране. В исторически аспект държавния апарат се е формирал по три начина: а) по волята на едно лице (автокрация), едно лице държи властта. Такава форма на управление е монархията;б) на група лица (аристокрация), държавния апарат се формира по волята на група хора, които ръководят държавното управление; в) на обществото (демокрация).
Форма на държавно управление.
Политически режим.Проявлението на държавата на институционално ниво разкрива изключително разнообразие от форми, определени в теорията като “форми на държавно управление”. Съществуват най-различни определения както на съдържанието, така и на видовете форми на управление. За това има една обективна причина – непрекъснатото развитие на организацията на управлението на държавата, както и съчетаването на различните видове компоненти, което прави относително всяка интуитивна претенция за завършеност на понятието и за строга класификация на проявленията. Формата на държавно управление е начинът на структуриране и интегриране на висшите държавни органи, осъществявано чрез определени отношения спрямо и между тях.
Класическото разделение на формите на управление е на монархия и република. Но няма твърд научен критерий за тяхното разграничаване. Първият обективен критерий, който се използва, е числеността на властващите – едно лице или мнозинство от хора. Този елементарен критерий, въведен от Макиавели, е приложим към миналите, но не и към днешните държави. Често пъти в днешните държави властта се осъществява еднолично от президент. Често пъти в днешните монархии за суверен е признат народа.
Вторият използван обективен критерий е политическият. Той се основава върху отъждествяването на политическия режим с формата на управление. Така републиката става демокрация, а монархията – диктатура. Това отново е неприложимо към днешните държави. Кралство Великобритания е по-демократично от Република Афганистан.
Третия използван критерий е юридическия. Той се използва от Йелинек. Той счита монарха за орган на държавата като юридическо лице. Но и това не е така по две причини:
Първо, при предконституционните държави монархът стои над и извън държавата, спрямо която той упражнява лични права. В тях монархът структурира целия държавен апарат. Той не е орган на държавата, той е самата държава. Предконституционната монархия е форма на държавно управление, при която единствено монархът формира и консолидира чрез своята личност както цялата държавна власт, така и цялото управление. Доконституционната република пък е форма на управление, където държавните органи се изграждат и действат като представители на съответната отделна общност. В зависимост от групата, която управлява, доконституционните републики биват аристократични, демократични и съсловни (градски). При конституционната държава структурирането и интегрирането на държавните органи става съобразно определения в Конституцията ред. Конституцията изземва правомощието на монарха да структурира държавните органи. Тя прави държавата юридически мислима, юридическо лице. Но монархът не става орган на държавата, защото не отговаря на принципите на органите на юридическото лице: изборност, мандатност, отговорност и сменяемост. Съвременните монарси са само служебни представители на юридическото лице на държавата. Те са държавни органи само по отношение вътре в държавата.
Второ, органичната теория Йелинек използва за да разграничи монархията и републиката по вида на органа, изразител на държавната воля. Така в монархията държавната воля се формирала и упражнявала от едно физическо лице, докато при републиката – от народа като суверен. Но това противоречи на самата конструкция на държавата като юридическо лице. Всяко юридическо лице като самостоятелен правен субект формира и изразява своята воля. Тя може да се представлява от физическо лице, но не и да се замени с неговата воля.
3. Съвременната конституционна държава запазва разделението между монархия и република като формални видове форми на държавно управление. Съдържанието на формите на управление днес се определя от интегриращите отношения между централните държавни органи, осъществяващи трите власти. На преден план се извеждат преди всичко отношенията между органите на законодателната и изпълнителната власт, които служат и като основен критерий за определяне на видовите форми на управление. Така поставен въпросът не изключва формалното разграничение между монархия и република, но до голяма степен го обезличава. От една страна твърде относителна става разликата между конституционната и парламентарната монархия, тъй като съвременните монархии са с парламентарно управление. От друга страна почти всички републики имат президент, но това обикновено се съчетава с парламентарно управление. Ето защо класическото разделение на формите на монархия (конституционна и парламентарна) и на република (президентска и парламентарна) е практически преодоляно. От една страна президентското управление е винаги републиканско, докато парламентарното е налице и в републиката, и в монархията, което сочи за 2 тенденции на развитие: първо, републиканската форма върви към президентско управление, и второ, монархията е изживяла своето време и върви към република. Тя вече е анахронизъм.
21, ФОРМА НА ДЪРЖАВНО УПРАВЛЕНИЕ. ПАРЛАМЕНТАРИЗЪМ.
Форма на държавно управление е термин, с който се нарича организацията на държавната власт; системата на висшите държавни органи, порядъка на тяхното образуване, и взаимоотношенията между тях и гражданите.ормата на държавното управление наред с формата на държавното устройство и политическия режим характеризират вида на държавата.Формата на държавно управление показва
-как се създават висшите органи на властта в държавата,
-тяхната структура,
-какиви принципи са залегнали в основата на взаимодействието между държавните органи,
-как се осъществяват взаимоотношенията между върховната власт и редовите граждани,
-в каква степен организацията на държавните органи позволяват обезпечаването на правата и свободите на гражданите.
Тук е необходимо да се разграничат понятията "политически режим" и "форма на управление". Политическият режим по-скоро представлява социологическа характеристика на държавата и се отнася до голяма степен за отчуждението и прехода на властта в държавата, докато формата на управление описва как се сформират органите на държавната власт (по-скоро от гледната точка на процесуалните моменти), и как тези органи си взаимодействат един с друг.
Различни форми на държавно управление
Република Републиката представлява форма на управление (както и всяка страна, управлявана по този начин), при която на чело стои избран от народа (пряко или непряко) орган, а не монарх. Думата произлиза от латински език (res publica), или „public affair“ (на английски), и предполага, че страната принадлежи и се управлява от населението като цяло. Въпреки това, идеята за демокрация не се припокрива задължително с тази за републиката. Републиканската форма на управление може да включва ограничена форма на демокрация, при която пълните й права се държат само от определена група хора. В някои случаи републиката се проявява и като диктатура или тоталитарен режим. Терминът носи и по-широк смисъл и също включва в себе си представителна демокрация като форма на управление.
Републиката се използва още от времето на Шумер, а може би и от по-рано. Най-популярната древна република е |Римската република, която продължава от 509-та до 44-та година преди Христа. В този период често се упражняват принципите на „annuality“ (пост се държи в продължение само на една година) и „collegiality“ (пост се държи едновременно с двама други мъже).
В днешни дни държавен глава обикновено е един единствен човек, т.н. президент. Изключения са Швейцария, която се ръководи от 7-членен съвет, и Сан Марино, където постът се поделя от двама човека. В Босна и Херцеговина има колективно тричленно председателство.
Президентска република Президентската република е форма на управление, при която президента има широки правомощия в държавното управление. В неговите ръце са съсредоточени както функциите на държавния глава, така и тези на министър-председателя. Тази система на управление се нарича Дуалистична република, като по този начин се подчертава факта, че изпълнителната власт е съсредоточена в президента, а законодателната - в парламента. Характеристики на президентската република
-извънпарламентарен начин на иззбиране на президента (или от населението, като в Бразилия, Франция, или от изборна колегия, както е в САЩ),
-извънпарламентарен начин на сформиране на правителство, което се сформира от президента. Той и de jure и de facto е глава нa правителствoто (постът министър-председател отсътства, като например в САЩ), или президента назначава премиера. Правителството се отчита само пред президента, а не пред парламента, като само той може да свали правителството.
-като цяло, при тази форма на управление президентът има много повече пълномощия в сравнение с този на парламентарната република (той държи изпълнителната власт, утвърждава законите като ги подписва, има право да уволни правителството), но особеното в президентската република е, че президента, по правило, няма право да разпуска парламента, а парламентът от своя страна не може да писка вот на недоверие на правителството.
Президентската република създава благоприятни предпоставки за съсредоточаване в ръцете на президента големи пълномощия, което стабилизира държавната власт. Това е крайно необходимо за държави, намиращи се преход (Мексико, Русия), за държави, в които има силни монархически традиции (Румъния), за държави в период на провеждане на реформи (Перу), в държави с огромна територия и многонационален състав (САЩ, Русия), при наличие на извънредни събития, като в Югославия например. Към президентските републики спадат САЩ, Аржентина, Бразилия и други.
Класическа президентска република са Съединените американски щати. В основaтa нa Конституцията на САЩ е залегнал принципът на разделение на властите. Съгласно същата конституция, законодателната власт принадлежи на Конгреса, а изпълнителната - на президента, съдебната - на Върховния съд. Президентът, избиран от избирателната колегия, сформира правителство от неговите съпартийци.
Президентските републики са разпространени предимно в страните на Латинска Америка. Тази форма на управление се среща и внякои от страните в Азия и Африка. Често в тези страни президентите излизат извън конституционните рамките на своите правомощия, като според политолози тези републики често се определят като суперпрезидентски
Полупрезидентска република Полупрезидентската република (полупарламентарна, президентско-парламентарна република) е форма на държавно устройство, обединяващо в себе си, както чертите на президентската, така и тези на парламентарната република.
От една страна, характерното за полупрезидентската република е извънпарламентарния начин на сформиране на правителствотвото, при която парламентът няма право да гласува вот на недоверие. От друга, президентът има право да разпуска парламента, и въпреки че de jure той не е глава на правителствово, de facto изпълнителната власт е в ръцете му.
Към полупрезидентския тип на държавно устройство спада Франция.
Според Конституцията на Петата Френска република от 1958 година, президентът се избира от гражданите и ръководи правителството, което е характерно за президентската република. От друга страна обаче, назначеното от президента правителство трябва да се ползва с доверието на долната палата на парламента - Националното събрание, което е характерно за парламентарната република. Заедно с това президентът може да разпуска Националното събрание по свое усмотрение,която черта не е характерна нито за едната, нито за другата разновидност на републикансканската форма на управление.
Парламентарна републикаПарламентарната република е форма на държавно управление, при която начело на държавата е избрано длъжностно лице, назначено с определен мандат. Водеща роля има парламентът. Принципи в основата на функциониране
-
Дуализъм на изпълнителната власт
-
Принцип на двоиното въздеиствие
-
от страна на парламента срещу правителството (процедурата вот на недоверие, като центъра на тежеста е изместен в полза на парламента)
-
върху парламента от президента - възможност за предсрочно разпускане на парламента, което става при невъзможност на парламента да избере правителство или ако парламента системно нарушава конституцията
Сподели с приятели: |
